Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (6)

Глава 6

Не беше в червения бански костюм, когато той позвъни на вратата й рано на следващата сутрин. Беше току-що станала от леглото и беше наметнала стар розов хавлиен халат. Косата й не беше вчесана, а в ръка стискаше голяма чаша димящо кафе. Дан си помисли, че изглежда уморена.

— Надявам се, че сте спали добре — каза учтиво той, когато тя го покани да влезе. — Предполага се, че морският въздух уморява хората и ги кара да си лягат веднага след вечеря.

Лара уморено сви рамене.

— Не важи за мен. Предполагам, че не съм свикнала с него — извади още една чаша от шкафа. — Кафе?

— Благодаря, да — той остави книжата, на които беше направил сметките, на масата между тях. — Вижте какво мисля, мисис Луис. Ще са достатъчни три или четири дни, но вече имам по-голяма поръчка нагоре по брега и се страхувам, че по вашата веранда ще мога да работя само вечер. Така ремонтът ще трае по-дълго, но поне работата ще бъде свършена.

— Добре — тя погледна сметките между глътките кафе. — Струва ми се, че цената е справедлива, мистър Холанд.

— Хората винаги ме наричат Дан.

Тогава тя му се усмихна и показа най-съвършените и най-красивите малки бели зъби, които беше виждал. Той си помисли, че цялото й лице се променя, когато се усмихне, и осъзна, че преди имаше много тъжен и нещастен вид.

— Предполагам, че познавате всички хора в околността — тя му наля още кафе и му подаде захарницата.

— Роден съм и съм отраснал в Кармел, мадам.

Веселите пламъчета в очите й отново ги накараха да заблестят като топази.

— О, моля ви, ако аз ще ви наричам Дан, вие трябва да ми казвате поне мисис Луис. Или Лара, ако ще прекарвате часове от денонощието в моята къща. Както и да е, предпочитам да не съм „мадам“, ако нямате нищо против.

— Добре — той й се усмихна. — Лара. Хубаво име, мисис Луис. Като в „Доктор Живаго“.

Тя сви рамене.

— Всъщност аз съм родена, преди филмът да излезе по екраните. Така се е казвала и кръстницата ми.

— Имате ли деца? — той сложи две лъжички захар в кафето си и го разбърка.

— Момиче на двайсет и една, бъдеща холивудска звезда в Лос Анджелис. И момче на двайсет и три, в Медицинското училище в Бостън.

— И брат ми учи в медицинско училище. Само че Трой е в Емъри — той отпи глътка кафе, като я наблюдаваше внимателно.

— Женен ли сте? — тя се изчерви още докато задаваше въпроса. Не искаше да му задава толкова личен въпрос, но просто й се изплъзна от устата.

— Не, не съм женен.

— Още не — побърза да добави тя.

— Да, още не — съгласи се той с усмивка. — Сестра ми е първа година в колежа. И двете деца живеят с мен, когато си дойдат у дома, това е — той видя изненадата й и добави: — Мама и татко починаха преди десет години. Аз съм най-големият и, следователно, трябваше да се грижа за тях. Да съм сигурен, че посещават училище, че не вземат наркотици, да им помогна да стигнат до колежа — той сви рамене. — Аз съм на трийсет и две, не съм много по-възрастен от тях, но се чувствам повече като техен баща, а не като техен брат. Предполагам, защото жизненият ми опит е различен от техния — сините му очи й се усмихнаха над ръба на чашката с кафе. — На тяхната възраст аз вече строях къщи.

После той й благодари за кафето и каза, че е по-добре да тръгва.

— Ще бъда тук, да кажем, между четири и половина и пет тази вечер, мисис Луис — каза той учтиво. — Ще взема гредите по време на обедната си почивка.

— Добре, ще се видим тогава! — извика тя след него, докато той се качваше в кабината на червения пикап.

— Хубаво куче — добави, когато черният лабрадор излая кратко.

— Казва се Милтън. Беше бездомно куче. Намерих го на входните си стъпала преди две години. Нарекох го Милтън, защото реших, че когато си намери дом, то ще намери своя Рай, който е загубило. Домът е там, където е сърцето, нали, Милт?

Лара изчака, докато пикапът завие и влезе в пътя. Когато затвори входната врата, осъзна, че за първи път от дни не мислеше за Бил и че всъщност очаква с нетърпение да стане четири и половина и красивият Дан Холанд да се върне. Поне имаше с кого да си говори, така си обясняваше обърканите си чувства.

По време на дългата разходка по брега в студената и сива утрин мислите й се върнаха към реалността и към отложения втори меден месец. В гласа на Бил не се долавяше дори интерес, камо ли съжаление. „Ще го направим някой друг път“, беше казал небрежно, между другото, той. Нима не разбираше колко много означава това за нея? И колко много би трябвало да означава за него? Нима наистина не можеше да осъзнае колко внимателно тя е планирала всичко и колко време й беше необходимо за това?

