Лео Таксил
Забавна Библия (39)

Глава тридесет и девета
Свръхчудното житие на светия пророк Елисей и краят на израилското царство

И ето Елисей е наследник на кожуха на Илия, а също и на известна, може би двойна, порция от духа му. „Синовете пророчески… му се поклониха доземи“ (IV Царства, гл. 2, ст. 15). Преди всичко той оздравява в Иерихон градските води, като хвърля в тях шепа сол. Оттам отива във Ветил. „Когато вървеше по пътя, малки деца излязоха от града, присмиваха му се и му думаха: върви, плешивецо, върви плешивецо! Той се обърна, видя ги и ги прокле в име господне. Тогава излязоха от гората две мечки и разкъсаха от тях четирийсет и две деца“ (ст. 23–24).

Лорд Болингброк забелязва: „Елисей прилича на забогатял лакей, който наказва всички, които му се присмиват. Как така?! Отвратителен прислужнико на пророка! Ти караш мечките да разкъсват деца, защото те наричали плешивец? За щастие в околностите на Ветил няма гори, а в Палестина няма мечки. С нелепостта на тая приказка се смекчава нейният ужас!“ Можем да добавим, че двете мечки, които излапали така лесно четиридесет и две момченца, са се появили навярно не от гъста гора, а от някаква пивница, в която, види се, доста хубаво се е бил натряскал авторът на „свещеното“ повествование, преди да вземе перото, за да напише тия редове.

 

 

След като глава трета от четвъртата книга на „Царства“ представя цар Иосафат за живеещ благополучно, в противоречие е описанието от първа глава, Библията разказва, че Меса, моавитски цар, плащал на израил до смъртта на Ахав всяка година дан от сто хиляди овце и сто хиляди неостригани овни. Когато на престола се качва Охозия, който наскоро се изтъркулва през прозореца, Меса решава, че е много по-добре да не плаща дан. Но като получил престола от брат си, Иорам поискал овцете и овните. Меса отказал и Иорам започнал военни действия, като се опирал на двамата си съюзници — иудейския и идумейокия цар.

„И тръгнаха израилският цар, иудейският цар и едомският цар, и вървяха по околен път седем дена, и нямаше вода за войската и за добитъка, който идеше подире им.

И каза израилският цар: ах! Господ свика тия трима царе, за да ги предаде в ръката на Моава.

И каза Иосафат: няма ли тук пророк господен, та чрез него да попитаме господа? Отговори един от слугите на израилския цар и каза: тук е Елисей, Сафатовият син, който поливаше вода на Илиевите ръце.

И каза Иосафат: у него има слово господне. И отидоха при него израилският цар и Иосафат, и едомският цар“ (IV Царства, гл. 3, ст. 9 — 12).

Нека отбележим, че синът на Ахав, както и едомският цар не изповядвали култа на еврейския бог. Това кара Болингброк да забележи следното: „Ако някой разкаже, че трима царе, от които единият католик, а двамата протестанти, са се отправили при католически абат със съвместна молба да измоли дъжд — какво бихте казали за подобна глупост? А ако католически монах би написал подобна небивалица, не би ли потвърдил той правилността на поговорката: «лъже като поп»?“

„И каза Елисей на израилския цар: какво имаш ти с мене? Иди при пророците на баща си и при пророците на майка си. И каза му израилският цар: не, защото господ свика тук тия трима царе, за да ги предаде в ръката на Моава.

И каза Елисей: жив господ Саваот, пред когото стоя! Ако не почитах Иосафата, иудейския цар, не бих те погледнал и не бих те видял; сега повикайте ми гуслар. И когато гусларят свиреше на гуслата, тогава ръката господня се допря до Елисея“ (ст. 13–15).

Неприятно е, че „свещеният“ автор не посочва каква мелодия е изпълнявал тоя забележителен музикант, когато е акомпанирал на приемника на Илия. „И той каза: тъй говори господ: направете тая долина яма до яма; защото тъй говори господ: няма да видите вятър и няма да видите дъжд, а тая долина ще се напълни с вода, от която ще пиете вие и дребният и едрият ви добитък; но това е малко пред очите на господа: той и Моава ще предаде в ръцете ви, и ще поразите всички укрепени градове и всички главни градове, и ще отсечете всички добри дървета, и ще заприщите всички извори, и всички добри ниви с камъни ще засипете“ (ст. 16–19).

Щом такива са били условията, поставени от бога отца, става неясно за какво е била нужна победата. Нали израилтяните обявили война на моавитяни само и само да ги принудят да дават, както преди, всяка година по сто хиляди овни и сто хиляди овце. Победата, щом трябвало да бъде придружена с пълно опустошаване на страната, ги лишавала, разбира се, от възможността да получат някога многожеланата дан. „Сутринта, когато се възнася хлебен принос, отведнъж потече вода по пътя от Едом и земята се напълни с вода“ (ст. 20).

Втората част от пророчеството се сбъднала не по-лошо от първата: моавците нападнали израилския стан, но били разбити.

„Станаха израилтяните и взеха да разбиват моавци, които се спуснаха да бягат от тях, а те продължаваха да налитат върху им и да ги поразяват.

И градовете разрушиха, и във всяка добра нива всеки хвърли по камък, и я засипаха, и всички водни извори заприщиха, и всички добри дървета отсякоха, тъй че в Кир-Харешет останаха само камъни. И го заобиколиха прашниците и го разрушиха.

