Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (4)

Глава 4

Когато студената утринна мъгла най-после започна да се вдига, а след нея остана само прозрачна и приятна влага във въздуха, Лара извика Декс и двамата отидоха на дълга разходка по тясната ивица плаж, която беше останала незалята от прилива. Докато се върнат, слънцето беше напекло силно и денят обещаваше да е много горещ. Тя взе душ и се преоблече в пораздърпани бели шорти и черна тениска, напъха босите си крака в маратонки „Адидас“, набута Декс в колата и отиде до Кармел, за да потърси вестник, чаша кафе и кифлички, замесени с лимонова есенция.

По главния булевард на Кармел, „Оушън авеню“, беше приятно да се върви, защото от двете му страни растяха кестени и падаше хладна сянка. Той вече беше пълен с туристи, които вървяха бавно и въртяха глави на всички страни. На Лара се наложи да върви със същото бавно темпо и също да разглежда витрините на магазините за антики и сувенири, на скъпите бутици и на художествените галерии, докато накрая стигна до един кафе-бар, където изпи двойно капучино, а по-голямата част от кифлата остави на Декс, който дремеше в краката й. Тя знаеше, че сладкото не е полезно за него, но си помисли, че какво пък, по дяволите, в живота на всеки трябва да има по нещо сладко, макар и забранено. Дори в живота на кучетата.

После си купи брой на „САЩ днес“, за да има програмата на телевизията, отиде до близката книжарница, откъдето купи последния пътеводител на Мичиган за Франция, както и биографията, която много й се искаше да прочете, и една книга — „Дневници“ на Ноел Кауърд. Да чете дневниците на другите хора, й се струваше като да наднича в живота им, затова се запита дали не се превръща в наблюдател, вместо да участва пълноценно в живота. Ядосана от тази си мисъл, тя излезе бързо от книжарницата и все така забързано влезе в магазина за зеленчуци, където, в предизвикателство към самата себе си, купи типов хляб, кафява, нерафинирана захар, банани, пакет „Ореос“ и пакет мляко. После се върна в колата и подкара бавно по магистралата.

Къщата беше изпълнена със слънчева светлина и с шума на морето. Тя изтича горе, за да облече новия си червен бански костюм. Втри крем със слънцезащитен фактор петнайсет в бледата си кожа и завърза дългата си къдрава коса на конска опашка, после огледа критично отражението си в огледалото, решена да се огледа безпристрастно и дори безпощадно на ярката дневна светлина, защото беше сигурна, че огледалото в магазина лъже и сигурно сваля поне пет паунда от клиентите. Видя мека и бледа кожа, която се нуждаеше от слънчева светлина и масажи, кръгли гърди, които „се изсипваха“ от горнището, а високо изрязаният на бедрата бански костюм разкриваше от нея повече, отколкото й се искаше. Сви рамене. Какво пък, по дяволите, нямаше кой да я види. Грабна хавлия и книгата на Кауърд и излезе на верандата.

Тъкмо изтегляше шезлонга на слънце, когато дъските изскърцаха заплашително. Чу се остър звук, дървото се разцепи и тя учудено загледа как задните колела на шезлонга потъват в току-що образувалата се дупка. Декс отскочи назад и залая бясно, с което я накара да се засмее. Той, изглежда, мислеше, че дупката е нещо живо. Макар и да не беше, тя беше опасна. Можеше цялата веранда да е прогнила. Опита се да си спомни кога за последен път е била ремонтирана, но не можа — толкова много време беше минало.

Тя въздъхна дълбоко, върна се в къщата, прелисти пожълтелите страници на тефтерчето от кухнята и извика специалисти по поправка на веранди. Нито един от тях нямаше да е свободен до седмица и дори до две.

— По-добре се обадете на фирма, която сключва договори, — посъветва я вторият. — Опитайте при Дан Холанд. На него може да се разчита. Може би той ще успее да ви помогне.

