Лео Таксил
Забавна Библия (20)

Глава двадесета
Пета Моисеева книга — „Второзаконие“

„Второзаконието“ — петата и последна книга на „Петокнижието“ — представлява още по-малък интерес от книгите „Левит“ и „Числа“. Във формата на речи, произнесени уж от Моисей, тук се повтарят разни закони, изложени вече по-рано^[1]. В първата реч, която заема четири глави, се резюмира всичко, което е станало от излизането от Египет, и се напомня на евреите с какъв „поток от благодеяния“ ги е обсипал бог. Във втората реч, заемаща двадесет и една глава, се повтаря отново онова, което за еврейския народ представлява сборник от негови граждански и религиозни закони. После следват цял ред условия, свързани с изпълнението на законите: евреите ще бъдат благословени и работите им ще бъдат успешни, ако изпълняват заповедите на бога; напротив, всички проклятия ще се посипят на главите им и всички най-разнообразни и многобройни наказания ще се стоварят върху тях, ако те нарушат която и да е негова заповед.

Понеже „свещеният“ автор се погрижил да предупреди, че сам бог е говорил с устата на Моисей, следва да се приведат някои образци от това божествено красноречие.

„Дрехата ти не овехтя на тебе, и ногата ти не отече, ето вече четирийсет години“ (Второзаконие, гл. 8, ст. 4). Ето ти, разбира се, „чудо“, което не е по-малко чудно, отколкото всичките други религиозни „чудеса“, и не е лишено от забавност.

Съгласно споменатите от нас две преброявания сред емигрантите имало кръгло 600 000 само воини и в момента на тръгването от Египет, и в момента на пристигането в страната на моавитяните. Дошли в Моав не онези, които излезли от Египет, а техните потомци. Старите поколения измрели „по словото господне“. От броя на въоръжените може да се съди, че Египет са напуснали три милиона души, включително старците, жените, девойките и момчетата.

Ако тези три милиона души са намерили смъртта си в пустинята през изминалите четиридесет години, значи и три милиона смени облекло, бельо и обувки са преминали от едните към другите. Но според последното преброяване воините били 601,730, без 23 000 левити.

Ако предположим, че всеки воин и всеки левит са имали само по една жена, че са имали само по три деца, че само половината от съпрузите са имали бащи и майки, може да се пресметне, че дошлите в Моав са били всичко около четири и половина милиона души. Трябвало е всички да се облекат и обуят. Това прави чудото още по-величествено и загадъчно, защото то означава, че се е наложило старият бог да намери за своя народ някъде в пустинята около един и половина милиона чифта готови обувки, без да се смята същото количество мъжко и дамско облекло.

Впрочем, в „Диалог е Трифон иудея“, като отговаря на тези съображения на скептиците, „свети“ Юстин твърди, че не само дрехите на евреите не се износили през четиридесетгодишните им скитания под зноя и дъждовете в пустинята, но че дрехите на децата им растели на тях и се увеличавали по чудесен начин, така както с възрастта се развивали телата им. А „свети“ Иероним в XXXVIII послание казва дори следното: „Напразно бръснарите са изучавали занаята си; те не го ползвали в продължение на четиридесетте години, прекарани в пустинята, защото на евреите не растели нито косите, нито ноктите“. Може би поне това ще ви убеди най-после и ще ви накара да повярвате в „божиите чудеса“!

Ще отбележим сега един божи завет, който не ще учуди никого: „Гледай никога да не изоставяш левитина през дните (които ще живееш) в земята си“ (Второзаконие, гл. 12, ст. 19). Ако си спомним, че левитите са духовни лица, всичко става съвсем ясно!

„Кога излезеш на бой против враговете си и господ, бог твой, ги предаде в ръцете ти и ти ги плениш, па видиш между пленените хубавица жена и я обикнеш, и поискаш да си я вземеш за жена, заведи я у дома си и нека тя остриже главата си и изреже ноктите си, да съблече рабинските си дрехи, да живее у дома ти и да оплаква баща си и майка си цял месец; след това можеш да влезеш при нея, да й станеш мъж и тя да ти бъде жена.

Ако пък отпосле тя ти се не нрави, отпусни я, накъдето поиска, ала не я продавай за сребро, нито я прави робиня, защото ти си я унизил“ (Второзаконие, гл. 21, ст. 10–14).

Това е много благочестиво, нали?

„Оня, който е скопен или му е отрязан детеродният член, да не влиза в обществото господне“ (Второзаконие, гл. 23, ст. 1). Коментарите са излишни!

