Лео Таксил
Забавна Библия (37)

Глава тридесет и седма
Свещената история на израилските и иудейските царе

Наследник на Соломоновия престол бил син му Ровоам. Като че всичко е трябвало да върви по мед и масло, защото „свещеният“ автор току-що ни съобщи, че израилтяните никога не са били така щастливи, както през време на царуването на Соломон, когато златото било в изобилие и общественото благосъстояние било така голямо, че среброто като обикновените камъни нямало съществено значение. Но „божественият гълъб“, както наблюдавахме през цялото време, има прекомерно къса памет, а подиграването над доверчивостта на правоверните християни и евреи му доставя особена наслада. Библията сега вече спокойно разказва, че еврейският народ се събрал в Сихем и произнесъл следната реч към сина на Соломон: „Твоят баща ни наложи тежко иго, ти пък облекчи ни жестокото робство от баща ти и тежкото иго, що ни е той наложил, и тогава ще ти служим“ (III Царства, гл. 12, ст. 4).

Ровоам се посъветвал със старците — бивши съветници на баща му. Старците признали, че покойникът наистина установил непосилни данъци и изказали мнението, че би било добре данъците да се намалят, за да не роптае народът против династията. Но царят се посъветвал също и с младите хора, с които се възпитавал заедно: те изказали противоположно мнение (ст. 6–10). И когато народните депутати, начело на които стоял върналият се от Египет Иеровоам, дошли при Ровоам за отговор, той им казал: „кутлето ми е по-дебело от бедрата на баща ми… ако баща ми ви е налагал тежко иго, аз ще увелича вашето иго; баща ми ви наказваше с бичове, аз пък ще ви наказвам със скорпии“ (ст. 10–11). Разбира се, с тая реч Ровоам не си спечелил народната обич. Но Библията бърза да обясни, че бог се погрижил да „се изпълни думата му, която бе изрекъл господ чрез Ахия силомец на Наватовия син Иеровоама“ (ст. 15).

По такъв начин излиза, че сам бог е внушил на младите приятели на новия цар лошите им съвети и е заслепил Ровоам до такава степен, че той си позволил да изкаже на народните представители гореприведените глупости. Народът, разбира се, бил много недоволен и се върнал с ропот в шатрите си. А Ровоам праща главния данъкосъбирач Адонирам за данъците, но скоро бил огорчен от известието, че в страната почнали вълнения и че довереникът му станал жертва на терористичен акт. Това така изплашило негово величество, че, по думите на Библията, той „бързо се качи в колесница, за да избяга в Иерусалим“ (ст. 18).

„Когато всички израилтяни чуха, че Иеровоам се върнал (от Египет), пратиха, та го повикаха в събранието и го възцариха над всички израилтяни. С Давидовия дом не остана никой, освен коляното Иудино (и Вениаминово). Ровоам, като пристигна в Иерусалим, събра от целия Иудин дом и от коляното Вениаминово сто и осемдесет хиляди отбор войници, за да воюват с израилевия дом и да възвърнат царството на Соломоновия син Ровоама“ (III Царства, гл. 12, ст. 20–21). Пак тия смешни преувеличения! Нещастното малко царче на едната половина на малкия, полудив народ събрал войска от сто и осемдесет хиляди души! Та кой ще повярва на това?

„И биде слово божие към Самея, човек божи, и биде казано: кажи на Соломоновия син Ровоама, цар иудейски, и на целия Иудин и Вениаминов дом и на останалия народ: тъй говори господ: не ходете и не почвайте война с вашите братя, израилевите синове; върнете се всякой у дома си, понеже това беше от мене. И те послушаха господните думи и се върнаха назад по словото господне“ (III Царства, гл. 12, ст. 22–24).

И ето еврейското царство се разделя на две царства, които оттогава почват да се наричат така: Израил начело с Иеровоам и Иуда, дето царувал Ровоам. Трябва да се предполага, че Сихем, дето се събрал народът, за да изкаже пожеланията си на Соломоновия син, не е съществувал като град, тъй като Библията казва по-нататък: „Иеровоам съгради Сихем на Ефремова планина и се засели в него; оттам тръгна и застрои Пенуил“ (ст. 25).

