Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Bible amusante, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавна Библия

Превел от руски език: Любомир Павлов

Редактор: Константин Колев

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Стефан Христов

Коректор: Блага Филипова

Корица: Александър Хачатурян

Дадена в произв. на 17.XII.1963 г. Подп. за печат на 25. II. 1964 г.

Формат 84×108/32 Печ. коли 31 Изд. коли 23,75. Авт. коли 44.00

Тираж 7,300. Изд. №3422. Лит. група II.

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1964 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и девета
Свещено предание за славната победа на Давид над нечестивия Голиат

Глава седемнадесета от първата книга на „Царства“ подробно описва единоборството между Давид и Голиат: „Филистимци събраха войските си за война, събраха се в Сокхот, що е в Иудея, и разположиха стан между Сокхот и Азек в Ефес-Дамим.

А Саул и израилтяните се събраха и разположиха стан в дъбовата долина и се приготвиха за война против филистимци.

И застанаха филистимци от едната страна на планината и израилтяните от другата страна на планината, а между тях беше долината.

И от филистимския стан се изстъпи едноборец, по име Голиат, от Гет; на ръст шест лакти и педя.

На главата му имаше меден шлем; и облечен бе той в люспеста броня и бронята тежеше пет хиляди сикли мед; на нозете му имаше медни ногавици и на плещите му меден щит; и топорището на копието му беше като тъкашко кросно, а самото му копие — от шестстотин сикли желязо, и пред него вървеше оръженосец.

И застана той и викна пред израилските полкове, думайки им: защо сте излезли да воювате? Не съм ли аз филистимец, а вие роби Саулови? Изберете си един човек и нека слезе при мене; ако той може да се бие с мене и ме убие, ние ще ви бъдем роби; ако пък аз го надвия и убия, вие ще ни бъдете роби и ще ни служите.

Каза още филистимецът: днес ще посрамя полковете израилски; дайте ми човек и ние ще се бием двама.

И Саул, и всички израилтяни чуха тия думи на филистимеца и много се уплашиха и ужасиха“ (I Царства, гл. 17, ст. 1–11).

Нека внесем известна яснота в описанието на Голиат. Неговата люспеста броня тежала, както е казано, пет хиляди сикли мед — над осемдесет килограма, а копието му тежало шестстотин сикли желязо — около десет килограма. Той носел следователно върху себе си всичко почти деветдесет килограма и това още не било цялото му въоръжение.

Тоя гигант, повече от три метра на ръст, при това не трябва да ни се струва необикновен, след като ние сме се срещали с исполини в книгата „Битие“. Наистина в наши дни вече няма хора с такова телосложение; устройството на човешкото тяло е такова, че прекомерният ръст не може да не се отрази пагубно върху всички функции на организма и просто би направил гиганта слаб и почти неспособен да се защищава. Волтер иронично казва, че Голиат трябва да се преценява като чудовище, специално направено от бога за възвеличаването на невзрачния Давид.

„Тримата по-големи Иесееви синове отидоха със Саула на война… Давид беше най-малък. Тримата по-големи отидоха със Саул, а Давид се бе върнал от Саул, за да пасе овцете на баща си във Витлеем“ (I Царства, гл. 17, ст. 13–15). Съвсем странно е, че тоя Давид, когото царят направил свой оръженосец, в разгара на войната зарязва задълженията си, за да отиде да пасе някакви овци.

„Оня филистимец излизаше сутрин и вечер и се показваше четирийсет дена.

И рече Иесей на сина си Давида: вземи за братята си ефа печено жито и тия десет хляба и ги занеси по-скоро в стана при братята си.

А тия десет пити сирене занеси на хилядоначалника и разпитай за здравето на братята и узнай за нуждите им.

Саул и те, и всички израилтяни се намираха в дъбовата долина и се готвеха за боя с филистимци.

Давид стана сутринта рано, остави овцете на пазач и като взе товара, тръгна, както му бе заповядал Иесей; и дойде при колята, когато войската бе наредена и с вик се готвеше за бой.

Тогава израилтяни и филистимци се разположиха войска срещу войска.

Давид остави товара си при пазача на колята, затече се в редовете, дойде и попита братята си за здравето.

И ето, когато той се разговаряше с тях, едноборецът, комуто името беше Голиат, филистимец от Гет, излиза от редовете филистимски и казва ония думи, и Давид ги чу.

И всички израилтяни, като виждаха тоя човек, избягаха от нето и много се бояха.

И израилтяните казваха: видите ли тоя човек, който излиза? Той излиза, за да хули израиля; да би го някой убил, царят би го наградил с голямо богатство, и би му дал дъщеря си за жена, и дома на баща му би направил свободен у израиля.

И Давид рече на ония, които стояха с него: какво ще сторят на оногова, който убие тоя филистимец и снеме позора от израиля? Защото кой е тоя необрязан филистимец, дето тъй хули войнството на живия бог?

