Лео Таксил
Забавна Библия (41)

Глава четиридесет и първа
Свещените романтични истории „Товит“ и „Иудит“

Товит от племето Нефталимово през време на Енемесар, цар асирийски, бил отведен в плен в Ниневия. За съжаление, тоя библейски цар не е оставил географска карта на владенията си. А без нея не можем да разберем по какъв начин, бидейки цар на Ниневия (на Тигър), той могъл да премине вавилонското царство, за да отиде и да окове във вериги обитателите на Палестина. Нали това е все едно, както ако турците биха преминали през Гърция, за да отведат в плен при себе си населението на Италия. Товит „ходил в Мидия, в Рага мидийска, и дал на Гаваила, брат на Гаврия, десет таланта сребро, за да го пази“ (Товит, гл. 1, ст. 14). Голяма сума за един мъж на трудеща се жена (Ана, жената на Товит, била предачка — гл. 2, ст. 11). Не знаеш как да се чудиш на тоя Товит, който отива на стотици километри от Ниневия да даде парите си на съхранение на някой си Гаваил.

Като се връща след някакво погребение у дома си и бидейки нечист, веднъж Товит ляга да спи до стената. Той не забелязал, че на стената седели врабци. По-нататък той разказва така: „Когато очите ми бяха отворени, врабците пуснаха нещо топло на очите ми и се появиха в очите ми бели петна“ (Товит, гл. 2, ст. 10). Компетентните хора твърдят, че врабешките изпражнения съвсем не са опасни за зрението и че е било достатъчно Товит просто да се умие.

„В тоя същия ден се случило и на Сара, Рагуилова дъщеря, в Екбатана мидийска, да търпи укори от бащините си слугини, задето я давали на седем мъжа, но злият дух Асмодей ги умъртвявал, преди да бъдат с нея като с жена. Те й думали: нима не ти е съвестно, че си удушила мъжете си? Седмина вече има ти, а не се нарече с името на ни едного от тях!… Иди и ти след тях, да не виждаме твой син или дъщеря вовеки! Като чула това, тя твърде много се нажалила… И почнала да се моли при прозореца…“ (Товит, гл. 3, ст. 7–11).

Критиците отбелязват, че никога преди това евреите не са споменавали никъде за някакъв дявол или демон: злите духове водят произхода си от Персия, дето народът вярвал в съществуването на двама еднакво могъщи богове: Ормузд — бог на доброто, и Ариман — бог на злото. Всеки от тях заповядва на цяла армия добри или зли духове. А евреите били само подражатели. Те заимствували религията си от съседите или поробителите, при което заимствували не само обредите, но също и религиозните предания.

„Книгата на Товит“ ни кара да мислим, че злият дух Асмодей бил влюбен в Сара и я ревнувал. Това напълно се съгласува с древното учение за духовете, ангелите и боговете. Ние видяхме вече в книгата „Битие“ ангели, влюбени в човешки девици и произвеждащи исполини. Църковниците след това са измислили много истории за демони, които имали полово общение с жени, и за необикновените хора, родени от тия „нечестиви“ връзки, за дяволи, които се вселяват в телата на юноши и девойки по стотици различни начини, за това, как извикват и как прогонват демоните. Съществували са и съществуват много диви предразсъдъци и суеверия, които користолюбивата хитрост на църковниците винаги е използвала за експлоатация на човешката глупост.

„Биде чута молитвата на тия двама пред славата на великия бог и биде пратен Рафаил да изцери и двамата: да махне белите петна от очите на Товита и да даде Рагуиловата дъщеря Сара за жена на Товия, син Товитов, като върже злия дух Асмодей; защото бе предназначено да я наследи Товия“ (Товит, 3 гл., ст. 16–17).