И моавският цар видя, че губи битката, и взе със себе си седемстотин души, които боравеха с меч, за да се промъкнат към едомския цар, ала не можаха.

И той взе първородния си син, комуто се падаше да царува вместо него, и го принесе всесъжение върху стената. Това причини голямо негодувание у израилтяните и те се оттеглиха от него и се върнаха в земята си“ (IV Царства, гл. 3, ст. 24–27).

На един конкурс за идиотски измислици току-що изложената би могла да получи първа премия: тя не се нуждае от никакви коментарии!

По-нататък ние виждаме Елисей да повтаря чудесата на Илия като второ издание, с поправки и промени. Така той среща (Библията не казва къде) една вдовица, измъчена от това, че покойният й мъж оставил дългове и че кредиторите искат да продадат в робство децата й (гл. 4, ст. 1). Елисей моли вдовицата да му съобщи с какво разполага тя. Вдовицата отговаря: „рабинята ти няма нищо у дома си освен един съд с дървено масло“ (ст. 2). На Елисей повече и не му трябва. Той заповядва на вдовицата да обходи всички съседи и да ги помоли да й дадат на заем всичките си празни съдове. Сетне й заповядва да се заключи с децата си и да прелива дървеното масло от своя съд във всички останали. Не е мъчно да се досетим какво чудо е станало: съдът на вдовицата се оказва неизчерпаем. Слисаната жена дотичала при Елисей да му благодари и божият човек казал: иди, продай дървеното масло и заплати дълговете си: „а с онова, което остане, ще живееш със синовете си“ (ст. 7). Най-забележителното в това чудо не е това, че то прилича на чудото на Илия, извършено за сарепската вдовица; а това, че Елисей минал тук… без музика.

„Един ден Елисей отиде в Сонам. Там една богата жена го покани у дома си да яде хляб, и той, колчем минеше, всякога се отбиваше там да яде хляб.

И тя каза на мъжа си: аз зная, че божият човек, който постоянно минава край нас, е свет; да му направим малка горница над стената и да му турим там легло и маса, и стол и светилник, та кога идва у нас, да си отива там.

Един ден Елисей отиде там, качи се в горницата си и легна там, па каза на слугата си Гиезия: повикай тая сонамка. Той я повика, и тя застана пред него.

И му рече: кажи й: ето, ти толкова се грижиш за нас; какво да направим за тебе? Има ли нужда да поговорим за тебе на царя или на военачалника? Тя отговори: не, аз живея между народа си.

Елисей каза: тогава какво да се направи за нея? И рече Гиезий: ето, тя няма син, а мъж й е стар.

И каза Елисей: повикай я. Той я повика и тя застана на вратата.

Елисей й рече: след една година в това същото време ти ще държиш на ръце син. А тя каза: не, господарю мой, човече божий, недей лъга рабинята си.

И жената стана трудна и роди син на другата година, в онова също време, както й каза Елисей“ (IV Царства, гл. 4, ст. 8–17).

В този разказ учудва една особеност: откакто се наредил напълно наготово у тая добра жена, Елисей като че ли не се намирал вече в такава вражда с царя (Сонам, в подножието на планина Хелвуй, принадлежал на израилското царство). В стремежа си да бъде вежлив и любезен Елисей предлага да й направи услуга пред Иорам, точно като човек, който влиза в числото на неговите любимци и може да говори с него направо! А в това време тоя цар е същият Иорам, на когото Елисей малко преди това заявява по най-нахален начин, че не иска ни го да го види, нито да разговаря с него.

Библейският текст не казва направо, че именно Елисей е направил детето на тая добра жена, но позволява да подозираме това. Ведно с това по-късно авторът на разказа нарича божия човек баща. Не се знае дали той е станал баща по начина на свети Йосиф дърводелеца — бащата на „сина божи“ Иисуса, или в обикновения смисъл.

„Порасна детето и един ден отиде при баща си, при жътварите. И каза на баща си: глава, глава ме боли! И той каза на слугата си: занеси го на майка му… И то седя в скута й до пладне и умря. Тя отиде и го положи в леглото на божия човек, затвори го и излезе… И тръгна и дойде при божия човек на планина Кармил… А когато дойде при божия човек на планината, хвана се за, нозете му… И тя каза: исках ли аз от моя господар син? Не думах ли: недей ме лъга?… И той стана и тръгна подире й… И Елисей влезе в къщата, и ето умрялото дете лежи на леглото му. И влезе, затвори вратата след себе си и се помоли господу; след това се качи, легна върху детето, тури устата си върху неговите уста, очите си върху неговите очи, и дланите си върху неговите длани, и се простря върху него и тялото на детето се сгря. Елисей стана и взе да ходи из горницата насам-натам; после пак се качи и се простря върху него. И детето кихна седем пъти и отвори очите си. И той повика Гиезия и рече: повикай тая сонамка. И той я повика. Тя дойде при него и той каза: вземи сина си. Тя се доближи, падна пред нозете му и се поклони доземи; след това взе сина си и излезе“ (IV Царства, гл. 4, ст. 18–37).

Критиците се смеят на това чудо на Елисей, което се отличава от чудото на Илия само по броя на движенията на тялото. Но богословите виждат в тях мистичен смисъл: нали все пак трябва да се покълчиш, преди да извършиш чудо.