И народът му каза същите думи, като прибави: ето това ще сторят на оня човек, който го убие“ (I Царства, гл. 17, ст. 16–27).

От това място на Библията съвсем не личи Давид да се е хвърлил в боя, движен от любов към родината. Повече го е ръководила жаждата за печалба.

„И рече Давид на Саула: нека никой не пада духом пред тогова; твоят раб ще отиде и ще се бори с тоя филистимец.

А Саул отговори на Давида: не можеш отиде против тоя филистимец да се бориш с него, защото ти си още момче, а той е войник още от младини.

Тогава Давид рече на Саул: твоят раб пасеше бащините си овци и когато се случваше да дойде лъв или мечка и отвличаше овца от стадото, аз се спущах подире му, нападах го и отнемах я от устата му; ако пък той се хвърляше върху ми, аз го хващах за космите, удрях го и го убивах.

Лъв и мечка е убивал твоят раб и с тоя необрязан филистимец ще стане същото, както с тях, понеже хули войнството на живия бог. (Не бива ли да ида и да го поразя, за да снема хулите от израиля? Защото кой е тоя необрязан?)

Давид рече още: господ, който ме избавяше от лъва и мечката, ще ме избави и от ръцете на тоя филистимец. И рече Саул на Давида: иди, нека господ бъде с тебе“ (I Царства, гл. 17, ст. 32–37).

Цар Саул бил зашеметен и така би станало с всеки на негово място, до такава степен разказът на тоя младеж е невероятен. Представете си за минута, че сте свидетел на такова приключение: лъв или мечка хващат овца от стадото на стария Иесей и отнасят плячката. В това време пастирчето се хвърля да догони похитителите и отнема овцата от тях, като им нанася удари с ръце и крака, където попадне, и ги хваща право за челюстта. Каква картина! Ще намерите ли някъде другаде, освен в Библията, подобни подвизи? О Тартарен, о барон Мюнхаузен и вие, останали класически лъжци, вас очевидно ви е възпитавала Библията!

От описанието на живота на Самсон ние вече научихме, че лъвът се е въдел в Палестина. Още тогава читателят е бил сюрпризиран от това. Но с Давид в Палестина ние срещаме и мечка. Природоизпитателите твърдят, че там, дето живее мечката, не се въди лъвът и обратно. Да плюем на природоизпитателите! Та тяхната наука значи лъже. О „божествени гълъбе“! Остава да чуем от тебе само за мечки, които живеят на екватора, и за лъвове на Северния полюс.

„Саул облече Давида с дрехите си, тури на главата му меден шлем и му надяна броня. Давид запаса меча върху дрехите и се опита да ходи, понеже никога не бе ходил с такова въоръжение. И Давид рече на Саула: не мога да ходя с това, не съм навикнал. И сне Давид всичко това от себе си“ (I Царства, гл. 17, ст. 38–39). Не е свикнал да носи оръжие? Добре! Но защо тогава стих осемнадесети от предната глава възпява Давид като човек „храбър и войнствен“?

„И взе в ръка тоягата си, избра си пет гладки камъчета от потока и ги тури в овчарската торбичка, която беше с него; и с торбичка и прашка в ръка излезе срещу филистимеца.

Излезе и филистимецът, като отиваше и се приближаваше към Давида, и отпреде му вървеше оръженосецът“ (I Царства, гл. 17, ст. 40–41).

Оръженосецът на Голиат? За него споменават само пълните текстове на Библията. От тоя оръженосец обаче няма следа в учебниците по „свещена история“ и Голиат там е представен като обикновен пехотинец. А защо съвременната църква орязва така „свещения“ текст? Оръженосецът на филистимския гигант съвсем не заслужава да го махат произволно. В армиите от миналото е имало войник, който съпровождал конния офицер и пазел оръжието му; в наши дни биха го нарекли ординарец. Следователно, ако е имал оръженосец, Голиат е бил кавалерийски офицер от филистимската армия. Библията говори на няколко места, че филистимците разполагали със значителна кавалерия. Тоя неописуем „гълъб-патка“ обаче е забравил да ни каже какви са били размерите на коня на Голиат. Конят на Голиат също трябва да е бил исполински. Но „свещеното писание“ не споменава коя страна е произвеждала феноменалните жребци, способни да издържат конник с триметров ръст. Неприятен пропуск!

Да се върнем към библейския текст.

„Погледна филистимецът и като видя Давида, с презрение го изгледа, понеже беше млад, рус и хубавец.

Филистимецът рече на Давида: защо си тръгнал срещу ми с тояга (и с камъни)? Нима съм куче? (Давид отговори: не, а по-долен от куче.) Тогава филистимецът прокле Давида с боговете си.

И филистимецът рече на Давида: приближи се до мене и ще дам тялото ти на птиците небесни и на зверовете полски.

