Лео Таксил
Забавна Библия (4)

Глава четвърта
Любовните приключения на ангелите по земята

Приближаваме до едно от най-интересните места на Библията. Неговото зачеркване в кратките ръководства по „свещена история“ характеризира най-добре от всичко безсрамието на църковниците и тяхното изкуство да извъртат догмите на вярата. „Светите“ отци на черквата плещят по всевъзможни начини, че Библията е „божествена“ книга, че тя била написана под непосредствената диктовка лично на бога, че всичко, написано в нея, е самата истина, най-съвършена и най-висша, и че тази книга е достойна за най-искрено преклонение. А защо църковниците не дават на вярващите възможност да я знаят изцяло, без да съкращават нито един стих? Та нали тези „свещени“ книги трябва да се приемат такива, каквито са. Ако ли пък се зачеркват от тях едни или други места, защото се намират в противоречие с известни пунктове на богословските науки, с провъзгласените догмати на вярата, тогава по-лесно е да се захвърли цялата книга. Тя вече е не свещена, а достойна за презрение. Лъжата, в който и да е пункт, може да бъде достатъчен аргумент, за да се опровергае божественият произход на цялата книга.

Щом споменат името на Ной обаче, религиозните проповедници преминават направо към историята с потопа, като твърдят, че развратът на човеците разгневил бога и го заставил да изпрати потоп за всички, с изключение на едно семейство, чийто глава бил уж праведник.

Това вече не е Библия! Тя говори друго. В четирите стиха на шестата глава от книгата „Битие“ се посочва каква е била истинската причина за падението на хората. Господа църковници, вие нямате право да отминавате с мълчание този епизод от вашето „свещено писание“! Ако то ви поставя в затруднено положение — толкова по-зле: не е трябвало „светият дух“ да диктува такива неща на автора на „Петокнижието“. Хапчето е горчиво, но „светите“ учители и отци на църквата са гълтали вече някога; сега е ваш ред — гълтайте и вие!

Хапчето, което съвременните богослови се мъчат не да преглътнат, а да изплюят, без да го види никой, са първите стихове от шестата глава на книгата „Битие“.

„Когато човеците взеха да се умножават на земята се родиха дъщери, тогава синовете божии видяха, че дъщерите човешки са хубави, и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше.

И рече господ (бог): няма моят дух да бъде вечно занемаряван от (тия) човеци, защото са плът; нека дните им бъдат сто и двадесет години.

В онова време имаше на земята исполини, особено пък откак синовете божии почнаха да влизат при дъщерите човешки и тия почнаха да им раждат: това са силните, от старо време славни човеци“ (Битие, гл. 6, ст. 1–4).

"Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери, тогава синовете божии видяха, че дъщерите човешки са хубави, и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше" (Битие, гл. 6, ст. 1–2).

Макар че книгата „Битие“ не ни е разказала историята за сътворението на ангелите, все пак вече втори път тя споменава за тия свръхсъвършени същества: първия път това бе „херуб“, турен за часовой на Едемската врата. Полезно е в такъв случай да се кажат няколко думи относно вярванията в ангели на древните евреи.

Като вземат своята религия от старите вярвания на древните евреи, християните просто са измислили нови догми, от които в Библията няма и следа. Изцяло измислена е например историята с бунта на дявола Сатана и неговото смазване от архангел Михаил. Понеже ние изследваме тук Библията предимно от гледището на християнската вяра, не бива да отминем този въпрос.

Според учението на християнските богослови в отколешни времена господарят на небесата — бог, очевидно си е казал, че не подобава на него, всемогъщия, да се ограничава със създаване само на небето и земята. Щом като е населил земята, защо да не насели и небето? На времето му е бил дотегнал хаосът. Но още повече му омръзнала самотата в рая. Тъй като е бил майстор просто от нищо да създава множество забавни неща и дори одушевени същества, той създал за себе си ангелите, чието предназначение било да бъдат приятна компания лично за бога. Той си поръчал кресло с герб за председателствуване на небесните събрания. За да развличат бога, ангелите пеят непрестанно. Като свръхестествени същества те, разбира се, никога не се изморяват и гласът им е винаги на нужната висота.

