Лео Таксил
Забавна Библия (31)

Глава тридесет и първа
Печалният край на нечестивия Саул

Бог никога не пропускал случая да покаже, че покровителствува именно Давид, защото той във всичко съответствувал на желанията му. Полюбувайте се например на историята на Навал и Авигея. Ще се постараем да резюмираме библейския разказ, като се придържаме о „свещения“ текст и изоставяме само повторенията и разлятостта.

В Маон имало някакъв си много богат човек. Той бил в Кармил, където стрижели овцете му. Името на тоя човек било Навал, а името на жена му — Авигея… Давид изпратил десет момци при Навал с искане да даде, „каквото му се намира под ръка“. Навал отговорил: „кой е тоя Давид?… Сега има много раби, които бягат от господарите си; нима да взема хляба си и водата си (и виното си), и месото, което съм приготвил за стригачите на овцете ми, и да дам на човеци, които не зная отде са?… Тогава Давид рече на людете си: препашете всякой меча си… препаса и сам Давид меча си и тръгнаха след Давида до четиристотин души, а двеста останаха при колята… Авигея взе набързо двеста хляба и два меха с вино, и пет овци сготвени, пет мери печено жито, сто вързопчета сухо грозде и двеста низи смокини, и ги натовари на осли.“

Без да каже нищо на мъжа си, тя тръгнала да посрещне Давид. „Щом Авигея видя Давида, тя бързо слезе от осела, падна ничком пред Давида и се поклони доземи“… Давид й казал: „благословен господ, бог израилев, който те прати днес насреща ми, и благословен да е твоят разум, и благословена да си ти, задето сега ме не остави да проливам кръв и да отмъстя за себе си… ако не бе побързала и не бе дошла насреща ми, то утре до съмване аз не щях да оставя на Навала и онова, което мочи до стена“…

След десет дни Навал умрял. „Чу Давид, че Навал е умрял, и рече: благословен господ, който възвърна за срама, нанесен ми от Навала… господ обърна злобата на Навала върху неговата глава. И Давид прати да кажат на Авигея, че той си я взема за жена… Тя стана и се поклони ничком доземи и рече: ето рабинята ти е готова да бъде слугиня, за да мие нозете на слугите у моя господар. Авигея се приготви набързо, възседна осела и придружена от пет слугини, тръгна след пратениците на Давида и стана негова жена. Давид взе и Ахиноама от Изреел, та и двете му бяха жени. Саул пък даде дъщеря си Мелхола, Давидовата жена, на Фалтия, син на Лаиша, от Галим“ (I Царства, гл. 25, ст. 2–44).

Ако би трябвало да се напише история на пладнешки грабител, едва ли би трябвало да се пише другояче — не така, както е написана тая история. Превъзнасяйки Давид, Библията показва Навал като човек груб и жесток. Но нали поведението на Давид не е по-малко възмутително. Ала сам бог участвува в убийството на съпруга, ненавиждан от жена си. С тая злодейска намеса бог същевременно благославя прелюбодеянието на Давид, своя свет „помазаник“. Доста странен морал!

В това време умира Самуил. „И Самуил умря. Тогава се събраха всички израилтяни, оплакаха го и го погребаха в къщата му, в Рама.“ (I Царства, гл. 25, ст. 1). Но смъртта не му попречила, както и на Моисей, да опише в книгата си събития, които се случили след кончината му. Трябва да признаем, че в тая област Самуил счупва рекорда на Моисей. Моисей се ограничава само с описване на погребението си и народната скръб. А посмъртното съчинение на Самуил обхваща края на царуването на Саул и цялото царуване на Давид. Цели тридесет и осем глави са изпълнени с описания на събития, които авторът видял след смъртта си! Чудо на чудесата! По какъв начин Самуил, видял всичко това от небесните висини с очите на душата си, е могъл да напише книга с ръцете на тленното си тяло, умряло и погребано с почести? Това е божествена тайна.