Пророкът се върнал от Сонам в Галгал и заварил в страната глад. Още веднъж глад и пак глад! Още едно доказателство, че тая прекрасна Ханаанска страна, с оголените си планини, пещери и пропасти, със Содомското си езеро, с пясъчна и камениста пустиня съвсем не е била толкова плодородна, както старият бог я описва на избрания си народ чрез устата на Моисей.

„А Елисей се върна в Галгал. В оная земя имаше глад и синовете на пророците седяха пред него. И той каза на слугата си: тури големия котел и свари сочиво за пророческите синове.

И излезе един от тях в полето да събира зеленчук, намери едно диво повлачно растение и набра от него пълен скут диви плодове; върна се и ги надроби в котела със сочивото, защото не ги познаваха.

Сипаха им да ядат. Но щом почнаха да ядат сочивото, завикаха и казваха: смърт има в котела, човече божи! И не можаха да ядат.

А той каза: дайте брашно. И го изсипа в котела и каза (на Гиезия): сипвай на човеците, нека ядат. И в котела не остана нищо вредно.

Дойде някой си от Ваалшалиша и донесе на божия човек хлебен начатък — двайсет ечемичени хлебчета и сурови зърна в люспи. И каза Елисей: дай на човеците да ядат.

И каза слугата му: какво ще дам на сто души? И той каза: дай на човеците, нека ядат, защото тъй говори господ: ще се наситят и ще остане.

Той им даде, и те се наситиха, и остана още според словото господне“ (IV Царства, гл. 4, ст. 38–44).

Най-забележителното в това чудо е, че много време по-късно Иисус Христос го повторил. Но Елисей отдавна е бил мъртъв и не можел да обвини сина на Мария в плагиатство.^[1]

Глава 5 е посветена на историята на Нееман. Ако съдим по Библията, би могло да го считаме за особено прочут, но както обикновено нито един историк не го познава. „Нееман, военачалник на сирийския цар, беше голям човек пред господаря си и почитан, защото чрез него господ бе дал победа на сирийци; и тоя човек беше отличен войник, но прокажен. Веднъж сирийци излязоха на чети и плениха от израилската земя едно малко момиче, и то служеше на Неемановата жена. И каза то на господарката си: о, да отидеше моят господар при пророка, който е в Самария, той щеше да снеме от него проказата!“ (ст. 1–3).

Когато тези думи били предадени на негово превъзходителство генерал Нееман, той помолил царя за отпуск и царят не му отказал. Сирийският цар написал освен това приятелска бележка на израилския цар да се окаже на Нееман добър прием; и Нееман тръгнал, като взел със себе си десет таланта сребро, шест хиляди сикли злато и десет премени дрехи. Но с израилския цар станало нещо непонятно. Когато израилският Иорам отворил писмото, той прочел: „заедно с това писмо, ето пращам при тебе Неемана, моя слуга, да снемеш от него проказата му“ (ст. 6). Можем да си представим учудването на Иорам при четенето на това писмо, но мъчно е да си въобразим как е постъпил той. Според думите на Библията „израилският цар, като прочете писмото, раздра дрехите си и каза: нима аз съм бог, да умъртвявам и съживявам, та праща при мене да снема от тоя човек проказата му? Ето знайте сега и вижте, че той дири повод за вражда против мене“ (ст. 7).

За щастие Елисей знаел всичко, каквото ставало, и изпратил да кажат на Иорам да изпрати Нееман при него. Седем изкъпвания в Йордан, по рецептата на Елисей, напълно излекували храбрия боец от проказата: „и тялото му се обнови като тялото на малко дете и се очисти“ (ст. 14). Наистина Нееман отначало се учудил на рецептата на пророка: струвало му се странно, че е бил принуден да извърши такова дълго пътуване само за да се умие в чиста вода. И ние у дома си имаме рекички, казвал той, в които може да се окъпе човек. Разяснили му обаче, че тия рекички нямат свойствата на Йордан, придобити от тая река поради благодетелната намеса на Елисей.

След като оздравял, той отишъл да благодари на пророка: „ето познах, че по цяла земя няма бог, освен у израиля; приеми, прочее, дар от твоя раб“ (ст. 15). Въпреки всичката настойчивост на Нееман безкористието на Елисей останало непреклонно.

Елисей извършил още цяла серия чудеса. Един от героите на разказа, които „свещеният“ автор мъгляво нарича пророчески синове, се намирал веднъж на брега на Йордан, дето сечел дърва, и изпуснал брадвата си във водата: „Той завика и каза: ах, господарю!“… Елисей казал: „де падна тя? Той му посочи мястото. Тогава Елисей отсече късче дърво, па го хвърли там и брадвата изплува“. На сина на пророка оставало само да протегне ръка и да извади брадвата от водата (IV Царства, гл. 6, ст. 5–6).

Друго чудо показва още веднъж до каква степен бог покровителствувал Елисей. „Сирийският цар тръгна на война против израилтяните… Дойдоха нощем и обиколиха града. Сутринта слугата на божия човек стана и излезе. И ето войска около града и коне и колесници. И слугата му каза: уви, господарю! Какво да правим? Той отговори: не бой се, защото ония, които са с нас, са повече от ония, които са с тях. Елисей се молеше и думаше: господи отвори му очите да види. И господ отвори очите на слугата, и той видя и ето, цялата планина пълна с коне и огнени колесници около Елисея. Когато сирийци отидоха при него, Елисей се помоли господу и каза: порази ги със слепота. И господ ги порази със слепота, според думата Елисеева“ (ст. 8–18).