Но ето че един от ангелите, момче, което църковниците нарекли Луцифер-Сатана, харесал за себе си трона на всевишния и помислил, че не ще му бъде зле да заеме председателското кресло вместо неговия всемогъщ създател. Това престъпно желание било прието като чудесно развлечение от някои ангели, на които вероятно са били омръзнали неспирните упражнения по пеене, и те се присъединили към храбреца, докато по-голямото мнозинство от останалите ангели били против неговия замисъл. Някой си Михаил, наречен архангел, т.е. „старши ангел“, се заел със защитата на божите интереси. Той поел командуването на небесните войски и хубавичко набъхтал Сатаната. Ангелът бунтовник бил низвергнат в ада — в някакво си подземно „царство“, създадено незабавно за него. Там се сгромолясали и неговите съмишленици, а бог отново седнал на своето председателско кресло.

Такава е легендата, от която църковниците направили догмат на вярата за своите тръпнещи слушатели, защото в края на краищата този епизод служи главно за това, да навява страх на набожните хора: пазете се, моля, благочестиви овци! Ако вие не се подчинявате на заповедите на господа църковниците, ще полетите като злите ангели направо в ада.

В староеврейската библия, на местата, където става дума за дявола, т.е. в онези нейни книги, които са написани безспорно след вавилонския плен (повече от хиляда години след смъртта на Моисей), най-важният от всички дяволи се нарича Сатана. Дяволите пък са просто зли духове, прилични на бога и на неговите близки. Никакво друго пояснение за тях не се дава. Тях никога не ги представят като нещастници, изгонени от небесния рай и приковани към стените на огнения ад. Така например в преданието за Иов злият дух Сатана се шляе по небето, разхожда се там като у дома си и дори безцеремонно влиза в спор с бога. Виждайки, че тия дяволи от последните книги на Библията се чувствуват тъй добре и не страдат от адски мъки, критиците забелязали, че това отговаря на вярванията на халдейците и персите, чиито книги водят началото си от още по-дълбока древност, отколкото книгите на евреите. Тяхното заключение било, че през време на дългото вавилонско пленничество евреите са прибавили към своите вярвания някои от вярванията на народите, сред които им се е наложило да живеят. Впрочем и името, с което евреите са нарекли най-главния дявол, носи белега на халдейската или вавилонската религия: „сатана“ не е еврейска, а халдейска дума и означава „омраза“.

Следователно бог е скрил от „избрания“ от него еврейски народ не само историята с дворцовия заговор на известен брой ангели, но дори и истинското име на главния бунтовник. Библията никъде не го нарича Луцифер. Това име му е дадено от християните. Но отците и учителите на църквата са се старали всячески да намерят някакво указание за Луцифер във Вехтия завет. За тази цел те прибягнали до фалшификация, която подвежда лесно верующите, които сами не четат Библията, а само я слушат, както им я четат и тълкуват професионалистите. Тази фалшификация трябва да се изясни и ние молим читателя да ни извини за малкото, но налагащо се отклонение.

В пророчеството на Исая (гл. 14, ст. 12) става дума за Луцифер и се употребява сегашното му име, твърдят богословите и дават за пример началото на стиха, като обаче го фалшифицират с помощта на латинския превод на Библията.

В тази глава фанатично разпаленият евреин, разгневен от факта, че вавилонците държат толкова дълго в плен неговия народ, излива своя патриотичен гняв и предсказва на вавилонския цар, че неговото царство също ще понесе разруха и ще бъде обърнато в прах.

„Господ ще помилува Иакова — възкликва Исай — и пак ще обикне израиля; ще ги засели в земята им… Ти ще подемеш победната песен против вавилонския цар и ще кажеш как изчезна мъчителят — пресече се тиранията! Господ съкруши жезъла на нечестивците, скиптъра на владетелите.

Как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите.

А ти си захвърлен вън от гробницата си като захвърлен клон, като дреха на убити, на погубени с меч, които спускат в каменни ровове — ти си като тъпкан труп.

Няма да се съединиш с тях в гроба; защото ти разори земята си, уби народа си; племето на злодейците до веки няма да се спомене“ (Исаия, гл. 14, ст. 1, 4, 5, 12, 19, 20).

Нужно е действително нечувано нахалство, за да може да се твърди, че тук Исай говори за Луцифер — Сатаната. Думата е, разбира се, за вавилонския цар — и само за него; това е изблик на гняв, злоба и заплаха по адрес на Навуходоносор — поробителя на еврейския народ.

