Лео Таксил
Забавна Библия (14)

Глава четиринадесета
Премъдрото управление на Йосиф в Египет

Искате ли да знаете как премъдро Йосиф е управлявал държавата? Това е много благочестива история.

„Йосиф събра всичкото сребро, колкото имаше в египетската и ханаанската земя, за житото, което купуваха; и това сребро внесе Йосиф в дома фараонов.

Привърши се среброто в египетската земя и ханаанската земя. Тогава всички египтяни дойдоха при Йосифа и казваха: дай ни хляб; защо да умираме пред тебе, задето ни се свърши среброто?

Йосиф отговори: докарвайте добитъка си и ще ви давам (хляб) срещу добитъка ви, щом сте свършили среброто си.

И докараха добитъка си при Йосифа; а Йосиф им даваше жито срещу коне, срещу стада от дребен и едър добитък и срещу осли; и им доставяше хляб през оная година срещу всичкия им добитък“ (Битие, гл. 47, ст. 14–17).

Обърнете внимание, че действието става през третата година на глада: сушата е толкова силна, че житото не расте вече трета година. Ако земята отказва да дава жито, то, разбира се, няма да дава също и трева. Тогава с какво се е хранил всичкият този добитък, който, според Библията, „ненавиждащите“ скотовъдството египтяни не би трябвало и да имат?

Още по-чудно е, че „свещеният“ автор не казва нито дума за периодическите разливи на Нил, върху които почива селското стопанство на Египет. Само този пропуск е достатъчен, за да признаем за най-чиста измислица цялата история за „седемте сушави години“: излиза, че всичко това е най-чиста белетристика. Невъзможно е Нил да не се е разливал седем години подред. Това би изменило за вечни времена цялата външност на страната. За това би се наложило горните течения на Нил, които ежегодно се пълнят обилно с вода от проливните тропически дъждове, да бъдат оградени с огромен бент. Но тогава цяла Етиопия би се превърнала в голямо пустинно блато. Или пък ако ежегодно падащите в горещия пояс дъждове биха престанали за седем години, екваториално-тропическият пояс на Африка би станал необитаем. Очевидно е, че такъв род народно бедствие би взело размерите на една от онези катастрофи, които биха изменили много места на нашата планета. За това би имало някакви бележки в историята на египтяните — народ много по-древен от евреите, който е разполагал с най-подробни описания на своите събития.

„И премина тая година; и на втората година дойдоха при него и му рекоха: няма да скрием от нашия господар, че среброто се свърши и добитъкът принадлежи на нашия господар; нищо вече ни не остана за пред господаря ни освен телата ни и земите ни; защо да гинем пред твоите очи, и ние, и земите ни? Купи нас и земите ни срещу жито и ще бъдем със земите си роби на фараона, а ти ни дай семе, за да останем живи и да не умрем, та земята ни да запустее.

Тогава Йосиф прекупи цялата египетска земя за фараона, тъй като всички египтяни продадоха нивите си, понеже гладът ги притискаше, и земята стана имот на фараона.

И пороби той народа от единия край на Египет до другия.

Само земята на жреците не купи той, защото жреците имаха определен от фараона дял, и те се хранеха от своя дял, даден им от фараона; затова и не продадоха земята си.

Тогава каза Йосиф на народа: ето купих сега вас и земята ви за фараона; ето ви семе, засявайте земята; по време на жетва давайте на фараона петата част, а четири части ще останат за вас, за засяване нивите, за прехрана на вас и на ония, които са в домовете ви, и за прехрана на децата ви.

Те рекоха: ти ни спаси живота; нека намерим милост пред очите на господаря си и нека бъдем роби фараонови“ (Битие, гл. 47, ст. 18–25).

Този метод на управляване на страната би трябвало всъщност да осигури за Йосиф славата на жесток кожодер, а не на благодетел, какъвто го изобразява Библията. Ако цялата тази история е вярна и ако народът действително е вярвал в благодеянията на управителя на Египет в първите години на глада, впоследствие, когато експлоатацията, жертва на която той станал, стигнала до току-що изложените похвати, неговото тъпоумие не би имало никакви оправдания.

В историята на човечеството няма примери за подобни действия на държавен човек. Министър, който би постъпил така в която и да е страна, би предизвикал всеобщо въстание и не би избегнал справедливия гняв на народа.

За щастие тази жестока история е само глупава небивалица. Много безсмислено е да се купува всичкият добитък в страната, когато земята не дава трева за изхранването му. А ако пасищата биха могли да дават нещо, нивите също биха могли да дават — тези неща са неизбежно свързани едно с друго. Почвата на Египет е песъчлива и само разливите на Нил спомагат за виреенето на растителността. Ако се повярва, че в продължение на седем години не е имало такива разливи, всичкият добитък е трябвало да измре. Нещо повече, тогава била едва четвъртата гладна година; каква полза е имало да се дават на народа семена, които е нямало да донесат нищо още три години подред? Тези седем години на безплодие са една от най-невероятните небивалици, които хитроватият „гълъб“ ни приподнася в книгата „Битие“.

