Лео Таксил
Забавна Библия (36)

Глава тридесет и шеста
Най-висшият израз на библейската мъдрост

Не можем да завършим историята за Соломон, без да се спрем на четирите книги, които се приписват на него и влизат също в състава на Библията: „Притчи Соломонови“, „Еклесиаст“, „Песен на песните“ и „Премъдрост Соломонова“. Книгата „Притчи Соломонови“ е сборник от мисли и изречения, които ни се струват пошли, безсмислени, безвкусни и, строго казано, не струващи нищо. Трудно е да се повярва, че просветеният цар е могъл да състави сборник от сентенции, сред които няма нито една, която да се отнася, да речем, до начините на управление, до политиката, придворните нрави и обичаи. Мислителите в наше време се учудват, че цели глави се отделят на паднали жени, които примамват при себе си минувачи от улицата; те не изпадат във възторг от сентенции като следните: „Ето три ненаситни, дори четири, които не ще кажат: «стига!» — преизподня и утроба безплодна, земя, която се не насища на вода, и огън, който не казва: «стига!»“ (Притчи, гл. 30, ст. 15–16). „Три неща са непостижими за мене, дори четири, които не разбирам: път на орел по небето, път на змия по скала, път на кораб посред море и път на мъж към девица“ (ст. 18–19). „Ето четири малки на земята, но те са по-мъдри от мъдрите: мравките — народ несилен, но лете си приготвят храната; хирогрилите — народ слаб, но правят къщите си на скала; скакалците цар нямат, но излизат всички стройно; паякът с щипалки се залавя, но се намира в царските палати“ (ст. 24–28).

„Може ли — пита Волтер — да се припишат подобни благоглупости на един велик цар, на най-мъдрия от смъртните?“

Книгата „Премъдрост Соломонова“ е издържана в по-сериозен стил. Критиците намират впрочем, че цялата книга прави впечатление на скучно и потискащо натрупване на нищо не говорещи общи места. Волтер забелязва, че „подобен род трудове съвсем не се пишат според изискванията на правилата на красноречието и не могат да блестят с хубаво съдържание. Те са написани, за да поучат, а не за да се харесат. Налага се благочестиво да се бори човек е естественото отвращение, което четенето им предизвиква.“

Книгата на Еклесиаст е от съвсем друг род. Оня, от чието име се води разговорът в тоя труд, се представя като разочарован от съблазните на величието, уморен от наслади и преситен от познание човек. Смятали го за епикуреец. На всяка страница той повтаря, че праведникът и нечестивецът са подложени на едни и същи случайности, че човек с нищо не се отличава от животното, че е по-добре да не се родиш, отколкото да съществуваш, че съвсем няма никакъв друг живот и че няма нищо по-хубаво и по-благоразумно от мирната наслада на плодовете на своя труд и на любима жена.

„Възможно е — забелязва Волтер — Соломон да е държал подобни речи на някоя от жените си. Твърдят, че това били горчиви бележки, които той уж сам на себе си правил. Но тия изречения, от които лъха дух на свобода, съвсем не приличат на самоупреквания, и да се мъчим да виждаме в произведението на автора тъкмо противоположното на онова, което той говори, не значи ли това да му се надсмиваме“?

Що се отнася до „Песен на песните“, от нейните осем глави някои неща трябва да приведем изцяло.

„Нека ме целува той с целувки на устата си! Защото неговите милувки са по-добри от вино. От благоуханието на твоите мазила името ти е като разлято миро; затова те обичат момите. Влечи ме, ще се затечем подире ти: — царят ме въведе в чертозите си — ще се възхищаваме и ще се радваме с тебе, ще хвалим твоите милувки повече от вино. Заслужено те обичат!… Оприличил съм те на моята кобилка във фараоновата колесница, моя любезна! Прекрасни са твоите ланити под висулките, твоята шия — с огърлиците: ще ти направим златни висулки със сребърни титрейки… О, хубава си, мила моя, хубава си! Имаш очи гълъбови. О, хубав си, мой мили, и любезен! И леглото ни е зеленина… Покривките на къщите ни са кедри, потоните ни — кипариси“ (Песен на песните, гл. 1, ст. 1–3, 8–10, 14–16).