Тук за пръв път „свещеното писание“ нарича ангела по име. Всички коментатори едногласно твърдят, че имената на иудео-християнските ангели са от халдейски произход: Рафаил — целител божи, Уриил — огън божи, Азраил — род божи, Михаил — образ божи, Гавриил — човек божи. Персийските ангели се наричали съвсем другояче: Ма, Кур, Дубадур, Бааман и т.н. Евреите били роби на халдейците, а не на персите и усвоили вярванията в халдейските ангели и дяволи. Всичко се променя и у тоя „избран от бога“ народ, щом смени господарите си. Когато евреите били заробени от халдейците, те се покланяли на техните богове; когато били в плен при царете, наричани асирийски, приели тяхната вяра в добри и зли духове.

„В оня ден Товит си спомни за среброто, което бе дал на Гаваила в Рага мидийска да го пази, и си каза: аз исках смърт, а защо да не повикам сина си Товия, да му обадя това, докле не съм умрял? И като го повика, рече: сине, кога умра, погреби ме и не оставяй майка си“ (Товит, гл. 4, ст. 1–3). Следва дълга реч, която завършва така: „Сега ще ти открия, че оставих десет таланта сребро за пазене у Гавриевия син Гаваила, в Рага мидийска“ (ст. 20).

След това Товит предал на сина си разписката на Гаваил (гл. 5, ст. 3) и го посъветвал да си намери спътник, който би го придружавал до Мидия. „И той отиде да дири човек и срещна Рафаила. Това беше ангел, но той не знаеше. И рече му: можеш ли да дойдеш с мене в Рага мидийска и знаеш ли тия места? Ангелът отговори: мога да дойда с тебе и пътя зная; аз вече съм слизал у Гаваила, брата наш“ (Товит, гл. 5, ст. 4–6).

Какво сполучливо съвпадение, нали така? Младият Товия представя на баща си прекрасния непознат човек, който казал, че произлиза от рода на Анания велики и че се казва Азария. Това било още едно сполучливо съвпадение, защото старият Товит познавал Анания и дори били далечни роднини. Последвал пазарлък за хонорара за придружаването на момчето по пътя. „Ще ти дам по драхма на ден и всичко потребно за тебе и за сина ми и към тая заплата ще ти прибавя още, ако се върнете благополучно“ (Товит, гл. 5, ст. 15–16). Доста странно е, че старият Товит, евреин, който живее в Ниневия, плаща не с еврейски и не с мидийски, а с гръцки монети.

Товия се отправил на път с мнимия Азария и „кучето на момъка с тях“. Не е мъчно да се досетим, че пътуването не минало без приключения. Иначе не би си струвало наистина авторът да търси на баир лозе и да пуска на сцената тия действуващи лица. „Пътниците стигнаха вечерта при река Тигър и се спряха там да пренощуват. Момъкът отиде да се умие, ала от реката се показа риба и искаше да го глътне. Тогава ангелът му рече: улови тая риба. И момъкът хвана рибата и я извлече на земята“ (Товит, гл. 6, ст. 2–4).

Как така чудовищната риба, способна да глътне човек, тъй лесно е позволила да бъде хваната за хрилете като питомно зайче, което хващат за ушите? Но това не затруднява богословите. Не ги затруднява и това, че такива риби не се въдят в прясна вода. Тая риба, изглежда, е била хвърлена в Тигър като изключение по специална божия заповед, за да се извърши чудото. Това е било божествена инсценировка и следователно безполезно е да търсим към какъв вид е могла да принадлежи тая грамадна пресноводна риба човекоядец.

"… от реката се показа риба и искаше да го глътне. Тогава ангелът му рече: улови тая риба" (Товит, гл. 6, ст. 3–4).

Ангелът заповядал на Товия да разреже рибата и да запази сърцето, дроба и жлъчката. Когато операцията била завършена, рибата била изпечена и пътниците се хранели с нея до пристигането си в Екбатана. „И момъкът попита ангела: брате Азарие, за какво е тоя черен дроб, сърцето и жлъчката от рибата? Той отговори: ако някого мъчи демон или зъл дух, то със сърцето и с черния дроб да се кади пред такъв мъж или жена и вече не ще се мъчи; а с жлъчката да се намаже човек, който има бели петна в очите, и той ще се издери“ (ст. 7–9).