Да видим сега по какъв начин „светият“ Йероним, който превеждал Библията на латински език, е подправил текста. Като се възползвал от това, че Исай сравнява вавилонския цар със зорницата (планетата Венера), наричана Хелел (Заря) от евреите и Луцифер (светоносец) от римляните, той си позволил да изложи на латински първата част на дванадесетия стих така: „Quomodo eecidisti de coelo, Lucifer, qui mane oriebaris“ („Как падна от небето, Луцифере, ти, който ставаше в зори“).

Като споменава името на Хелел, оригиналният еврейски текст говори за вавилонския цар. Царят се сравнява със зорницата — с Венера. А богословите възкликват тържествуващо: „Сгромолясването на Луцифер е отбелязано от Библията! За това говори пророк Исай!“

Каква увереност! Ще кажем още веднъж: в древните „свещени“ книги на евреите няма никакви основания за легендата относно бунта и поражението на Луцифер!

Ние се връщаме пак към ангелите от шеста глава на книгата „Битие“ и отново се обръщаме към източници не по-малко свещени от предишните, в които ще намерим някои подробности за съжителството на тези небесни обитатели с красивите девойки от човешки произход.

Учебниците по „свещена история“, съставени за ползване на простите смъртни, не съдържат, разбира се, ни най-малък намек за приключенията, които се разобличават в цитираните по-горе четири стиха, но тези стихове не са зачеркнати от Библията. Това още не е всичко: служителите на религията имат за себе си, и само за себе си, още една книга, която обграждат с голяма почит, без обаче да я разпространяват нашироко. Това е книгата на Енох.

Енох — вие не сте забравили нали? — е бил патриархът, живял 365 години, в когото бог се влюбил и когото той задигнал при себе си на небето „в плът и кръв“, както Юпитер задигнал Ганимед^[1]. Според една легенда обаче Енох уж написал книга, която той, за щастие, не отнесъл със себе си в рая. Той я завещал на своя син Матусал, а Ной взел скъпоценния ръкопис със себе си в ковчега.

Наистина тази Енохова книга дълго време никой не бил виждал. Твърди се, че по „времето на апостолите“ (т.е. преди 19 века) тя е съществувала, макар впрочем да не е известно къде. Доказателство за това се намирало в Новия завет. В посланието на апостол Иуда има такъв текст (ст. 14–15): „За тях е пророкувал и Енох, седмият от Адама, като казва: ето идва господ с десетки хиляди свои свети ангели, за да извърши съд над всички и да изобличи всички нечестивци между тях…“

Е, щом „светият апостол“ цитира книгата, значи той я знае! И в продължение на няколко века богословите питали: какво ли е станало с книгата на Енох? Най-сетне многоизвестният пътешественик, шотландецът Яков Брюс, намерил тази прочута книга в Абисиния (Етиопия). Справедливо е да се отбележи, че той просто попаднал на етиопска легенда, понеже в края на краищата е малко вероятно митическият Енох да е писал своята история именно на етиопски език. Но вижте колко е хубаво всъщност да разполагаш с „божествено провидение“, когато се занимаваш с богословие! Написана от Енох на господствувалия преди „вавилонското стълпотворение“ език, тази чудесна книга е имала щастлива участ. Независимо, че първобитният език бил съвсем внезапно и безвъзвратно загубен, книгата намерила староеврейски преводач. След това еврейският превод, който е бил известен на апостолите и църковните отци, изчезнал като дим. И изведнъж пак: някакъв шотландец в края на XVIII век намира пълния й текст в Абисиния. Големи благодарности, „божествено провидение“! Още веднъж благодаря!

Брюс отнесъл своята находка в библиотеката на Оксфордския университет, за нечувана радост на богословите. Появили се преводи. В 1838 г. бил издаден английският превод от ирландския архиепископ Ричард Лоуренс^[2].

Книгата на Енох се дели на 11 глави. В нейната втора глава именно се разказва историята за любовта на ангелите към земните девойки.

„Защото броят на хората много порасна, те си отимаха и много хубави девици. И най-хубавите ангели ги обикнаха и с това бидоха въвлечени в много прегрешения. И се въодушевиха те и рекоха: да идем на земята и да си изберем жени между най-хубавите човешки дъщери. Тогава Семиазас, когото бог бе направил княз над най-личните ангели, им отговори: тази помисъл е прехубава, но страхувам се, да не би да не дръзнете да я постигнете и да не трябва сам да народя деца от прекрасните дъщери човешки. И всички отговориха: кълнем се да изпълним нашата помисъл и да бъдем проклети, ако я нарушим. И се съединиха с клетва. И бидоха те двеста в началото. И беше това по времената, когато живееше Иаред, баща на Еноха. И тръгнаха заедно и се спуснаха от небесата и се изкачиха на планината Хермонска, клетвената планина. Ето имената на двайсетте най-главни измежду им: Семиазас, Атаркут, Арасиел, Хобабиел, Хорамам, Рамиел, Сампсих, Закинел, Балкиел, Азакиел, Фармар, Амариел, Анагемас, Таузаил, Самиел, Саринас, Евмиел, Тириел, Юмиел, Сариел. Те и други, и още много други взеха си жени в 1170 лето от сътворението на света. И от тези бракове се родиха исполини…“