„Аз съм саронски нарцис, долински крин!… Каквото е крин между тръне, това е моята възлюбена между момите… Каквото е ябълка между горски дървета, това е моят възлюбен между момците. Под сянката й обичам да седя и плодовете й са сладки за гърлото ми. Той ме въведе в къщата за пируване и знамето му над мене беше любов. Подкрепете ме с вино, освежете ме е ябълки, защото изнемогвам от любов. Лявата му ръка ми е под главата, а дясната ме прегръща. Заклевам ви, дъщери Иерусалимски, в сърните и в полските кошути: недейте буди и тревожи възлюбената, докле й е воля… Моят възлюбен ми заговори: стани, моя мила, моя хубавице, излез!… Гълъбице моя в скални проломи, под каменни заклони! Покажи ми лицето си, дай ми да чуя гласа ти, защото гласът ти е сладък, и лицето ти приятно…“ (гл. 2, ст. 1–7, 10, 14).

„Нощес на леглото си търсих оногова, когото обича душата ми, търсих го и го не намерих. Но аз ще стана, ще тръгна по града, по улици и стъгди и ще търся тогова, когото душата ми люби; търсих го и го не намерих. Срещнаха ме стражари, които обикалят града: не видяхте ли — попитах ги — оногова, когото обича душата ми? Но щом ги отминах, намерих оногова, когото обича душата ми, хванах се за него и го не пуснах, докле го не заведох в къщата на майка си и в спалните на родителката си… Заклевам ви, дъщери Иерусалимски, в сърните и полските кошути: недейте буди и тревожи възлюбената, докле й е воля…“ (гл. 3, ст. 1–5).

„О, хубава си, моя мила, хубава си! Очите ти са гълъбови под твоите къдри; косата ти е като стадо кози, кога слизат от Галаадската планина; зъбите ти — като стадо остригани овци, кога излизат от къпалня, от които всяка има две агънца, и ялова няма помежду им; устните ти — като алена панделка, и устата ти са сладкодумни; твоите ланити под къдрите твои са като половинки нарови; шията ти — като Давидова кула, направена за оръжия: на нея висят хиляди щитове — все щитове на юнаци; двете твои ненки са като близначета от млада сърна, които пасат между кринове… О как са сладки твоите милувки, сестрице невясто! По-сладки от вино са твоите милувки, и благоуханието на твоите мазила е по-приятно от всички аромати. От устата ти капе вощен мед, невясто, мед и мляко под езика ти, и благоуханието на дрехите ти е като благоухание ливанско!…“(гл. 4, ст. 1–5, 10–11).

„Заспала съм, но сърцето ми е будно; ето гласа на моя възлюбен, който чука: отвори ми, сестро, моя мила, моя гълъбице, моя съвършена! Защото главата ми е цяла с роса покрита и къдрите ми — с нощна влага… Моят възлюбен протегна ръка през пролуката и сърцето ми се развълнува от него. Станах да отворя на моя възлюбен; от ръцете ми капеше смирна, от пръстите ми капеше благоуханна смирна върху дръжката на ключалката. Отворих на моя възлюбен, а моят възлюбен си беше отишъл…“(гл. 5, ст. 2, 4–6).

„Къде отиде твоят възлюбен, о най-хубава между жените? Накъде свърна твоят възлюбен? Ние ще го потърсим с тебе… Моят възлюбен отиде в градината си, в ароматните цветници, за да пасе в градините и да бере кринове. Аз принадлежа на моя възлюбен, а моят възлюбен — на мене; той пасе между криновете…“(гл. 6, ст. 1–3).

„О как са хубави нозете ти в сандали, дъще именита! Облите ти бедра са като огърлие, работено от ръце на изкусен художник; коремът ти е като кръгло блюдо, в което ароматното вино не се свършва; утробата ти — купен пшеница, обиколен с кринове; двете твои ненки — като две яренца, сърнински близначета; шията ти — като стълб от слонова кост… Тази твоя снага прилича на палма и твоите ненки — на гроздове. Помислих си: да се качех на палмата, бих се хванал за клоните й; и твоите ненки биха били вместо гроздове и мирисът от твоите ноздри — като мирис от ябълка: устата ти са като най-добро вино… То тече право към другаря ми, подслажда устата на уморени. Аз принадлежа на другаря си и той копнее за мене. Дойди, мой мили, да излезем на полето, да поживеем в селата; утре ще идем на лозята, ще видим развила ли се е лозата, разтворили ли са се пъпките, цъфнали ли са наровете; там ще те обсипя с милувки…“(гл. 7, ст. 2–5, 8–13).

