Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Bible amusante, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавна Библия

Превел от руски език: Любомир Павлов

Редактор: Константин Колев

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Стефан Христов

Коректор: Блага Филипова

Корица: Александър Хачатурян

Дадена в произв. на 17.XII.1963 г. Подп. за печат на 25. II. 1964 г.

Формат 84×108/32 Печ. коли 31 Изд. коли 23,75. Авт. коли 44.00

Тираж 7,300. Изд. №3422. Лит. група II.

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1964 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава тридесета
Борбата за царския престол и насочващата десница на господа бога

Започнал нов живот за младежа, когото Самуил помазал за цар и който временно, като не желаел да съперничи на Саул, се задоволявал със службата на оръженосец и гуслар. Въпреки скромността си обаче, Давид скоро помрачил духа на „негово величество“ цар Саул.

„Когато вървяха при завръщането на Давид от победата над филистимеца, жените от всички израилски градове излизаха да срещнат цар Саул с песни, игри и радостни викове, с тимпани и кимвали.

И жените, които играеха, пееха и думаха: Саул победи хиляди, а Давид — десетки хиляди!“ (I Царства, гл. 18, ст. 6–7).

Трудно е, разбира се, да допуснем, че покойният Голиат, какъвто и великан да е бил, се е равнявал на десетки хиляди души. Саул, който се е бил отличил с много бранни подвизи, намерил, че овациите, устроени на неговия оръженосец гуслар, надхвърляли благоразумието и придобивали непочтителен към него самия характер.

„И Саул се много огорчи, и неприятни му бяха тия думи, и той рече: на Давида дадоха десетки хиляди, а мен — хиляди; не му достига само царство.

И от оня ден насетне Саул гледаше на Давида подозрително.

И случи се на другия ден, та зъл дух от бога нападна Саул, и той беснееше в къщата си, а Давид свиреше с ръка по струните, както и в други дни; Саул държеше в ръка копие.

И хвърли Саул копието, като си помисли: ще прикова Давида о стената; но Давид отбягна два пъти от него“ (I Царства, гл. 18, ст. 8–11).

След известно време, за да отстрани юношата от себе си, царят го назначава хилядоначалник (ст. 13). И Давид, на когото всичко се удавало, почва да завоюва все по-голяма и по-голяма популярност сред израилските синове. Името му се предава от уста на уста. Скоро ще видим, че сам бог увеличава броя на доказателствата за покровителството си над Давид.

Като повикал веднъж Давид, Саул му казал: „ето по-голямата ми дъщеря Мерова; ще ти я дам за жена, само бъди ми юнак и води войните господни“ (ст. 17). Дълбоко в душата си Саул разчитал на това, че филистимците в края на краищата ще убият Давид. Но Давид казал на Саул: „кой съм аз и какъв е животът ми и родът на баща ми в израиля, та да стана царски зет?“ (ст. 18). Той все още скривал, че Самуил го е помазал.

„И когато дойде овреме Сауловата дъщеря Мерова да се омъжи за Давида, дадоха я за жена на Адриела от Мехола“ (ст. 19). Авторът не говори защо. „Но Давида бе обикнала другата Саулова дъщеря Мелхола; и когато обадиха това на Саул, стана му приятно. И рече Саул на Давида: днес ще се сродиш с мене чрез другата“ (ст. 20–21).

От последвалото може с известна вероятност да се заключи, че победителят на Голиат би се радвал да се ожени за прелестната Мелхола веднага. Но Саул навярно е съжалил, че така бързо дал съгласието си: щом научил за желанието на младия човек да се ожени, той почнал да предявява към него съвсем тежки искания. Никой никога няма да се досети какви трудности измислил Саул: „Тогава Саул рече: тъй кажете на Давида: царят не иска вено, а само сто филистимски краеобрязъци“ (ст. 25).

С други думи царят не се канел да даде никаква зестра за дъщеря си. Според него Давид трябвало да донесе зестра на жената. И каква зестра? Сто обрязъци на крайната плът! Съвсем непонятно е за какво би послужило това в домакинството на младоженците или в царското ежедневие.

Но „още не бяха се изминали определените дни, Давид стана, тръгна той и людете му с него и изби двеста души филистимци; па донесе Давид техните краеобрязъци и ги представи на царя в пълен брой, за да стане зет царев. Саул му даде за жена дъщеря си Мелхола“ (I Царства, гл. 18, ст. 27).

