Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (43)

Глава 43

Лара беше под душа, когато чу телефона да звъни. Знаеше, че сигурно е Мини, защото тя й се беше обадила по-рано и й беше дала телефонния номер. Загърна се с хавлията и изтича да отговори, но Дан се беше върнал и дори беше вдигнал слушалката.

— Здравей, мамо — каза весело гласчето на Мини. — Как върви вторият меден месец с татко? Надявам се да е толкова хубаво, колкото е било и първия път.

Дан стоя дълго време втренчил поглед в Лара, която се беше подпряла на вратата на банята и стискаше здраво хавлията.

— Изчакай минутка, сега ще дам слушалката на майка ти — каза тихо той. Погледът му беше леденостуден, когато срещна нейния, миг преди тя да вземе слушалката от ръката му.

— Здравей, Мини — каза Лара нежно.

— Здравей, мамо, кой беше мъжът на телефона? Мислех, че си сама в стаята.

— Не, не съм сама — тя хвърли тревожен поглед към Дан, който гледаше навън през прозореца пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталоните си. — Ти как си, Мини? Просто имах нужда да чуя гласа ти.

— Е, вече го чуваш, мамо. Получих съобщението ти. Благодаря ти предварително за всички подаръци, които ще ми донесеш. Надявам се да минеш лесно през митниците — тя се смееше, млада, безгрижна…

Като момичетата от плажа.

Лара реши, че ще разкаже на Мини за Дан по-късно, а сега й каза: „Обичам те“ и „Дочуваме“, както и „Ще се видим скоро“.

— Дан? — каза секунда след това.

Той се обърна и я погледна. Лара сложи ръка на сърцето си, шокирана неприятно от сериозното му лице. Той просто стоеше, със скръстени на гърди ръце, с леко раздалечени крака.

— Какво ще кажеш по въпроса за „втория меден месец!“

„О, Господи — помисли си тя. — Мини е издала тайната“. Но пък тя нямаше намерение да го заблуждава, просто мислеше, че ще е по-добре, ако не знае.

— Вярно е, разбира се — каза той студено.

— Да, вярно е — мократа й коса покри лицето, когато кимна, за да потвърди, и тя нетърпеливо я отметна назад.

— Всички места, които посетихме, всички хотели, в които отседнахме, кафе–баровете, забележителностите. Правила си всичко това преди с Бил.

— Не е така, както мислиш.

— А после Бил ти е казал, че няма да дойде на втория ви меден месец, и ти реши, че можеш да вземеш мен. Е, направи ме на глупак, Лара. На истински глупак. Аз мислех, че това е пътуването, в което ще се опознаем, ще се открием един за друг. Не знаех, че искаш да съживиш паметта си. Сега разбирам защо настроението ти се менеше така рязко, какво търсеше…

— Не беше… Не правех това… Искам да кажа, че все пак това бе нашето пътуване, Дан. И ние наистина се открихме един за друг.

Как би могла да признае, че той е прав и че на всяка крачка тя си спомняше младия Бил и времето, което бяха прекарали заедно във Франция? Но пък, от друга страна, с всяка тяхна крачка образът на Бил придобиваше все повече и повече негативни черти.

„Като се изключи онова поле с червените макове“, напомни й подлото гласче.

— За какъв ме вземаш? — каза Дан. — Нима за теб бях само промяна, разнообразие? Грубото, необразовано момче? Което може единствено да те забавлява? — Лара би се засмяла, ако той не говореше така дяволски сериозно. — Защо просто не ми каза? Защо не ми даде поне право на избор?

— Но всичко беше толкова прекрасно и вървеше толкова добре…

Дан я гледаше втренчено. Като че ли му беше трудно да повярва.

— Излизам — каза ледено. — Не знам кога ще се върна.

Затвори тихо вратата след себе си и Лара чу стъпките му да се отдалечават по коридора. Отпусна се нещастно на леглото и втренчи поглед в празното пространство. За първи път гласчето не направи никакъв коментар, нито й даде някакъв съвет. Съзнанието й беше зашеметено, то се срамуваше от нея, а вътрешното й „аз“ беше изчезнало — като Дан.