Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (15)

Глава 15

Международното летище в Сан Франциско беше претъпкано и шумно. Уморените деца крещяха неудържимо и ядосваха родителите си, които и без това губеха търпение. Лара и Дан чакаха търпеливо да получат разрешение да се качат на борда.

— Полетът до Париж е пълен — чиновникът гледаше мрачно екрана на компютъра си. — Искате ли да вземете полет до Синсинати?

Ужасеният поглед на Лара срещна този на Дан. Синсинати беше ужасно далеч от Париж.

— Самолетът ви ще излети след два часа, в десет и четирийсет и пет, от изход трийсет и осми.

— Но как може да няма място за нас? — запита Лара, силно ядосана. — Имам тези билети от шест месеца.

Дан повдигна въпросително вежди.

— По-добре се откажи, скъпа. Няма да постигнеш нищо.

Чиновникът раздразнено лепеше стикери по трите им чанти.

— Не контролирам продажбата на билети, мадам — погледна Лара за първи път. — Да предположа ли, че ще се качите на полета до Синсинати?

Какъв ли избор имаше?! Докато пъхаше всички документи обратно в чантата си и се чудеха как да убият оставащите два часа, Лара се питаше по какъв ли странен начин чиновникът от гишето я беше накарал да изпита благодарност, че ще лети до Синсинати — място, където въобще не искаше да отиде.

— Охайо — каза Дан и весело я стисна за ръката над лакътя. — За първи път ще отида там.

— Аз също — каза Лара и се усмихна примирено, когато той я поведе към „Старбакс“.

— Хайде да си купим вестник, да пием кафе и да си говорим за Париж и за всички онези прекрасни местенца, които имаме намерение да посетим — добави той.

— Хайде да се престорим, че не сме още на летището — каза тя някак тъжно след един час и три чашки кафе, придружени от мека и топла кифла.

Досега трябваше да са се качили на самолета за Париж, да се държат щастливо за ръце и може би да пият шампанско, на път за земята на нейните мечти. И спомени. У нея се прокрадна подлата мисъл, че от летището никога не биха отказали на Бил да му намерят място в самолета за Париж.

Беше полузаспала с глава на рамото на Дан, когато съобщиха, че полетът за Синсинати има забавяне. В този момент Лара се сети, че, тъй като използваха билетите на Бил, пътуваха в бизнес класа и следователно можеха да се възползват от предимствата и удобствата на клуба на летището. Каква идиотка беше! Истината беше, че никога досега не беше летяла сама. Всъщност тя много рядко беше пътувала със самолет. Пътуванията й винаги бяха косвени — осъществени чрез Бил.

Дан си проби път през тълпата, като внимателно заобиколи едно дете, което си играеше на пода. Искаше да запита какво ще бъде забавянето и да обясни на чиновника колко е важно да хванат свързващия полет за Париж.

Върна се при нея след десет минути с мрачната новина, че ще се качат на самолета чак след половин час, което ще им остави само четирийсет минути, за да се прехвърлят на самолета за Париж. Настани се на твърдата метална седалка до нея и протегна дългите си крака.

— Казаха, че няма да имаме никакви проблеми, защото тази връзка се осъществявала всеки път.

— Лара му хвърли скептичен поглед и за да я накара да се чувства по-уверена, той взе дланта й в своята. — Всичко ще бъде наред, любима — обеща й. — Ще стигнем до Париж.

Измина още половин час. Беше вече обяд, а те все още бяха на летище „Сан Франциско Интърнешънъл“. Лара се беше отпуснала, привела рамене, и мрачно мислеше, че това е краят на ваканцията й, когато най-после полетът им беше обявен и те се качиха на борда като стадо благодарни овце, направлявани от стюардесите.

— Ние имаме връзка с полета за Париж — каза Лара на красивата руса стюардеса, която им предложи по чаша шампанско. — Но се страхуваме, че заради закъснението няма да успеем.

— Не се тревожете, за нас това е всекидневна работа — каза й стюардесата. — Ще стигнем навреме.

Вратите на самолета се затвориха и докато той набираше скорост по пистата, Лара се надяваше стюардесата да се окаже права.

Тресенето на самолета стана по-осезаемо, когато наближиха Синсинати. Районът беше обхванат от силни гръмотевични бури. Пътниците затегнаха здраво коланите, а самолетът започна да се спуска всред сиви облаци, устремен към безопасно кацане. Дан стисна ръката на Лара. Вече беше скочил на крака, когато стюардесата направи съобщението.