Можем да си представим събранието, на което бил подписан брачният договор, и сцената, когато „царският нотариус“ тържествено отброявал един по един двестате краеобрязъка на плътта, а влюбената Мелхола гукала на рамото на Давид, съвсем очарована от толкова прекрасния сватбен подарък! Но филистимците сметнали за крайно неудобно евреите да идват при тях като в някакъв склад за снабдяване с краеобрязъци. Войната се възобновила. „И когато филистимските воеводи излязоха на война, Давид от самото им излизане действуваше по-благоразумно от всички Саулови слуги и твърде много се прослави името му“ (I Царства, гл. 18, ст. 30).

Тъкмо по това време припадъците от нервното разстройство на царя зачестили. Не може да се разбере обаче защо „свещеният“ автор прави усилия да изобрази нещастния монарх с най-отвратителни краски? Съгласно същия библейски текст сам бог понякога пращал върху нещастния Саул зъл дух, с други думи, сам го подлудявал. Никой луд не е отговорен за действията си, а Саул още повече.

„Саул думаше на сина си Ионатана и на всичките си слуги да убият Давида. Но Сауловият син Ионатан обичаше много Давида.

Ионатан обади на Давида и рече: баща ми Саул търси да те убие“ (I Царства, гл. 19, ст. 1–2).

Освен това Ионатан се постарал да примири враждуващите. „Ионатан говори на баща си Саул добро за Давида, като му рече: да не греши царят против своя служител Давида, защото той в нищо не е съгрешил против тебе и делата му са твърде полезни за тебе; той излага душата си на опасност, за да порази филистимеца; и господ извърши голямо спасение за целия израил; ти видя това и се радва; защо тогава искаш да съгрешиш против невинна кръв и да убиеш Давида без причина?

И Саул послуша гласа на Ионатана, и закле се Саул: жив ми господ, Давид няма да умре. Тогава Ионатан повика Давида; обади му Ионатан всички тия думи и доведе Ионатан Давида при Саула, и той беше при него както вчера и завчера“ (I Царства, гл. 19, ст. 4-7).

Ясно е, че омразата напускала монарха, щом идвал в нормално състояние, и само през време на припадък, „когато господ му пращал зъл дух“, Саул продължавал да мисли за убиване на зетя си.

В това време войната с филистимците била в пълния си разгар и от време на време, между две серенади, младият музикант нанасял на врага значителни поражения. „И зъл дух от бога нападна Саула, и той седеше в къщи с копие в ръка, а Давид свиреше с ръка по струните“ (ст. 9). Читателят се досеща вече какво трябва да стане.

„И Саул искаше да прикове Давида с копието о стената, но Давид отскочи от Саула и копието се заби в стената; а Давид избяга и се спаси нея нощ.

И прати Саул слуги в къщата на Давида, да го причакат и убият до сутринта. И рече на Давида жена му Мелхола: ако не спасиш душата си тая нощ, утре ще бъдеш убит.

Тогава Мелхола спусна Давида през прозореца и той отиде, побягна и се избави.

А Мелхола взе една статуя, тури я в леглото, а на възглавието тури козя кожа, и покри с дреха.

И Саул прати слуги да уловят Давида; но Мелхола рече: болен е.

И Саул прати слуги да видят Давида, като каза: донесете ми го на легло, за да го убия.

Дойдоха слугите, и ето в леглото статуя, а на възглавието козя кожа.

Тогава Саул рече на Мелхола: защо ме тъй излъга и пусна моя враг да побегне? А Мелхола отговори на Саула: той ми каза: пусни ме, инак ще те убия“ (I Царства, гл. 19, ст. 10–17).

Не трябва да се забравя, че възпроизвеждаме най-свещена книга, божествено произведение, основата на основите на вярата, която претендира да подчини на законите си всички хора. Но може ли да се намери някъде по-глупава история от тая? Тоя анекдот с преобличането не е годен дори за лош водевил. Той е под нивото на най-евтините представления в панаирджийските циркове. Под страх да не се обърнем на печено върху вечния огън на преизподнята ние сме длъжни обаче да вярваме, че Мелхола е помогнала на мъжа си, божия помазаник Давид, да бяга през прозореца и го заменила в леглото с манекен, облечен в козя кожа. Изглежда, че тая козя кожа е наподобявала обикновената нощна шапка на Давид.