Дан Холанд не беше в офиса си, но приятен глас я информира, че ако остави съобщение, той ще й се обади, когато се върне. Тя остави съобщение, излезе пак на верандата, намери едно ъгълче, което й се стори достатъчно надеждно, след като подскочи няколко пъти, за да опита здравината му, издърпа другия люлеещ се стол на колелца, разпростря хавлията си и въздъхна облекчено, когато се изтегна на слънце. Най-после.

Остави телефона, кутийка диетична кола и „Дневниците“ на една масичка до себе си, дръпна ниско над очите си периферията на сламената си шапка и втренчи поглед в морето. Зачуди се кога ли ще й се обади Бил. Ако въобще се обади. Ако въобще се сещаше за нея…

Дългият ден бавно изтичаше и наближаваше вечерта. Тя и Декс отново се разходиха по плажа. Кучето поплува малко, а тя му хвърляше във водата зелена топка за тенис. Вървяха толкова дълго, че глезените започнаха да я болят, а после се върнаха уморено в къщата. Като оставяше пясък зад себе си, тя отиде в кухнята, даде на кучето пълна купа вода и го подсуши с хавлия. Той легна по гръб, после зашляпа след нея към верандата, като внимателно избягваше разцепилите се дъски.

Беше почти пет часът. Над главите им прелетя ято пеликани, които просто се носеха с вятъра, неподвижни като статуи, а пълната тишина беше нарушавана само от пронизителните крясъци на чайките. Тя се подпря на перилата на верандата, а вятърът рошеше косата й. Заслуша се в рева на океана и загледа как вълните се разбиват в скалите. Чакаше телефонът да звънне.

Но звънна звънецът на входната врата.

Когато я отвори, Лара загледа втренчено, изумена, младия мъж, който й се усмихваше. Беше висок и строен, кожата му беше загоряла от слънцето, а кестенявата му, изсветляла от слънчевата светлина, коса падаше над дълбоките му сини очи. Вените се очертаваха по силния му врат, а туптенето на сърцето му се долавяше в основата му, където малки златисти косъмчета се къдреха над края на тениската му.

Между двамата се възцари бездиханна тишина. Лара усещаше твърде остро колко не на място беше щедро изрязаният червен бански, който разкриваше прекалено много, както и диамантената огърлица. Прииска й се да изтича бързо вътре и да се наметне с огромна риза, за да скрие бледата си кожа, неприятната си голота. После той каза:

— Здравейте, аз съм Дан Холанд. Обадили сте се за верандата си. Къщата ви е по пътя ми, затова реших, че може да се отбия да хвърля едно око, да видя дали мога да направя нещо.

— О, верандата, разбира се — Лара успя да събере разхвърляните си мисли, покани го да влезе и му показа разцепилите се дъски на верандата. Докато той разглеждаше дупката, тя изтича горе и си облече широка и дълга риза. Когато слезе обратно долу, Дан Холанд беше коленичил до дупката и въртеше в ръцете си отвертка. После се изправи, обиколи дупката, подскочи няколко пъти, за да опита резистентността им.

— Трябва да проверя и отдолу, ако нямате нищо против — каза той учтиво.

Лара го гледаше как изтича надолу по дървените стъпала към плажа. Харесваше й начинът, по който се движеше, пъргавата му крачка. Беше мъж, който се чувства удобно в тялото си, явно беше, че изпитва увереност. Веднага се виждаше, че знае какво прави. Лара беше сигурна, че може да му има доверие и че той ще свърши добра работа. Той се върна бавно и каза провлечено:

— Съжалявам, че трябва да ви кажа това, мисис Луис, но доста голям брой дъски са прогнили. Предполагам, минали са години, откакто верандата е подновявана. Сега трябва да се подменят две от големите поддържащи греди и да се закърпи там, където е прогнило. Състоянието на другата страна е по-добро, може би защото тя е по-закътана от вятъра и водните пръски. Както и да е, новините са лоши, страхувам се, мадам.

Той говореше с усмивка, която озаряваше очите му, а Лара мислеше за това, колко бели са зъбите му и колко приятен е контрастът им със загорялата му кожа.

