Лео Таксил
Забавна Библия (44)

Глава четиридесет и четвърта
Светите отци — многострадалний Иов и Иона

След книгите на Ездра, Неемия и Естир в Библията следва „Книгата на Иов“, която разказва история, чиято дата никъде не е посочена. Тя се състои в следното: в земята Уц (?) живеел някой си несметно богат и много богобоязлив човек. „Един ден дойдоха синовете божии да застанат пред господа; между тях дойде и сатаната. И рече господ на сатаната: отде дойде? А сатаната отговори господу и рече: ходих по земята и я обходих. И господ рече на сатаната: обърна ли внимание върху моя раб Иова? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото. Отговори сатаната господу — простри ръка и се допри до всичко, що е негово, ще ли те благослови“ (Иов, гл. 1, ст. 6–9, 11).

Бог не пожелал да причини лично някакво зло на верния си слуга, но на сатаната позволил да го преследва, колкото може. „Ти можеш да правиш с него каквото искаш, само не го лишавай от живот“ — приятелски казал бог на сатаната, на небесен език, разбира се. Тогава господин сатаната взел, дето се вика, да „обработва“ стареца Иов. Почнало с това, че араби чергари задигнали рогатия добитък и ослиците на Иов. Сетне мълния убила овците му, както и овчарите. Халдейци откарали камилите и насекли с мечове подкарвачите. Най-после яростен вятър от пустинята разрушил къщата му, в която се намирали седемте му сина и трите дъщери: те загинали до един под развалините.

"И рече господ на сатаната: отде дойде? А сатаната отговори господу и рече: ходих по земята и я обходих" (Иов, гл. 1, ст. 7).

Иов научил всички тия новини веднага една след друга. Но тъй като имал добър характер, той само застанал на колене и извикал: „Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, господ и взе… Да бъде благословено името господне!“ (ст. 21).

Тоя силен старец не направил нищо повече. Но и сатаната не се смятал за победен. Много скоро нещастният Иов открива на тялото си гнойни язви, разпрострени от главата до краката. Седнал на купчина смет, той снемал с парчета от счупено гърне гнойта, която течала от откритите му рани. Жена му го хокала. Но Иов възразявал мъдро: „Нима доброто ще приемаме от бога, а злото да не понасяме?“ (Иов, гл. 2, ст. 10).

И изведнъж Иов избухва в яростни жалби против жестоката си съдба. Той проклина деня на раждането си: „Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: «зачена се човек»“ (Иов, гл. 3, стр. 3). С гръмки викове той призовава смъртта. Тия жалби са изложени в двадесет и шестте стиха от трета глава. Но тъй като те противоречат на основния сюжет на книгата, ръководствата по „свещена история“ обикновено ги пропускат. Наистина достатъчно би било книгата да спреше на тях. Сатаната, който се бил хванал на особен вид бас с бога, щеше да спечели, щом Иов е загубил търпение.

Тогава Елифаз, Вилдад и Софар почват да увещават Иов. Те му напомнят, че несгодите се стоварват само върху лошите. Иов призовава бог за свидетел на своята невинност и се кълне, че страда незаслужено. Тоя разговор между Иов и приятелите му заема… двадесет и девет глави. И изведнъж в тридесет и втора глава се появява нов събеседник — Елиуй, по-млад от всички други. Той се намесва не за да каже, че Иов е заслужил всички строги небесни наказания, но изключително за да забележи, че като крещи за своята невинност, той показва прекалено много гордост, защото — казва той — ни един смъртен не може да постигне съжденията на бога, не може да остане съвсем чист в очите му.

След това бог сам се явява във вихрушка и като осъжда думите на младия Елиуй, напомня за някои чудеса, които достатъчно доказват неговото могъщество. Тогава Иов признава, че е излязъл от пределите, които е трябвало да му поставят неговата слабост и невежество, и бог, доволен от покорността му, изцерява раните му и му връща двойно всичко загубено. За свидетелство на могъществото си бог привежда две необикновени животни — бегемот и левиатан, фантастичното описание на които заема две страници. За сатаната не става повече дума. Последната, четиридесет и втора глава съобщава, че на Иов му се раждат още седем синове и три дъщери и че той преживял сто и четиридесет години след тия тежки изпитания.

Ясно е, че „Книгата на Иов“ не представлява животрептущ интерес. Критиците отбелязват в нея една странност: сатаната се шляе по небето, между добрите ангели, като у дома си, хваща се просто на бас с господа бога, че ще въвлече наивника Иов в тежкия грях на богохулството, когато изпадне в дълбоко нещастие. А бог приема облога с надеждата, че верният му слуга ще бъде търпелив докрай. Излиза по такъв начин, че бог не знае съвсем твърдо бъдещето и дори прави грешки в предвижданията си, защото в края на краищата басът се печели от сатаната: Иов наистина изменил на търпеливата си вяра.