Може би ще си помислите, че Иеровоам, бившият слуга, е бил благодарен на бога, който го наградил с царство. Нищо подобно! Той побързал да поръча две нови златни телета, поставил едното във Ветил, а другото в Дан и казал на израиля: на вас ще ви бъде много трудно и далеч да се мъкнете в Иерусалим за молитви и жертвоприношения. Така че вие можете да се покланяте на тия златни телци, защото те ви изведоха от Египет. Израилският народ бил във висша степен доволен, а Иеровоам построил и други капища за различни идоли; той назначил нови жреци, които нямали нищо общо с Левиевото коляно, и дори сам почнал да се занимава с жреческия занаят (ст. 26–33).

"Царят направи два златни телеца" (III Царства, гл. 12, ст. 28).

Ако това съобщение е вярно, то е още едно ново доказателство, че в оная епоха еврейската религия съвсем не е била установена. Това мъничко народче, както ще видим, всяка минута мени вярванията си и прави това няколко пъти от времето на своето легендарно излизане от Египет до епохата на Ездра. Обърнете пътем внимание на неговото неразбираемо влечение към телетата като въплъщение на божеството! Нали не сте забравили, че бог е унищожил двадесет и три хиляди души заради златния телец на Аарон; а в тоя случай, струва ни се, бог би трябвало заради двете телета на Иеровоам да утрепа не по-малко от четиридесет и шест хиляди израилтяни. Но тоя път ние виждаме нещо съвсем друго.

„И ето дойде един божи човек (Йосиф Флавий го нарича пророк Адой. — Л. Таксил) из Иудея във Ветил в онова време, когато Иеровоам стоеше пред жертвеника да прикади.

И произнесе към жертвеника слово господне, думайки: жертвенико, жертвенико! Тъй казва господ: ето, на Давидовия дом ще се роди син по име Осия; той ще принесе върху тебе в жертва оброчищните свещеници, които кадят върху тебе, и ще изгори върху тебе човешки кости.

И в оня ден той показа личба, думайки: ето личба, че господ е казал това: ето, тоя жертвеник ще се срути, и пепелта, що е на него, ще се разпилее.

Когато цар Иеровоам чу словото на божия човек, произнесено към жертвеника във Ветил, простря си ръката от жертвеника и каза: хванете го. Тогава ръката му, що бе прострял към него, се сдърви и не можа да я дръпне към себе си.

И жертвеникът се срути, и пепелта от жертвеника се разпиля, според личбата, дадена от божия човек чрез словото господне.

И цар Иеровоам каза на божия човек: умилостиви лицето на господа, твоя бог, и помоли се за мене, та ръката ми да може да се дръпне към мене. И божият човек умилостиви лицето господне, и ръката на царя се дръпна към него и стана както по-преди.

Тогава царят каза на божия човек: дойди с мене у дома, подкрепи се с ядене и ще ти дам подарък“ (III Царства, гл. 13, ст. 1–7).

Но пророкът имал много точни инструкции от бога, който му заповядал: „не яж там хляб, не пий вода и не се връщай по пътя, по който си вървял“ (ст. 9). Затова той се отказал от обеда и подаръците и се върнал в царството на иуда, при което „тръгна по друг път и се не върна по оня път, по който бе дошъл във Ветил“ (ст. 10). Чудото с парализираната ръка, разбира се, е дреболия в сравнение с чудесата, за които толкова много се разказваше досега. За щастие, ние скоро ще се срещнем с пророк Илия и тогава ще видим по-чисти чудеса! Що се отнася до забраната, дадена на „божия човек“, да не приема храна във владенията на Иеровоам, тя само напомня за последен път, че владенията на тоя цар не са били много обширни. Един пешеходец лесно би могъл, след като закуси в Самария, да стигне за вечеря в Иерусалим. Още повече, разбира се, един пророк, привикнал навярно на скромен живот, е могъл лесно да мине без закуска във Ветил, който е бил още по-близо до Иерусалим, отколкото Самария.

„Във Ветил живееше един пророк старец. Синовете му дойдоха и му разказаха всичко, що бе направил оня ден божият човек във Ветил; те разказаха на баща си думите, които той бе говорил на царя.

И баща им ги попита: по кой път си отиде? И синовете му показаха по кой път си тръгна божият човек, който дохожда от Иудея.

И той каза на синовете си: оседлайте ми осела…

И тръгна след божия човек и го намери да седи под един дъб, и му каза: дойди при мене у дома и си, похапни хляб.

Оня отговори: не мога да се върна с тебе и да дойда у тебе; няма да ям хляб и няма да пия вода у тебе на това място, защото чрез словото господне, ми е казано: не яж хляб и не пий вода там и се не връщай по пътя, по който си вървял.

