Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (24)

Глава 24

Същата вечер, доволни един от друг, се разходиха, хванати за ръце, по бреговете на Сена, като се спряха, облегнати на перилата, на Пон Ньоф, за да погледат минаващите лодки, празнично осветени и пълни с туристи, които щастливо се хранеха и разглеждаха забележителностите край тях.

Малко след това се озоваха в голямата катедрала Нотр Дам, където зяпнаха, замаяни от почуда, огромните прозорци, които светеха на залеза и сякаш имаха свой живот и своя сила. Спокойствието под извисяващите се сводести арки и ехото на древните камъни ги пренесоха сякаш в друг свят — свят, където царуваха безметежността и размишлението. Други туристи се разхождаха и гледаха, а местните хора коленичеха за молитва, с наведени смирено глави. Лара запали свещи и коленичи до Дан, сякаш се предложи на този спокоен свят.

„Чуй ме, Господи, не се чувствам като грешница, но ако съм, прости ми. Аз просто се опитвам да уловя щастието, да взема каквото още мога и, моля те, помогни ми да намеря истината за себе си и за Бил. И за Дан…“

Когато излязоха от катедралата, здрачът вече се беше спуснал. През реката, на другия бряг, Лара видя светлините на „Тур д’Аржен“. Беше забравила за съществуването на ресторанта, докато не го видя отново. Спомни си младия Бил, който безразсъдно поръчваше шампанско, и неочаквано сърцето я заболя за младата и неопитна двойка, която бяха тогава. Сега вече беше сигурна, че единственото му желание е било да я впечатли. О, Бил, помисли си с тъга, какво стана с нас?

Разходиха се по моста De la Tournelle и стигнаха до Сейнт Луи, малко островче насред Сена, където надникнаха в малките и оградени четвъртити вътрешни дворчета на древните каменни имения, строени по протежение на кея д’Анжу. Замислиха се за знаменитостите и милионерите, които най-вероятно живееха в тях, после се разходиха по улица „Сейнт Луи ан айл“ и се удивиха на магазинчетата за кукли на конци, на магазините за котки и на сладкарниците, на чиито витрини пастите блестяха като бижута, а тортите бяха покрити с пухкава сметана. Наредиха се на дългата опашка пред „Бертилион“ за сладолед. Лара си поръча такъв със смокинова нуга, а Дан — с шоколадова и поръсен със стрити бадеми — най-вкусното нещо на света, както се изрази той.

По-късно се настаниха на външна маса в „Le Flore en l’Isle“, отпиваха бавно от бялото вино и гледаха как край тях преминават лодките. Струваше им се, че всъщност пред погледа им се разкрива целият свят. И най-накрая, след като мракът се спусна над земята, взеха такси обратно до хотела, за да заспят със съня на истински изтощени и щастливи туристи. Като любовници, отпуснати в прегръдките си.

Малко преди да затвори очи, Лара си помисли, че това е най-щастливият ден в живота й. „Без да се броят дните, в които се родиха децата ти“, отново й напомни онова слабо и несигурно, но упорито гласче. „Е, и какво от това — запита го виновно тя. Нима има общовалидно определение за щастието? Защо да не мога просто да го приема и да му се насладя от все сърце?“

Следващият ден щеше да бъде последният им в Париж и затова станаха рано. Разходиха се по улиците като две развълнувани деца, все още очаровани от факта, че всичко изглежда толкова по френски — от изящния, покрит с павета, Place de Furstembourg с неговите очарователни сгради с дървени капаци и грациозни и тънки дървета Paulownia, с витрините на магазините, обсипани с блестящи копринени и кадифени тъкани, както и с лъскав брокат до уличния пазар на улица „Дебюси“, където се спряха в благодатната сянка на синята тента до сергия, за да опитат пресни пъпеши и добре узрели, много сладки праскови. Удивиха се на силния аромат на различните видове сирене и шунка, ахнаха при вида на изобилието от замразени омари, защото въобще не знаеха, че съществуват толкова много видове, както и че на света има сиви стриди с толкова пикантен аромат.