Няма да търсим разгадката й и ще се задоволим с това, че покойният пророк се съгласил доброволно да бъде летописец на царуването на двамата помазани от него царе. „Самуил“ съобщава без ни най-малко негодувание, че „Давид стана и отиде, той и шестстотин мъже, които бяха с него, при гетския цар Анхус, син Моахов“ (гл. 27, ст. 2). Анхус му отрежда за местожителство град Секелаг и светият божи помазаник прекарва година и четири месеца сред враговете на своя народ.

„И Давид излизаше с людете си и нападаше гесурци и гирзейци, и амалитци, които отдавна населяваха тая страна до Сур и дори до египетската земя.

И Давид опустошаваше оная страна и не оставяше живи ни мъже, ни жени, и откарваше овци и волове, и осли и камили и дрехи, и се завръщаше и дохождаше при Анхус… И Давид не оставяше живи ни мъже, ни жени и не ги, довеждаше в Гет, думайки: те могат да ни наклеветят, като кажат: това и това стори Давид и такива му са постъпките през всичко време, докле живееше във филистимската земя.

И Анхус се довери на Давида, като си каза: той стана омразен на народа си израиля и ще ми бъде слуга довека“ (I Царства, гл. 27, ст. 8–12).

Как ви харесва тоя свет помазаник, най-великият от предците на господа Иисуса Христа, любимецът на бога?

Критиците напомнят, че отначало той се престорил на глупак пред филистимския цар; това, разбира се, не е особено добър начин да вдъхнеш доверие у царя, на когото се каниш да служиш на бойното поле, както станало по-късно. Но, прибавят критиците, начинът, по който Давид е служил на царя — свой благодетел, е още по-необичаен: той го кара да вярва, че се занимава с грабеж сред евреите, когато всъщност граби и убива съюзниците му. Той изтребва всичко. Убива всички, като не щади и децата, от страх да не го издадат.

Но как Анхус е могъл в продължение на шестнадесет месеца да не знае нищо за всичко това? Трябва да е бил по-глупав от глупака, на който в миналото се престорил Давид. Впрочем богословите съвсем не се смущават от поведението на тоя „помазаник“; те казват, че никак не е важно, дето е изтребвал и унищожавал свои съюзници, защото това са били езичници. Те виждат у Давида дори изразител на божествения гняв и му прощават всички грехове изобщо, като възпяват „светостта“ му.

В следващата глава филистимяните се стягат за поход против евреите и от оръженосец и зет на еврейския цар Саул Давид става командир на гвардията на филистимския цар. Тук ние стигаме до известния епизод с аендорската магьосница.

„Събраха се филистимци и отидоха, та разположиха стан в Сонам; събра и Саул целия народ израилски и разположиха стан в Гелвуа.

И Саул видя филистимския стан и се уплаши, и силно му трепна сърцето.

Тогава Саул попита господа; но господ му не отговаряше ни насъне, ни чрез урим^[1], ни чрез пророците.

И рече Саул на слугите си: намерете ми жена магьосница и аз ще ида при нея и ще я попитам. И отговориха му неговите слуги: тук в Аендор има жена магьосница.

И съблече Саул дрехите си и облече други, и тръгна той и двама души с него, и дойдоха при жената ноще. И рече й Саул: моля те, поврачувай ми и извикай ми, когото ти кажа.

Но жената му отговори: ти знаеш какво стори Саул, как той изгони от страната магьосниците и гадателите; защо туряш примка на душата ми за да ме погубиш?

И Саул й се закле в господа, думайки: жив ми господ! Няма да ти се случи нищо лошо за това.

Тогава жената попита: а кого да ти извикам? Той отговори: Самуила ми извикай.

И жената видя Самуила и високо извика; и жената се обърна към Саула и рече: защо ме излъга? Ти си Саул.

Царят й каза: не бой се; (кажи) какво виждаш? Жената отговори: виждам като че ли бог да излиза от земята.

Какъв е той наглед? — попита я Саул. Тя отговори: излиза от земята престарял мъж, облечен в дълга дреха. Тогава Саул узна, че това е Самуил, падна ничком на земята и се поклони.

