Лео Таксил
Забавна Библия (2)

Глава втора
Грехопадението на прародителите

Ние се приближаваме до едно изумително приключение, което — уви! — слага край на благоденствието на Адам и неговата съпруга.

„И направи господ бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване на добро и зло“ (Битие, гл. 2, ст. 9). „И заповяда господ бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, без друго ще умреш“ (Битие, гл. 2, ст. 16–17).

Полезно е преди всичко да отбележим, че за религиозно възпитание има много учебни ръководства, наричани „свещена история“. В тези книги се отминават с мълчание неудобните места от Библията. Така например на вярващите обикновено се говори само за „дървото за познаване добро и зло“. След малко ще видим защо църковниците не казват нито дума за „дървото на живота“. Ще цитираме стих 22 от трета глава, обикновено пропускан в книгите за лековерни люде.

Но засега ще разгледаме само плода, който е станал причина за падението на човека. Ще припомним, че по повод на това чудотворно дърво император Юлиан Философ^[1], чиято памет е толкова омразна на църковниците, е направил няколко забележки.

„Струва ни се — пише той, — че господ бог, напротив, е трябвало да заповяда на човека, негово творение, да яде колкото е възможно повече плодове от «дървото за познаване добро и зло», защото щом веднъж бог му е дал глава, която мисли, трябвало е да го учи, и още повече налагало се е да го накара да познава доброто и злото, за да може да изпълнява добре задълженията си. Забраната е била безсмислена и жестока. Стократно по-лоша, отколкото ако бог беше дал на човека стомах, който не може да приема храна.“

Друго съображение, което веднага се натрапва, е, че господ бог очевидно е имал задна мисъл и в края на краищата е бил доволен от падението на човека. Изобщо Адам е имал право да му каже:

— Скъпи ми бащице боже! Ако не се лъжа, добро е това, което е нравствено хубаво, което ви се харесва; а зло — обратно, е това, което е лошо и което не ви се харесва. Така ли е, или не е така?

— Съвсем вярно, синчето ми — би отговорил „създателят“.

— В такъв случай — би могъл да продължи Адам — позволете ми да науча какво е зло, за да мога да го избягвам. Иначе защо е тук това дърво, щом като не бива да го докосвам?

Вместо бога обаче отговарят онези, които се прикриват с неговото име.

— Бог — казват те — е поставил на изпитание зараждащото се човечество. Той е искал да види дали Адам ще му се подчинява, когато поиска от него едно незначително лишение.

Но и това твърдение се опровергава лесно. Според богословските умувания бог е всезнаещ — той знае и бъдещето. Тогава той е трябвало да предвиди какво ще се случи. Та нали нищо не става без неговата воля. Значи бог сам е искал създадените от него хора да съгрешат — това не подлежи на никакво съмнение.

По-нататък цялата тази история се обръща наистина срещу бога. Ето какво казва книгата „Битие“:

„Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които господ бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза бог да не ядете от никое дърво в рая?

Жената отговори на змията: плодове от дърветата можем да ядем. Само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете.

Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.

Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той“ (Битие, гл. 3, ст. 1–6).

Най-поразителното в този разказ е, че думите на „змията“, разговорът й с жената, дори самият факт, че „змията“ говори с езика на прародителите, не са представени от автора като нещо свръхестествено, като чудо, нито дори като алегория. Книгата „Битие“ съвсем естествено си представя „змията“ само като змия. Това влечуго, пълно с хитрости и съблазън, става изкусител на жената, обяснява й се с лекота, на която би завидял всеки женкар, който има намерение да използва доверчивостта на някоя добродушна наивница.

Змията е толкова натуралистично описана в Библията, че християнските богослови, като сметнали за неправдоподобна тази версия, намерили за нужно да внесат в библейската приказка своя поправка. Тази поправка обаче изменя всичко, което е изложено в книгата „Битие“ по този повод, и се намира в пълно противоречие с Библията. Според тази поправка, колкото хитра, толкова и благочестива, самият дявол бил взел образа на змия и съблазнил жената на Адама. Тъй извъртели работата богословите, така учат те и сега.

