Лео Таксил
Забавна Библия (33)

Глава тридесет и трета
Романтичните приключения на свети Давид, пророк и цар иудеиски

В „свещеното писание“ по-горе бяха изброени синовете, родени от Давида в Иерусалим (II Царства, гл. 5, ст. 14–16). Сред тях е посочен Соломон. Обстоятелствата на раждането на тоя син на Давида се описват в единадесета глава. Веднъж, през време на разходка, царят отдалеч забелязал прелестна жена, която се къпела. Въпреки светостта си той веднага почувствувал потребност да я разгледа отблизо.

„Давид прати да узнаят, коя е тая жена? И казаха му: това е Вирсавия, Елиамова дъщеря, жена на хетееца Урия.

Давид прати слуги да я вземат; и тя дойде при него, и той спа с нея. А когато тя се очисти от своята нечистота, върна се у дома си.

Тая жена стана непразна и прати да обадят на Давида и да кажат: непразна съм.

Тогава Давид прати да кажат на Иоава: прати при мен хетееца Урия. И Иоав прати Урия при Давида.

Урия дойде при него, и Давид го разпита за положението на Иоава, за положението на народа и за хода на войната.

Давид каза на Урия: иди у дома си и си умий нозете. Урия излезе от царския дом и след него отнесоха и царско ядене.

Но Урия преспа при вратата на царския дом заедно с всички слуги на господаря си и не отиде у дома си.

Обадиха на Давида и казаха: Урия не отиде у дома си. Давид каза на Урия: на, дошъл си си от път; защо не си отишъл у дома си.

Урия отговори на Давида: ковчегът (божий), израил и иуда са под шатри, и господарят ми Иоав и слугите на господаря ми прекарват на полето, а аз да вляза в къщата си да ям, да пия и да лежа с жена си! Кълна се в твоя живот и живота на твоята душа, това няма да сторя.

И Давид рече на Урия: остани тука и днес, а утре ще те отпусна. И Урия остана него ден в Иерусалим до сутринта.

И Давид го покани, и Урия яде пред него и пи, и Давид го опи. Но вечерта Урия отиде да спи на леглото си със слугите на своя господар, а у дома си не отиде.

Сутринта Давид написа писмо до Иоава и го прати по Урия.

В писмото написа тъй: поставете Урия там, дето ще има най-силна битка, и отстъпете от него, за да бъде ударен и да умре.

Затова, когато Иоав обсаждаше града, постави Урия на такова място, за което знаеше, че там има храбри мъже.

Илязоха от града мъже, удариха се с Иоава, и неколцина от народа, от Давидовите слуги, паднаха: убит биде също и хетеецът Урия.

Тогава Иоав прати да обадят на Давида за целия ход на битката.

И заповяда на пратеника, думайки: кога разкажеш на царя за целия ход на битката и видиш, че царят се гневи и ти каже: «защо сте отишли да се биете толкоз близо до града? Не знаете ли, че върху вас ще се хвърлят от стената?

Кой уби Авимелеха, Иеровааловия син? Не хвърли ли жена върху му от стената къс от воденичен камък (и го порази) и той умря в Тевец? А вие защо сте се приближили до стената?» — тогава ти кажи: и твоят раб хетеецът Урия, също (биде поразен и) умря“ (II Царства, гл. 11, ст. 3–21).

Пратеникът изпълнил поръката. „Тогава Давид рече на пратеника: кажи на Иоава тъй: да не те смущава тая работа, защото ножът изтребя някога едного, някога другиго; усили боя против града и го съсипи. Тъй го насърчи.

Уриевата жена чу, че мъж й Урия умрял, и плака за мъжа си.

Когато измина времето на жалейката, Давид прати и я взе у дома си, и тя му стана жена и му роди син. И делото, което извърши Давид, беше зло пред очите на господа“ (II Царства, ст. 25 — 27).