И Самуил рече на Саула: защо ме безпокоиш да излизам? И Саул отговори: много ми е мъчно; филистимци воюват против мене, а бог отстъпи от мене и вече не ми отговаря ни чрез пророци, ни на сън, (ни във видение); затова те извиках, за да ме научиш какво да правя.

Самуил отговори: а защо питаш мене, когато господ е отстъпил от тебе и е станал твой враг?

Господ ще направи това, що бе говорил чрез мене: ще отнеме господ царството от ръцете ти и ще го даде на твоя ближен, на Давида.

Понеже ти не послуша гласа господен и не изпълни яростния му гняв върху амалика, господ и върши това над тебе сега.

Господ ще предаде израиля наедно с тебе във филистимски ръце; утре ти и твоите синове ще бъдете с мене, а стана израилски господ ще предаде във филистимски ръце.

Тогава Саул изведнъж падна с цялото си тяло на земята, понеже се много уплаши от думите на Самуила; при това и сила нямаше в него, защото не беше ял хляб целия оня ден и цялата нощ.

Тогава оная жена се приближи до Саула и видя, че той се беше много уплашил, и рече: ето рабинята ти послуша гласа ти, изложи живота си на опасност и изпълни заповедта, която ти ми даде; сега, моля те, послушай и ти гласа на твоята рабиня; аз ще ти предложа къшей хляб, хапни си и ще имаш сила, кога тръгнеш на път.

Но той отказа, като рече: не ща да ям. И почнаха да го придумват слугите му, а също и жената; и той послуша гласа им, стана от земята и седна на леглото.

А жената имаше в къщи угоено теле и побърза, та го закла, взе брашно, па замеси и опече погача. И предложи на Саула и на слугите му, и те похапнаха, станаха и заминаха същата нощ“ (I Царства, гл. 28, ст. 4–25).

Тоя епизод е предизвиквал безбройни спорове сред богословите. Що се отнася до коментаторите скептици, те са се развличали доста с него. И право казано, има с какво.

Винаги и всъде мошениците и шарлатаните са злоупотребявали с доверчивостта на наивните хора, карали са ги да заплащат скъпо за разни тайнствени и, разбира се, измислени отговори. Тук пък Саул не само нищо не плаща на магьосницата, но самата тя го нагостява с вечеря и дори заколва в негова чест угоеното си теле.

Ясновидците, гадателките, врачките обикновено показват нещо смътно, притежаващо способността да се движи благодарение на скрит и невинаги достатъчно сложен трик. А аендорската ясновидка не си дава дори и тоя обикновен труд: тя просто казва, че вижда сянка, а Саул вярва на думите й.

„Във всяка друга книга освен свещеното писание — казва Волтер — тоя разказ би минал за една обикновена и дори лошо скалъпена приказка. Но щом авторът е все същият «свети дух» — приказката е безспорна и заслужава толкова почит, както и всичко друго.“

Що се отнася до богословите, те не се съмняват в правдивостта на епизода, обаче не знаят точно кого именно е извикала магьосницата. В своя „Диалог с Трифон иудея“ свети Юстин допуска, че в нявгашни времена по особено божие благоволение влъхвите са можели да извикват душите на пророците и праведниците, които били до един в ада въпреки праведния си живот и пребивавали там, докато не дошъл Иисус, за да ги изведе, както говорят за това християнските богослови. Следователно според свети Юстин аендорското видение е могло да бъде душата на самия Самуил.

Друг църковен отец — Ориген — отива още по-нататък: той казва, че магьосницата е извикала Самуил, и не само душата, но и тялото му. Като доказателство за реалността на видението той сочи дрехата му. Това позволява на любопитните да попитат дали в ада изобщо носят дрехи и особено дали има там не изгарящи дрехи.

Съвременните богослови са се поосвободили вече от наивните твърдения от първите векове на християнството: те добре разбират смешната страна на тълкованията на Ориген и Юстин, според които влъхвите и магьосниците, тия изчадия на дявола, имали власт да извикват дори и „светиите“. Те заявяват, че вълшебницата извикала дявола, който се представил за Самуил.