Той му каза: и аз съм такъв пророк като тебе, и ангел ми говори чрез слово господне и каза: върни го у дома си: нека похапне хляб и пийне вода. — Той го излъга.

И оня се върна с него, похапна хляб в къщата му и се напи с вода“ (III Царства, гл. 13, ст. 11–19).

Прави впечатление, че щом само някой човек наречал себе си пророк, охотно вярвали на думата му. Ние помним, че през времето на Саул пророците се въдели на ята. Щом старецът от Ветил заявил на странника, че е негов събрат по професия, странникът тръгнал с него за дома му.

„Когато те още седяха на трапезата, биде слово господне към пророка, който го бе върнал.

И той изговори към божия човек, който беше дошъл от Иудея, и рече: тъй казва господ: задето се не покори на устата господни и не спази заповедта, която бе ти дал господ, бог твой, а се върна, яде хляб и пи вода не на онова място, за което той бе ти казал: «не яж хляб и не пий вода», тялото ти няма да влезе в гробницата на бащите ти.

След като оня яде хляб и се напи с вода, той оседла осела за пророка, когото бе върнал.

И оня си замина. На пътя го срещна лъв и го умъртви. Тялото му лежеше захвърлено на пътя; оселът пък стоеше до него, а лъвът стоеше до тялото.

И ето, минувачи видяха тялото, захвърлено на пътя, и лъва да стои до тялото; и отидоха, та разказаха в града, в който живееше пророкът старец.

Когато чу това пророкът, който го беше върнал от път, каза: това е оня човек божи, който не послуша устата господни; господ го предаде на лъв…

И рече на синовете си: оседлайте ми осела…

Той отиде и намери тялото му захвърлено на пътя; а оселът и лъвът стояха до тялото; лъвът не беше изял тялото и не беше смачкал осела.

И пророкът дигна тялото на човека божи, тури го на осела и го занесе назад. И пророкът старец тръгна за града си, за да го оплаче и погребе.

И положи тялото му в своята гробница и плака за него: горко, брате мой!

След като го погреба, той каза на синовете си: кога умра, погребете ме в гробницата, в която е погребан божият човек, до неговите кости положете моите кости“ (III Царства, гл. 13, ст. 20–31).

Такава е печалната история на нещастния странник, когото в края на краищата не можем да обвиним сериозно за това, че като огладнял, така несполучливо се възползвал от лъжливата покана на човек, който нарекъл себе си негов събрат и който никак не пострадал, макар че ял заедно с „пророка“. Тоя клет „божи човек“, види се, не е играл особена роля в божествената история: ако не беше приключението с лъва и този съмнителен осел, който така невъзмутимо и самоотвержено стоял на пост при трупа му, потомството нищо не би научило за него.

Е, а Иеровоам? Инцидентът с ръката, внезапно парализирана и също така внезапно възстановена, е трябвало изглежда да го излекува от престъпното благоговение пред златните телета; освен това, какво е могло да бъде по-ужасно от смъртта на божия човек, за което, разбира се, са му донесли? И ето — как да се повярва на това? — Иеровоам „не се отби от лошия си път, а продължаваше да поставя оброчищни свещеници от народа; който пожелаваше, него посвещаваше и той ставаше оброчищен свещеник“ (ст. 33).

Ясно е, че такава закоравяла престъпност не е могла да избегне подобаващо наказание. Кого постигнало божието наказание? Иеровоам ли? Не! То се стоварило върху младия му син, на име Авия. Детето внезапно заболяло. Иеровоам бил осенен от мисълта: трябва да се посъветвам с пророк Ахия, с оня, който му подарил десет късчета от своето наметало в знак на блестящо бъдеще. Тук липсата на логика у израилския цар добива фантастични размери. Той знае вече какво представлява от себе си божието всемогъщество и всезнание. Но като се обръща към Ахия, за да измоли с негова помощ излекуване на момчето, той замисля да измами светия човек. Иеровоам отправя августейшата си съпруга в Силом, като предварително я пременява в дрехи, които трябва да я направят неузнаваема за Ахия. Той си въобразява, че тя ще може да се ограничи с разказ за болното дете, без да открие своето инкогнито.