Тук, разбира се, не става и дума за бунт против бога: няколко небесни ловеласи^[3] начело с княз Семиазас, който не е нито Луцифер, нито Сатана, само се впуснали на лов за любовни приключения по земята и нищо повече.

Вярно е, че когато мнозина започнали да следват техния пример, виждайки се изоставен, бог започнал да мърмори. Но той дълго още търпял и не се сърдил. За причината пък на великия му гняв, който в края на краищата се разразил, между книгата на Енох и книгата „Битие“ няма единство. Тук нещо не е в ред. Да видим!

Според книгата „Битие“, вследствие задирянето на земните жени от ангелите хората станали много чувствени. Тук, струва ни се, има с какво да се занимава богословът. Наистина, би казал той, ако играта се харесала на красивите девойки и те били толкова ненаситни, ангелите, като свръхестествени същества, са могли да им доставят удоволствие също в свръхестествен размер, а това е трябвало да предизвика подражание от страна на простите смъртни, техни съперници, което на последните не било така лесно. Но какво значение е имало това за бога, питаме ние? Не е ли заповядал той човечеството да се плоди и размножава?

Книгата на Енох представя събитията в друга светлина. Като станали на земята щастливи татковци, ангелите почувствували интерес към децата си и се оказали съвсем необикновени настойници. Научили ги не само да шлифоват скъпоценни камъни, но също на магьосничество и на изкуството да предсказват бъдещето по небесните светила. Те открили големи тайни на своите любовници. Последиците са ясни: госпожиците — любовници на ангелите, и техните незаконородени синове исполини се издигнали бързо над останалите хора. Лесно е да се каже! Какво ли само не можеш да направиш, ако знаеш магия!

„И зарида земята и се изпълни с викове на скръб.“

Трогнати от тези „страдания“ на земята, група от четирима ангели помолили бога да сложи край на това бедствие. В същото време господин Азазел — ангел, женен за земна девойка, се скарал със Семиазас, набъхтал го с юмруци и заел мястото му на предводител на небесните веселяци. Бог изпратил ангел Рафаил да напердаши ангела Азазел и нашият Азазел бил затворен от Рафаил в една пещера в пустинята Додоел.

И ето бог намерил, че както и да го усуква, потопът е нужен. За да попречи на исполините да се занимават с магии, той решил да потопи целия свят, в това число и простите хора, които били само страдали от тези магьосници. Ангелите пък, които отишли да скиторят и да водят разпуснат живот по земята, той извикал в небесата и им заповядал занапред да се държат смирено и да не блудствуват.

Трябва да се предполага, че именно по това време ангелите са станали безполови. За да се предпази от възможни нови лудории от тяхна страна, господ бог вероятно ги е накарал да се разделят със съответните си органи, както това са правили източните царе, по отношение на всеки, който е заемал известна служба в техния харем. Съвсем неоснователно църковниците изхвърлят този епизод от своите кратки ръководства по „свещена история“. Хората биха научили поне защо ангелите, са станали евнуси.

Забравен в пещерата, където го хвърлил Рафаил, бедният негодник Азазел, разбира се, се е удавил през време на световното наводнение. Да пролеем сълзи над неговата печална съдба!

Кажете след това, че божието провидение няма пръст за откриване книгата на Еноха! Тя не се е загубила при първите християни; апостол Иуда я цитира; някои от църковните отци говорят също за тази книга като за много известна. Книгата на, Енох е била на почит у християните до IV век. А по-късно, като разбрали, че „Енох“ поддържа и обяснява добре неприятните четири стиха от шестата книга на „Битие“, църковниците я изхвърлили от Библията.

Като виждаме как евреите са си представяли ангелите, ние не може да не признаем, че християнската църква е внесла в тази теория значителни поправки. При това тя все пак признава, че еврейският народ е бил избран от бога, и приема неговите религиозни книги като „свещени“ и „неоспорими“.