Библейският текст ясно говори против тия казуистични тълкования. Библията повтаря неведнъж: „И Самуил рече на Саул“, „Саул се уплаши от думите на Самуила“ и най-сетне Самуил пита: „защо ме безпокоиш да излизам?“

От друга страна, възниква още един въпрос, който не е особено лесен за разрешаване. Саул се изобразява като човек, върху когото лежи печатът на проклятието още от деня, когато той оказва милост на пленника си цар Агаг. Затова вярващите виждат в него обречен. Името на първия цар на израиля било проклинато от жреците толкова пъти, че на мнозина вдъхва ужас.

Като четем внимателно „свещения“ текст, почва да ни се струва, че в последната минута бог се е опровергал, а Саул е бил спасен. Самуил му заявява: „утре ти и твоите синове ще бъдете с мене.“ А Самуил се намирал в ада на праведниците. Според християнското богословие преди възкресението на Иисуса Христа имало два ада: ад на отхвърлените, който погълнал Корей, Дафан и Авирон, и ад на избраните, дето патриарсите, пророците и всички светци от Вехтия завет чакали, докато „възкресението на Христа“ им отворило „небесните врати“. Следователно, щом като Саул се присъединява към Самуил, това е могло да стане само в ада на праведните, значи въпреки проклятието Саул все пак бил от избраниците.

На края ето какво би могло да опрости значително всички тия съмнения. Може ли изобщо с поне донякъде твърда увереност да се смята, че Саул и Самуил са съществували някога в действителност? Не са ли всичките им истории една мистификация от страна на съответните автори на Библията? Свободомислещите отбелязват, че за този цар и за тоя пророк споменават само еврейските книги и че летописите от град Тир, които говорят за Соломон, не съдържат нито една дума за Давид.

Какво да се прави? Има доста хора, които се учудват на мълчанието на съвременниците относно много от действуващите лица, изкарани на сцената от „свещения историк“. Има не малко хора, които трудно могат да смелят такива разкази на Библията например като битката на младежа Давид с повече от триметровия Голиат, като зестрата от двеста филистимски краеобрязъци, снети от Давид и отброени на Саул във вид на сватбен подарък на дъщеря му, и пр. и пр. Когато към всичко това се прибави и аендорската магьосница, да се смели цялата тая безсмислица става още по-трудно.

Е, слисай веднъж, слисай два пъти, но все пак не бива до безсъзнание!

В това време Давид продължава да служи във филистимската армия, но в тила. Глава двадесет и девета съобщава, че началниците на лагера в Афек не били особено доволни от пребиваването му в редовете на войската и поискали от цар Анхус отстраняването му. През време на тия преговори амаликитяните изгорили Секелаг, дето живеел светият помазаник божий. След като се връщат от филистимския лагер, Давид и неговите шестстотин главорези не намират вече своите жени и деца; амаликитяните ги отвели в плен (гл. 30, ст. 1–5). Това показва, че поне враговете на библейските евреи не са притежавали тяхната безчовечност и не са изтребвали победените. Сред пленниците били и двете съпруги на Давид — Авигея и Ахиноама. Давид се спуснал да преследва амаликитяните, настигнал и избил всички, а пленниците освободил и отвел у дома.

Първата книга на „Царства“ завършва с описване на смъртта на Саул. Саул дал на филистимяните сражение при Гелвуя. Армията на израиля претърпяла поражение. „Филистимци застигнаха Саула и синовете му; филистимци убиха Ионатана, Аминадава и Малхисуа, Саулови синове.

Битката против Саул стана жестока и стрели от лъкове го поразяваха; той бе много изранен от стрелите.

И Саул рече на оръженосеца си: изтегли меча си и ме заколи с него, да не дойдат ония необрязани и ме убият и да се не подиграват с мене. Но оръженосецът не искаше, понеже се много боеше. Тогава Саул взе меча си и падна върху него.