Сетне Рафаил посъветвал Товия да помоли за гостоприемство у роднината си Рагуил и да вземе за жена дъщеря му Сара. Последното предложение предизвикало големи колебания у неподготвения момък. Той казал на ангела: „Брате Азарие, слушал съм, че тая девойка давали на седем мъжа, но те всички загинали в брачната стая; пък аз съм един на баща си и се, боя да не би, като вляза при нея, да умра като предишните; нея люби демон, който никому не пакости освен на ония, които се приближават до нея. Затова се и боя… Ангелът му отговори: … тя трябва да бъде твоя жена, а за демона не се безпокой: още тая нощ ще ти я дадат за жена. Само щом влезеш в брачната стая, вземи кадилница, тури в нея сърцето и черния дроб на рибата и покади; и демонът ще подуши миризмата и ще побегне, и никога не ще се върне. А кога да се приближиш до нея, застанете двама, повикайте към милосърдния бог и той ще ви спаси и помилва. Не бой се, защото тя ти е предназначена отвека, и ти ще я спасиш; и тя ще дойде с тебе, и аз зная, че ти ще имаш от нея деца. Като изслуша това Товия, обикна я и душата му се крепко привърза към нея“ (Товит, гл. 6, ст. 14–18). Не забравяйте при това, че Товия още нито веднъж не е видял младата героиня.

„Приближиха се до Рагуиловия дом. Сара ги посрещна и поздрави, и те нея, и ги въведе в дома. И рече Рагуил на жена си Една: колко прилича тоя момък на Товита, братовия ми син!“ (Товит, гл. 7, ст. 1–2). Момъкът казал името си; много му се зарадвали и приготвили голям обед, но младият Товия отказал да яде каквото и да било, ако старият Рагуил не му даде веднага дъщеря си Сара за жена. Рагуил не се спрял и пред такива прояви на гостоприемството, но сметнал за свой дълг да посвети младия човек в ужасната съдба на първите седем мъже на хубавицата Сара. Младият Товия настоявал на своето, като твърдял, че не се бои от нищо. „Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: ето, по закона Моисеев, вземи я и я води при баща си. И ги благослови… Взе свитък, написа договор и го запечати“ (Товит, гл. 7, ст. 12–13).

Една приготвила спалнята и въвела там Сара. „Па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като и рече: успокой се, дъще“ (ст. 16–17). „Като се навечеряха, въведоха при нея Товия. А той, като отиваше, припомни си Рафаиловите думи и взе кадилница, тури сърцето и черния дроб на рибата и покади. Демонът, като подуши тая миризма, избяга в горните страни на Египет и ангелът го върза“ (Товит, гл. 8, ст. 1–3).

Богословите са си задавали въпроса, дали Асмодей е вързан и до днес и къде именно се намира. Важен въпрос! Потоци мастило е било пролято за разрешаването му. Особени шмекери се оказват монасите от един египетски манастир, които показват на богомолците много дълбок кладенец, където уж Рафаил вързал своя враг. Демонът се намира там и до днес. За неголямо възнаграждение, вземано от благочестивите братя, може да се получи разрешение да хвърли човек в кладенеца няколко камъни или няколко капки „светена вода“, за да увеличи страданията на тоя демон, и без това вече докаран в състояние на пълна безпомощност.

Уверен, че Товия няма да се измъкне жив от тая история, Рагуил грижливо му копаел гроба. Но когато на другата сутрин научил, че зет му е цял и невредим, неизказано се зарадвал. Гробът незабавно бил засипан и сватбените пиршества продължили четиринадесет дни. И Рагуил казал на Товия след свършване на пиршествата: „Като вземеш половината имот, иди благополучно при баща си; останалото ще получиш, кога умра аз и жена ми“ (Товит, гл. 8, ст. 21). През време на сватбения пир ангел Рафаил, върнал се вече от Египет, пристига в Рага под името Азария. Гаваил преуспявал в делата си и без приказки върнал десетте таланта, взети от Товит.