Тук приключението добива характер на палячовска комедия. Представете си тия нещастни офицери и войници, внезапно поразени от слепота, особено когато става дума за многобройна армия. Нали градът, дето се намирал пророкът, бил окръжен от пехота, кавалерия и военни колесници. Ако е могло да стане такова чудо, като че ли тия хиляди нещастни войници е трябвало да снемат обсадата, да молят за пощада израилтяните, да молят да ги отведат у дома им, докато са живи. Но нищо подобно! Според библията тези слепи войски не изоставили намерението си да вземат Елисей жив или мъртъв. И тук „свещеният“ автор кара вярващите да преглътнат една от най-монументалните глупости, които някога са били написани от жреци, самодоволно надсмиващи се над доверчивостта на наивниците. Елисей предложил на сирийските офицери и войници да ги поведе да търсят Елисей. Тия слепи идиоти приели предложението и пророкът ги помъкнал подире си до самата столица на държавата, дето те попаднали в плен. Тая измислица е толкова безсмислена, че ние смятаме за необходимо още веднъж да възпроизведем божествения текст: „Елисей им каза: не е тоя пътят, не и тоя градът; вървете подире, ми, аз ще ви заведа при оногова, когото дирите. И ги заведе в Самария“ (IV Царства, гл. 6, ст. 19).

Представете си тия воини, които следват на върволица подир пророка; представете си всички тия слепци, които крачат от Дотаим до Самария, като се държат един друг за полите на шинелите, при което първият се държи за полата на водача, който е не някой друг, а самият Елисей. Представете си всичко това и кажете, може ли някаква религия да се присмива по-безсрамно на добродушието на лековерните си привърженици? „Когато дойдоха, в Самария, Елисей каза: господи отвори им очите да видят. И господ им отвори очите и видяха, че са всред Самария“ (ст. 20).

Но добро е всичко, което свършва добре, и ние сега ще видим, че тоя ден Елисей бил великодушен и не е злоупотребил с тържеството си. „Израилският цар, като ги видя, попита Елисея: да ги избия ли, отче мой? И той отговори: не ги избивай. Нима със сабята си и с лъка си ги плени, та да ги убиваш? Сложи им хляб и вода; нека ядат и пият, и да идат при господаря си. Той им приготви голям обед и те ядоха и пиха. Отпусна ги и те отидоха при господаря си. Оттогава тия сирийски пълчища не ходиха вече в израилевата земя“ (ст. 21–23).

Това, което току-що прочетохме, незабавно се опровергава от продължението на тая история. Такова е то „свещеното“ писание. Стих 23 уверява, че поради великодушието на Елисей израилското царство занапред било избавено от нахлуването на сирийци. Но прочетете стих 24: „след това сирийският цар Венадад събра цялата си войска, тръгна и обсади Самария“. За да избягнат необходимостта да обясняват тези безсмислени и прекалено глупави противоречия, учебниците по „свещена история“ говорят само за чудото с ослепяването на сирийците.

И така, на сцената пак е Венадад. Това е същият Венадад, на когото, както помните, цар Ахав дал възможност да се скрие. „И настана голям глад в Самария, когато я обсаждаха, тъй че една ослешка глава се продаваше за осемдесет сикли сребро, и четвърт каба гълъбови куришки — за пет сикли сребро“. Това е казано в стих 25.

„Веднъж израилският цар вървеше по стената и една жена му думаше с плач: помогни ми, господарю мой, царю.

Той отговори: ако господ ти не помогне, отде ще ти помогна аз? От гумното ли, от лина ли?

Попита я още царят: какво ти е? А тя отговори: тая жена ми каза: дай твоя син да го изядем днес, а моя син ще изядем утре.

И сварихме моя син и го изядохме. На другия ден аз й казах: дай и ти сина си да го изядем. Но тя скри сина си.

Царят, като чу думите на жената, раздра дрехите си; и като вървеше по стената, народът видя, че той носи на самото си тяло вретище.

И царят каза: това и това да ми стори бог и още повече да стори, ако остане днес главата на Елисея, Сафатовия син, върху му.

А Елисей седеше у дома си, и старците седяха у него. И прати (царят) едного от своите хора. Преди да дойде пратеникът при него, Елисей каза на старците: видите ли, че тоя син на убийца прати да ми вземат главата? Гледайте, когато дойде пратеникът, затворете вратата и го притиснете с вратата. А ето и тропота от нозете на господаря му след него!

Докле още говореше с тях, ето пратеникът пристигна при него, и Елисей каза: ето каква неволя от господа! Какво да чакам занапред от господа?“ (IV Царства, гл. 6, ст. 26–33).

За щастие, въпреки че бил причина за глада, Елисей скоро променил положението на нещата. Полюбувайте се: „Каза още Елисей: чуйте словото господне! Тъй говори господ: утре по това време една мяра чисто брашно ще струва една сикля, и две мери ечемик една сикля при портите на Самария“ (гл. 7, ст. 1).

„Господ бе направил тъй, че в сирийския стан се чу тропот от колесници, цвилене от коне, шум от голяма войска. И сирийци си бяха казали един другиму: навярно израилският цар е наел против нас хетейските и египетските царе, за да ни нападнат.

Затова бяха станали и избягали в мрачината и оставили шатрите си, и конете си, и ослите си — целия стан, както си беше, и бяха забягнали, за да се избавят“ (ст. 6–7).

„Тогава народът излезе и разграби сирийския стан и една мяра чисто брашно стана за сикля, и две мери ечемик — за сикля, по словото господне“ (ст. 16).