В еврейския текст на „статуя“ съответствува думата „терафим“. В съвременните издания на Библията тая дума се превежда „статуя“. Но „терафим“ буквално значи „идол“. Следователно Мелхола още е имала идол? Мислела ли е тя, че убийците, пратени от баща й, ще приемат лековерно идола за нейния мъж? И надявала ли се е, че козята кожа, с която е покрила главата на идола си, ще мине за буйната коса на мъжа й? Ето прекрасен сюжет за сериозен изпит на господа преосвещените богослови.

По-нататък библейският разказ заприличва направо на бълнуване: „Давид побягна и се избави; дойде при Самуила в Рама и му разказа всичко, що прави с него Саул. И тръгна със Самуила и се спряха в Нават (в Рама).

И обадиха на Саул, думайки: ето Давид е в Нават, в Рама.

Тогава Саул прати слуги да уловят Давида и когато те видяха лик пророци, които пророчествуваха, и Самуила техен началник, дух божий слезе върху Сауловите слуги и те почнаха да пророчествуват.

(Разгневен) Саул отиде сам в Рама, и дойде до големия извор в Сеф, и попита, думайки: де са Самуил и Давид? И рекоха: ето в Нават, в Рама.

Той отиде там, в Нават, в Рама, и върху него слезе дух божий и той вървеше и пророчествуваше, докле пристигна в Нават, в Рама.

Съблече и той дрехите си и пророчествуваше пред Самуила, и целия оня ден, и цялата оная нощ лежа необлечен; затова казват: нима и Саул е между пророците?“ (I Царства, гл. 19, ст. 18, 20–24).

Ние преднамерено приведохме буквално тоя чудноват текст. Пророк се нарича човек, който се заема да предсказва бъдещето. Следователно трябва да бъдеш вдъхновен от бога, за да можеш да кажеш какви събития ще станат в бъдеще. Така вярващите разбират названието „пророк“. Обикновено пророкът пророкува само за да предскаже някакъв факт: питат оракула, оракулът отговаря. Или пък „човек божи“ се отправя в някакъв град или към двореца на царя и предсказва такава и такава катастрофа или пък някакво щастливо събитие. Така действуват пророците, т.е. ония, които се изтъкват за боговдъхновени и посветени в познаването на най-тайнствени неща. Но никому не ще хрумне да си представи цял лик, т.е. събрание, от пророци, които изригват непрекъснато пророчествата си, подобно на фонтан. Освен може би само в лудница?!

Дори полицаите стават пророци и се присъединяват към Самуил, Давид и другите и почват да пророкуват заедно с тях. Най-сетне и самият Саул, който тръгнал да търси зетя си с цел да го убие, почва да пророкува по пътя, съблича се почти гол в събранието на светиите, или пророците, които действуват заедно. Това прилича много на клинически картини на лудост.

Ученият от XVIII в. Буланже е отбелязал, че тая глупава небивалица приличала на историята на един селски съдия от Долен Бретан. Той пратил съдебния пристав да доведе някакъв свидетел. А свидетелят пиел в кръчмичката и приставът се забавил с него. Съдията пратил друг пристав, който също затънал при бутилката. Най-сетне съдията се отправил сам, но също се присъединил към компанията и се напил. Делото било отложено.

В двадесета глава се разказва, че Давид избягал от Нават и се скрил при Ионатан. Ионатан отново се опитал да го защити пред свирепия Саул, когато Саул спрял да пророкува. Защитата била предприета по случай парадния обед, даден от царя в празника на „новомесечието“. Саул забелязал, че мястото на Давид на трапезата е празно, и тогава Ионатан почнал своята реч. Но царят не искал да слуша нищо, а само се червял от злоба.

„Ионатан отговори на баща си Саула и му рече: защо да се убива? Какво е сторил?

Тогава Саул хвърли копие върху него, за да го убие. И Ионатан разбра, че баща му се е решил да убие Давида.

Ионатан стана от трапезата много разгневен и не обядва на втория ден от новия месец, защото скърбеше за Давида и защото баща му го обиди“ (I Царства, гл. 20, ст. 32–34).

Ионатан отива да предупреди зетя си, че той очевидно няма да успее да сломи упорството на царя. И Давид го слушал и „се изправи откъм юг и падна ничком на земята и три пъти се поклони; и целуваха се те един друг, и двамата плакаха наедно, но Давид повече плачеше“ (ст. 41).