„Ако (през време на военния поход. — Л. Таксил) у тебе бъде някой нечист от случилото (му) се през нощта, той трябва да излезе вън от стана и да не влиза в стана, а надвечер да умие (тялото си) с вода и след залез-слънце може да влезе в стана“ (Второзаконие, гл. 23, ст. 10–11).^[2]

С други думи, това значи, че той няма да вземе участие в сражението. По този повод Волтер сметнал за полезно да изкаже няколко съображения. „Много познавачи на военното дело твърдят — казва той, — че еротическите сънища посещават главно здравите млади хора, и заповедта да се отстраняват за цял ден от армията би била много неблагоразумна и опасна, защото обикновено боевете стават именно в дневните часове. Подобна заповед би поощрявала страха. Най-после, много по-лесно е да се умиеш в палатката си или макар в лагера, където можеш да си доставиш вода, отколкото да излизаш от стана и да търсиш вода бог знае откъде.“

Бог установява за своя народ дори реда за извършване естествените нужди във военно време: „Ти трябва да имаш място вън от стана, дето да ходиш за себе си; освен оръжието си трябва да имаш лопатка; и кога да клекнеш вън от стана, изкопай (яма) и пак зарови (с нея) поганта; понеже господ, бог твой, ходи из стана ти, за да те избавя и да предава враговете ти (в твоите ръце); затова станът ти трябва да бъде свят, за да не види той у тебе нещо нечисто и да се не отдръпне от тебе“ (Второзаконие, гл. 23, ст. 12–14).

Това място от Библията изисква особено важни бележки. Ние знаем вече, че бог има ръце, с които твори, че има нозе за ходене по нашата планета, когато сметне за необходимо това; неотдавна узнахме, че има гръб и че го е показал на Моисей; има нос, с който „мирише приятното благоухание“. Сега узнаваме, че божият нос не само украсява лицето на „твореца“ на света, за да не възбужда смях е липсата на този естествен детайл на лицето. Не, истински нос е! Също както бог обича добре да си похапне (спомнете си забележителния обед у Авраам), той в един от дните на „творението“ си създал за собствени нужди нос, който „мирише приятното благоухание“ и не понася лошите миризми.

От друга страна, не е трудно да се предвиди, че нищо не е струвало на всемогъщия бог да огради своя нос от лоши миризми. Та нали еврейският народ е „народ божи“, избран от бога. Но на бога никак не дошло на ум да избави този народ от неприятните последствия на храносмилането, щом миризмата на изпражненията е неприятна на неговото вездесъщо обоняние. Да направи така, че храната да се всмуква изцяло в еврейските организми, да отмени всяко евакуиране на отпадъците от организма — ето, струва ни се, най-простият и остроумен изход от затруднението. В краен случай евреите биха били малко по-иначе устроени анатомически и това още повече, отколкото обрязването, би ги отличавало от останалото човечество. Или пък ако всемогъщият бог не искал да дава на своя народ такава забележителна привилегия, като липсата на дебело черво, ако той е държал много евреите да ходят по нужда като всички хора, все пак е било лесно да нареди така, че намирайки се сред тях в лагерите им, да не чувствува лошите миризми. Ние — ако бихме притежавали прерогативите на всемогъщия! — чисто и просто бихме издали декрет изпражненията на евреите във военно време да имат миризма на теменужка или на друго някакво цвете по наш избор. Нищо не може да бъде по-лесно и просто за този, който притежава всемогъщество!

Някои казват, че един безупречен сонет струва колкото цяла поема. И наистина, на нас ни се струва, че стиховете 12, 13 и 14 от 23 глава на „Второзаконие“ струват сами повече, отколкото всичките псалми на Давид. Колко несравнимо велик е хоризонтът, който тези три стиха откриват на богословската наука! В този божи нос, който не обича лошите миризми, има непостижими теологически дълбочини, щом само човек пожелае да се замисли по-добре над тях и добре да ги анализира!

Ние призоваваме за съдии римския папа и всички християнски патриарси и почтително ги молим да поставят на обсъждане на всесветейшите събори следния въпрос: съществуването на трите гореспоменати стихове, на които всеки вярващ е задължен безусловно да вярва, защото принадлежат на „свети дух“ — не усложнява ли то „тайнството причастие“, което и без това е достатъчно сложно? Накъсо казано, ако през време на богослужение служителят на култа, като произнася свещените слова, случайно направи нещо неприлично, ще се реши ли бог да слезе в храма и ще се извърши ли превъплътяването му в хляб и кръв?