Замисли се за билетите, които беше прибрала в горното ляво чекмедже на бюрото му. Мрачно си помисли, че ще е по-добре да се обади на „Делта“ и да отмени пътуването, както и резервациите в хотелите и ресторантите. Беше проучвала безкрайно, докато открие отново адресите им след изминалите двайсет и пет години. Първоначалните адреси бяха в тефтерчето й с готварските рецепти, където си беше записвала всяка привлякла вниманието й гозба, както и менютата и коктейлите. Там беше прибрала и няколко салфетки с адресите на ресторанти и барове и дори на малките гостилнички, в които бяха хапвали пътьом. Тогава всичко й се виждаше толкова чуждоземно, толкова бляскаво и различно, просто чудесно.

— О, Бил, копеле такова! — проплака тя. — Защо ми причиняваш това? Защо постъпваш така с нас? Защо?

Единственият отговор бяха крясъците на чайките, които се носеха в мъгливото сиво небе, и вечният рев на вълните, които се разбиват в брега.

Тя вдигна телефонната слушалка. Трябваше да говори с Делия.

— Предполагам, че си се скрила в плажната къща — каза Делия. — Снощи ти се обадих у вас. Когато никой не отговори, решихме, че си до морето. И решихме да не те безпокоим.

Въпреки тревогите си, Лара се усмихна. Увереният глас на Делия винаги й вдъхваше кураж и я ободряваше.

— Благодаря, но мога да понеса малко безпокойство. Единственият човек, с когото мога да разговарям, ако се изключат чайките, е местният строител, който ще поправя верандата ми. И Бил.

— Обадил се е, значи? — гласът на Делия не изразяваше нищо, беше съвсем неутрален, докато задаваше този въпрос.

— Обади се. И каза, че няма да успее да се върне за пътуването до Франция. Че е много зает.

— Отложил е втория ви меден месец? — гласът на Делия сега трепереше от гняв. — Но ти го планираш от почти година и той трябва да направи всичко възможно, за да дойде.

— Истината, предполагам, е, че не иска да дойде — като отметна дългата си, разрешена от вятъра, коса от очите си, Лара каза тъжно: — О, Делия, какво ще правя? — искаше й се да заплаче.

— Мелиса все още ли е с него? Искам да кажа, сигурна ли си в това, Лара?

— Знам, че е там сега. А той ми казва, че после трябва да отиде до Индия, в Делхи, да види някаква нова детска болница — гласът й трепереше, когато добави: — Не знам дали ще пътува дотам сам.

Настъпи дълга тишина, докато Делия обмисляше информацията, после каза:

— Ще се бориш ли, Лар? Или просто ще й го оставиш? Такъв ли е планът ти?

— Нямам никакъв план. Още се опитвам да се справя с приемането на фактите, с обърканите си чувства. Искам да кажа, какво мога да направя, Делия? Щом я иска толкова много, той така или иначе ще ме зареже — внезапно я завладя гняв. — И, по дяволите, не знам дали искам да имам мъж, който изгаря от страст по друга жена.

Смехът на Делия беше съвсем искрен.

— Точно така, Лара. Точно от малко гняв имаш нужда. Развикай му се, когато се върне у дома. Или му се обади по телефона и му кажи всичко, каквото мислиш.

И да видим какво ще се случи тогава. Лара се смееше, когато си казаха „дочуване“. Делия беше права, тя имаше нужда от промяна на отношението си към проблема. Първото нещо, което щеше да направи, беше да събере всичката си смелост и да се гмурне в ледения океан.

Облече си стария черен бански костюм и с Декс по петите изтича по стъпалата към плажа. С писъци на наслада, но и на шок, тя се гмурна в ледените вълни. Поплува малко, после излезе със залитане и разтърси глава, за да паднат капките морска вода от косите й.

— Онова, от което имам нужда, Декс — каза задъхано тя, — е малко свеж въздух, който да прогони паяжините, обхванали ума ми.

Кучето също се отърси от водата и я изпръска с ледени пръски. Тя отново изпищя, после се засмя.

— Хайде да се надбягваме до къщата! — извика тя и пое по стръмния пясъчен склон.

Декс я изпревари и стигна първи, а Лара се задъхваше и пъшкаше. От нея капеше вода, когато се изкачи по стъпалата на верандата. И погледна право в сините очи на Дан Холанд.

— Съжалявам, ако съм ви изненадал, мисис Луис — извини се той. — Дойдох само да оставя дървения материал. Когато никой не отвори на позвъняването ми, реших, че сте излезли, и влязох през страничната врата. Надявам се, че нямате нищо против.

От години нито един мъж не я беше гледал така в очите. Всъщност никога. Със сигурност не и Бил. От този поглед дъхът й спря. Тя погледна купа дървен материал, подреден на верандата.

— О, не. Не, разбира се, че не. Всеки път, когато не съм тук, моля, чувствайте се свободен да влизате.

— Чудесно, благодаря. Ще се върна в четири и половина тогава.

Лара все още стоеше в края на стълбите, когато той се обърна и се спря с ръка на дървената врата отстрани на верандата.

— Може ли да ви запитам нещо?

Тя поклати глава.

— Винаги ли носите диамантена огърлица, когато отивате да плувате?

На лицето му беше изписана изненада и Лара се засмя.

— Винаги — отговори тя скромно и докосна с пръсти възела на влюбените.

Чу смеха на Дан, с който той затвори портичката след себе си и се отдалечи.