— Предполагам, че трябва да го приема като лоши новини — каза тя с въздишка. — Мога ли да ви предложа студено питие, мистър Холанд? Пепси-кола или бира?

— Благодаря за предложението, мисис Луис, но трябва да тръгвам — без да бърза, той пъхна отвертката в чантичката за инструменти, която висеше на колана му.

Разбира се, че трябва да тръгва, помисли си Лара и изпита болка. Млад мъж като този сигурно е много зает…

— Добре, кажете ми набързо какви са повредите.

Сега тя говореше кратко, делово. Той също набързо описа какво трябва да бъде направено и каква ще бъде цената.

— Благодаря, че се отбихте. Оценявам го — извика тя след него, после го загледа как се качва в яркочервения, но покрит с прах, „Форд пикап“, на чиято страна пишеше: „Компания за договори на Даниел Холанд“. Черен лабрадор се беше свил на задната седалка, изплезил език, задъхал се в горещината. Дан Холанд й махна с ръка и след миг вече беше оставил след себе си само вихрушка от прах.

Лара се запита на колко ли е години той. Достатъчно млад, за да се обръща към нея с „мадам“, все пак. Запита се и каква ли е съпругата му, защото привлекателен мъж като него сигурно има такава. Може би има и деца…

Настоятелният звън на телефона я стресна и я върна към реалността.

— Здравей. Мислех, че ще си долу, на плажа.

Беше Бил. Значи, решил е да се обади, все пак.

— Пристигнал си без произшествия, разбирам — каза тя глупаво, защото това беше очевиден факт.

— Пътуването беше дори приятно — отговори той. — Имахме малко турбуленция, но това е неизбежно напоследък. Да, Бейджинг е нещо друго, не прилича на нито едно място, което си виждала…

„Места, които никога няма да видя“, помисли си тя тъжно.

Той говореше за това, колко зает ще бъде в идните няколко дни, за това, че самият президент на Китай ще дойде за откриването на новата болница, че сърдечното крило ще бъде кръстено на негово име…

— А за пътуването във Франция… — каза той, гласът му вече звучеше колебливо. — Ще трябва да го отложим още малко.

Сърцето на Лара заседна в гърлото й. Не можеше да мисли трезво, не можеше да намери думи, с които да изрази изненадата си, шока си.

— Но, Бил — започна да заеква тя, — трябва да заминем до три седмици, билетите са в чекмеджето на бюрото ти. Направила съм хотелските резервации, наела съм кола, дори съм запазила места в ресторантите.

„О, Господи, моля те, нека каже, че всичко е наред, молеше се тя наум. Нека каже, че ще успее. Разчитам на това пътуване, за да го отдалеча от Мелиса, да започнем отново нормален живот заедно.“

— Важно е да остана тук — каза той и вече звучеше изключително твърдо, категорично.

„Явно е по-важно от мен“, помисли си Лара съкрушена, докато той изброяваше множеството причини, които го задържат там, че трябва на връщане да спре и в Индия, за да провери новата детска болница в Делхи и да им предложи помощта си. Тя не можеше да възрази, без това да прозвучи егоистично. Все пак, той спасяваше живота на толкова много деца.

— Скоро ще ти се обадя пак — сложи набързо край на разговора той. — Всичко наред ли е там? Децата добре ли са?

— Да — прошепна едва чуто тя. — Всичко е наред.

— Добре — настъпи дълга пауза, после той добави: — Съжалявам, Лара. Ще го направим някой друг път.

Лара остави слушалката и безмълвно се върна на прогнилата веранда. Животът й току-що беше пропаднал отново. „Каква жена съм аз? — запита се мълчаливо тя, облегнала се на перилата на верандата, взряла се в черния океан. Какво съм сега, след като вече не съм съпруга и не съм така нужна на децата си? Вече не съм всеотдайната майка, не съм и любовница на мъжа си? Коя съм аз, Лара Луис?“

Знаеше само, че някъде по друмищата на живота, заробена в проблемите на всекидневието, беше изгубила самата себе си.