Бог пратил при царя пророк Натан, който му разказал следната история: някой си голям богаташ, който притежавал многобройни стада, приютил веднъж един пътник, за да го нагости, дал му да похапне месо от овца, която той откраднал от бедняк, наместо да я вземе от обилните си стада. Давид се възмутил от подлата постъпка на богаташа, а Натан го прекъснал: „Ти си оня човек (който извърши това). Тъй говори господ, бог израилев: аз те помазах за цар над израиля, избавих те от ръцете Саулови, дадох ти дома на твоя господар и жените на господаря ти в твое лоно, дадох ти дома израилев и иудин и ако това ти е малко, бих ти придал още повече; а ти защо пренебрегна словото на господа, като извърши зло пред очите му?… Тогава Давид каза на Натана: съгреших пред господа. И Натан каза на Давид: и господ сне от тебе греха ти; ти няма да умреш; но понеже с това ти даде повод на враговете господни да го хулят, то родилият ти се син ще умре“ (II Царства, гл. 12, ст. 7–9, 13–14).

След това пророкът величествено се оттеглил. Следва молитвата и постът на Давид; а след седем дни — смъртта на новороденото.

„И Давид се моли богу за детето, пости Давид и усамотен прекара нощта, легнал на земята.

И влязоха при него старейшините на дома му, да го вдигнат от земята; но той не рачи и не яде хляб с тях.

На седмия ден детето умря…

И Давид утеши жена си Вирсавия, влезе при нея и спа с нея; и тя (зачена и) роди син, комуто даде име Соломон. И господ го възлюби, и прати пророк Натана, и той го нарече: Иедидия^[1], според словото господне“ (II Царства, гл. 12, ст. 16–18, 24–25).

Ето един от без съмнение най-поучителните епизоди. Волтер отбелязва, че жена, която е извършила прелюбодеяние, не би могла да се омъжи за своя любовник, убиец на законния й мъж, освен само ако „непогрешимият“ — римският папа, би й дал специална благословия. Папите имат такава власт. Но напълно несъмнено е, че у нито един цивилизован народ на убиеца не се разрешава да се жени за вдовицата на своята жертва^[2].

Тук се крие още едно затруднение: ако смятаме брака на Давид и Вирсавия за незаконен, не можем да твърдим следователно, че Иисус Христос е законен потомък на Давида, както го представя евангелската родословна таблица. Ако пък, наопаки, го смятаме за законен потомък, това значи да потъпчем с крака общочовешките, а заедно с тях и религиозните закони. Ако бракът между Давид и Вирсавия е престъпление, значи Христос произлиза от най-нечист извор, защото според Новия завет той произлиза от Соломон^[3].

За разрешаване на тази толкова трудна дилема богословите сочат разкаянието на Давид, с което той изкупил „греха“ си. Но това „разкаяние“ било много непродължително и той просто оставил при себе си жената на своята жертва. Следователно още повече отегчил престъплението си. Това е нова трудност, която богословите не могат да заобиколят, и тук те пак прибягват, както винаги в трудни случаи, до необходимостта от сляпа вяра в „неизповедимата воля божия“.

В случая, който ние разглеждаме, наистина е много мъчно да разберем смислено тая „воля божия“. Бог, който убил стария Навал, за да улесни първото прелюбодеяние на Давид, изведнъж се разсърдил, когато любимият му „помазаник“ се провинил и умъртвил Урий. Струва ни се, че Давид е трябвало и тук да помоли бога сам да се заеме с убийството и да му даде Вирсавия също така просто и без усилие от негова страна, както едно време му дал Авигея. Тогава бог съвсем не би се и разсърдил.

Сетне, тук бог показва доста странен гняв. Очевидно той се е разсърдил, щом е пратил пророк Натан да стовари на главата на Давида заплахи за жестоки наказания. Но това не му пречи да гледа благосклонно на брака на Давид с жената на жертвата му, защото той веднага разкрива разположението си към Соломон, който се родил на Давид от тая вдовица. Той просто пренася наказанието за греха на убиеца върху новородения младенец, като го умъртвява.

По такъв начин благодарение на тая странна, но, разбира се, божествена комбинация Давид излиза сух от водата. Впрочем това не е съвсем тъй. Той е простен, защото детето умряло; но не е простен, защото заплахата, че жените и наложниците му ще спят с други пред очите на целия израил — тая заплаха си остава и, както ще видим, честичко ще бъде привеждана в изпълнение.

В това време Иоав воювал край Рава амонитска и превзел тая столица. Давид пристигнал там, за да влезе във владение на „града“. „Давид взе венеца на царя им от главата му — а в него имаше талант злато и скъпоценен камък — и го възложи Давид на своята глава и изнесе из града много голяма плячка“ (II Царства, гл. 12, ст. 30).

Талантът, това са трийсет и шест килограма злато. Невъзможно е да се допусне човек да носи такава корона: тя би смазала и библейския Голиат.