Не казвайте, че такива неща са невъзможни. През време на юношеството ми, в гимназията „Св. Людвик“ в Париж, често пеех в църковния хор и ми се случваше да служа на един свят човек — абата Журдан, който имаше — как да се изразя по-деликатно? — … много ветровит стомах. Виновен беше може би грахът, с който ни хранеха в гимназията? Бих искал така да мисля за негово оправдание. Както и да е било, спомних си как една сутрин, когато, застанал на колене зад свещеника, поддържах филона му, вътрешностите на светия старец така се разбунтуваха — разбира се, въпреки волята му, — че ми беше много трудно да изпълнявам задълженията си.

Тогава аз оценявах разстройството на стомаха на свещенослужителя през време на службата само от гледна точка на неприятността от лошата миризма за моя човешки нос. Но сега, когато прелиствам „свещеното писание“ и се потапям благоговейно в неговата високопарна красота, трите стиха на „Второзаконието“, останали за мен незабелязани досега, възбуждат моето усърдие и ме карат да мисля, че върху ми лежи високото задължение да повдигна важния и необходим въпрос за значението на миризмата, която свещенослужителят разпространява, като произнася думите: „това е истинското мое тяло; това е моята кръв“.

Тъй като е недопустимо Новият завет да противоречи на Вехтия, част от който е „Второзаконието“, тъй като двата завета са еднакво произведения на един и същи „свети дух“, във висша степен логично е да предположим, че бог, отвращението на когото към лошите миризми е доказан факт, много неохотно се въплъщава в просфората, че едва ли не за ушите става нужда да го мъкнат в тази работа, когато службата се извършва от свещеник, страдащ от натрупване на газове в стомаха. Преминава ли той в просфората или не преминава? Чака ли той да се разсее лошата миризма или веднага в лошо настроение се връща на небето? Ето въпроса с общочовешко значение, който аз смирено и благоговейно поставям пред моята „майка“ — „светата църква“.

Както виждате, няма нищо по-важно, защото, ако причастието, раздавано от такъв свещеник, е само един обикновен хляб, в който дори не е попаднал нито един косъм от брадата на господа бога, то причестяващите се могат да бъдат измамени по най-безсрамен начин. А сега представете си вярващ човек, който разчита на това причастие и на свързаното с него опрощаване на греховете. Пресметнете, моля ви, цялата тежест на това бедствие! Свети отци, моля, свикайте по-скоро събор!

Преди да затворим книгата „Второзаконие“, привеждаща божествените заповеди, ще се спрем още на едно: „Кога се бият помежду си мъже, и жената на едного (от тях) се приближи да отърве мъжа си от оногова, който го бие, и като простре ръката си, улови го за срамотите, отсечи й ръката: да (я) не пожали окото ти“ (Второзаконие, гл. 25, ст. 11–12).

Ето какво значи всезнаещ бог! Той всичко е предвидил, всичко, решително всичко!

Бог обявил още на Моисей, че като влязат в „обетованата земя“, неговите съотечественици ще посветят две планини на доста любопитен обред: на едната, с име Гаризим, ще благославят народа; на другата планина, която се нарича Гевал, ще се произнасят всякакъв род проклятия.

Ето няколко образци от божиите заплашвания, извлечени от глава 28: „Господ ще прати върху ти проклятие, размирие и злополука във всяка работа на ръцете ти, каквато и да вършиш, докле бъдеш изтребен — и ти скоро ще загинеш заради злите си дела, защото си ме оставил (ст. 20). Ще те порази господ с изтощение и огница, с треска и възпаление, със суша, горещ вятър и главня по житата, и те ще те преследват, докато загинеш (ст. 22). Ще те порази господ с египетска проказа, с хеморои, краста и сърбеж, от които не ще можеш да се изцериш (ст. 27). Ще те порази господ с лудост, слепота и вцепеняване на сърцето (ст. 28). За жена ще се сгодиш и друг ще спи с нея; къща ще съградиш и не ще живееш в нея; лозе ще насадиш и не ще го обереш (ст. 30). Ще те порази господ с лоша проказа в коленете… от стъпалото на ногата ти до самото теме на главата ти (ст. 35). И ще станеш за чудо, приказ и гавра на всички народи (ст. 37). Много семе ще хвърлиш в нивата, а малко ще събереш, защото ще го изядат скакалци (ст. 38). Синове и дъщери ще родиш, но те няма да останат при тебе, защото в плен ще отидат (ст. 41). Ще прати господ против тебе народ отдалеч, открай земя; като орел ще се спусне народ, чийто език ти не разбираш; народ безсрамен, който не ще ни старо да почете, нито младо да пожали (ст. 49–50). Ще ядеш плода на утробата си, плътта на синовете и дъщерите си (ст. 53). Изнеженият мъж, който е живял между вас в голям разкош, с безжалостно око ще гледа на брата си, на обичната си жена и на другите си деца, които биха му останали, и не ще даде нито на едного от тях плът от децата си, които той ще яде (ст. 54–55)“ и т.н. до края на главата.