И ето нейно величество пристига в Силом. Пътем Библията съобщава, свръх програмата, че Ахия „вече не можеше да вижда, защото очите му бяха станали неподвижни от старост“ (III Царства, гл. 14, ст. 4). Значи от която и страна да го вземеш, преобличането било съвсем излишно. „И господ рече на Ахия: ето Иеровоамовата жена иде да те пита за сина си, понеже е болен; кажи й тъй и тъй; тя ще дойде преоблечена. Ахия, като чу шум от краката й, когато влезе през вратата, каза: влез, Иеровоамова жено; защо ти трябваше да се преобличаш? Аз съм страшен пратеник до тебе“ (ст. 5–6).

Следва дълга реч, изпълнена с горчиви упреци по адрес на Иеровоам и двете телета, предсказване на ужаси и бедствия за царствуващия дом; не е забравено и болното дете, обект на консултацията. „Стани, та иди у дома см; и щом кракът ти стъпи в града, детето ще умре“ (ст. 12). Нещастната царица се върнала съсипана от мъка в Тирца, дето се намирал „царският двор“. „И щом престъпи къщния праг, детето умря“ (ст. 17). Помислете си само, при съвсем малка съобразителност нейно величество би могла да избегне катастрофата: трябвало е само да мине през града на кокили. В такъв случай тя не би стъпила с крак в града. Но майчината любов й попречила да помисли за това.

Тук книгата „Царства“ ни праща при втората книга на „Паралипоменон“. Ние ще научим от нея (гл. 13), че Авия, цар иудейски, син на Ровоам, воювал с Иеровоам. Авия имал четиристотин хиляди отбор воини, а Иеровоам имал осемстотин хиляди също отбор воини. „И паднаха от израиля петстотин хиляди отбор юнаци“ (ст. 17). С една дума, свещена касапница!

Най-сетне след двадесет и две годишно царуване Иеровоам „почина при отците си“ (III Царства, гл. 14, ст. 20). Като унищожил едното от синовете на Иеровоам, малкия Авия, с присъщата си библейска разсеяност бог отец оставил жив другия син, на име Нават, който наследил бащиния си престол.

Що се отнася до Ровоам, и той се отнасял към бога не по-добре от Иеровоам. „Иуда вършеше, което беше неугодно, пред очите на господа, и иудините синове го дразнеха повече, отколкото бащите им с греховете си, които бяха правили. Те си бяха издигнали оброчища, статуи и капища на всеки висок хълм и под всяко сенчесто дърво. В тая земя имаше и блудници, които вършеха всички гнусотии на ония народи, които господ бе прогонил от лицето на израилевите синове“ (III Царства, гл. 14, ст. 22–24).

„На петата година от Ровоамовото царуване египетският цар Сусаким излезе против Иерусалим (тук Библията за пръв път назовава фараон по име. — Л. Таксил) и взе съкровищата от дома господен и съкровищата на царския дом… Всичко взе; взе и всички златни щитове, които бе направил Соломон“ (III Царства, гл. 14, ст. 25–26).

Ето какво говори по тоя повод Волтер: „Някои учени казват, че тоя Сусаким е бил великият фараон Сезострис; други учени доказват, че Сезострис се е родил хиляда години преди библейския Сусаким; а най-учените доказват, че и Сезострис никога не е живял на тоя свят. Едно съображение говори за това, че не Сезострис е разграбил Иерусалим: това, че той, според Библията, не е разграбил нито Сихем, нито Иерихон, ни Самария, нито двете златни телета, когато Херодот казва, че великият Сезострис разграбил цялата земя“.

Ровоам бил наследен от сина си Авия, който царувал само три години, но съвсем не загубил напразно това кратко време: съгласно втората книга на „Паралипоменон“ той убил в една битка петстотин хиляди войници от армията на израилския цар. „И Иеровоам не се съвзе вече в дните на Авия. Господ го порази и той умря. Авия пък се усили; взе си четиринайсет жени и роди двайсет и два сина и шестнайсет дъщери“ (II Паралипоменон, гл. 13, ст. 20–21).

Хайде да пресметнем. Третата книга на „Царства“ казва, че Авия царувал три години (гл. 13, ст. 2). Войната с Иеровоам е водена през първата година. Какво ще кажете, приятелю читател, за двадесет и двамата синове на тоя Авия, а също и за шестнадесетте му дъщери, т.е. за тридесет и осемте му деца, родени от жените му в продължение на две години?! О, щастливи времена! О, свещена плодовитост! Къде, къде си изчезнала?

В трета книга на „Царства“ ние намираме две интересни справки: „Той (Авия) царува в Иерусалим три години; името на майка му беше Мааха, Авесаломова дъщеря“ (гл. 15, ст. 2). От двадесет и двамата синове на Авия престола получава Аса. Той царува в Иерусалим четиридесет и една година. „Името на майка му беше Ана, Авесаломова дъщеря“ (ст. 10). Значи баща и син са били женени за сестри.