Да се обърнем сега към „Книгата на пророк Иона“. Иона бил родом от Галилея. Животът му отнасят към епохата на израилския цар Иеровоам II. Следователно той се е родил заобиколен от еретици. Един прекрасен ден той получил от бога заповед да отиде да проповядва в Ниневия. Иона бил единственият пророк, който е получил мисия от такъв род. На какъв език е проповядвал, пита Волтер, като забелязва пътем, че от родината на Иона до Ниневия е имало разстояние от над шестстотин километра. Иона не предвиждал особен успех на проповедите си. Вместо да отиде в Ниневия, той тръгнал на противоположната страна, спуснал се в Иопия, морски град, и се качил на кораб, който заминавал за Тарсис.

В морето се разразява свирепа буря. Колкото и странно да е, но бурята приспала Иона. В паниката си моряците почнали да изхвърлят целия товар във водата, ала корабът, макар и облекчен, се люшкал по вълните по-силно от преди. Тогава капитанът събудил Иона и поискал той да помоли своя бог да успокои стихията. Иона не направил това. Морето се вълнувало все повече и повече. Тогава моряците почнали да хвърлят жребие, за да определят кой от намиращите се на кораба е виновник за бедствието. Жребието паднало на Иона и те го хвърлили в морето. Бурята престанала в същия миг. Непокорният пророк глътнал солена вода. И ето „кит“, дошъл от южните области на Атлантическия океан да полюбопитствува какво става при бреговете на Средиземно море, отваря устата си и го глътва.

Иона не очаквал това. Но тъй като нямало какво да прави, той решава търпеливо да изчака събитията в странното си ново помещение. Библията говори, че Иона квартирувал три дни и три нощи в корема на кита и изливал дълги хвалебни песни на бога. Бог в края на краищата желаел само да даде урок на пророка. Като видял, че Иона се покаял, бог заповядал на фантастичната риба да евакуира обратно Иона. Китът се подчинил. И ето Иона е отново на сушата. И досега показват мястото, дето китът изплюл пророка. Впрочем богословите не знаят твърдо дали Иона е бил избълван, или пък китът го е евакуирал откъм опашката си.

Невярващите критици казват, че тоя разказ е подражание на гръцките легенди. В двадесетата си книга Омир разказва за морско чудовище, нахвърлило се върху Херкулес. Херкулес прекарал три дни и три нощи в утробата му, като се хранел с черния му дроб, който си пържел, а след три дни сам победоносно се измъкнал от необикновения си затвор. Тая приказка за Херкулес никак не е по-лоша от приказката за Иона.

В езическата митология също има подобна история. Арион, хвърлен от моряци в морето, бил спасен от делфин, който го домъкнал на гърба си до Лесбос. Но това приключение бледнее пред приключението на Иона и Херкулес.

След завръщането си от вътрешностите на кита Иона се отправил за Ниневия и от името на бога предсказал на жителите близкото разрушение на града. Библията казва, че разхождайки се по улиците, той викал: „Още четирийсет дена и Ниневия ще бъде разрушена.“ Тия прости думи имали забележителни последици: жителите веднага повярвали в еврейския бог, обявили пост и всички поголовно навлекли вретища, без да прави изключение и царят. Той издал и заповед за велик пост не само за хората, но и за добитъка: „Щото ни човеци, ни добитък, ни волове, ни овци да не ядат нищо, нито да ходят на паша, и вода да не пият; човеци и добитък да бъдат покрити с вретище и силно да викат към бога; всеки да се отвърне от лошия път и от насилието на ръцете си“ (Иона, гл. 3, ст. 7).

Тъй като всички жители се обърнали в истинската вяра, бог се смилил и предсказанието на Иона тоя път не се сбъднало. „И видя бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път, и съжали за злото, за което бе казал, че ще изпрати върху тях и го не изпрати.“ Ниневия била разрушена и обърната в развалини едва след много време. Оскърбен от мисълта, че населението е могло да го сметне за обикновен бъбривец, след като не се сбъднало пророчеството му, Иона напуснал Ниневия и се оттеглил в пустинята. Била непоносима горещина, а наоколо нито храст. „И направи господ бог, та израсна растение, и то се издигна над Иона, за да има над главата му сянка, и да го избави от огорчението му; Иона твърде много се зарадва на това растение. И нареди бог тъй, че на другия ден, кога се зазори, червей погриза растението, и то засъхна. А кога изгря слънце, прати бог горещ източен вятър и слънцето почна да припича главата на Иона, тъй че той изнемогна и се молеше да умре: «по-добре да умра, нежели да живея». И рече бог на Иона: «нима тъй силно се огорчи за растението?» Той рече: «твърде се огорчих, дори до смърт». Тогава господ рече: «тебе ти е жал за растението, за което не си се трудил и което не си отгледал, което в една нощ израсна и в една нощ пропадна. Аз ли да не пожаля Ниневия, тоя голям град, в който има повече от сто и двайсет хиляди души, които не могат да различат дясна ръка от лява — и много добитък»“ (Иона, гл. 4, ст. 6–11).

С тая божествена остроумица завършва „Книгата на Иона“. Жалък край, защото в края на краищата чудото с храста не е нищо до чудото с кита, а сентенцията твърде малко съответствува на зверски кръвожадната линия, която библейските автори последователно провеждат.