Това тълкование е мошеническа фалшификация на книгата „Битие“. Първо, нито една дума от текста на оригинала не дава повод за такова тълкуване. Второ, между различните автори на старозаветната книга Библия има само двама, които споменават за дявола: авторът на Книгата на Иов, според когото в един прекрасен ден дяволът започнал да спори с бога в небесата, а също и авторът на Книгата на Товит, който говори за беса Асмодей, влюбен в някоя си Сара: той удушил един след друг седемте мъже, за които последователно се била женила тя. Обаче тези две книги се появяват съвсем в края на Библията и нито в тях, нито в някои други има и думица за Сатаната Луцифер — дявола, когото църковниците изваждат всеки път, когато им потрябва да придадат по-голяма острота и увлекателност на религиозните легенди. В Библията никъде не се среща попската приказка за Сатаната, въстанал срещу бога и победен от архангел Михаил. Това, както впрочем и всичко, което се отнася до дявола, е било измислено много по-късно, след като отдавна вече са били съставени старозаветните книги на Библията^[2].

От друга страна, някои шеговити коментатори, философи скептици, като търсели малко лекомислена символика, превърнали знаменитото „дърво за познаване добро и зло“ в ябълка; те предположили, че целият този епизод има за цел да разкаже, че госпожа Адам, която още не познавала любовта, получила първия урок за нея от дявола съблазнител, превърнал се за този случай в змия.

Колкото и забавна да е тази шега, която впрочем съвсем не е по-лоша от благочестивите тълкования, и нея също трябва да изоставим, както и текста, подправен от църковниците. Ние сме длъжни да приемаме Библията такава, каквато е. В епизода, с който ние се занимаваме в тази минута, е вмъкнато животното, наричано змия, а не някакъв си дявол. Що се отнася до любовните намеци, приписвани на „змията“ съблазнител, в този текст на книгата „Битие“ те съвсем липсват.

Змия, истинска змия е описана тук. Авторът вижда това животно с очите на вярващите от различните религии. В древността змията се считала за много хитро животно, много умно и злобно. Някои африкански племена са й се покланяли.

От друга страна, сблъскването с говорещи „змии“ е твърде разпространено в източната литература: всички митологии, разцъфнали в Азия, са пълни с говорещи животни. У халдейците например рибата Оанес всеки ден подавала глава из водите на Ефрат и в продължение на дълги часове държала проповеди на народа, струпал се на брега. Тя давала разни съвети и учела хората да пеят песни и да обработват земята.

Съвсем не е било нужно в библейската „змия“ да се вселява дявол. Защото тя съвсем не е била толкова хитра, колкото се опитва да я представи книгата „Битие“. Разказът за „змията“ се отличава с необикновена наивност и е явно противоречив. Така например, пита се, какво е имала предвид змията под думите „ще бъдете като богове“? Този израз, говорещ за многобожие, се среща не само в това място на книгата „Битие“; по-нататък ще видим, че дори и юдейският бог Яхве в своите речи съвсем не счита себе си за единствен бог. Християнските тълкуватели, поставени на тясно от тези думи на змията, твърдят, че под думата „богове“ влечугото е имало предвид ангелите. Възразяват им, че змията не е можела да знае за ангелите. Но всъщност по тази същата причина тя не е можела да знае и за „боговете“. Наивността и противоречивите бъркотии са постоянна особеност на Библията.

Не, тази змия не е толкова хитра. Нейните съвети са доста непълни. Змията, ако е била достатъчно умна, е трябвало да каже на жената:

— Вкуси от забранения плод, а след това веднага, в същата минута, вкуси от дървото на живота, което не ти е забранено.

Ами бог? Не е ли той първопричина за изкушението? Защо е дал на змията дар слово? Без него змията никога не би могла да разговаря с жената.