Евреите са подреждали ангелите по йерархическа стълба с 10 стъпала:

1. Кадошим, или пресвети. 2. Отамимим — бързи. 3. Оралим — силни. 4. Шасмалим — пламенни. 5. Серафим — искри. 6. Малахим — пратеници. 7. Елохим — божествени. 8. Бен елохим — божи деца. 9. Херувим ангели-бикове. 10. Ишим — одухотворени. Папа Григорий I обаче разпределил ангелите по съвършено друг начин. Според неговата „пресветейша“ заповед в християнството е прието ангелите да се разпределят в три степени по три чина във всяка: първа степен — серафими, херувими и престоли; втора степен — ангели на силата, властта и господството, и трета степен — ангели на началото, архангели и обикновени ангели. От това се вижда колко е голяма властта на папите: да имаш правото да преустройваш небесните рангове — това не е шега.

Християнските църковници твърдят, че евреите не са били разбирали своите „свещени“ книги и че те и досега не разбират своята религия, не познават „истинската“ вяра. Тези глупави евреи, представете си, не се досещали, че техният Исай, като нападал вавилонския цар, техния враг, и като му „предсказвал“ деня на неговото падане, е имал предвид не падането на този цар, а старинната легенда за бунта на Луцифер срещу бога! И що за дръвници са били тия равини, щом не са могли да прочетат това между редовете!

Пък и освен това, казват християнските църковници, има още много неща, за които евреите дори и не подозират в своята Библия.

Например „троицата“! Опитайте се да убедите верующ евреин, че той се покланя на един бог в три лица. Напразно ще си губите времето: той ще ви се изсмее в лицето. Ще ви каже, че ако бог е триединен, би открил това на Моисей, на патриарсите, на пророците. С Библията в ръце той ще твърди, че нито една дума в нея не намеква за съществуването на „троицата“, която той смята за непонятна, и че „светото писание“, обратно, представя личността на бога като единна и неделима.

Виждайки това „убого недомислие“, християнският богослов снизходително ще се усмихне и ще свие рамене. За него, виждате ли, са достатъчни двата първи стиха от книгата „Битие“, за да покаже, че „троицата“ е съществувала във всички времена и че това е съвсем ясно. Тържествено той ще ги цитира:

„В начало елохим сътвориха небето и земята. А земята беше безвидна и пуста («тогу богу»); тъмнина се разстилаше над бездната и дух божи се носеше над водата“.

Такъв е буквалният превод на еврейския текст.

Не виждате ли тук бог отец, бог син и бог дух? Наистина на пръв поглед те са малко незабележими. Но сложете си богословските очила и ще разпознаете много леко „троицата“. Наши очила, ако вие позволите, ще бъде разсъждението на Блажения Августин в неговата чудесна книга „De cantico novo“ (гл. VII). Няма нищо по-убедително от това негово разсъждение. Всички богослови единодушно признават Августин за светило на богословието.

Изразът „в начало“, което е начало на времената и нещата, означава „бог син“. Доказателства ли искате? Разлистете новозаветната книга „Откровение на свети Йоан Богослов“, глава трета: Христос се нарича тук „началото на божието създание“ (ст. 14). Отворете Евангелието на Йоана, глава осма: запитан от евреите — „кой си ти?“ — Исус отговорил: „от начало“ (ст. 25).

Първият стих на книгата „Битие“ трябва следователно да бъде прочетен така: „в бог син, който е начало, бог отец сътвори небето и земята“.

Вие „видяхте“ първите двама герои на „троицата“, но вие още не виждате третия? Минутка търпение! Вземете моля пак очилата на „свети“ Августин: Третият герой — „бог дух“ — се намира в края на втория стих: „дух божи се носеше над водата“. Не ви ли говори този „дух“ нещо? Този „дух“ е именно бог „свети дух“.

Затова преводът на еврейския текст получава този вид: „В бог син, началото на всички неща, бог отец сътвори небето и земята; но земята се намираше в хаос, покриваше я тъмнина и бог дух се носеше над водата.“

И само като си помислиш, че евреите се изхитрили да не видят това в първите два стиха на своята собствена библия! Наистина необикновено заслепение!

Възхищавайте се на „бог дух“, който в епохата на хаоса си губил времето само за да се носи над водата. Неволно се налага обаче въпросът: наистина ли „свети дух“ е гълъб?

Според нас това е просто патица!