Забележителна е също почитта, която „свещеният“ автор храни към египетските жреци: Йосиф удостоява само тях със своето уважение, техните земи са свободни. Когато целият народ пада в робство, само те се хранят за сметка на този гладуващ народ. Но Библията съдържа религиозни догмати, които „представителите на бога на земята“ набиват в народното съзнание. И в този епизод Библията внушава на народа почитание към личността на жреците от всеки култ, от всяка религия. Жреците не бива да се ядат взаимно. Гарван гарвану око не вади!

„Гълъбът патица“ разказва по-нататък, че Иаков прекарал в Египет седемнадесет години и умрял, че той живял всичко сто четиридесет и седем години. Цели две глави (Битие, гл. 48 и 49) са посветени на благословиите, които патриархът сипел от висотата на смъртното си ложе. Той благословил всичките си дванадесет синове, събрани край одъра му. Като забелязал в стаята двама непознати, той запитал кои са. Йосиф отговорил, че това са неговите синове. В седемнадесетте години, които патриархът преживял в страната, Йосиф не помислил да му представи семейството си!

Благословиите, които Иаков дал на синовете си, не са лишени от някои упреци и от злопаметност. Така Рувим, който поставил на баща си рога, загубил този ден правата си над първородството.

„Рувиме, първородни сине мой! Ти си моя крепост и начатък на силата ми, върховен по достойнство и върховен по могъщество; но ти буйствува като вода; не ще имаш преднина, защото ти се качи на бащиното си легло, ти оскверни постелката ми (на която се) качи“ (Битие, гл. 49, ст. 3–4).

Този ден старият Иаков още веднъж разкрил, че е бил привърженик на брака на малката му Дина с княз Сихем и че вътрешно е осъждал клането, извършено от Симеон и Леви, затова не пренесъл върху тях отнетото от Рувим право на старшинство и освен това строго осъдил насилието им.

„Симеон и Леви са братя, мечовете им са оръдия на жестокост; в съвета им да влезе душата ми, и в събранието им да не участвува славата ми; защото те в гнева си убиха човек и по своя прищявка прерязаха жилите на телец; проклет е гневът им, защото е жесток, и яростта им, защото е свирепа; ще ти разделя в Иакова и ще ги пръсна в израиля“ (Битие, гл. 49, ст. 5–7).

Всички думи, произнесени от Иаков на смъртния одър, се смятат от богословите за пророчески. Толкова по-интересно е да се види по-нататък, че така наречените потомци на Леви съвсем не са били несретници. Именно на тях е било предадено наследството на Израиля с всичките му изгоди и привилегии.

Всъщност предпочитанието би трябвало да се отдаде на Йосиф, първенеца от възлюбената Рахил, на Йосиф, утехата на старостта на Иаков, източника на неговата радост, източника на благополучието на целия му дом. А се оказало точно наопаки: избраник излязъл Иуда. Иуда, който подбудил братята да продадат Йосиф на минаващите търговци, Иуда кръвосмесителят се оказал по-близо до бащиното сърце, отколкото добродетелният Йосиф. Именно на него старикът Иаков предал патриаршеството, което било част от неговото божествено наследство.

„Иудо! Тебе ще възхвалят твоите братя. Ръката ти ще бъде върху гърба на враговете ти; тебе ще се покланят бащините ти синове.

Иуда е млад лъв; от плячка, сине мой, се вдигаш. Наведе се и легна като лъв и лъвица: кой ще го вдигне?

Скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят — от чреслата му, докле не дойде примирителят, и нему ще се покоряват народите.

Той връзва о лоза своето осле и о лозата на най-доброто лозе — пърлето на своята ослица, във вино пере дрехата си, в кръв от грозде облеклото си; блестят очите (му) от вино и бели са зъбите (му) от мляко“ (Битие, гл. 49, ст. 8–12).

Останалите получили съвсем обикновени благословии. Колкото се отнася до Йосиф, макар да не наследил от Иаков патриаршеско звание, все пак той получил няколко добри думи:

„На бащиния ти бог, който и да ти помогне, и на всемогъщия, който и да те благослови отгоре с небесни благословии, с благословиите на лежащата долу бездна, с благословиите на гърдите и на утробата, с благословиите на баща ти, които надминават благословиите на старите планини и приятностите на вечните хълмове; нека те бъдат над главата Йосифова и над темето на избрания между братята си“ (Битие, гл. 49, ст. 25–26).

На края Иаков заставил синовете си да обещаят да изнесат праха му от Египет и да го погребат в пещерата Махпела, в земята Ханаанска, наред с Авраам, Сарра, Исаак, Ревека и Лия. „А свърши Иаков завещанието към синовете си, простря нозе на постелята, почина и се прибра при своя народ“ (Битие, гл. 49, ст. 33).

На патриарха многоженец били отдадени необикновени почести: той бил балсамиран, пренесен в Ханаан и погребан по първи разред. Ако се вярва на глава петдесета и последна е книгата „Битие“, египтяните носили за него седемдесетдневен траур.

Йосиф доживял до залеза на своето величие, поддържайки братята си и многобройните им семейства. Той бил обкръжен от внуци и правнуци и умрял сто и десет годишен. Християните го наричат „свят и праведен“.