Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (7)

Глава 7

Влезе през страничната врата точно в четири и петдесет и две минути. Лара не си направи труда да погледне и секундите на стария си часовник, но знаеше до минутата колко е часът. Разбира се, тя си повтаряше, че всъщност не чака него, и за да го докаже, подсвирна на Декстър и двамата веднага отидоха да се разходят по плажа. За нейно изумление, черният лабрадор на Дан се появи сякаш от нищото и заподскача край нея.

— Съжалявам за това! — извика й Дан от верандата. Заслонила очи с длан, тя погледна нагоре към него. — Щом някой подсвирне, и той дотичва! — извика Дан. — Предполагам, че е доволен да се разходи, независимо с кого.

— А може ли да дойде?

— Да, ако вие нямате нищо против.

— Нямам, а и Декс сякаш няма — двете кучета бързо бяха изчезнали в далечината. Тя затича по пясъка, като викаше Декс, но кучето не й обръщаше никакво внимание. „Декс е късметлия, помисли си тя. Той спечели повече от ваканцията ни. А щастието е преходно, дори в света на кучетата.“

Слънцето се беше спуснало ниско на небето, когато тя се върна. Половината от дъските на верандата бяха свалени.

— Ще трябва много да внимавате, докато сложа новите — предупреди я Дан. — Наглеждайте и кучето, защото не искаме то да си счупи някой крак, нали?

— Ще внимавам.

Той беше съблякъл ризата си, за да работи по-свободно, и по гърдите му блестяха капчици пот. Тялото му беше напълно лишено от излишна мазнина, че Лара можеше да преброи ребрата му, ако й се приискаше. Като се почувства изведнъж бледа и дебела, тя побърза да каже:

— Да ви донеса ли нещо студено за пиене? Бира, може би?

— Една бира би било чудесно.

Той избърса врата си с прашен парцал и започна да премества дървения материал по-близо до мястото, където щеше да подмени гредите на следващия ден. На Лара, която усещаше ясно погледа му върху себе си, й се искаше дупето й да изглежда по-малко в белите къси панталонки, затова побърза да влезе в къщата. „Глупава жена, скара се мълчаливо тя сама на себе си. Какво значение има това за теб?“

„Интересува ме, извика сякаш някой друг в нея. Интересува ме. Искам отново да бъда на трийсет, искам да бъда по-слаба и по-красива, с дълга руса коса и с колосана бяла лекарска престилка и благородно да спасявам живота на малките дечица…“

Дан прие бирата от ръката й с учтива усмивка.

— Оставих един ъгъл, където все още можете да седите в люлеещия се стол — каза той. — Ще свърша работата толкова бързо, колкото мога, обещавам.

— Няма проблем — тя се настани в стола и вдигна краката си. — Защо не седнете? И да ми разкажете за себе си.

Той седна на крайчеца на стълбите.

— Какво бихте искали да знаете? — той отметна глава назад и започна жадно да гълта бирата.

Лара гледаше втренчено, очарована, гладкия му, силен врат.

— О, не знам — каза тя, възвърнала здравия си разум. — Предполагам, искам да разбера що за човек сте. Каква е вашата същност. Какъв живот водите.

Той изви очи към небето.

— Летвата май е прекалено висока, мисис Луис. Мисля, че на последния ви въпрос е най-лесно да се отговори. Поне без помощта на психиатър — той се усмихна, когато тя се изчерви силно. — Мислех, че изчервяването вече не е на мода. Но както и да е, не исках да причиня смущение у вас.

— Съжалявам. Забравете какво съм попитала — съвсем съзнателно, подръпна надолу панталонките си, защото те започваха да се навиват около слабините й. Май че се бяха свили изведнъж.

Той каза:

— Имам своята малка къща близо до плажа. Не толкова голяма като тази, разбира се — погледът му обхвана всичко, заедно със стилната мебелировка. — Построена под формата на буквата „А“ постройка, която постепенно ремонтирам.

— Когато въобще успеете да откраднете време от поправката на чуждите къщи, работейки вечер, нали? — Лара се запита дали така й се струва, или пък въздухът между тях наистина затрептя, когато погледите им се срещнаха. Сигурно не. Дан Холанд беше тук само защото имаше работа, а не защото си търсеше компания.