След като разказва, че сонамитянката, на която Елисей възкресил детето, се крила от глада във филистимската страна седем години, глава 8 разказва и историята на „капитан“ Азаил. За да я разберем, трябва да си припомним, че когато Илия (не Елисей, не!) бил на планината Хорив, след земетръса и огъня бог му казал: „върни се по пътя си през пустинята в Дамаск (четиридесет денонощия ходене. — Л. Таксил), и кога пристигнеш, помажи Азаила за цар на Сирия, а Ииуя, Немесиевия син, помажи за цар над израиля“ и т.н. (III Царства, гл. 19, ст. 15–16).

Библията не обяснява защо Илия не помазал ни Азаила, ни Ииуя: бог отец казал гореприведените думи, и толкоз. Сега ние имаме работа с Елисей. „Свещеният“ писател изведнъж си спомня за Азаил и Ииуй и се кани да поправи криво-ляво разсеяността си, щом има под ръка Елисей. Най-сетне поне сега ще научим кой е тоя Азаил.

„И дойде Елисей в Дамаск, когато сирийският цар Венадад беше болен. Обадиха на Ванадада и казаха: тук дойде божият човек.

Тогава царят каза на Азаила: вземи в ръка дар и иди посрещни божия човек и попитай чрез него господа, думайки: ще оздравея ли от тая болест?

Азаил отиде да го посрещне и взе в ръка дар и всичко най-добро в Дамаск, колкото могат да носят четирийсет камили, па отиде и застана пред лицето му и каза: твоят син Венадад, сирийският цар, ме прати при тебе да попитам: ще оздравея ли от тая болест?

Елисей му отговори: иди му кажи: ще оздравееш. Обаче, господ ми яви, че той ще умре“ (IV Царства, гл. 8, ст. 7–10).

Като четеш подобни глупости, понякога се чувствуваш като насън. Защо Елисей, като знае от бога, че Венадад ще умре, поръчва на Азаил да обещае на болния оздравяване? И защо той, „божият пророк“, съзнателно лъже Азаил? Библията не обяснява това. Такова обилие от глупости понякога дори уморява.

„И устреми Елисей върху него погледа си и тъй стоя, докле оня се смути; и заплака божият човек.

И Азаил попита: защо плаче господарят ми? А той отговори: защото зная какво зло ще сториш на израилевите синове: крепостите им на огън ще предадеш, момците им с меч ще погубиш, кърмачетата им ще избиеш и непразните им жени ще разсечеш“ (ст. 11–12).

Допускам, че ако някой се обърнеше към вас с такива предсказания и вие вярвахте в правдивостта на пророците, бихте отстъпили с ужас. Но харесва ли ви отговорът на Азаил?

„И каза Азаил: какво е твоят раб, (мъртво) псе, та да може направи такова голямо дело? И отговори Елисей: господ ми показа в тебе царя на Сирия.

Той си отиде от Елисея и дойде при господаря си. И тоя го попита: какво ти говори Елисей? Той отговори: каза ми, че ще оздравееш.

На другия ден обаче Азаил взе завивката, натопи я във вода и я тури на лицето му, и царят умря. И вместо него се възцари Азаил“ (ст. 13–15).

Този начин да се завоюва корона е чудно прост. Никой от наследниците на Венадад не протестирал, и то се знае защо: „волята божия“ била такава.

В края на осма глава се говори, че на преклонни години Иосафат споделил трона със сина си Иорам, съпруга на Готолия. Това противоречи на прочетеното от нас по-горе: каза се вече (III Царства, гл. 22, ст. 50), че тоя Иорам, син Иосафатов, се възкачил на престола след смъртта на баща си. Но ако ние се спирахме на всички противоречия на Библията, никога не бихме свършили.

Иорам иудейски тръгнал по лош път. Като шурея си — Иорам израилски, той вършел само неугодни неща, за което бил наказан: „Едом“ се разбунтувал и престанал да плаща данък. Иорам иудейски бил на тридесет и две години, когато се възкачил на престола и царувал, както е казано, осем години. Когато той умрял, Иорам израилски карал двадесетата година от царуването си.

Иорам иудейски бил наследен от Охозия, негов син от Готолия. Охозия получил бащината си корона на двадесет и две години. Той не се покланял на иудейския бог и се задържал на престола само една година. Охозия сключил съюз с вуйчо си Иорам израилски, за да воюва с Азаил, сирийския цар. Но Азаил разбил съюзниците „и цар Иорам се върна да се лекува в Изреел от раните, които сирийци му нанесоха в Рамот, когато воюваше против сирийския цар Азаил. И Охозия, Иорамовият син, иудейски цар, дойде да посети Ахавовия син Иорам в Изреел, понеже беше болен“ (IV Царства, гл. 8, ст. 29).

Читателю, пригответе се! Сега ще треперите: бог подготвя ужасна битка!

„Пророк Елисей повика едного от пророческите синове и му каза: препаши се през кръста, вземи в ръка тоя съд с елей, па иди в Рамот галаадски; като идеш там, намери там Ииуя, син на Иосафата, Немесиев син, пристъпи и му кажи да излезе изсред братята си и го въведи във вътрешната стая; вземи тогава съда с елея, излей го върху главата му и кажи: тъй казва господ: помазвам те за цар над израиля. После отвори вратата, па бягай и не чакай“ (IV Царства, гл. 9, ст. 1–3).