Като победил амонитяните, царят израилски и иудейски подложил пленниците си на най-чудовищни изтезания. Това били същите жители на Рава, които избавили Давид от нежелания Урий. Давид бил наполовина простен от бога, но бог го избрал за божествен отмъстител срещу собствените му неочаквани помощници, които били съвсем невинни, защото се намирали в положение на законна отбрана. Ако някой е трябвало да плаща, това е Иоав, чиято роля в тая работа не била от почтените.

„А народът, който бе в него, изведе и го прекара през триони, през железни дикани, през железни брадви и го хвърли в пещи за печене тухли. Тъй постъпи той с всички амонитски градове. След това Давид се върна с целия народ в Иерусалим“ (II Царства, гл. 12, ст. 31).

Би било много желателно всички тия нечувани варварства да се окажеха също такава глупава измислица, както и короната от трийсет и шест килограма. Историята не знае примери на толкова голяма и обмислена жестокост: за нея разказва и я възхвалява само „свещената“ книга — Библията!

Католическият свръх учен богослов, бенедиктинецът Калмет, казва: „Трябва да предполагаме, че Давид е следвал обикновените в негово време закони на войната, защото свещеното писание не упреква Давид за всичко това и дори смята поведението му във всичко, освен в случая с Урий, за правилно и безупречно.“

„Това извинение би било добро в историята на тигрите и пантерите — отговаря му Гюе^[4]. — Кой човек би могъл да намери прилично извинение за подобна жестокост? А при това тоя човек е любимец на бога. Вярна ли е тая история, или е измислица, подобно религиозно поучение обаче трябва само да се порицава. А какво да мислим за ония, които се нагърбили с мисията да внушават на народа, че подобна безчовечна дивотия е славна и достойна постъпка?“

В Давидовата „история“ се разделяш с един ужас само за да научиш веднага за друг.

„После се случи това: Давидовият син Авесалом имаше сестра хубавица, на име Тамар, и Амнон, Давидовият син, я залюби.

И Амнон толкова се мъчеше, че се разболя по сестра си Тамар; защото тя беше мома и Амнон виждаше, че ще му бъде мъчно да й стори нещо.

Но Амнон имаше приятел, на име Ионадав, син на Самая, Давидов брат; и Ионадав беше човек много хитър.

И тоя му каза: защо тъй линееш от ден на ден, царски сине — няма ли да ми откриеш? Амнон отговори: аз любя Тамар, сестрата на брата ми Авесалома.

Ионадав му каза: легни в леглото си и се престори на болен; и кога дойде баща ти да те види, кажи му: нека дойде сестра ми Тамар, и ми даде да ям, като сготви пред очите ми ястието, тъй че да видя и да ям от ръцете й“ (II Царства, гл. 13, ст. 1–5).

Историята познава няколко кръвосмешения, сходни с кръвосмешението на Амнон. Във всеки случай не бива да предполагаме, че те са копирани едно от друго: тия явления са били доста разпространени у всички древни народи. Но ето какво е особено странното тук: Амнон разказал за престъпната си страст на братовчед си Ионадав. Семейството на Давид трябва да е било доста развратено, щом един от синовете, който е можел да има колкото си иска наложници, е пожелал непременно да овладее собствената си сестра и неговият братовчед му съдействувал за това.

Амнон последвал съвета на Ионадав и всичко станало така, както предрекъл той. Като отишъл при сина си, царят изслушал молбата му, сметнал я за безобидна фантазия на болен, на когото не бива да се отказва, и пратил дъщеря си да му приготви любимото блюдо.

„Тя отиде в къщата на брата си Амнона, а той лежеше. Тя взе брашно, замеси, приготви пред очите му и изпържи питки, взе тигана и ги изсипа пред него; но той не рачи да яде. И каза Амнон: нека излязат всички, които са при мене. И излязоха всички люде, които бяха при него.

И Амнон каза на Тамар: занеси ястието във вътрешната стая и аз ще хапна от твоите ръце. Тамар взе питките, що бе приготвила, и ги занесе на брата си Амнона във вътрешната стая.

И когато тя му сложи да яде, той я хвана и й каза: дойди, легни с мене, сестро.

Но тя каза: не, братко, недей ме безчести, защото тъй се не постъпва у израиля; не извършвай това безумие.