Доловиха сладкия и дъхав аромат на току-що извадени от фурната пасти, покрити с плодове или различни глазури, които бяха толкова съвършени на вид, че приличаха на снимки от списанието на Марта Стюарт. Опитаха се да изберат между направо дяволитите на вид chocolat daquoise и ягодовите mille feuille, богати на сметана. Неспособни да им устоят, си купиха и от двете и ги изгълтаха щастливи в близкото, намиращо се на ъгъла кафе, където изпиха и по две чаши силно еспресо.

Дан настоя да направи снимка на Лара, щастливо усмихната и без червило на устните. Един от келнерите учтиво предложи да направи снимка и на двамата и Лара се облегна на свитата в лакътя ръка на Дан с израза на „котка, която е облизала сметаната“, както каза, когато по-късно видя снимката.

Разходиха се в Люксембургските градини и разгледаха, без да бързат, малките бутици, където се продаваха златни бижута, обсипани с перли. Лара купи по един чифт обеци за „момичетата“. И когато най-после се умориха, взеха такси обратно до хотела, където ги чакаше багажът им. Казаха им, че наистина бил останал в Синсинати.

Беше вече пет часът и Лара чувстваше болки в стъпалата. Съблече полата си, легна на леглото и се прозина дълбоко. Дан я зави с одеяло, целуна я и каза:

— Ще се върна скоро.

— Къде отиваш?

— Да се поразходя.

Тя се гушна в одеялото, защото очите й вече се затваряха.

— Но ние се разхождахме през целия ден.

— Да, но това е Париж и няма време за сън — и вратата се затвори след него.

Неясно, като останки от последната й мисъл, преди да заспи, Лара чу Бил да казва същите думи: „Ти луда ли си, Лара? Ние сме във Франция, Нямаме време за пилеене…“

Точно така би се изразило и мечето Йоги, помисли си тя, неочаквано изпитала тревога. Май всичко щеше да се окаже де жаву.

Лара се събуди, защото чу Дан да си пее под душа. Все още със затворени очи, тя се усмихна. Бил никога не си пееше под душа, защото винаги беше прекалено загрижен за нещо. Обърна се и почувства нещо, оставено върху възглавницата. Отвори очи и втренчи поглед в красивата костена кутия. Изпита облекчение, когато осъзна, че няма да стане жертва на де жаву все пак. Дан просто беше пожелал да я изненада.

Развърза панделката и отвори кутията. Побърза да свали пластовете бяла и мека хартия, за да види изящното боди, на което се беше възхитила в Сабия Роса, онова, което със сигурност тежеше по-малко от унция и беше изработено от коприна с цвета на бледа праскова и дантела. Беше красиво и тя знаеше, че сигурно струва цяло малко състояние.

Чу Дан да си подсвирква тихичко — така, както правеше докато поправяше, верандата й. Плъзна се от леглото, облече бодито и се наслади на допира на гладката коприна до гърдите си. Никога досега не беше имала боди, а това беше толкова нежно и леко, че почти не го усещаше. Извади от дъното на гардероба новите си обувки с високите четири инча токчета и ги обу. Облегна се на вратата на банята в секси поза.

— Мисля, че мога да ти представя твоя подарък.

Засмените очи на Дан веднага забелязаха, че е гола под бодито и че токчетата правят краката й много по-дълги и по-стройни. И че тя е много, много секси и желана.

— Е, благодаря ви много любезно, мадам. Наистина оценявам усилията ви.

— Харесва ми. Подаръкът е прекрасен — каза тя.

— И двамата можем да му се порадваме.

Той ухаеше на сапун и шампоан и на самия себе си. Грабна я в прегръдките си и я отнесе обратно в леглото.

— Става късно — възрази, но с половин сърце, Лара. — Трябва да взема душ и да се облека.