Библията не предава думите, с които госпожа Адам е убедила своя мъж да вкуси заедно с нея от забранения плод. Ще се опитаме да запълним този пропуск.

Представете си първата жена, чието любопитство е възбудено от змията. Тя се приближава до „дървото на познанието“, намиращо се в средата на градината, близо до „дървото на живота“. Дълго и не без колебание тя го разглежда.

— Не е толкова красива — казва си тя — змията, която преди малко се беше лепнала до мен. Но което е право, няма лоши маниери и говори хубаво. Струва ми се, че може да се последват нейните съвети, защото, ей богу, много е глупаво нищо да не знаеш. Ние с Адам живеем като пуяци, а можем да бъдем като богове. Съблазнителен плод! Няма по-хубав от него в цялата градина. Обаче ще бъде много тъжно, ако змията ме е измамила. Животът е толкова приятен. Много ми се ще да си хапна ябълка, но ако трябва после да умра от това? Това вече ще бъде много по-лошо.

Тя все ходи и ходи около дървото; змията, скрита наблизо в храстите, следи всяко нейно движение.

— Не, невъзможно е да умреш за нищо и никакво. Бог-отец ни мами. В края на краищата това старче има твърде лукав изглед. А змията? Тя има толкова мила главица, добродушен израз, а очите й просто излъчват ум. На стареца сигурно е изгодно да преживеем земния си живот, без нищо да знаем за чудесните неща, които са привилегия на боговете. Неговата заплаха сигурно е целела да ни вдъхне страх. Това е то! Той не иска да знаем всичко. Ох, тия старци! Всички си приличат! Не трябва да им се вярва.

Тя домъква до дървото една от градинските скамейки, качва се на нея и откъсва ябълка. (Ние казваме „ябълка“, макар Библията да не дава никакви указания за това; но в края на краищата съвсем не е важно как ще се нарича плодът.) Разглежда ябълката и се облизва. Змията всичко вижда; тя се изправя на опашката си зад храста и се наслаждава.

Госпожа Адам поднася ябълката до устицата си.

— Всъщност как ли се яде този плод? Дали трябва да се обели или го ядат с кожичката? Няма значение, както и да е, той трябва да е вкусен.

Тя се двоуми още мъничко.

— Да знаеш всичко или нищо да не знаеш? Това е въпросът. Когато играем с Адам на криеница, това хубаво ли е или лошо? Ужасна тайна! Дали трябва да стрижем овцете или пък вършим зло, като свличаме руното им? Главата ми се мае. Ами навикът на Адам да си чопли носа — това хубаво ли е или лошо? Бога ми, не е живот да не знаеш тези неща!

Като се престрашава, тя захапва ябълката.

— Ох, че вкусно! Колко е сочна! Ах стар хитрец, да ни забрани да ядем такова вкусно нещо!

Тя сяда на скамейката и с още по-голяма наслада хрупа „забранения плод“.

Идва Адам и си говори самичък:

— От скука преди малко налових караси от Тигър, но понеже съм вегетарианец, веднага ги хвърлих в Ефрат.

Той вижда своята съпруга.

— Ей, жено, какво гризеш там?

Госпожа Адам веднага скача:

— Ох, не ми се карай. Този плод… от дървото… нали знаеш. От едно от двете дървета, които са сред градината…

— Виждам това, дявол да го вземе! Това е точно плодът, който ни е забранено да докосваме. Ех, че си глупава, жено! Забрави ли какво ни казваше старецът?

— Какъв старец? Дядката ли? Тоя, дето във всичко се бърка ли? Виж ти! Тази стара маймуна се подиграва с нас.

— Какво приказваш?

— Той ни заплашваше със смърт. Помниш ли?

— Разбира се, помня. Тръпки ме побиват.

— Ха-ха-ха, глупчо! Неговата заплаха е просто хитруване.

— Какви ги дрънкаш? Съвсем си оглупяла.