Младият „пророчески син“ изпълнил точно поръчението, за най-голяма почуда на Ииуй. Като получил порцията си от елей, Ииуй разказал на офицерите от гарнизона какво станало с него. „Тогава те забързаха и всеки взе дрехата си, постлаха му на самите стъпала, затръбиха с тръби и казаха: Ииуй се възцари! И подигна се Ииуй, синът на Немесиевия син Иосафат, против Иорама, а Иорам се намираше с всички израилтяни в Ромот галаадски на стража против сирийския цар Азаил“ (ст. 13–14).

Сега ние попадаме в ужасен, безкраен лабиринт от убийства. Азаил получил страшна мисия от бога, като почнал изпълнението й със смъртта на Венадад. Тя е изпълнена с невероятни ужаси: новият сирийски цар ще трябва да разбива главите на младенците и да разсича коремите на бременните жени. Ииуй също има поръка да се къпе в кръв. Нека си припомним, че престъпленията на Иорамовци, Охозиевци и на другите „монарси“ се състояли в това, че се покланяли на Ваал вместо на Адонай. И ето на каква веротърпимост учи Библията!

След провъзгласяването си за цар Ииуй се качва на коня си и тръгва за Изреел, дето бил Иорам и където бил пристигнал Охозия, юдейският цар, за да посети Иорам, който се лекувал там. „На кулата в Изреел стоеше стражар и съгледа Ииуевото пълчище, когато идеше, и каза: пълчище виждам. И каза Иорам: вземи конник, проводи насреща им и нека попита: с мир ли?“ (ст. 17).

Тъй като тоя пратеник не се върнал, Иорам изпратил друг, когото също не видял повече. „Иорам каза: впрягай. И впрегнаха колесницата му. Излезе израилският цар Иорам и иудейският цар Охозия, всеки на колесницата си. Излязоха да посрещнат Ииуя и се срещнаха с него в нивата на изреелеца Навутей. Когато Иорам видя Ииуя, каза: с мир ли, Ииуе? Той отговори: какъв мир при блудството на майка ти Иезавел и при многото нейни магии?“ (ст. 21–22).

За да разберем цялата прелест на упрека на Ииуй по повод разпуснатостта на царица Иезавел, необходимо е да направим малка хронологична сметка, основана на свещените текстове. На колко години е била тогава вдовицата на Ахав? Тя била майка на Готолия, а Готолия била вече на около сто години.

Не се знае на каква възраст всяка от тях е встъпила в брак. Но да допуснем, че дъщерята на Ахав е била само на петнадесет години, когато са я бракосъчетали с Иорам иудейски, сина на Иосафат. А ние знаем, че тоя Иорам не се отличавал с преданост към бога; втората книга на „Паралипоменон“ съобщава какво наказание го постигнало.

„И възбуди господ против Иорама духа на филистимци и арабци, съседи на етиопци.

И те се дигнаха против Иудея, нахълтаха в нея и заграбиха всичкия имот, що беше в дома на царя, а също и синовете му и жените му, та не остана друг син освен Охозия, най-малкия от синовете му. След всичко това господ порази вътрешностите му с неизлечима болест.

Тъй вървеше от ден на ден, а към края на втората година му изпадаха вътрешностите от болестта му и той умря в жестоки страдания; и народът не запали за него благовония, както правеше за бащите му“ (II Паралип., гл. 21, ст. 16–19).

А глава 22 от същата книга почва със следното ценно съобщение: „жителите Иерусалимски поставиха вместо него за цар Охозия, най-малкия му син, понеже всички по-стари бяха избити от пълчищата, които се промъкваха към стана с арабци — и възцари се Охозия, син на иудейския цар Иорама. Охозия беше на двайсет и две години, когато се възцари, и царува в Иерусалим една година; майка му се казваше Готолия, дъщеря на Амврия“ (ст. 1–2). Броят на братята на Охозия е посочен в 14 стих от десета глава на Четвърта книга на „Царства“: те били „четирийсет и двама души“.

Сега да се върнем малко назад: Готолия, омъжила се най-рано на петнадесет години, е могла да роди своя син първенец след една година. Да допуснем, че тя е раждала всяка година деца и само синове (Библията не споменава за дъщери на тая царица). Охозия се е родил четиридесет и трети и следователно Готолия е била най-малко на петдесет и осем години, когато го е родила. Оттук е ясно, че тя е трябвало да бъде на осемдесет години точно, когато двадесет и две годишният Охозия се е възцарил на трона. Оттук следва по-нататък, че Иезавел, майката на Готолия, е била поне на възраст сто години, когато е имала сина си Иорам, който царувал над израил, и внука си Охозия, който царувал над иуда, във времето, когато й се приписва срамен разврат. Става ясно след това, че магиите, които Ииуй с гняв й приписва, са могли да имат за цел само магьосническо привличане на любовници за столетната старица!

Отговорът на Ииуй, разбира се, не могъл да успокои сина на Иезавел. „Тогава Иорам обърна ръцете си и побягна, като каза на Охозия: измяна, Охозие! И Ииуй опна с ръка лъка и удари Иорама между плешките му, и стрелата прониза сърцето му, и той падна в колесницата си“ (IV Царства гл. 9, ст. 23–24). Охозия, цар иудейски, също побягнал. „И спусна се подире му Ииуй и каза: удрете и него в колесницата… И той побягна в Мегидон и умря там“ (ст. 27).