И аз къде ще се дяна с безчестието си? И ти, ти ще бъдеш безумник у израиля; поговори с царя; той не ще откаже да ме даде на тебе.

Но той не рачи да чуе думите й, надви я и я изнасили, и лежа с нея.

Сетне Амнон я намрази твърде много, тъй че омразата му към нея беше по-силна от любовта, която имаше той към нея; и Амнон й каза: стани, върви си.

А Тамар му каза: не (братко), да ме изпъдиш е по-голямо от първото зло, що ми стори. Но той не искаше да я слуша.

И повика момъка си, който му слугуваше, и каза: изпъди тая навън и заключи вратата подире й“ (II Царства, гл. 13, ст. 8–17).

Как намирате това, читателю? За една „свещена“, продиктувана от самия бог книга, това е много сполучлив анекдот, нали?

„Тамар посипа с пепел главата си, раздра шарената си дреха, с която бе облечена, хвана главата си с ръце и тъй вървеше и викаше“ (ст. 19).

Авесалом, който като нея бил роден от Мааха, четвъртата жена на Давид, оставил след себе си „дългокоса“ слава. Това е още едно от библейските действуващи лица, прочути благодарение на гривата си: по дългите си коси той надминавал Самсон и Самуил. Като научил за изнасилването на Тамар, Авесалом се опитал отначало да я утеши. Ние цитираме:

„Нали Амнон, брат ти, беше с тебе? Но сега мълчи, сестро: той ти е брат; не късай сърцето си за тая работа“ (ст. 20).

Въпреки тия добри думи Тамар си остава безутешна. Що се отнася до Давид, когато научил какво е разбирал Амнон под вкусно блюдо от Тамар, той се разгневил много, но гневът му бързо утихнал: нали и самият Давид не е бил чужд на такива грешки.

„Авесалом пък не говори с Амнон ни лошо, ни добро; той намрази Амнона“ (ст. 22). Авесалом крил омразата си цели две години (ст. 23). След изтичането на това време, когато стрижели на Ваал Хацор овцете му, той уредил по тоя повод голямо пиршество, на което поканил и братята си, между тях и Амнон. Кръвосмесителят насилник се напил и в пияно състояние бил убит (ст. 24–29).

„Да спиш със сестра си, това е ужасно безчестие — казва Волтер. — Ужасно грубо е да я прогониш след такова оскърбление. Но да убиеш предателски брат си, като го поканиш на угощение при себе си — това несъмнено е не по-малко престъпление.“

Всички братя на Авесалом, свидетели на това братоубийство, бързо станали от трапезата и побягнали с мулетата си, сякаш всеки от тях се е боял да не сподели участта на Амнон.

Тук за пръв път в еврейската история се срещат мулета. Един богослов, който страдал от манията да придава необикновен смисъл дори на събития, съвсем лишени от такъв — все тоя наш стар познайник, неуморимият Калмет, — в коментариите си на Библията сочи, че „в Палестина мулетата не са резултат от кръстосване на магарета с кобили, но се раждат от самци и самки мулета“ (!).

Тая неочаквана новина възбужда смях у Волтер, който отговаря на бенедиктинеца: „Калмет възпроизвежда тук мнението на Аристотел; но той, разбира се, би направил много по-добре, ако се посъветваше с някой скотовъдец. Ние знаем няколко пътешественици, които твърдят, че Аристотел е грешал, а заедно с него и почтеният отец Калмет. В наши дни нито един природоизпитател вече не би повярвал, че съществува самостоятелна порода мулета. Магарето може да даде добро муле от кръстосване с кобила. Но природата тук и спира, защото самото муле не притежава способност да произвежда потомство. Пита се, защо провидението му е дало органи за възпроизвеждане? Казват, че то нищо не прави без цел. При все това най-безполезната вещ в света — това са възпроизводните органи на мулето. Те му са нужни не повече, отколкото на мъжа ненките, които също съществуват само за вид.“

Давид дълго оплаквал Амнон и не скривал, че порицава Авесалом за убийството. Ето защо Авесалом емигрирал: той намерил убежище в гесурското царство при дядо си и преживял там три години. Иоав прибягнал до хитрост, за да го извика обратно. Това му се удало и той го довежда в Иерусалим. Но Давид не искал да види сина си.

„Между всички израилтяни нямаше такъв хубавец като Авесалом, и толкова похваляван като него; от ходилото на нозете до върха на главата му у него нямаше недостатък.