— Хитруване е, ти казвам. Знам вече цял куп неща, откакто съм хапнала от ябълката.

— Ти знаеш що е добро и що е зло? Знаеш какво трябва и какво не трябва да се прави? Знаеш всичките как и защо?

— Да, започвам да зная, мили мой. Чакай, ето на, аз вече знам с колко сол трябва да се посоли едно яйце.

— Не може да бъде!

— Аз знам защо петлите си затварят очите, когато пеят.

— Удивително! Ами знаеш ли защо жабите нямат опашка?

— Това току-що научих.

— Е, кажи де.

— Защото ще им пречи да сядат.

— Поразително!

— И нещо повече! Аз знам още, аз съм уверена, чуваш ли? Аз съм уверена, че ти си сериозен мъж и нито веднъж не си ми изменил.

Адам е смаян.

— Триста дяволи! Ето ми учена жена! Та аз наистина нито веднъж не съм й изменил. Ами ако ти изменя, това хубаво ли ще бъде или лошо?

— Това ще бъде ужасно лошо, господине! Ужасно лошо!

Тя го примъква до себе си на скамейката.

— Впрочем, драги ми Адамчо, от теб самия зависи да станеш учен като мен, също така бързо и евтино. Хапни от ябълката!

Тя му поднася ябълката.

— И аз сам искам, скъпа женичке. Но защо ни е да бъдем учени като академици, щом като от това още днес ще умрем? Най-сетне, хайде да преценим: да умрем, да кажем, след хиляда години, ядва се; но да си чупим главата още днес — не, това би било прекалено глупаво.

Госпожа Адам свива раменца.

— Ти като че ли не вярваш, мила моя. Но аз добре помня всичко, което ни каза татко бог. Аз лично разговарях с него и те уверявам, че беше много сериозен. Ето точните му думи: „А от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него, защото в който ден вкусиш от него, без друго ще умреш.“ Работата е ясна, както виждаш. Ако твоята кожа не ти е скъпа, своята аз още ценя.

— Адаме, Адаме, какъв си смешен! Та аз умряла ли съм, кажи де?

— Не, ти си още жива. Но и денят още не се е свършил. Пази се!

— Ах, колко са упорити мъжете! Ти можеш да се гордееш, драги мой: упорит си като магаре. Чудно е просто колко време ще трябва да те убеждавам, че старецът се е подиграл с нас. Та ти току-що говори за академиците.

— Е, говорих. Та що от това?

— А не са ли те истински кладенци на премъдрост, как мислиш?

— Разбира се.

— Ето ти на, та нали тъкмо академиците са безсмъртни^[3].

Този довод разколебава Адам. Неговата съпруга захваща гальовно, но упорито да настоява.

— Е, за мое удоволствие, скъпи мой, хапни си ябълка! Когато хапнеш, ние двамата ще бъдем като богове.

— Като богове ли?

— Не разпитвай! Така каза змията.

Адам се решава. Наистина, щом като змията казва…

— Добре, давай ябълката.

Той жадно отхапва. Две минути минават в мълчание; чува се бръмченето на мухите. Изведнъж Адам надава вик: в него е влязло познанието.

— Триста дяволи! — изругава той. — Ние сме голи като червеи! Що за безобразие!

Жената плесва ръце: — Аз дори нямам превръзка. Ах, колко е срамно!

— Да се облечем, да се облечем, по-скоро да се облечем…

… „Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи, па съшиха смокинови листи и си направиха препасници“ (Битие, гл. 3, ст. 7).

Забележете, че първият човешки костюм не е бил от лозови листа: заслугата да се отглежда лозата се паднала, според Библията, по-късно на патриарха Ной.

Облечени, съпрузите се оглеждат един друг.

— Това не е много лошо — забелязва мъжът.

— Наистина смокиновият лист ми отива много. Тези дрехи са може би прашнички, не са ги отупвали, откак бог е насадил дърветата. Вземи четката, Адаме!