Както и да е било, престолът се паднал на Аса, но поради малолетието му иудейското царство се управлявало известно време от майка му. „Аса вършеше, каквото беше угодно пред очите на господа… Той изгони блудниците от земята и отхвърли всички идоли, които бащите му бяха направили, и дори майка си Ана лиши от званието царица, задето бе направила истукан на Астарта; и насече Аса нейния истукан и го изгори при потока Кедрон. Оброчищата наистина не бяха премахнати. Но сърцето на Аса бе предадено господу през всичките му дни“ (III Царства, гл. 15, ст. 11–14).

Бил ли е Аса възнаграден? Сега ще видите. Най-напред, предстояло му да се бори с вражеско нашествие, ако вярваме на втората книга на „Паралипоменон“ (гл. 14), и то с какво нашествие! „Военната сила на Аса беше: от Иудино коляно триста хиляди въоръжени с щитове и копия, от Вениаминово коляно двеста и осемдесет хиляди юнаци, въоръжени с щитове и стрелящи с лък. И вдигна се против тях Зарай, етиопец, с хиляда хиляди войска и триста колесници и стигна до Мареша. Излезе Аса насреща му и се наредиха за битка в Цефатската долина при Мареша… И господ порази етиопци пред Аса и пред иуда, и етиопци побягнаха. Аса пък и народът с него ги гони до Герар; етиопци паднаха толкова, че ни един не остана жив… И събраха твърде голяма плячка“ (ст. 8–10, 12–13).

Този епизод е толкова по-значителен, защото от Етиопия до Иерусалим има грамадно разстояние. Армията от петстотин и осемдесет хиляди войници само от две еврейски колена е нещо не по-малко чудно, отколкото милионната армия на етиопците. Пита се, как египетският цар Сусаким, или Сезострис, е пуснал през своя територия тия варварски пълчища? Впрочем етиопците може би са преминали от Африка в Азия… по въздуха.

И още една награда била присъдена от бога отец на възлюбения му приятел Аса: „на старини го боляха нозете“ (III Царства, гл. 15, ст. 23). Указанието на „свещения“ автор за тая болест е във висша степен кратко; очевидно тая болест на Аса му е била пратена само за увеличаване на земните му заслуги. След като царувал четиридесет и една година, той починал при бащите си и отстъпил своето място на сина си Иосафат. Нека видим обаче какво става в това време в израилското царство.

Синът на Иеровоам Нават „ходеше по пътя на баща си и греховете му, с които той вкара в грях израиля“ (ст. 26). Той царува само една година (ст. 25 и 28). Заговорът на някой си Вааса от Исахаровото племе му струвал живота и трона. Разбира се, Вааса се обявил за цар; той царувал двадесет и четири години, в продължение на които се държал към бога Саваота също така лошо, както Иеровоам и Нават (ст. 33–34). В края на краищата това омръзнало на всевишния старец. Бог влязъл в преговори с някой си Иуй и му съобщил, че е взел решение да унищожи династията на Вааса. Последният, както се полага, спокойно умрял в леглото си, а син му Ила, след като царувал две години, бил убит от някой си Замврий. Като извършил тоя подвиг, Замврий извършил и държавен преврат, заел трона и изтребил цялото семейство на Вааса, „като му не остави ни което до стена мочи, ни роднините му, ни приятелите му… според словото на господа“ (III Царства, гл. 16, ст. 11–12).

Но царуването на Замврий продължило само седем дни: някой си Амврий вдигнал въстание против Замврий. Като се уверил, че неговата роля на бич божий е изпълнена, Замврий сам се лишил от живот. А Амврий стоял на престола дванадесет години. „Амврий купи от Семира планина Семерон за два таланта сребро, застрои планината и съградения от него град нарече Самария — по името на Семира, стопани на планината“ (ст. 24). Приблизително по това време ветилецът Ахиил построил Иерихон (ст. 34). Като се съди по Библията, „великите царе“ на израил, които разполагали с толкова многохилядни армии, преди построяването на Самария, Иерихон и Сихем не са притежавали що-годе сносно устроени градове. Тук ние имаме и още един случай да се убедим, че проклятието, стоварено някога върху Иерихон, не е струвало нито грош, защото нали преди тава е било предсказано, че тоя град никога няма да се вдигне от развалините си^[1].