Оръженосецът му, като видя, че Саул умря, и сам падна върху меча си и умря с него.

Тъй умря в оня ден Саул и тримата му синове и оръженосецът му, а също и всичките му люде наедно.

Израилтяните, които живееха към долината и отвъд Йордан, като видяха, че людете израилски побягнаха и че умряха Саул и синовете му, напуснаха градовете си и побягнаха, а филистимци дойдоха и се заселиха в тях.

На другия ден филистимци дойдоха да ограбват убитите и намериха Саула и тримата му синове, които бяха паднали на Гелвуйската планина.

Обърнаха го и му отсякоха главата, снеха от него оръжието и разпратиха по цялата земя филистимска да разгласят това по капищата на своите идоли и на народа; и положиха оръжието му в капището на Астарта, а тялото му окачиха на стената Бен-Санска.

Жителите на Иавис Галаадски чуха какво бяха направили филистимци със Саула, вдигнаха се всички силни люде, вървяха цяла нощ, взеха тялото на Саула и телата на синовете му от стената Бен-Санска, дойдоха в Иавис и ги изгориха там.

Взеха костите им и ги погребаха под дъба в Иавис, и постиха седем дена“ (I Царства, гл. 31, ст. 2–13).

Втора книга на „Царства“ започва с разказ за смъртта на Саул, но излага това събитие съвсем другояче. Противоречието е крещящо. То отново и отново разкрива безсрамието, с което „свещеният гълъб“ и представителите му се надсмиват над вярващите.

„Подир Саулювата смърт, когато Давид се върна след разбиването на амаликитци и престоя в Секелаг два дни“… „Боговдъхновеният“ автор е успял вече да забрави, че тоя град е бил унищожен изцяло от пожар няколко дни преди това — (I Царства, гл. 30, ст. 1).

Ето, на третия ден дохожда човек от Сауловия стан: „дрехите му разкъсани и по главата му прах. Щом дойде при Давида, падна на земята и (му) се поклони.

И Давид го попита: откъде идеш? Той отговори: избягах от израилския стан.

Давид пак го попита: какво стана? Разкажи ми. И той отговори: народът се разбяга от битката, и много народ падна и измря; умряха и Саул и син му Ионатан.

Давид каза на момъка, който му разказваше: отде знаеш, че Саул и син му Ионатан са умрели?

И момъкът, който му разказваше, рече: аз случайно отидох в Гелвуйската планина, и ето, Саул падна върху копието си, а колесниците и конниците го настигнаха.

Тогава той се озърна назад и като ме видя, повика ме.

И аз казах: ето ме. Той ме попита: кой си ти? Аз му отговорих: аз съм амаликитец.

Тогава той ми рече: дойди при мене и ме убий, защото смъртна тъга ме е обзела, но душата ми е все още в мене.

И аз се приближих до него и го убих, понеже знаех, че той не ще остане жив подир падането си; и взех царския венец, който беше на главата му, и гривната, която беше на ръката му, и ги донесох тук на господаря си.

Тогава Давид хвана дрехите си и ги раздра, така също и всички люде, които бяха с него (раздраха дрехите си).

И ридаха, и плакаха, и постиха до вечерта за Саула и за сина му Ионатана, и за народа господен, и за дома израилев, задето бяха загинали от меч.

И Давид попита момъка, който му разказваше: ти отде си? Той му отговори: аз съм син на един пришълец амаликитец.

Тогава Давид му каза: как се не побоя да дигнеш ръка, за да убиеш помазаника господен?

И Давид повика едного от момците си и му каза: дойди и убий го. И оня го уби, и той умря“ (II Царства, гл. 1, ст. 1–15).

След това Давид съчинил плачевна песен (Библията я привежда) по повод жестоката съдба на Саул и Ионатан. Ние ще приведем от нея само малък откъслек: „жалея за тебе, брате Ионатане; ти ми беше много драг; твоята любов за мене беше по-горе от женска любов“ (ст. 26).