Обаче радостта им не трае дълго.

„И чуха гласа на господа бога, когато ходеше низ рая по дневната хладина, и скриха се Адам и жена му от лицето на господа бога между райските дървета“ (Битие, гл. 3, ст. 8).

Библейският бог, както се вижда още един път, е напълно телесно същество: той се разхожда, разговаря като човек. Книгата „Битие“ представя своя бог точно както го представят и езическите легенди. Разните народи в древността са имали действително една и съща представа за боговете — считали са ги за човекоподобни същества.

Критиците питат в какъв вид бог се е явявал на Адам, а после и на всички онези, с които лично е разговарял. Църковниците твърдят, че той е имал човешки образ и че иначе не би могло и да бъде, щом като той е създал човека „по образ и подобие свое“. Тогава по какво се отличава староеврейската представа за бога от другите религии, които проповедниците на християнството клеймят с названието езически? Древните римляни, приели вярванията на гърците, не са си представяли боговете другояче освен като хора. Това ни кара да мислим, че не бог е създал хората по свой образ и подобие, а човекът по свое подобие си е измислил боговете. Няма впрочем да настояваме, защото ако се заразим от такова схващане, ще си осигурим място в геената огнена. Ще припомним само остроумната забележка на един философ: ако котките имаха свой бог, те биха го създали като мишеловец.

Подробностите като тази разходка на бога из Едемската градина съвсем очевидно сочат, че тук не може да става и дума за някаква мистична алегория: цялото повествование е издържано в съвсем реалистичен стил.

„И извика господ бог на Адама и му рече: (Адаме.) де си?“ (Битие, гл. 3, ст. 9).

Горкичкият господин Адам, той е смутен и жалък; а и жена му е загубила своята закачливост. Те се мъчат да се скрият, да се сгушат. Но нищо не излиза: как ще се скриеш от всевиждащото око? Напразно се мъчат те, нещастните, да се скрият от очите на „всевиждащия“! Зад тях, отстрани — навред гърми божият зов като глас на властен и строг господар, канещ се да накаже непослушните си роби. Нищо не може да се направи — пипнати са, трябва да си признаят вината. Навели глави, те молят за прошка.

„Той каза: чух гласа ти в рая и ме достраша, защото аз съм гол, и се скрих“ (Битие, гл. 3, ст. 10).

Ето ги пред господаря, пред бога, който знае бъдещето, който е предвидил случката със змията и ябълката и който се сърди, като че ли за нищо не се е досещал и като че ли всичко е станало не по неговата всемогъща воля. В своето смущение Адам и Ева не помислили за това. Те се държали като палави деца.

— Аз не почнах пръв, тя беше. Вече няма да правим така. Ей богу, няма вече!

„И рече (бог): кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти забраних да ядеш? Адам отговори: жената, която ми даде ти, тя ми даде от дървото и аз ядох“ (Битие, гл. 3, ст. 11–12).

Адам, както изглежда, доста на място упреква бог за неговото всезнание:

— Та ти, моят бог, ми даде жена. Нима не си знаел кого ми даваш за спътник в живота?

„Тогава господ бог рече на жената: защо си сторила това? Жената отговори: змията ме прелъсти и аз ядох“ (Битие, гл. 3, ст. 13).

Веднага старецът ще наложи наказание. Той работи системно: който пръв е започнал, той първи ще си изпати. Пази се!

„И рече господ бог на змията: задето си сторила това, проклета да си между всички животни и всички полски зверове; ти ще се влачиш по корема си и ще ядеш прах през всички дни на живота си. И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Битие, гл. 3, ст. 14–15).

 

 

Наказанието, отсъдено на змията, ясно доказва, че богословите лъжат безогледно, когато в манията си навсякъде да виждат дявола му приписват изкушението на жената. Ако беше виновен сатаната, бог, разбира се, би наказал него, а не змията.

