Лео Таксил
Забавна Библия (32)

Глава тридесет и втора
Възкачването на престола и славното царуване на светия кротък цар Давид

Ние стигнахме сега до епохата, когато наистина почва що-годе достоверната история на еврейския народ. Именно от времето на Саул съмнителното и неясното в тая история като че почва малко по малко да изчезва. Право казано, ние и по-нататък ще срещнем още доста необикновени и изумителни „чудеса“. Но тези „чудеса“ само своеобразно ще украсяват биографиите на лицата, чието съществуване все пак невинаги ще се налага да оспорваме.

Книгите, които съставят Библията, предизвикват големи спорове. Богословите твърдят, че тия книги били написани от едни или други лица, които разказвали за съвременни на тях събития: „Петокнижието“ се приписва на Моисей, Иисус Навин се почита като автор на Книга на Иисус Навин, Самуил — като автор на първите две книги на „Царства“. Като разпространяват тая версия, богословите се стараят да придадат на Библията достоверен вид. Те се вбесяват, когато им казват, че всичко това е било написано много по-късно от времето на описаните в Библията събития, главно след вавилонския плен.

В потвърждение на възгледите на учените критици на Библията трябва да отбележим тук между другото една фраза от Втора книга на „Царства“, която позволява още веднъж да покажем лъжливостта на становището на богословите: „както е написано в книгата на Праведния“ (гл. 1, ст. 18). Същата книга на Праведния е отбелязал и Иисус Навин по повод чудото със спиране на слънцето и луната: „нали това е писано в книгата на Праведния: слънцето стоеше сред небето и не бързаше да зайде почти цял ден“ (Иисус Навин, гл. 10, ст. 13).

Ако самият Иисус не е митическа личност, „чудото“ му се е случило около петстотин години преди царуването на Давид. Следователно физически е невъзможно Иисус да е могъл в написана от него книга да цитира друга книга, която възпроизвежда след петстотин години плачевната песен на Давид за Саул и Ионатан.

Тая книга на Праведния, споменавана в Библията на няколко пъти, била унищожена от иудейските жреци; те сами я унищожават, но казват, че тя „за нещастие, изчезнала“. Съществуването й е било неудобно, защото тя нагледно доказвала, че Вехтият завет не е бил написан постепенно и последователно от Моисей, Самуил, Давид и др., които уж били записали съвременни на тях събития.

Двата библейски стиха, които ние току-що съпоставихме, доказват напълно „свещените“ фалшификации и позволяват да се досетим кого ще ползват те.

Давид, вече отдавна помазан от Самуил за цар, почнал да се смята за цар едва след смъртта на Саул; едва тогава той почва да показва царско величие. Преди всичко се посъветвал с бога кой град да избере за столица на царството си. Бог направо му посочва: „Хеврон“ (гл. 2, ст. 1). Сетне се обърнал към народа, но само вождовете на Иудиното коляно признали Давид, „и там помазаха Давида за цар над Иудиния дом“ (ст. 4). Това било вторично помазване.

След това Давид се настанява в Хеврон с Авигея и Ахиноама. Навярно за да забрави първата си жена Мелхола, дъщерята на Саул, той я заменя с четири други нови жени — Агита, Авитала и Егла, а също Мааха, дъщеря на негово величество Талмай, цар гесурски (гл. 3, ст. 3–5). Трябва да допускаме, че всичките тия шест царствени съпруги са си живели мирно.

На Давид му потрябвал главнокомандуващ. Ние още не сме забравили Авеса, който го съпровождал през нощта в Хахилския лагер, дето те двамата похитяват копието и съда с вода на Саул. Авеса имал двама братя — Иоав и Асаил. Давид поставил тъкмо Иоав начело на своята армия. Ще видим още каква голяма роля ще играе той през време на царуването на Давид.

„Всичкото време, през което Давид царува в Хеврон над Иудиния дом, беше седем години и шест месеца“ (II Царства, гл. 2, ст. 13).

Но, от друга страна, Авенир, бившият „върховен главнокомандуващ“ на Саул, не признал избраника на Иудиното коляно. Той представил на народа Иевостей, най-малкия син на Саул. Признат от останалите единадесет израилски колена, Иевостей също добил титлата цар и установил столицата си в Маханаим, дето царувал само две години.

И така, гражданска война! Срещат се при Гаваонското езеро. Авенир предлага на Иоав да устроят единоборство между дванадесет млади хора от Вениаминовото коляно и също толкова привърженици на Давид. Иоав се съгласява.

„Те се хванаха един другиго за главите, забиха един другиму меч в хълбока и паднаха заедно“ (ст. 16). След това почнала обща битка. Привържениците на Давид обърнали враговете си в бягство. Като видял поражението си, побягнал и самият Авенир. Преследвал го братът на Иоав — Асаил, който „беше с леки нозе, като сърна в полето“ (ст. 18).