— Аз ще ти помогна — той вече гризеше меката част на ушите й, а ръцете му бяха под коприната…

Забравиха за времето и за това, че са в Париж.

Лара правеше любов инстинктивно, без планове за успешно съблазняване, защото дори не беше чувала за този вид изкуство. Просто правеше онова, което иска — докосваше, вкусваше, обичаше. Прошепна, че харесва силното му тяло, че има силна нужда от него. А после, в онзи върховен момент, когато сякаш пристъпваш някаква граница, се засмя и се протегна, в цялата си дължина, мокра от сласт, като доволна котка.

След няколко часа вече бяха взели душ и се бяха преоблекли за вечерта. За тази вечер се беше погрижил Дан. Той беше направил резервациите за ресторанта и беше избрал най-старата, в народен стил, гостилница в Париж, много обичана както от парижани, така и от туристите.

Държаха се за ръце и гледаха очаровани през прозорчетата на таксито, което набираше скорост през каменни мостове, осветени от красиви старомодни лампи–глобуси. После направиха кръг на площад „Конкорд“, където по време на Революцията е била поставена гилотината и където е била отрязана главата на Мария–Антоанета, както и тези на Луи X и Робеспиер.

Проклинайки уличното движение, шофьорът подкара по-бързо по страничните улички, като натискаше силно клаксона и кълнеше тихичко под нос всеки, който беше достатъчно луд да се изпречи на пътя му. Когато стигнаха пред ресторантчето, те бяха благодарни, че все още са живи.

„Бофинжер“ беше известен с чудесния си таван — цветна мозайка, датираща от началото на двайсети век, както и с високите си огледала, които имаха конуси, оформени като лалета, с инкрустираното си дърво и ецвано стъкло. Мястото беше изискано и все пак уютно, със задушевна атмосфера.

Лара седна с гръб към стената, защото искаше да гледа парижаните, а Дан се настани срещу нея и започна да изучава списъка с вината.

— Brouilly — каза на келнера. — Изстудено. И бутилка „Евиан“.

Изненадана, Лара му каза с възхищение в погледа:

— Много бързо се учиш, мистър Холанд.

— Запитах старата дама–дракон в хотела какво да поръчам — призна той.

Тя се засмя.

— О? И какво друго ти каза тя?

— Да поръчам морска храна. Че тук сервират една от най-добрите. И че още си заслужава да опитаме choucroute garnie и печените омари.

— Искам да опитам всичко — реши тя, изведнъж изгубила свян.

Той наля в чашите от студеното леко червено вино и посвети вниманието си на менюто, а Лара изучаваше замислено лицето му. Точно срещу тях се настани елегантна застаряваща дама. Беше сама. Бутилка шампанско се изстудяваше в сребърна кофичка на масичка, непосредствено до нейната маса.

Лара си помисли, че със сигурност е французойка, и завидя на шика, който явно беше постигнат без много усилия — толкова естествен беше. И беше, както се изразяваха само французите, на определена възраст. Златисторусата й коса, прошарена с платинено, беше ниско остригана и подчертаваше формата на главата й, което изглеждаше съвсем подходящо. Скулите й бяха високи и очертани като на филмова звезда, а очите й бяха сини като тези на Дан. Беше висока и стройна, облечена в жълто, висша мода, сако и къса черна пола. Носеше обувки с високи токчета, а краката й бяха съвършени. Лек като облак черно-жълт шал от шифон беше преметнат грациозно около шията й, но не пречеше да се забелязва дебелата перлена огърлица.

Лара предположи, че шалът и огърлицата имат за цел да скрият пораженията на възрастта, които започват да личат от шията, а с течение на времето слизат и все по-надолу. Елегантната французойка се огледа неспокойно наоколо. Улови погледа на келнера, каза му нещо, после нетърпеливо погледна часовника си.

— Той закъснява — Дан явно също наблюдаваше жената — в огледалото.