Обаче наказанието за изкушението постига единствено и изключително змията, като животно, като полски „звяр“. Може да се смята, че този зъл съветник е имал някога си нозе, че бог му е отнел тези нозе и го е накарал да пълзи. Това наказание щеше да бъде във висша степен несправедливо, ако змията не е имала лична вина в тази работа.

Предположете, че един прекрасен ден някакъв мошеник се предреши като обикновен човек, например като местен църковник, и под неговия образ извърши някакви мошеничества. Какво ще стане, ако го открият, разобличат и заведат в съда? Ще осъди ли съдът църковника? Разбира се, не. Съдът ще накаже истинския виновник. Това е ясно!

Тъй че богословите ще направят добре, ако се откажат от своята приказка за дявола съблазнител на първата жена: това не търпи критика. Ако пък искат да запазят тази приказка, те трябва да признаят, че бог не е видял в тази история козните на дявола, видял е само змията и съвсем неоснователно е лишил нея, невинната, от нозе.

Ако е вярно, че хората изпитват погнуса от змията ако е вярно, че като я срещнат, се мъчат да сплескат главата на змията, а тя се мъчи да ги хапе по краката, то, обратното, има един пункт в наказанието, което змиите не изпълняват: те не се хранят с прах. Това наказание никога не е било изпълнено. Остава само да се предполага, че бог е приложил тук „условна присъда“. Учудващо е, че Библията е забравила да отбележи това.

И още един въпрос: каква змия е играла ролята на съблазнител? Смокът? Боата? Очиларката? Гърмящата змия? Пепелянката ли? Видовете змии са многобройни.

Да предположим, че госпожа Адам е била подучена от смок; да предположим дори, че е справедливо наказанието, наложено на смока, да се приложи към цялото му потомство и в бъдеще всички смокове да са без нозе за изкупление вината на техния прародител? Та нали ако жената не бе успяла да въвлече мъжа в греха на непослушанието, щеше да бъде наказана само тя единствена. Не е ли истина? Клетите змии! Съгрешил един смок, а ето че водната змия, питонът, кроталът, кобрата и много-много други породи загубили нозете си и пълзят по корем, без да се държи сметка за явната им невинност!

„На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе“ (Битие, гл. 3, ст. 16).

Всички коментатори единодушно твърдят, че наказанието се отнася не само до госпожа Адам, но и до всички жени до свършека на света. Без да се спираме на въпроса, колко несправедливо и глупаво е това от страна на бога, ние трябва да отбележим преди всичко, че ако първата жена би съумяла да устои на подшушванията на змията, тя очевидно не би раждала в мъки. Преди този ден тя, изглежда, е била устроена съвсем другояче в сравнение с времето на своите първи раждания. Следователно в един миг, т.е. в момента на произнасяне на присъдата, бог е преправил из основи целия организъм на жената. Ето ти наистина пръст божи!

Трябва след това да се отбележи, че въпреки всемогъществото си бог не е успял да приложи в живота наказанието, на което е подложил целия женски род: твърде много жени раждат без болки. На второ място, колко много са жените, които не само че не се подчиняват на мъжете си, но ги водят за носа и ги държат в страх! Тяхното име е легион!

„А на Адама рече: задето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казвах: не яж от него — проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш“ (Битие, гл. 3, ст. 17–19).

Могат да се направят същите забележки, както и по-горе. Наказанието, наложено на Адам, е трябвало да падне върху всички мъже: в това са съгласни всички богослови.

Най-страшното от наказанията е смъртното наказание. Наистина този бележит бог забравил своята предишна заплаха, че който хапне от забранения плод, ще умре в деня на провинението си. Разсеяността на бога отец дала на осъдения достатъчно дълга отсрочка. Ако се вярва на Библията, Адам е живял още 930 години (Битие, гл. 5, ст. 5). Но ако Адам не е бил ял ябълка, той никога нямало да умре и ние също щяхме да бъдем безсмъртни.