— За пътниците, които имат връзка с други полети, моля, потърсете нашите представители. Те са в червени униформи и ще ви чакат на изхода.

Русата стюардеса им се усмихна уморено, когато изтичаха покрай нея, забързани към терминала.

Имаше само един служител в червено сако, който беше заобиколен от тълпа нетърпеливи пътници.

— Париж! — извика Лара, изпаднала в паника. — Моля…

Той улови погледа й.

— Самолетът за Париж вече излетя.

— Излетя? — те го изгледаха втренчено, ужасени.

— Отидете до гишето за информация. Оттам може би ще успеят да ви насочат към свързващи полети през Лондон или Франкфурт.

— Франкфурт? — речникът на Лара като че ли беше сведен само до единични думи. Преди да измисли какво друго да каже, двамата тичаха към гишето за информация.

— Вие не разбирате — каза умолително тя на безразличния чиновник, който очевидно беше изслушвал тази история много пъти, и то прекалено често. — Направила съм резервациите преди шест месеца. Трябва веднага да се кача на самолет за Париж.

— Лейди, нямам контрол над времето — каза й студено мъжът зад стъклото. — Може да успеем да ви намерим място в самолета за Франкфурт, който ще излети тази вечер, в единайсет и четирийсет и пет. Така ще стигнете в Париж в един и петнайсет утре.

Лара гледаше Дан с отчаяние.

— Но това означава, че ще изгубим цял ден от престоя си в Париж.

Чиновникът сви рамене, все така безразличен.

— Ако искате, можете да изчакате до утре вечер, за да видите дали ще ви намерим място в директния самолет за Париж.

— Какво искате да кажете с това „да видим дали ще можем“! — запита го Дан.

Чиновникът забарабани нетърпеливо с пръсти по компютъра си.

— Всички полети за другата седмица са пълни, сър. Ще трябва да ви сложим допълнителни седалки. А имаме две свободни места в полета за Франкфурт довечера в единайсет и четирийсет и пет — едно във втора класа и едно — в бизнес класата. Можете да ги заемете или не. Мога да ви кажа още, че толкова много полети бяха отменени или забавени заради времето, че в хотелите на Синсинати няма свободни стаи.

Те се гледаха мълчаливо един друг. Полетът до Франкфурт продължаваше десет часа и дори нямаше да пътуват един до друг.

— Ще вземем местата — каза Дан с въздишка.

Прегърна успокоително Лара и двамата тръгнаха към кафе–бара, за да убият още шест часа. Толкова оставаше до полета.

— Съжалявам, скъпа. Скоро ще бъдем в Париж, ще видиш.

Лара знаеше, че такова нещо, объркване на полетите, никога не би се случило на Бил.

Изминаха два часа. Дан отиде да поиска допълнителна информация от гишето. След дълъг разговор с дежурната жена се върна с усмивка — първото чудо за деня. Даваха им места едно до друго в бизнес класата.

Второто чудо се случи, когато беше обявен полетът им, а третото — когато, въпреки лошото време, излетяха. Усмихваха се доволно един на друг, когато Синсинати остана зад тях.

— Най-после! — каза Лара с огромно облекчение.

„Изразите «най-после» и «най-накрая» май станаха нещо обичайно в нашите разговори“, помисли си тя. Опита се да не мисли за това, че вече трябваше да са в Париж. Беше с Дан и бяха на път към Париж. Е, не съвсем, но поне бяха на път за Европа. Макар и това да беше само Франкфурт.

Седяха във фоайето на летището и си гризваха от сандвичите, които никак не искаха да ядат, пиеха поредната чашка кафе и гледаха как светкавиците разкъсват заплашително небето. Изтощена съм, помисли си Лара. И, по дяволите, все още съм в Синсинати.

Това едва ли беше подходящо начало за едно романтично приключение. Хвърли крадешком поглед на Дан, погълнат от бейзболния мач, който предаваха по телевизията. Със сигурност случилото се беше божието наказание за неверните жени, помисли си тя, особено за жени, които вземат любовника си на втория меден месец вместо съпруга си. „Не трябваше да си тръгвам от Кармел, а още по-малко — да го моля да дойде с мен в Париж.“