— Защо си толкова сигурен, че чака мъж? — запита възмутено Лара. — Може би чака дъщеря си. Или дори приятелка — Дан повдигна скептично вежди. — Само защото се е облякла изискано? Но това е Париж! — настоя Лара.

Дори не знаеше защо се застъпва така за непознатата жена, освен може би съзнанието, че не бива така, по този начин, да се изразява публично тревогата, не, страха, че той може да не дойде. „Аз никога не бих могла да го направя“, помисли си тя. А после си спомни, че на улица „Якоб“, когато Дан я беше взел в прегръдките си, неподправената радост, която беше изпитала, беше направила впечатление на минаващата двойка, която ги беше аплодирала. Спомни си съзаклятническата, издаваща множество чувства, усмивка на жената, която сякаш й казваше, че сигурно е много щастлива с такъв млад мъж до себе си. И си каза: „Но да, мога.“ Поне това може да направи Лара Луис.

Жената се изправи на крака. Отиде нервно до вратата, надникна навън, върна се обратно и отново седна. Улови погледа на Лара и въздъхна, после вдигна леко рамене — явно в знак на поражение.

И после, изведнъж, той се появи. Вървеше уверено към нея със сако, преметнато през раменете по този така очарователен френски маниер, с разрошена от вятъра тъмна коса. Жизнен, привлекателен. И, както забеляза Лара с неочаквано в сърцето съжаление, толкова млад.

Лицето на жената се озари. Само за секунда тя скочи на крака и обви ръце около врата му. Той беше тук, нейният любовник беше дошъл при нея.

— Mon amour… — извика тя и на мига му прости всичко.

Кръвта на Лара се смръзна и стана студена като виното, което пиеше. „О, Господи, запита се, и аз ли изглеждам така? Като глупава застаряваща жена с по-млад любовник?“

— Виж само колко са сладки! — каза Дан с широка усмивка.

— Сладки? — повтори тя удивена. После осъзна, че Дан гледа на разигралата се сцена съвсем различно. Не виждаше разликата във възрастта им. Виждаше само, че жената е много щастлива от идването на любовника си. И че само това има значение.

Лара протегна ръката си към него през масата и онези малки електрически сигнали отново преминаха между него и нея. И тя също се почувства щастлива заради застаряващата жена. Щастлива, че любовникът й се е появил, макар и със закъснение. Щастлива просто заради момента. Защото много добре знаеше колко преходно може да бъде щастието.

— Улови мига! — каза тя, когато вдигнаха чаши в тост за непознатата и любовника й. Да, отсега нататък щеше да бъде благодарна за всяка минута щастие, която може да изпита.

— Знаеш ли, че омарите са афродизиак? — И Лара щастливо преглътна един от тях.

— Мислиш ли, че имаш нужда от още един?

Тя се усмихна широко и си взе още един.

— Не, но ги харесвам.

— Аз също. А какво, предполагаш, е това? — Дан гледаше замислено една кръгла раковина, пълна със зеленикави нещица.

— Морски таралеж? — опита се да налучка тя.

— Искаш ли да опиташ?

Тя поклати глава.

— Прекалено много приличат на морски дарове.

Ще ги оставя на теб.

— Е, благодаря — Дан си взе един и го сложи в устата си. — Вкусно — каза и вдигна поглед към тавана.

— Ако обичаш хлъзгавите неща.

Тя се смееше, когато каза:

— Достатъчно сме говорили за храната. Време е за малко култура.

— Култура? Но нали разгледахме Лувъра и няколко галерии?

— Да, видяхме почти всичко, което може да се види в Париж, включително и скъпите и красиви бутици — въздъхна щастливо Лара и прокара длани по гърдите си с мисълта за прекрасното и много скъпо боди, което носеше под черния пуловер. — Париж е най-прекрасното нещо на света! — каза тя замечтано.

За тях Париж беше раят. Париж беше съвършен. Какво би могло да бъде по-хубаво от това?