Ако бог е наистина такъв, какъвто го рисува Библията, той е направил добре, като е оставил оттогава змията няма и тя нищо не може да разкаже, иначе тя би направила някакви разкрития. Трябва обаче да се отбележи, че лишаването на змията от дар слово не влиза в числото на понесените от змията наказания.

От само себе си се налага още една забележка. Тя се отнася до хляба, примесен с обилна пот. Твърде вероятно е в първобитните времена да не е имало хляб и хората да са се хранели с каквото попадне. Нека не ставаме обаче дребнави. Да допуснем, че бог е имал предвид цивилизованото бъдеще. Евреите, сред които са се появили библейските предания, наистина са яли хляб, когато преминали към заседнал живот и започнали да се занимават със земеделие. Обаче църковниците поддържат, че Библията е била написана не само за евреите: тя уж била закон за жителите на целия свят. Но хляб ядат само в онези страни, в които растат житни растения. Ескимосите не познават брашното. В много области на Индия, Америка, Централна и Южна Африка хората се хранят с плодове и дивеч.

Може би ще кажат, че думата „хляб“ бог е употребил във фигуративен смисъл, имайки предвид всякакъв вид храна? А защо ли все пак това наказание не е било наложено наистина на всички? Ако трудовите хора работят, за да ядат, ако някой, който живее от плодовете на своя труд, смята, че изкупва вината на Адам, това съвсем не може да се каже за богатите хора, които се наслаждават на наследени милиони! А угоените свещенослужители? Ако те се потят, то е само от тлъстина. Не трудът за прехраната ги кара да оросяват с пот насъщния си хляб!

Много недоброжелателен по отношение на човешкия род е 18-ят стих. Освен с хляб човек е осъден да се храни само с полска трева, както животните. Какво ще му даде земята? „Тръне и бодили“ — заплашва Библията. Все пак бог е пропуснал нещо: въпреки неговата гневна заповед освен хляб и трева хората ядат и още нещичко. И защо ли с мълниите си бог не разрушава гостилниците, които предлагат месни ястия?

Но ето какво се случило, след като присъдата е била произнесена:

„И даде Адам на жена си име Ева, защото тя стана майка на всички живеещи“ (Битие, гл. 3, ст. 20).

Този мил мъж досега не се е погрижил да даде име на своята другарка; той я наричал просто жена, както се вижда от 23 стих на втората глава на „Битие“.

Сега пък ще видим, че въпреки разпространеното мнение бог не е изгонил веднага Адам и Ева от земния рай. Като сметнал най-напред, че техните костюми от смокинови листа са твърде леки, бог отец им направил шити:

„И направи господ бог на Адам и на жена му кожени дрехи, с които ги облече“ (Битие, гл. 3, ст. 21).^[4]

За направата на тези дрехи се е наложило да бъдат убити невинни животни; следователно първата скотобойна е била осветена и открита лично от господа бога. Как може да изискваме след това нашите прадеди да не са пожелали да използват за храна месото от тъй бързо и неочаквано убитите и одрани животни? „Да плюем на вегетарианската диета“ — трябва да са си казали те.

А господ бог тъй и щял да остави Адам и Ева да си живеят и умрат в рая, ако, срещайки ги след известно време облечени, не си спомнил за знаменитото „дърво на живота“, чиито плодове мъжът и жената не се сетили да хапнат.

„И рече господ бог: ето Адам стана като един от нас, да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно“ (Битие, гл. 3, ст. 22).

Такъв е стих 22, за който не се споменава нищо в учебниците по „свещена история“.

И тъй, ясно е: тези двама глупаци — Адам и Ева, на които плодовете от дървото на живота не са били забранени, по най-глупашки начин ги изтървали. А ако мъжът и жената са били осенени от щастливата мисъл да хапнат от чудните плодове, докато бог е кроял за тях дрехите от кожи на зверове, те биха натрили носа на своя строг съдия! Наказанието не би могло да бъде приведено в изпълнение и бог би се оказал безсилен.