А Давид отговори на филистимеца: ти идеш против мене с меч, копие и щит, аз пък ида против тебе в името на господа Саваота, бога на израилевото войнство, което ти оскърбяваш; сега ще те предаде господ в ръката ми и аз ще те убия, ще снема от тебе главата ти и ще дам (твоя труп и) труповете на филистимската войска на птиците небесни и зверовете земни и цяла земя ще узнае, че има бог у израиля; и цялата тая тълпа ще узнае, че не с меч и копие избавя господ, защото това е война на господа и той ще ви предаде в ръцете ни.

Когато филистимецът се изправи и взе да пристъпя и се приближава към Давида, Давид бързо се затече към мястото на битката срещу филистимеца.

И бръкна Давид с ръка в торбичката, извади оттам един камък и хвърли с прашката, та удари филистимеца в челото, тъй че камъкът се заби в челото му и той падна ничком на земята.

Тъй с прашка и камък надви Давид филистимеца; удари филистимеца и го уби; а меч Давид нямаше в ръце.

Тогава Давид се затече и като стъпи върху филистимеца, взе, та изтегли меча му от ножницата, удари го и отсече с него главата му; филистимци, като видяха, че техният юнак умря, удариха на бяг.

И дигнаха се мъжете израилски и иудейски, викнаха и гониха филистимци до входа в долината и до портите на Акарон. И убиваните филистимци падаха по Шааримския път до Гет и до Акарон.

След като гониха филистимци, израилевите синове се върнаха и разграбиха стана им.

Давид взе главата на филистимеца и я занесе в Иерусалим, а оръжието му тури в шатрата си“ (I Царства, гл. 17, ст. 42–54).

Стоп! Значи той е имал и шатра, тоя млад Давид? И главата на филистимския гигант той тържествено отнесъл в Иерусалим? Това е още по-странно, защото в тая епоха Иерусалим още не е принадлежал на евреите. Ние ще видим по-нататък по какъв начин е бил взет тоя град и тъкмо от Давида, който царува след смъртта на Саул. Впрочем тепърва няма да свикваме с противоречията в „свещеното писание“.

zabavna-biblija-20.png"… Тъй с прашка и камък надви Давид филистимеца… и го уби; а меч Давид нямаше в ръце" (I Царства, гл. 17, ст. 50).

 

 

И ето „когато Саул бе видял Давида да излиза срещу филистимеца, тогава попита Авенира, началник на войската; Авенире, чий син е тоя момък? Авенир отговори: да ти е жива душата, царю, не зная.

И царят тогава рече: я попитай, чий син е тоя момък?

А когато Давид се връщаше, след като уби филистимеца, Авенир го взе и доведе при Саул, и главата на филистимеца беше в ръката му.

И Саул го попита: чий син си, момко? Давид отговори: син на твоя раб Иесея от Витлеем“ (I Царства, гл. 17, ст. 55–58).

Що за глупава безсмислица? Къде му е умът на тоя „божествен вдъхновител“ на Библията? В предната глава ни разказаха с най-големи подробности, че за успокоение на нервите си Саул пожелал да има човек, който да му свири на гусла. Един от слугите му намерил такъв човек: това бил Давид, и царят познавал семейството му. Нещо повече, Саул изпратил до Иесей пратеник да моли стареца да пусне сина си, който му харесал много. „Гълъбът“ ни каза също, че Давид често се връщал от Саул във Витлеем, изобщо сновял между царския дворец и бащините си стада. И изведнъж нито Саул, нито Авенир, никой от слугите на царя не знае кой е тоя Давид, който се бори с Голиат? Музикантът на царя, усладителят на слуха му, неговият оръженосец изведнъж станал никому неизвестен?! Какво да мислим за подобна галиматия? С трезвен ум ли е бил „светият гълъб“, когато е диктувал тая глава? В това можем да се съмняваме!

Да извлечем от разказа изводите и да продължим поучителното четене.

Без да се смущава ни най-малко от своите противоречия, „свещеният“ автор разказва, че тоя път Саул вече не позволявал на Давид да се връща в бащиния си дом. От друга страна, Ионатан внезапно пламнал от велика дружба към младия придворен гуслар, за чието съществуване той също, види се, нищо не е знаел досега. „Ионатан сключи съюз с Давида, понеже го обикна като душата си.

Ионатан сне горната си дреха, която беше на него, и я даде на Давида, също и другите си дрехи, и меча си, и лъка си, и пояса си“ (I Царства, гл. 18, ст. 3–4).

Ето това се казва приятелство! Какво ли са си мислили „генерал“ Авенир, целият му щаб, придворните и свитата, като виждали как „престолонаследникът“ се съблича по риза и дава оръжието и всичките си дрехи на победителя на Голиат? За съжаление Библията забравя да приведе мислите на ония, които са видели това забележително зрелище.