Когато острижеше косата си — а той я стрижеше всяка година, понеже му тежеше, — то косите от главата му тежаха двеста сикли^[5] според царската теглилка.

И на Авесалома се родиха трима синове и една дъщеря, на име Тамар; тя беше жена хубавица (и стана жена на Ровоама, Соломонов син, и му роди Авия).

И стоя Авесалом в Иерусалим две години, но царевото лице не видя.

И Авесалом прати за Иоав, за да го проводи при царя; но той не рачи да дойде при него. Проводи и втори път, но той не рачи да дойде.

И (Авесалом) каза на слугите си: виждате ли нивата на Иоава до моята? Той има там ечемик; идете и я изгорете с огън. И Авесаломовите слуги изгориха с огън оная нива. (И дойдоха слугите на Иоава при него, раздраха дрехите си и казаха: Авесаломовите слуги изгориха нивата ти с огън.)

И стана Иоав и отиде при Авесалом в къщи и му каза: защо твоите слуги са изгорили нивата ми с огън?

И Авесалом отговори на Иоава: ето, аз пращах за тебе и казах: дойди тука и аз ще те проводя при царя да кажеш: защо съм дошъл от Гесур? По-добре щеше да бъде да останех там. Аз искам да видя лицето на царя. Ако пък съм виновен, убий ме.

Иоав отиде при царя и му разказа това. Царят повика Авесалом. Той дойде при царя (поклони му се) и падна ничком наземи пред царя. И царят целуна Авесалома“ (II Царства, гл. 14, от. 25–33).

Поведението на Авесалом към Иоав не е толкова ужасно в сравнение с всичко останало, но е прекомерно безобразно. Никъде освен в Библията никой никога не е палил нивята на военачалник и министър-председател само за да го извика на разговор. Какъв странен начин да постигнеш аудиенция!

„След това Авесалом си набави колесници и коне и петдесет бързоходци“ (гл. 15, ст. 1). Сетне почнал да търси популярност, като обещавал на народа правосъдие, и в края на краищата „се вмъкваше Авесалом в сърцата на израилтяните“ (ст. 6). След четиридесет години Авесалом казал на Давид: „да ида и да изпълня моя оброк, който бях дал господу в Хеврон… Царят му каза: иди с миром. И Авесалом разпрати съгледници между всички израилеви колена, като каза: кога чуете звук от тръба, казвайте: Авесалом се възцари в Хеврон. От Иерусалим отидоха с Авесалом двеста души, които беше поканил, и те отидоха простодушно, без да знаят каква е работата“ (ст. 7–11).

Тогава Давид казал на слугите си, които били с него в Иерусалим: „ставайте да бягаме, защото за нас няма избава от Авесалома; бързайте да излезем, да ни не завари и залови, да ни не навлече зло и да не изтреби с меч града.

И царските слуги казаха на царя: във всичко, що е угодно на господаря ни, царя, ние сме твои раби.

И излезе царят и след него всичкият му дом пешком. Царят остави десет жени (свои) наложници да пазят къщата.

И излезе царят и всичкият народ пешком и се спряха ори Бет-Мерхат.

И всичките му слуги вървяха от двете му страни, и всички хелетейци, всички фелетейци и всички гетци — до шестстотин души, — които бяха дошли заедно с него от Гет, вървяха пред царя“ (II Царства, гл. 15, ст. 14–18).

Лорд Болингброк разказва, че когато духовникът на един английски генерал му чел току-що цитираното място от Библията, генералът издърпал книгата от ръцете му, хвърлил я на земята и извикал:

— Хиляда мълнии! Какъв е този жалък страхливец, вашият нещастен Давид, щом е избягал с цял полк войници? Не, аз бих постъпил обратно; бих настигнал тоя Авесалом и бих го обесил като куче на първата топола!

„Когато цар Давид стигна до Бахурим… оттам излезе един човек от рода на Сауловия дом, на име Семей… и злословеше, и хвърляше камъни върху Давида и върху всички цар Давидови слуги; а всички люде и всички храбри бяха отдясно и отляво (на царя). Като го злословеше, Семей думаше тъй: махвай се, махвай се, убиецо и беззаконнико!… И вървяха Давид и людете му по пътя си, а Семей вървеше покрай планината, откъм неговата страна, вървеше, злословеше и хвърляше камъни и пръст върху него“ (II Царства, гл. 16, ст. 5–7, 13).