Не е ли истина, че „светата“ Библия е много смешна, когато я четеш внимателно?

Този „единствен“ бог, който понякога започва да говори за съществуване на няколко бога, естествено дрънка повече, отколкото трябва. Освен това обаче той, „всемогъщият“, безпомощно признава своята немощ да приведе в изпълнение произнесената от него смъртна присъда. Помислете само! Повечко смелост, малко досетливост и Адам и Ева са щели да станат безсмъртни въпреки бога и дори против неговата собствена воля.

И как ли, в края на краищата, трябва да се е поздравявал старият бог, когато си спомнил в последния момент за това проклето „дърво на живота“.

„Тогава господ бог го изпъди от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет. И изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота“ (Битие, гл. 3, ст. 23–24).

Никакви съмнения, нали? Именно това злощастно „дърво на живота“ е занимавало повече от всичко стария „елохим“. В никакъв случай Адам и Ева не е трябвало да се връщат при него. Но в края на краищата, що за дива мисъл е било да създаде това дърво? Всъщност със своята способност да познава бъдещето бог, разбира се, съвсем не е можел да изпусне из предвид обстоятелството, че един от нашите далечни прадеди трябва да съгреши и че ще се наложи да осъди на смърт и него, и целия човешки род. При тези обстоятелства „дървото на живота“ не би могло да бъде нищо друго освен пречка за него. Нямаше ли да бъде по-добре за бога съвсем да не го отглежда?

А пък този херувим с горящия меч при едемската врата — що за глупост е това? Нима с една дума, с едно усилие на волята бог не е можел да повали и унищожи „дървото на живота“, загубило отнине всякакъв смисъл? Не се е сетил бог да направи и това!

Търсят се смели доброволци! Кой желае да се запише в експедицията за издирване на рая? Щом като господ бог се е погрижил за охрана на едемската врата, щом като той дори е стигнал дотам, че е взел толкова примитивни отбранителни мерки срещу опитите на човечеството да тръгне по пътя, който води към „дървото на живота“, това значи, че земният рай и чудното дърво още съществуват някъде. Ако, изследвайки областта между Тигър и Ефрат, видим ангел с огнен меч да пази някаква врата, ние ще можем да възкликнем:

— Стигнахме! Ето го рая, създаден от бога.^[5]

Кой е впрочем тоя страж? В древноеврейския текст на книгата „Битие“ е употребена думата „херуб“. Тя значи „бик“ и произлиза от думата „хараб“, която значи „ора“. Древните евреи са подражавали на своите съседи и после завоеватели — вавилонците, в много обичаи, свързани също и с религията. Те например били започнали да правят огромни, подобни на сфинксове бикове, сложни някакви животни, които поставяли в светилищата. Тези образи имали две лица: едното — човешко, другото — на бик, а също тъй и криле, човешки нозе и копита на бик. Християнските богослови изопачили това. От „херуб“ направили „херувим“. А херувимите са розовобузести млади ангелчета, които нямат тела и изобщо нищо нямат освен детска глава и две мънички крилца. Такива ангелчета има много по църковните украси. Твърде е възможно ангелският портиер на земния рай да не отговаря точно на представите на наивните верующи за „херувимите“ и това, напротив, да е „херуб“ в староеврейски смисъл, с глава с две лица, от които едното е лице на бик. Това ще помогне на пътешествениците да го познаят отдалеч. Ако ли пък това е херувим от християнски тип, без тяло и ръце — той значи държи пламтящия меч със зъби, това също ще привлече нашето внимание.

Ние лично сме склонни повече към пазача с глава, която от едната страна е човешка, а от другата на бик.

И тъй, смелост в диренето на рая! Дори да не ни се удаде да проникнем там, пътешествието ще бъде интересно: може поне да се поразходим около градината и да нанесем рая върху географската карта, която страда досега от този съществен пропуск.