„Асаил погна Авенира и го гони, без да се отбива ни надясно, ни наляво от стъпките на Авенира.

Авенир се озърна назад и каза: ти ли си, Асаиле? Той отговори: аз съм.

И Авенир му каза: отбий се надясно и наляво, избери си едного от момците и вземи си неговото оръжие. Но Асаил не рачи да го остави.

И Авенир повторно каза на Асаила: остави ме, да те не поваля на земята; с какво лице тогава ще се явя пред брата ти Иоава?

Но оня не рачи да отстъпи. Тогава Авенир обърна копието и го прободе в корема; копието премина през него и той падна там и умря на мястото. Всички, които минаваха през онова място, дето бе паднал и умрял Асаил, се спираха.

А Давидовите слуги поразиха вениаминци и Авенировите люде, от които паднаха триста и шестдесет души.

И взеха Асаила и го погребаха във Витлеем, в бащиния му гроб. А Иоав с людете си вървя цяла нощ и призори стигна в Хеврон“ (II Царства, 2 гл., ст. 19–23, 31–32).

Би било обидно да пропуснем описанието на тая знаменита битка, защото всичко това е от „свещената история“, продиктувана от самия бог, и следователно божествените „думи“, като току-що прочетените, получават особено значение и заслужават да бъдат отбелязани.

Ние никога не трябва да изпускаме изпредвид, че в името на тия безсмислици и нелепости, обявени за свещени, служителите на религията в много страни се смятат за държавни чиновници, ползват се с привилегии, а събираните от населението пари отиват за тяхна издръжка, като че ли те са представители на най-благородните науки или учители на най-възвишени и общополезни истини.

През времето, когато единадесетте колена се отказали да признаят Давид за цар, той укрепвал дома си, като раждал деца. Светият божи помазаник съвсем не губел време. „На Давида се родиха синове (шест) в Хеврон“ (II Царства, гл. 3, ст. 2).

Заради една жена Авенир преминал на страната на Давид. Цитираме тоя „свещен“ анекдот.

„Саул имаше наложница, по име Рипца, дъщеря на Айя (И Авенир влезе при нея). И каза (Иевостей) на Авенира: защо влезе при бащината ми наложница?

А Авенир страшно се разсърди от думите на Иевостея и каза: нима аз съм песя глава? Аз днес сторих милост към дома на баща ти Саула, към братята му и приятелите му против Иуда, и не те предадох в ръцете на Давида, а ти сега заради една жена търсиш в мене грях.

Нека бог стори това и това на Авенира и още повече да стори! Както господ се кле на Давида, тъй и аз ще сторя (днес) на него: ще отнема царството от Сауловия дом и ще поставя Давидовия престол над израиля и над Иуда, от Дан до Вирсавия.

И Иевостей не можа да отвърне на Авенира, понеже се боеше от него.

И Авенир прати от своя страна пратеници до Давида (в Хеврон, дето се намираше) да кажат: чия е тая земя? Да кажат още: сключи с мене съюз и ръката ми ще бъде с тебе, за да обърна към тебе целия израилски народ.

И (Давид) каза: добре, ще сключа с тебе съюз, само за едно те моля, именно — ти няма да видиш лицето ми, ако не доведеш със себе си Мелхола, Сауловата дъщеря, когато дойдеш да се видиш с мене.

И Давид прати пратеници до Иевостея, Саулов син, да кажат: върни жена ми Мелхола, която аз придобих със сто филистимски краеобрязъци.

Тогава Иевостей прати, та я взе от мъжа й Фалтия, Лаишев син.

С нея тръгна и мъж й и с плач я придружи до Бахурим; но Авенир му каза: върни се. И той се върна“ (II Царства, гл. 3, ст. 7–16).

Ето по какъв начин Давид си върнал съпругата номер първи, която той, види се, е ценял. Това впрочем не го е накарало да се откаже от другите шест.

Що се отнася до Авенир, неговата измяна към Иевостей не му донесла щастие. Когато се отправил в Хеврон, при сина на Иесей, придружавали го двадесет слуги. Давид устроил угощение в негова чест, сетне се разделил мирно с него и го изпратил да агитира сред евреите, че само той е техен законен цар. Щом научил за това, Иоав повикал бързоходци, които настигнали Авенир по пътя и го докарали в Хеврон под предлог, че Давид имал да му съобщи още нещо. „Иоав го отведе навътре от вратата, уж да говори с него тайно, и там го прободе в корема“ (ст. 27). Кръвта на Асаил била отмъстена.

Като научил за това убийство, Давид заявил, че той няма пръст в него.

— Нека кръвта на Авенир — извикал той — падне върху главата на Иоав.

Той дори уредил разкошно погребение на бившия главнокомандуващ армията на противника му (ст. 20–39).