„О да беше ти мой брат, сукал гърдите на майка ми! Тогава, като те срещнех на улицата, щях да те целувам и нямаше да ме осъждат. Щях да те поведа, щях да те заведа в майчината си къща. Ти щеше да ме учиш, пък аз щях да те поя с ароматно вино, със сок от моите нарове. Лявата му ръка е под главата ми, а дясната ме прегръща. Заклевам ви, дъщери Иерусалимски, недейте буди и тревожи възлюбената, докле й е воля… Имаме сестра, която е още малка: няма още ненки; какво ще правим със сестра си, ако дойдат за нея сватовници?…“ (гл. 8, ст. 1–4, 8).

Такава е прочутата с красотите си „Песен на песните“, предизвикала толкова спорове. Свободните от предразсъдъци и религиозни заблуди хора виждат в това еротично произведение само обикновен романс по вкуса на оная епоха. Но богословите, както еврейски, така и християнски, твърдят друго. Първите твърдят с пяна на уста, че възлюбеният, обрисуван от поета, е единствено… бог, а невястата, възлюбената, долинският крин — … народът израилев. „Песен на песните“ се тълкува като алегорична история на еврейския народ от „излизането от Египет“ до момента на идването на „месия“, когато уж щял да бъде въздигнат третият Иерусалимски храм. За оправдание на това тълкование са били използвани всички сложности, цялата забърканост, цялата казуистика на Талмуда, съкращенията и заменяванията на еднозвучни думи.

Що се отнася до християнските богослови, специално до католическите, те напълно преработват всички обяснения на еврейските учени и твърдят с най-сериозен вид, че тая еротична поема е плод на най-свето вдъхновение, пророческа книга, в която любовта на Христа към църквата и на църквата към нейния божествен основател, разглеждан като неин съпруг, наистина е изобразена в смели форми, но тяхната рискованост се премахва от мистическия смисъл и може да скандализира само нечестивите умове на свободомислещите.

Първото мистично тълкование в тоя смисъл принадлежи на един от църковните отци — Ориген, който написал по тоя повод обемист коментар. Доста забавно е да констатираме впрочем, че честта за това великолепно откритие принадлежи на оня от църковните отци, който се е прославил в света не само с дълбокия си ум и преданост към религията, но също и с извършеното над себе си скопяване. По стъпките на скопения Ориген се втурнали всички християнски екзегети, цялото свещенство, щастливо от случая да накара наивните вярващи да преглътнат едно от най-забележителните библейски хапчета.

И ето благодарение на тоя изобретателен трик „Песен на песните“ се поднася в манастирите на самотните монахини като предмет за размисъл и успокоение на бунтовната кръв. Не е мъчно да разберем какво е истинското въздействие на тая поема върху нещастните затворени жени, чийто повече или по-малко истеричен мистицизъм им подсказва, че всяка от тях е невяста Иисусова. В самотата на тихите си килии клетите монахини се отъждествяват с църквата — невястата на възлюбения, и се предават на самотни мечти, съдържанието на които не е трудно да отгатнем.

За да затвърдят по-добре в умовете на вярващите това абсурдно тълкование, някои църковници дават особени названия на всяка от осемте глави на „Песен на песните“. Тия заглавия просто надъхват на богословска хитрост и лицемерие. Ето ги:

I глава. Съпругата разкрива любовта си към съпруга, а съпругът — любовта си към съпругата.

II глава. Реч на църквата за Иисуса Христа.

III глава. Как църквата търси Иисуса Христа и как се радва, като го намира.

IV глава. Хубостта на съпругата, мистически описана в съвсем образни изрази.

V глава. Съжалението на съпругата, че не е отговорила на търсенията на съпруга, както е трябвало; тя описва хубостта на съпруга.

VI глава. Диалог между Иисуса Христа и църквата.

VII глава. Още едно мистично описание на хубостта на съпруга; вярната любов на църквата към Иисуса Христа.

VIII глава. Взаимната любов между църквата и Иисуса Христа.

Ще завършим тая част на нашето изследване с думите на Волтер: „Тъй като църковниците разглеждат «Песен на песните» като алегория на вечния брачен съюз между Христа и църквата му, в благочестивия си стремеж да изясним всичко в това произведение, ние много бихме искали да знаем какво трябва да разбираме под думите: «имаме сестра, която е още малка: няма още ненки.»“