Критиците отбелязват, че ако авторът беше обикновен писател, той би дал някакви подробности за бунта на Авесалом; би казал с какви сили е разполагал Авесалом, защо Давид, тоя прославен воин, така позорно избягал от Иерусалим, преди още бунтовният му син да се покаже пред вратите на града. Ние щяхме да знаем укрепен ли е бил Иерусалим или не, щяхме да знаем защо народът не е оказал никаква съпротива на Авесалом. Възможно ли е такъв жесток тиранин като безмилостния Давид, който съсичал на две победените си врагове, смилал ги в мелници, изгарял ги в пещи, да побегне от столицата си като плачливо дете, без да направи ни най-малък опит да потисне бунта на непокорния си син? А случаят с тоя Семей, който безнаказано обсипва царя с камъни и прах, когато в това време царят е заобиколен от толкова много въоръжени хора, а също и от цялото население на Иерусалим — не е ли това една от най-невероятните измислици на „божествената патица“? Понякога, когато четеш такива безсмислици в религиозната книга, във всяка дума на която трябва да вярваш под страх от анатема, се питаш не е ли сън това?

„Авесалом пък и целият израилски народ дойдоха в Иерусалим и с него Ахитофел… Ахитофел отговори на Авесалом: влез при наложниците на баща си, които той остави да пазят дома му; и ще чуят всички израилтяни, че си станал омразен за баща си, и ще укрепнат ръцете на всички, които са с тебе. И поставиха за Авесалома шатра на покрива, и Авесалом влезе при наложниците на баща си пред очите на цял израил“ (II Царства, гл. 16, ст. 15, 21–22).

Критиците не намират, че публичното сношение с всички наложници на царя биха били вярна стъпка за придобиване популярност сред народа. Те също така се отказват да вярват, че Авесалом, колкото и млад да е бил, е могъл да повтори един след друг пред очите на цялото Иерусалимско население подобни опити да спечели народната любов, като ляга подред с всичките десет наложници на баща си. Но онова, което е по-ясно от всичко, то е, че когато съставял основната книга на християнската религия, „свещеният“ автор обичал да се рови в мръсни и порнографски истории. След кръвосмешението на Амнон ни поднасят десетте кръвосмешения на Авесалом. От час на час не по-леко! В тая „света“ Библия ние излизаме от гадости, само за да попаднем в гнусотии.

Ахитофел дал и друг един съвет на Авесалом, а именно — да събере дванадесет хиляди души и да се спусне незабавно да преследва Давид. Но някой си Хусий го посъветвал преди всичко да се обърне с възвание към целия израил, от Дан до Вирсавия. Този съвет се харесал повече на Авесалом. Ядосан, че не го послушали, Ахитофел свършил със себе си.

В края на краищата бунтовниците претърпели поражение в Ефраимската гора, дето двадесетте хиляди войници на Авесалом били убити от войските на царя под командата на Иоав. През време на бягството си, възседнал муле, Давидовият син заплел косите си между клоните на един дъб и така увиснал, а мулето избягало. Иоав пронизал Авесалом с три меча. Този епизод като че ли е скърпен с бели конци, нали? Що се касае до Давид, когато научил за смъртта на прекрасния млад човек, той пролял обилни сълзи и повтарял: „Сине мой, Авесаломе! Авесаломе, сине мой!“ Други надгробни речи тоя път нямало.

И така Давид се връща в столицата си. Поради радостното събитие той простил на Семей^[6], който го замерял с камъни. След тава имало още един бунт, предизвикан от Савей: той бил потушен и хората, у които Савей се криел, му отсекли главата. Най-сетне имало някакъв „капитан“ Амесай, когото Авесалом издигнал в „генералски“ чин. Иоав се сближил с него, като се преструвал на доброжелател, и през време на един разговор „улови с дясната си ръка брадата на Амесая, за да го целуне. Амесай обаче не се предпази от меча, що беше в ръката на Иоава, и той го прободе с него в корема, тъй че вътрешностите му се изсипаха на земята, и не го удари втори път, и той умря“ (II Царства, гл. 20, ст. 9–10).

Всичко това пак и пак ни напомня за великото нравствено-възпитателно съдържание и значение на иудео-християнското „свещено писание“, което безбожниците уж не могли да разберат!