Давид отишъл при свещеник Ахимелех, който живеел в Номва, да моли от него подслон. Свещеникът го приел, нахранил го със свещен хляб, но намекнал, че не може да гарантира сигурността му. И тъй като, преди да си плюе на петите, младият гуслар помолил Ахимелех да му даде някакво оръжие, за да има с какво да се защищава в случай на нужда, свещеникът му отговорил: „ето меча на филистимеца Голиата, когото ти уби в дъбовата долина, увит в дреха, отзад ефода; ако искаш, вземи го, други освен него няма тук. И Давид рече: като него няма друг, дай ми го“ (I Царства, гл. 21, ст. 9).

Излязъл Давид с меча на Голиат и тръгнал за Гет, филистимския град, дето царствувал цар Ахнус; надявал се, че врагът на израиля ще му окаже покровителство. Като се приближил до Гет, той бил познат от няколко слуги на Ахнус. Това било достатъчно Давид да се уплаши много. Ще благоволи ли да разбере филистимският цар бедственото му положение. Това му изглеждало съвсем съмнително… „Давид… много се боеше от Анхуса, царя гетски. И промени лицето си пред тях, и се престори на безумен в очите им, и дращеше по вратите (хвърляше се на ръцете си), и пущаше слюнки на брадата си. Анхус рече на рабите си: виждате, тоя човек е луд: защо сте го довели при мене?“ (I Царства, гл. 21, ст. 12–14).

„И Давид излезе оттам и побягна в Адоламската пещера, и чуха братята му и целият му бащин дом и дойдоха там при него.

Събраха се при него всички притеснени, всички длъжници и всички душевно огорчени, и той им стана началник; и с него бяха около четиристотин души“ (I Царства, гл. 22, ст. 1–2). След това, като предал престарелите си родители на грижите на моавитския цар, Давид тръгнал на поход. Между Давид и тъста му Саул почва открита война.

Саул научил за приема, който жрецът Ахимелех оказал на Давид. Тогава повикал Ахимелех и всички свещеници на свой съд. „И Саул го попита: защо сте се наговорили против мене, ти и Иесеевият син, та си дал хлябове и меч и си питал за него бога, за да въстане против мене и да ми кове примки, както се вижда сега?

Ахимелех отговори на царя и рече: кой от всички твои раби е тъй верен като Давида? Той е и зет царев, и изпълнител на твоите заповеди, и почитан в дома ти.

Сега ли пръв път питам бога за него? Не, не обвинявай в това, царю, раба си и целия ми бащин дом, защото в цялата тая работа твоят раб не знае нищо, нито малко, нито голямо.

И царят рече: Ахимелехе, ти трябва да умреш, ти и целият ти бащин дом“ (I Царства, гл. 22, ст. 13–16).

Но телохранителите отказват да изпълнят тая смъртна присъда, като, не се решават да вдигнат ръка срещу свещенослужители. „И царят рече на Доика: иди ти и убий свещениците. И Доик идумеец отиде, нападна върху свещениците и уби в оня ден осемдесет и пет мъже, които носеха ленен ефод; порази с меч и Номва, свещеническия град; уби с меч мъже и жени, момчета и кърмачета, волове, осли и овци“ (ст. 18–19). Нова свещена касапница! Един от синовете на Ахимелеха, на име Авиатар, се спасил от касапницата и успял да се присъедини към Давид, който му казал: „остани при мене, не бой се, защото, който ще търси моята душа, ще търси и твоята душа; ти ще бъдеш у мене под закрила“ (ст. 23).

Ние съкращаваме изложението, доколкото това е възможно. Но ръководствата по „свещена история“, съставени за вярващите, са толкова непълни, че е нужно да възстановим с помощта на истински библейски цитати много епизоди, които нашите църковници заобикалят с конфузно мълчание. Странните подробности на „светото писание“ понякога не са лишени от пикантност. Ние щяхме да бъдем още по-лаконични, ако работата се отнасяше до някаква друга, обикновена книга. Но нали това е произведение на самия бог, ние не се решаваме да пропускаме божествените перли, които са така много в чудесната рамка на Вехтия завет.

Синът на Иесей почнал да скита из пустинята Зит. Числеността на придружаващата го пъстра паплач нараснала на двеста души. Саул преследвал тая банда, но не можел да я стигне. При все това Давид се среща с Ионатан в гората. Двамата отново се заклеват един на друг във вечна любов и приятелство.