— Милт и аз живеем там съвсем сами, освен когато има училищни ваканции. Тогава къщата сякаш се пука по шевовете от врявата на децата и техните приятели. Човек може и да свикне да живее сам — добави замислено той. — Тишината, спокойствието да мислиш само за себе си, да можеш да се вглъбиш, когато имаш нужда. Обикновено си пускам музика и понеже съм сам, мога да я пускам толкова високо, колкото пожелая. Достатъчно високо, та звуците да изпълват нощта. Обичам да седя в мрака и да оставям музиката да ме залива, смесвайки се с рева на океана. Има нещо първично в това — той сви рамене. — Или поне така ми действа на мен. Стига чак до душата ми.

— Не мисля, че имате нужда от психиатър, мистър Холанд — каза Лара впечатлена. — Прекрасно познавате своята същност и вкусовете си.

Смехът му се разнесе в здрача.

— Името ми е Дан. Искаше ми се да е толкова просто. Аз съм обикновен човек. Обичам работата си, тя е част от моята същност. Работя по обикновени поръчки, но също така, с местния архитект, строя ново ранчо зад хълмовете на Кармел. Печеля пари. Не много, но достатъчно, за да бъда щастлив, да плащам за къщата, да пътувам до Мексико, за да ловя риба, и да карам понякога ски през уикенда в Биг Беър — той сви рамене. — Това е всичко.

— Ще ми разкажеш ли и за приятелката си?

Той вдигна учудено вежди, но й се усмихна.

— Тя се казва Брит. За известно време мислех, че е човекът, когото търся. А сега — той отново вдигна рамене — не съм толкова сигурен. Срещам се с нея от десет месеца. Тя е студентка в Бъркли.

Лара си каза, че можеше и сама да се досети за това.

— Обзалагам се, че е много красива.

— Да, красива е. И амбициозна. Не в смисъл, че иска на всяка цена да направи кариера. Това не е в стила на Брит. Тя е амбициозна по отношение на материалните неща. Понякога имам чувството, че търси по-изгодна във финансово отношение партия от мен — той се усмихна уморено. — Не мога да кажа, че я обвинявам.

— Тогава защо още си с нея?

— Тя е нещо като предизвикателство, предполагам — той не добави, че е прекрасна и дива в леглото, защото знаеше, че ще накара мисис Луис отново да се изчерви. Мисълта мина през ума му за част от секундата — запита се каква ли е мисис Луис в леглото. Мисълта беше интригуваща, но съвсем не на място.

— Не съм сигурен какво търся в живота — добави замислено той. — Знам само, че още не съм го намерил — погледът му задържа нейния. — А вие?

— О, аз съм съвсем обикновена жена. Майка… Нали знаете как е.

— Е, и как прекарвате дните си?

— Съпругът ми е специалист в областта на сърдечната хирургия. Работи предимно с деца. В момента е в Бейджинг, а после ще отиде и до Индия.

— Това е неговият живот. А вие?

Тя сви рамене озадачена.

— Аз се грижа за къщата, работя доброволно в старческия дом, играя тенис с приятелките от ученическите си години. Такива неща.

— Да, все неща, които богатите жени правят, за да убиват времето.

— Аз не съм богата — тя май беше принудена да се защитава. — Искам да кажа… О, по дяволите, знаете какво искам да кажа — тя го гледаше втренчено.

— Мисля, че знам, мисис Луис — той остави празната бутилка от бира на верандата и се изправи. — Става късно. По-добре да вървя.

Той подсвирна и кучето му бързо дотича от плажа.

— Ще се видим утре, горе-долу по същото време! — извика той миг преди портата да се затвори след него.

Лара потръпна и изпи остатъка от виното в чашата си. Със залеза беше дошъл и нощният хлад. Тя влезе вътре и затвори прозорците. Запали огъня в камината и драсна клечка кибрит, изчака да се увери, че огънят ще се разгори, и се качи горе да вземе душ.

— Май ми се отразиха добре неговите въпроси, а, Декс? — каза тя и се засмя дрезгаво.

Направи си сандвич, който обикновено служи за утеха на децата — смачкан банан, размесен с нерафинирана захар, намазан на филийка хляб „Уондър бред“. После, облечена в стария си розов халат, се настани пред огъня с „Дневниците“ на Ноел Кауърд, които трябваше да й помогнат да възприеме по-пълно живота. Помисли си, че може би Дан Холанд беше прав. Когато си сам, можеш да ядеш каквото поискаш и когато поискаш. Можеш да правиш онова, което ти се иска в момента. Да бъдеш какъвто пожелаеш.

„Но пък самотата е ужасна, помисли си тя с тъга, когато всичко, което можеш да очакваш с нетърпение, е опаковка «Ореос» и чаша мляко.“ Запита се дали и тази вечер Дан ще се срещне с красивата млада студентка.