Положението на Иевостей не било радостно; повечето от привържениците му го напуснали. Двама от военачалниците му — Баана и Рихав, се промъкнали един горещ ден в стаята му, когато той си почивал след обед, и го удушили. Горди с тоя съмнителен подвиг и разчитайки на царска награда, те донесли на Давид Главата на Иевостей. За награда Давид заповядал отначало да им отсекат ръцете и краката, а след това двамата били обесени на една бесилка на брега на Хевронското езеро: А главата на Иевостей погребали в Хеврон, в гробницата на Авенир (гл. 4).

След като царувал седем години и половина в Хеврон, Давид царувал още тридесет и три години в Иерусалим, който принадлежал на иевусеите и който той завладял, когато дванадесет израилски колена се обединили де едно под скиптъра му. Давид живял в крепостта, която нарекъл град Давидов и застроил наоколо и извътре. Хирам, цар тирски, му изпратил дърводелци и каменоделци и „те съградиха на Давида дом“ (гл. 5, ст. 9–11).

Нека отбележим, че тирските летописи не говорят нищо за това пратеничество и никъде не споменават името на Давид. Както и да е било, историята на заседналия еврейски народ почва всъщност с превземането на Иерусалим. Дотогава евреите били скитнически орди. Те живеели с грабежи и странствували от една планина в друга, от пещера в пещера, без да умеят да се устроят човешки и да се укрепят на едно място. Иерусалим бил разположен на пътя на керваните, които водели търговия с финикийците. Местоположението му било много удобно. Наистина, почвата там е камениста и безплодна, затова пък трите хълма, на които Иерусалим е разположен, значително го укрепвали във военно отношение. Види се, Давид не е разполагал с нищо за построяване на по-големи или по-малки сгради, щом тирският цар Хирам му е изпратил и дървен материал, и каменоделци, и дърводелци. Не може да се разбере обаче с какво Давид би могъл да плати на Хирам и изобщо какви взаимоотношения е можело да има между тях.

„Давид е стоял — казва Волтер — начело на един народ, който след дългогодишното робство трябва да е бил много беден. Плячката, която той бил успял да събере през време на набезите си, не е могла особено да го обогати, защото и той самият не споменава нито един богат разграбен от него град. В края на краищата еврейската история не дава никакви подробности относно тогавашното състояние на Иудея и ние съвсем не знаем как се е заел Давид е управлението на страната.“

Щом се видял господар на Иерусалим и околностите му на разстояние двадесет и пет до тридесет километра, той си взел „още наложници и жени от Иерусалим… И родиха се на Давида още синове и дъщери“ (гл. 5, ст. 13–14):

След като свършва личните си работи, Давид почва да мисли за прилична квартира и за бога, по-точно за „ковчега на завета“.

„Давид събра пак всички отбор люде от израиля, трийсет хиляди.

И стана и тръгна Давид и целият народ, който беше с него, от Ваал Иудин, за да пренесе оттам божия ковчег, над който се призовава името на господа Саваота, който седи на херувими.

И сложиха божия ковчег на нова колесница и го изнесоха от Аминадавовата къща, която беше на бърдото; а синовете Аминадавови, Оза и Ахио, водеха новата колесница“ (II Царства, гл. 6, ст. 1–3).

Но когато кортежът се добрал до Нахоновото гумно, воловете едва не катурили „ковчега“. Оза го хванал с ръце. Тогава божият гняв се разпалил против Оза за дързостта и бог го поразява със смърт „при ковчега“ (ст. 6–7). „Него ден Давид се уплаши от господа и каза: как ще влезе при мене ковчегът господен? И Давид не рачи да пренесе ковчега господен у себе си, в Давидовия град, а го върна в къщата на гетееца Аведар“ (II Царства, гл. 6, ст. 9–10).

Ако авторът на тая част на Библията не е Самуил, все пак той е някой свещенослужител, защото от разказа му особено проличава грижата да забрани на непосветените миряни да се докосват до „ковчега“. Ние видяхме вече ужасното изтребление на цели петдесет хиляди и седемдесет любопитни ветсамитяни, поразени от мълниеносна смърт, когато само надникнали в „свещения“ сандък. За да вдъхне повече страх, авторът не се посвенил от неправдоподобността на анекдота си. В края на краищата за служителите на религията съвсем не е важно, че на бога се приписват черти на крещяща несправедливост. Главното е, плаши се от него!

Ето например „ковчега“, който въпреки „божествеността“ си не е трябвало да заема особено голямо място, щом са го натоварили на обикновена кола. А тая кола е трябвало да бъде много тясна, щом е могла да мине през планинските клисури от Газа до Иерусалим. Ала свещеници не придружават „светия“ сандък, което е съвсем необяснимо. Ако се вземе под внимание, че никакви предпазни мерки не са били предприети, за да запазят товара от случайностите на пътя, тоя добър Оза, който задържал „ковчега“ в момента на падането, е постъпил добре, но бил възнаграден за религиозното си усърдие с внезапна смърт. Не може да не се признае, че това все пак е жестоко.