От всичките наказания, с които бог заплашва своя народ, ни едно не е духовно. Божият народ явно не е познавал християнските църковни наказания. Наред с това заслужава да се отбележи, че във Вехтия завет никъде не става дума нито за ада, нито за чистилището. Ние вече видяхме, че бог се е грижел за отходните места на евреите, но никъде не забелязахме той да се е погрижил за техните души. До такава степен не се е погрижил, че думите „безсмъртие на душата“ не се срещат в нито една от „свещените книги“, от които християните почерпили своята религия.

След заплашванията идва исторически откъс: достигайки 120-годишна възраст, Моисей оставя пълномощията си в полза на Иисус Навин, за голямо неудоволствие на главния жрец Елеазар, и поръчва на този Иисус да заведе евреите в Ханаанската земя. Ние ще избавим читателя от песента, която Моисей пее при прощаване със съплеменниците си. Ще пропуснем и благословиите, които той призовава върху всяко от израилевите колена. Подчинявайки се на заповед свише, библейският герой се изкачва най-после на планината Нево, където го очаква смъртта, но откъдето той може преди „праведната си кончина“ да види „обетованата земя“.

Християнската църква и еврейската синагога твърдят единодушно, че „Петокнижието“ е произведение на Моисей. Да не сте помислили да кажете, че коментираните от нас пет книги са били написани от някой друг, а не от зетя на Иотор. Ако ви хрумне да говорите такива неща, вие ще бъдете отлъчени от църквата. Богословите упорито твърдят, че тези пет книги са написани от първото до последното стихче от Моисей по диктовката на „божествения гълъб“.

Обикновена книга, просто човешка книга би била завършена в такъв случай в момента на възкачването на Моисей на планината Нево. В краен случай обикновеният човек би написал следните редове: „Чувствувам, че си отивам; оставям перото, защото приближава смъртта ми.“ Но Моисей е „свещен“ писател. Той не е можел да направи така. Затова в последната глава на книгата „Второзаконие“ той сам е увековечил смъртта си, погребението си, народната скръб и дори любезно е казал няколко думи на посмъртна възхвала по свой адрес.

„И умря там Моисей, раб господен, в моавската земя, според думата господня; и погребаха го в долината в моавската земя срещу Ветфегор и дори до днес никой не знае де е погребан. И синовете израилеви оплакваха Моисея в равнините моавски (при Йордан, близо до Иерихон) трийсет дена. И Иисус, син Навинов, изпълни се е дух на премъдрост, защото Моисей бе възложил върху него ръцете си, и му се покоряваха синовете израилеви и правеха тъй, както бе заповядал господ на Моисея. И в израиля нямаше вече такъв пророк като Моисея, когото господ знаеше лице с лице“ (Второзаконие, гл. 34, ст. 5–6, 8–10).

Като чете тези стихове, някой читател ще поклати глава: ще му се стори, че Моисей не би могъл да участвува в написването им. Грешка, друже мой! Богословите направо ще ви кажат, че това е стилът на самия Моисей и че дори в предните глави той никога не е говорил за себе си в първо лице, а всякога в трето.

"И в Израиля нямаше вече такъв пророк като Моисея, когото господ знаеше лице с лице" (Второзаконие, гл. 34, ст. 10).

Щом църквата се е изказала — няма какво да се възразява! А точното мнение на църквата е изложено от учения богослов Павел Герен в следните изрази: „“Петокнижието" е общо наименование на първите пет книги на Библията. Автор на „Петокнижието“ е Моисей. „Петокнижието“ е оригинал, но и неговата оригиналност е също така несъмнена, както оригиналността на най-оригиналните книги. Тя е също така несъмнена, както е несъмнено самото съществуване на Моисей. Не бива да се отрича оригиналността на книгата, която се счита за такава от общата всевечна вяра на народа, чиято история тя е описала, законодателството и религиозния култ на който тя е създала, особено когато тази книга носи характера на приписваната й древност. Невъзможно е тя да е била замислена и написана от някой друг освен от автора, името на когото носи. Такова е „Петокнижието“. Всевечната народна вяра на евреите, духът на древността, който отличава тази книга, невъзможността от подмяна — всичко това доказва нейната оригиналност. Моисей е написал „Петокнижието“, вдъхновен от свети дух" (Католическа енциклопедия, френско издание, т. V, стр. 690).^[3]

Да се преклоним братя, и да не се учудваме повече на нищо!