Като научил, че филистимяни отново тръгнали на поход, Саул прекратил преследването на зетя си, за да води борбата с националния враг. Филистимяните били отблъснати и царят отново се заловил за Давид, който основал в пустинята Ен-Гади своя „главна квартира“, откъдето разпрострял върху околността плодотворната си дейност. Да, тъкмо плодотворна, защото синът на Иесей, съгласно самата Библия, станал истински главатар на шайка разбойници: той събрал шестстотин главорези и скитал по планини и долини с цялата паплач, без да щади нито приятели, ни врагове, като грабел и обирал всеки срещнат.

На два пъти Саул, който разполагал с три хиляди отбор войници, вече се приближавал до Давид. И в двата случая зетят проявил трогателно великодушие. И двата епизода са прекалено забавни, за да не ги цитираме. Като ги е диктувал, „божественият гълъб“ е бил наистина с повишено настроение. Всичко това е ръководел бог. На него не е било трудно да предостави на Давид възможност да прояви великодушието си при по-малко смешни обстоятелства. Ако тия приключения са уродливи, то е затуй, че „светата троица“ просто е пожелала малко да се поразвлече и шеговито да поразнообрази мудната си диктовка. Ние впрочем съвсем не искаме да отнемем на тия приключения божествеността им: тъкмо това е хубавото, че те са взети от истинската „свещена история“.

И тъй, напред — точен цитат!

„И Саул взе три хиляди отбор мъже от цял израил и отиде да търси Давида и людете му по планините, дето живеят сърни.

И дойде при една овча кошара край пътя; там имаше пещера и Саул влезе там по нужда; а Давид и людете му седяха в дъното на пещерата.

И казваха на Давида людете му: ето деня, за който ти говори господ: ето, аз ще предам твоя враг в ръцете ти и ще сториш с него, каквото ти е угодно. Давид стана и полекичка отряза полата на Сауловата горна дреха.

Но след това домъчня Давиду на сърце, задето той отряза полата на Сауловата дреха.

И рече на людете си: да ми не дава господ да сторя това на моя господар, помазаника господен, да туря ръка върху него, понеже той е помазаник господен.

И с тия думи удържа Давид людете си и не им даде да нападнат Саула. А Саул стана и излезе из пещерата на пътя.

След това стана и Давид, излезе из пещерата и завика след Саула, думайки: «господарю мой, царю!» Саул погледна назад и Давид падна с лице на земята и (му) се поклони.

И Давид рече на Саула: защо слушаш думите на ония люде, които казват, ето Давид крои зло против тебе!

Ето днес виждат очите ти, че господ те предаваше сега в ръцете ми в пещерата, и казваха ми да те убия, но аз те пощадих и рекох: няма да вдигна ръка върху моя господар, понеже той е помазаник на господа.

Татко, погледни полата на дрехата си в ръката ми: аз отрязах полата на дрехата ти, а тебе не убих; знай и се убеди, че в ръката ми няма зло, ни коварство и че аз не съм съгрешил против тебе; ти търсиш душата ми, за да я отнемеш.

Нека господ разсъди между мене и тебе и нека ти отмъсти господ за мене; но моята ръка няма да бъде върху тебе, както казва старата пословица: от беззаконници излиза беззаконие. Затова ръката ми няма да бъде върху тебе.

Против кого е излязъл царят израилски? Подир кого се е разтичал?? Подир мъртво псе, подир една бълха.

Нека господ бъде съдия и той да разсъди между мене и тебе. Той ще разгледа, ще разследва делото ми и ще ме спаси от ръката ти.

Като свърши Давид тия думи към Саула, Саул рече: твоят ли глас е това, сине мой, Давиде? И издигна Саул гласа си, плака и рече на Давида: ти си по-прав от мене, защото ти ми отвърна с добро, а аз ти отвръщах със зло; ти показа това днес, като постъпи с мене милостиво; когато господ ме предаваше в ръцете ти, ти ме не уби.

Кой, след като намери врага си, ще го пусне здрав и читав? Господ да ти върне с добро за това, което ти ми стори днес.

И сега зная, че ти без друго ще станеш цар и царството израилево ще бъде силно в ръката ти.