Скептиците начело с лорд Болингброк подчертават, че това повествование е оскърбително за „милосърдния“ бог. Ако е имало някой виновен, това са били левитите, които оставили „ковчега“ на произвола на съдбата, а не мирянинът, който го е задържал. Но работата е там, че с помощта на такива именно измислици се поддържа вярата у невежия народ в „свещените“ привилегии, дадени от бога на жреческата каста.

Още една бележка: това жестоко начало на царуването на Давид за сетен път показва, че еврейският народ по онова време е бил толкова груб, колкото и беден, и че в действителност той не е разполагал с нито една прилична къща, дето да може да помести предметите на своя култ.

Господин Аведар, назначен за пазител на „ковчега“, всякак се пазел да се докосне до него: „и господ благослови Аведара и целия му дом“ (ст. 11). След три месеца Давид поискал „ковчега“ от Аведар.

„Ковчегът“ бил пренесен в Иерусалим. Церемонията по пренасянето била много тържествена и по тоя повод царят изразил голяма радост. „Давид скачаше от все сила пред господа, а беше облечен Давид с ленен ефод“ (ст. 14). В развеселеността си той навярно си е позволил да вдига своя крак малко по-високо, отколкото се полагало, и открил… онова, което не трябвало да се открива. Мелхола, неговата съпруга номер първи, не скрила от него мислите си по тоя повод, след като „свещената“ кутия най-сетне била въдворена на приготвеното за нея място.

„Когато Давид се върна, за да благослови дома си, Мелхола, Сауловата дъщеря, излезе да го посрещне (поздрави го) и каза: колко се прослави днес царят израилев, като се разголи пред очите на рабините на слугите си, както се разголва един неверник“ (II Царства, гл. 6, ст. 20).

Що се отнася до бога, той, наопаки, бил много доволен от палавостта на Давид. Той дори наказал Мелхола, задето тоя ден била невнимателна към мъжа си. За наказание „Мелхола, Сауловата дъщеря, остана без рожба до деня на смъртта си“ (ст. 23).

Давид искал да построи храм в чест на Яхве, но еврейският бог се възпротивил срещу това, защото пазел тая чест за Соломон (гл. 7).

Глава осма е посветена на победите на Давид. „След това Давид порази филистимци и ги покори; и отне Давид Метег-Гаама от ръцете на филистимци.

Порази и моавци и ги измери с връв, като ги простря на земята; и отмери две върви за убиване, една връв за оставане живи. И станаха моавци на Давида роби, плащащи данък“ (ст. 1–2).

 

 

„Давид порази Адраазара, сина на сувския цар Рехова, когато тоя отиваше да възстанови властта си при реката (Ефрат); и взе Давид от него хиляда и седемстотин конници и двайсет хиляди пешаци; и преряза Давид жилите на всички колеснични коне, като (си) остави от тях за сто колесници.

Дойдоха сирийци от Дамаск да помогнат на сувския цар Адраазара; но Давид порази двайсет и две хиляди сирийци.

И Давид постави стража в Сирия Дамаска и сирийците станаха на Давида роби, плащащи данък. И господ пазеше Давида навред, където да отидеше той.

След това Давид взе златните щитове, които носеха Адраазаровите роби, и ги донесе в Иерусалим“ (II Царства, гл. 8, ст. 3–7).

Давид сключил по-късно съюз с някой си Тоа, цар на Имат, толкова неизвестен в историята, колкото и царят, чиято войска Давид разбил. Давид покорил „сирийци, моавци, амонитци, филистимци и амаликитци… Адраазара, син на сувския цар Рехава. И Давид си спечели име, като се връщаше от поражението на осемнайсет хиляди сирийци в Солна долина“ (ст. 12–13).

Нито един историк никъде не отбелязва подобни победи на Давид в Сирия и до Ефрат. На никого не е известен и цар Адраазар. Ако Давид беше разпрострял владенията си до бреговете на Ефрат, той би бил един от най-могъщите владетели в тая епоха. Тия мними победи на водача на един малък народец, на „царя“, който владеел един, и то недостроен град, са самохвална, безсрамна лъжа.

Давид воювал също и с амонитяни (гл. 10). Войната избухнала вследствие лоша шега на амонитския цар Анон. Няколко евреи пътешествували по неговата земя. „И Анон хвана Давидовите слуги и всекиму от тях обръсна половината брада и подряза дрехите им наполовина, до кръста, и ги пусна“ (ст. 4). Всеки се сеща, че амонитяни били наказани за това, както трябва.