Най-после младият Товия, жена му, небесният спътник, и кучето се върнали в Ниневия, дето старият слепец почнал вече да изпада в отчаяние. Товия „натърка с жлъчката очите на баща си и рече: ободри се, татко! Залютя му на очите и той ги отри, и белите петна паднаха от краищата на очите му. Като видя сина си, той падна на шията му и заплака“ (Товит, гл. 11, ст. 10–13). Оставало само да се разплати с Азария: той се отказал от предложените му драхми, назовал истинското си име и като съобщил, че е един от седемте старши ангели от небесната йерархия, изчезнал.

Приказчицата за Иудит не е по-малко чудесна. В осемнадесета година от царуването на Навуходоносор, когото Библията тук нарича асирийски цар, град Ветилуя, съвсем неизвестен на историците и географите, бил подложен уж на обсада от армията на тоя цар под предводителството на митическия генерал Олоферн. Основното ядро на тая армия се състояло от сто и двадесет хиляди пехотинци и дванадесет хиляди конници (Иудит, гл. 2, ст. 15). Олоферн преградил каналите, които снабдявали Ветилуя, така че обсадените „в изнемога от жажда падаха по градските улици“ (гл. 7, ст. 22). Положението ставало непоносимо. Тогава някоя си прекрасна ветилуйска вдовица, чийто мъж бил поразен от слънчев удар през време на жътва (гл. 8, ст. 3), решава да спаси своята родина. Тя облякла най-хубавите си дрехи, напарфюмирала се и се начервила и придружена от старата си слугиня, тръгнала за вражеския стан (гл. 10, ст. 10). „И се чудеха на нейната хубост“ (ст. 19). Хубавицата поискала да я заведат при генерала, който в това време „почиваше на постелката си“ (ст. 21). Олоферн поканил Иудит да обядва в палатката му. Било изядено не малко нещо, много нещо изпито. Генералът „я гледаше с драгост и пи вино твърде много, колкото не беше пил никога — ни в един ден от рождението си“ (Иудит, гл. 12, ст. 20). След пиршеството, когато Олоферн, много доволен, се облегнал на кушетката, Иудит грабнала меча на генерала и… „с всичка сила удари два пъти Олоферна по шията и му отсече главата“ (гл. 13, ст. 8). Кажете след това, че любовта наистина не кара понякога човек да си загуби главата!

Слугинята сложила главата на Олоферн „в торбата с ядивата“ (ст. 10). От никого незабелязани, двете жени се върнали в града. На другия ден на стените на Ветулия се появила физиономията на главнокомандуващия Навуходоносоровата армия. Според библията огромната войска, която обсаждала града, при вида на отсечената глава, се обърнала в диво бягство (Иудит, гл. 15, ст. 2–3). Никой дори и не помислил да застане под командуването на някой друг началник.

"И рече й Олоферн: пий и се весели заедно с нас" (Иудит, гл. 12, ст. 17).

Ето коментариите на Волтер по тоя повод: „За географа би било много трудно да помести някъде тая Ветилуя. Едни сочат, че тя се намирала на четиридесет мили северно от Иерусалим, други казват, че била разположена на няколко мили южно от него. Но всяка порядъчна жена би била още по-затруднена, ако й се наложеше да оправдава поведението на прекрасната Иудит. Да отиде да спи с командуващия армията, за да му отреже главата — това в края на краищата не е съвсем скромно. А да положи тая окървавена глава с окървавените си ръце в торбата и спокойно да мине със слугинята си през позициите на стохилядната армия, без да бъде спряна от нито един часовой — това вече не е съвсем просто нещо.“

Но което е още по-трудно — това е да преживее след тоя блестящ подвиг сто и пет години в дома на покойния си мъж, както е казано в глава 16. В споровете относно възрастта на Иудит в момента на извършване славния подвиг известният ни вече бенедиктинец Калмет изказал съмнението, че Иудит е била на шестдесет и пет години, когато Олоферн бил пленен от поразителната й красота. Най-подходяща възраст, за да завъртява и сече глави! Но Библията веднага ги вкарва в още едно затруднение. Тя казва, че никой не нарушил покоя на израил „през дните на Иудит“, а всъщност това е било епохата на най-големите бедствия на еврейския народ.