Затова закълни ми се в господа, че няма да изкорениш потомството ми след мене и няма да унищожиш името ми в бащиния ми дом.

Закле се Давид на Саула. И Саул отиде у дома си, а Давид и людете му отидоха в укрепено място“ (I Царства, гл. 24, ст. 3–23).

Тая сцена е много патетична, макар че е трудно да се разбере защо в своето самоунижение Давид се сравнява с мъртво куче и бълха. Епизодът би бил наистина прекрасен, ако го придружаваха други обстоятелства. Но да бъде пощаден от Давид в пещера, където Саул отива по силата на естествените си нужди?! „Светият дух“ е можел да създаде някаква друга декорация за великодушието на Давида. Но щом като на бога е било угодно обстоятелствата да се стекат тъкмо така, трябва да признаем, че от негова страна тук се проявява творческо вдъхновение с доста съмнителен вкус. Клерикалите ръмжат против някои книги на Емил Зола, където тоя прочут романист натуралист описва лошата миризма, която лъха от селяните. Но нали романите на Емил Зола не са свещени книги и на никого никога няма да хрумне да основава върху тях религия. Докато е бил в творческо настроение тоя „гълъб-патка“, той смело би могъл да прибави, че бързайки от пещерата, Давид е улучил с крак в следите от пребиваването на Саул в нея и че това му донесло щастие. Вярващите биха приели с благоговение и тая подробност.

Но да не си губим времето за това.

Втори път синът на Иесея проявил великодушие при малко по-други обстоятелства. Когато Саул и армията му лагерували на Хахил, Давид, придружаван от някой си Авеса, се промъкнал през нощта в палатката на царя. Тоя път бог бил пряк помощник на любимия си Давид.

„И ето, Саул лежи заспал в шатрата и копието му забито в земята при възглавието му; а Авенир и народът лежат около него.

Авеса рече на Давида: днес бог предаде твоя враг в ръцете ти, затова позволи, аз ще го прикова с копие в земята с един замах и няма да повторя удара.

Но Давид рече на Авеса: не го убивай; защото кой, вдигнал ръка върху помазаника господен, ще остане ненаказан?

Давид още рече: жив господ! Нека го порази господ или ще дойде денят му и той ще умре, или ще отиде на война и ще загине; а мене да не дава господ да дигна ръка срещу помазаника господен; а вземи копието му, което е при възглавието му, и съда с вода, и да си вървим.

Давид взе копието и съда с вода при възглавието на Саула и си отидоха; и никой не видя, никой не узна и никой не се събуди, а всички спяха, понеже беше ги обзел сън от господа.

Премина Давид отвъд и застана на връх планината надалеч, а помежду им имаше голямо разстояние.

И викна Давид към народа и Авенира, син Ниров, думайки: Авенире, обади се. Авенир се обади и рече: кой си ти, дето викаш и безпокоиш царя?

И Давид рече на Авенира: нали си мъж и кой е равен на тебе в израиля? Защо тогава не пазиш господаря си, царя? Защото дохожда някой от народа да затрие царя, твоя господар.

Ти лошо правиш: жив господ, вие заслужавате смърт, задето не пазите господаря си, помазаника господен. Виж де е копието на царя и съда с вода, що бяха при възглавието му?

И Саул позна гласа на Давида и рече: твоят ли е тоя глас, сине мой Давиде? И рече Давид: моят глас е, господарю мой, царю“ (I Царства, гл. 26, ст. 7–17).

Тоя епизод завършва така, както и предният, с тая малка разлика, че синът Иесеев не се сравнява вече с мъртво псе, а само с бълха; освен това той връща копието, като си оставя съда с вода за царя.

Пита се защо всъщност сред библейските герои Саул е причислен към проклетите? Ако разсъждаваме чисто по човешки, тоя цар изобщо прави впечатление на доста не лош човек: пристъпите на яростта му против Давид са дело на „злия дух“, а освен това и самият син на Иесей е доста жалък субект. Когато Саул е свободен от влиянието на „злия дух“, когато е в естественото си и нормално състояние, жестокостта е противна за него; освен това той е патриот, докато Давид (както ще видим по-нататък) заедно с цялата си паплач постъпва на служба при филистимяните. Но… но църковниците ни казват, че тук обикновеният разум не е приложим, а е нужен непременно боговдъхновен и че всичко, което се отнася до вярата, трябва да бъде прието на вяра.