Сега идва ред на Иезавел. „Ииуй пристигна в Изреел. А Иезавел, като получи известие, тури червило на лицето си, нагизди главата си и гледаше през прозореца“ (ст. 30). Тая почтена старица, която е била най-малко на сто, ако не и на сто и двадесет години, още е разчитала на чара си, имайки намерение да съблазни узурпатора. „Когато Ииуй влезе в портите, тя попита: ще има ли мир за Замврия, убиеца на господаря си?“ (ст. 31). Ние помним още, че Замврий, след като убил цар Васа и цялото му семейство, е царувал само седем дни и завършил живота си със самоубийство, когато видял успеха на бунта на Амврий.

„Той дигна очи към прозореца и попита: кой е с мене, кой? И обърнаха поглед към него двама-трима скопци. И той им каза: изхвърлете я. Те я изхвърлиха и кръвта й бризна по стената и по конете, и я стъпкаха. И дойде Ииуй, яде, пи и каза: намерете оная проклетница и я погребете, понеже е царска дъщеря. Отидоха да я погребат, ала от нея не намериха нищо, а само череп, нозе и китки от ръцете“ (ст. 32–35).

Но ние знаем, че Иезавел е била много плодовита. Иорам оставил братя, способни да приемат царството. „Ахав имаше седемдесет синове в Самария. Ииуй написа и прати в Самария до израилските началници, старейшини и възпитатели на Ахавовите деца писма (IV Царства, гл. 10, ст. 1). Писмата предписвали да изтребят всички млади «принцове». «Когато стигна до тях писмото, те взеха царските синове и ги заклаха — седемдесет души, туриха главите им в кошници и му ги изпратиха в Изреел» (ст. 7) Ииуй умъртвил също така и всички приятели и всички слуги от дома на Ахав.

«След това стана, тръгна и дойде в Самария. По пътя, когато се намираше близо до овчарския Бет-Екед, Ииуй срещна братята на иудейския цар Охозия и попита: кои сте вие? Те отговориха: ние сме братя на Охозия, отиваме да научим здрави ли са синовете на царя и синовете на царицата. А той каза: хванете ги живи. Хванаха ги живи и ги заклаха — четирийсет и двама души… и не остана от тях нито един» (ст. 12–14). Не вреди да напомним, че тия четиридесет и двама синове на Готолия са били избити вече веднъж от арабите (II Паралип., гл. 22, ст. 1). Охозия, четиридесет и третият и най-малък в семейството, наследил баща си, Иорам иудейски, тъкмо и само поради това поголовно изтребване на по-големите му братя. О, жесток и безстрашен Ииуй! Той не се спирал дори пред убийството… на мъртъвци!

Ако мислите, че с това благочестивите библейски мръсотии ще се свършат, вие жестоко грешите. Ииуй обявява големи празненства в чест на Ваал. «Свикайте при мене всички пророци на Ваала, всичките му служители и всичките му свещеници — никой да не отсъствува, защото ще принеса голяма жертва Ваалу. А всеки, който не дойде, няма да остане жив. Ииуй правеше това с лукавство, за да изтреби Вааловите служители. И каза Ииуй: наредете празничен събор за Ваала. И прогласиха събор. Тогава Ииуй прати по цял израил и дойдоха всички Ваалови служители; не остана ни един да не дойде; и влязоха в дома на Ваала, и Вааловият дом се напълни от край до край» (IV Царства, гл. 10, ст. 19–21).

През време на богослужението храмът на съперника на Саваот бил обкръжен от войските на Ииуй. «Когато всесъжението бе извършено, Ииуй каза на бързоходците и на началниците: идете, избийте ги, та нито един да не излезе. Избиха ги с острието на меча и ги изхвърлиха бързоходците и началниците, и отидоха в града, дето беше Вааловото капище, изнесоха статуите от Вааловото капище и ги изгориха; след това разбиха Вааловата статуя, разрушиха Вааловото капище и го обърнаха на място за нечистотии, дори до днес. Тъй изтреби Ииуй Ваала от израилската земя.» (ст. 25–28).

А сега, читателю, облегнете се на стената или се дръжте за нещо, за да не се заклатите и да не паднете. Ето стих 29: «Ала от греховете на Наватовия син Иеровоам, който бе вкарал в грях израиля, от тях Ииуй не отстъпяше — от златните телци, които бяха във Ветил и в Дан». Няма никаква възможност да разберем тоя господин Ииуй!

Ето още един цитат: «И господ каза на Ииуй: задето драговолно извърши, каквото беше праведно в очите ми — изпълни над Ахововия дом всичко, що ми беше на сърце, твоите синове ще седят до четвърта рода на израилевия престол. Но Ииуй не залягаше да върви по закона на господа, бога израилев, от все сърце. Той не отстъпваше от греховете на Иеровоама, който бе вкарал в грях израиля» (ст. 30–31). Както и да е, тоя узурпатор царувал двадесет и осем години. И оставил короната на сина си Иоахаз.

Увлечен от подвизите на Ииуй, «свещеният» автор забравил за Готолия. В глава 11 той се връща при нея. Възкачването на престола на узурпатора накарало дъщерята на Ахав да потъне в дълбок и много сложен траур: само за няколко дни била убита и изядена от кучетата майка й Иезавел, убит брат й Иорам израилски и седемдесетте й други братя, син й Охозия и четиридесет и двамата й други синове. На Иерусалимската царица останали само внуците, синове на Охозия. Какво направила тя, за да ги спаси от яростта на Ииуй? Тя… ги изтребила сама. «Готолия, майка на Охозия, като видя, че син й умря, стана и изтреби целия царски род» (ст. 1).