Ето впрочем точния цитат: „И никой вече не заплашваше израилевите синове в дните на Иудит и много дни след смъртта й“ (Иудит, гл. 16, ст. 25). Тоя текст показва още веднъж с какъв самоуверен апломб „вдъхновителите“ на Библията се присмиват на вярващите. Ако приемем тълкованието на бенедиктинеца Калмет и на другите католически богослови, че Иудит е била на шестдесет и пет години (в Библията това никъде не е посочено!), когато убила Олоферн, остават четиридесет години между подвига и смъртта на библейската героиня. А ако се върнем към четвъртата книга на „Царства“ (към главите, посветени на последните иудейски царе) и прочетем историята на асиро-вавилонските царства, плоската измислица за Иудит става съвсем очевидна.

Основателят на халдейската династия на вавилонските царе Набопаласар (царувал в 629–604 г. пр.н.е.) бил наследен от сина му Небукаднецар-Набукудурусур (библейския Навуходоносор, царувал от 604 до 562 г.), който победил фараона Нехо в прочутата битка при Кархемиш в горното течение на река Ефрат. В това време именно Навуходоносор извършил първото си нашествие срещу иудеите, за да накаже цар Иоаким, сина на Иосия, който воювал на страната на фараона Нехо против Вавилон. В 597 г. Иерусалим бил завзет от вавилонските войски. Част от населението било отведено във Вавилон. Това било началото на седемдесетгодишния плен. Иудейското царство засега още оставало самостоятелно, но се задържало за кратко време.

Фактите за първото нашествие на Навуходоносор срещу иудеите, изнасяни в четвъртата книга на „Царства“, ни най-малко не съответствуват на онова, което Библията разказва по този повод в книгата „Иудит“. Ако епизодът с Олоферн се отнасяше към тая епоха, няма никакво съмнение, че Навуходоносор би отмъстил за убийството на генерала си през време на това първо нашествие, без да предостави самостоятелност на Иудея.

Невъзможно е да отнесем тоя епизод също и към следващите години, през които вавилонското иго лежало върху иудеите много по-тежко, отколкото когато и да било. В 588 г. фараон Уах-аб-Ра (Априй) след успешна война със сирийците подбудил иудейския цар Хиския-Седекия да отхвърли вавилонското иго. Априй бил разбит от Навуходоносор в Сирия. След като се върнал от победоносния си поход, Навуходоносор отново обсадил Иерусалим. Подвигът на Иудит, разбира се, не бил извършен и в тоя период, защото победата още веднъж се паднала на враговете на израил. Обсадата завършила с превземането на Иерусалим и с пълния разгром на иудейското царство. Вавилонските войски влезли в Давидовия град през нощта на девети срещу десети юли 586 г. пр.н.е. Храмът и дворецът били разрушени, обществените сгради, а също и домовете на отделните жители били изгорени, укрепленията обърнати в развалини; цялото царско семейство било изтребено и избито, с изключение на Седекия, който с избодени очи бил откаран в плен във Вавилон, съпроводен от тълпи пленени иудеи.

Навуходоносор не преставал да бъде бич и буря за Иудея. Неговите армии пристигали на територията на Палестина, като удържали винаги победи било под командуването на военачалниците му, било под негово лично командуване. Това не отричат и библейските книги на „Царства“. Следователно, щом книгата „Иудит“ приписва на хубавицата баба подвиг в борбата против едното от генералите на Навуходоносор, а Вавилон не е имал двама царе със същото име, излиза, че от първия до последния ред книгата „Иудит“ е гола богословска измислица.