Само в Библията се срещат подобни места. Волтер казва по тоя повод: «Готолия, бабата на малкия Иоас, убива всичките си внуци в Иерусалим, както говори свещената история, с изключение на малкия Иоас, който успял да се скрие. Тя била на около сто години. Следователно това избиване не е могло да има никакви подбудителни причини. Тя извършва всички тия многобройни убийства само за удоволствие, а също и за да създаде на върховния жрец Иодай предлог да убие и нея на свой ред. В тоя период на израилските и иудейски царе ние срещаме такива сцени на убийства и масово изтребление, които би могло да се срещнат навярно само в историята на поровете, ако някой петел би съумял да напише тяхната история.»

Библейските разкази винаги се отличават с неправдоподобност. По какъв начин най-малкият от синовете на Охозия е могъл да се спаси от това всеобщо избиване? Укрила го леля му Иосавет. Но коя е тая Иосавет? Тя е сестра на Охозия и дъщеря на Готолия (IV Царства, гл. 1, ст. 2). Освен това тя е съпруга на свещеник Иодай (II Паралип., гл. 22, ст. 11). По такъв начин царица Готолия, която се прославила с неблагочестието си, Готолия, която смятала Ваал за единствен бог, дала дъщеря си на свещеник на еврейския бог. А малкият Иоас се възпитава в храма тайно от Готолия. В продължение на шест години тя не знаела съвсем нищо за тоя продължителен заговор на зет си. На седмата година Иодай събрал военачалниците, верни на еврейския бог, показал им младия син на Охозия, провъзгласил го за цар и Готолия, която дошла да види какво става, била убита при «конския вход» на царския дом. Заедно с нея убили и жреца на Ваал — Матан — конкурент на Иодай.

От четвъртата книга на «Царства» следва, че Иоас бил благочестив монарх; но от втората книга на «Паралипоменон» се вижда също, че той завършил зле (гл. 24): възстановил култа към идолите на дъбравните и на други лъжливи богове за най-голямо смущение на Захарий, който след смъртта на баща си Иодай станал свещеник на еврейския бог. Раздразнен от упреците на Захарий, Иоас заповядал да го пребият с камъни в двора на храма (ст. 21). На свой ред Иоас бил удавен от двама свои слуги, които «Паралипоменон» нарича: Завад, син на Шимеата, и Иегозавад, син на Шимрита“, а четвъртата книга на „Царства“: „Иозакар, син на Шимеата, и Иехозавад, син на Шомера“ (гл. 14, ст. 21). Които и да са били убийците му, тоя цар царувал цели четиридесет години. Убитият Иоас бил наследен от сина си Амасия.

Връщайки се към четвъртата книга на „Царства“, ние научаваме, че у Израил страшният Ииуй бил наследен от сина си Иоахаз. Тоя блудодеец се присмивал на еврейския бог в продължение на седемнайсет години. Царството му се подлагало на опустошителните нашествия на сирийските царе Азаил и Венадад. А колко разорени са били евреите, трудно е да си представим! Ето текста: „На Иоахаза остана войска само петдесет конника, десет колесници и десет хиляди пешаци, защото сирийският цар ги беше изтребил и преобърнал в прах, който се тъпче“ (IV Царства, гл. 13, ст. 7).

Иоахаз бил наследен от сина си Иоас, който не трябва да се смесва с Иоас, цар иудейски. Иоас израилски, внук на Ииуй, воювал с Амасия, сина на Иоас иудейски; разбил го напълно, направил пробив в Иерусалимските стени от четиридесет лакти и разграбил храма и царския дворец.

При царуването на Иоас израилски пророк Елисей умрял. „Елисей се разболя от болест, от която после и умря. Дойде при него израилският цар Иоас, плака над него!“ (IV Царства, гл. 13, ст. 14).

На другата година станало неочаквано чудо. Погребали един човек и видели пълчище моавитяни. „Погребвачите… хвърлиха тоя човек в Елисеевия гроб и той, като падна, допря се до Елисеевите кости, оживя и се изправи на нозете си“ (ст. 20–21). Ние предполагаме, че и моавитяни също са се изплашили и са офейкали.

Критиците никога не са доволни! Те и тук също правят забележките си. Питат, защо бог не е възкресил самия Елисей, вместо да възкресява някакъв си никому неизвестен гражданин, никому ненужен и неинтересен, случайно хвърлен в гроба на пророка. Те питат по какъв начин тоя гроб е останал отворен в продължение на цяла година? Питат какво е станало с възкръсналия и се чудят, че той не се е стремял към слава и съвсем не е отбелязан от Библията дори във втория си, толкова неочакван живот. Най-сетне, ако костите на Елисей са имали такова чудодейно свойство, то, питат те, защо повече никой не ги е използвал? Тъжно е, като си помислим, че едно що-годе разумно и добре разпространено използване на тоя скелет би могло да осигури и на всички нас безсмъртие! Във всеки случай „светите отци“ биха могли да използват Елисеевите костици поне за продължаване на собственото си съществуване^[2].

Със смъртта на Елисей историко-политическата бъркотия в Библията става такава, че почти е невъзможно да вникнеш в безсмисленото натрупване на имена и фантастични събития. Краят на израилската държава настъпва при цар Осия. Осия и много негови бивши поданици били отведени в асирийски плен.