Лео Таксил
Забавна Библия (23)

Глава двадесет и трета
Светите съдии Иефтай и Самсон

Безбройните уроци не били от полза за евреите от онова време: през цялото време те проявявали езически наклонности и често изоставяли култа на своя бог — Яхве, заменяйки го с покланяне на други богове, макар изглежда никак да не е трябвало да забравят какво им е струвало поклонението на Ваал, Астарта, телеца и други идоли, към които войнственият библейски бог е бил извънредно ревнив. Като изпаднали пак в идолопоклонство, те били отново наказани с робство: този път били отдадени на амонитяните. Ето следователно евреите падат шести път в робство в страната, завоювана с оръжието на тяхната шестстотинхилядна армия, в страната, всичкото население на която Иисус на времето си вече поголовно изтребил.

След 18 години робство евреите отново намерили „милост“ в очите на бога и той отново им намерил освободител.

„Галаадецът Иефтай беше човек храбър; той беше син на блудница; Иефтай бе роден от Галаада. И жената на Галаада му роди синове. Когато пораснаха синовете на жената, те изпъдиха Иефтая, като му казаха: ти не си наследник в бащиния ни дом, защото си син на друга жена. Тогава Иефтай побягна от братята си и живя в земя Тов; и при Иефтая се събраха безделници и ходеха с него“ (Съдии, гл. 11, ст. 1–3).

По-просто казано, Иефтай бил главатар на разбойнишка шайка. Бог спрял избора си именно на него.

Справедливостта изисква да се признае, че Иефтай имал едно качество: бил прекрасен баща. Той имал единствена дъщеря и струвало си да се види как я глезил, как я обичал, как я обожавал, как всеки ден я обсипвал със скъпоценни подаръци. Впрочем за него като бандит тези подаръци не стрували особено скъпо.

И ето че съплеменниците му се обърнали към него с молба да поеме върху себе си работата за смъкване игото на амонитяните. Той приел предложението и тръгнал в поход. Известно е, че никакво разбойничество не изключва благочестието: Иефтай се помолил на бога и му дал обещание да принесе в жертва за даруване на победа първия човек, когото той ще срещне при завръщането си в родния град.

За бога, разбира се, няма нищо по-лесно от това, да осигури победата на своето протеже. И понеже, от една страна, старият Саваот възлюбил Иефтай, а от друга — предвкусвал обещаната му жертва, той удесеторил силите на еврейския военачалник, който разпердушинил амонитяните. Били разгромени двадесет града!

Какво било учудването на победоносния герой, когато се върнал в своя град Масифа. Хор на млади девойки „с тимпани и хора“ излязъл да приветствува победителя, а начело на девойките вървяла любимата дъщеря на Иефтай, която, разбира се, нищо не знаела за обещанието на баща й.

Разбойникът няма нищо освен честната дума. Съдбата на девойката била решена. Впрочем тя и сама много охотно се съгласила да бъде принесена в жертва; поискала само два месеца отсрочка, „за да оплаче своето моминство“, и ги получила, защото за девойките на този народ най-голямо нещастие се считало да умрат, без да се отдадат нито веднъж на мъж. Вероятно поради това евреите никога не са имали монахини.

Жертвоприношението станало под председателството на самия Иефтай. Скръб разкъсвала нещастния баща, който се обливал със сълзи. В същото това време някой се пръскал от смях и облизвал пръстите си от удоволствие. Това бил бог. Богословите казват, че той приел девойката в лоното свое. Стар шегаджия!

Обаче как след тази история църковниците смеят да твърдят, че божият народ не познавал жертвоприношения на човеци? Не по-лошо от Молох на финикийците и картагенците богът на евреите, т.е. сегашният официален християнски бог, приемал с удоволствие жертва от човешка кръв и месо, спокойно, без отвращение и естествен ужас, какъвто трябвало да предизвикат приношения от този род.

Иефтай не се ограничил с амонитяните. Той угодил на господа бога още и с изтребването на 42 000 свои съплеменници, които имали лошо произношение. Ефремците, се казва в Библията, произнасяли „са“, „се“, „си“ вместо „ша“, „ше“ „ши“: Иефтай събрал войниците си край брода през река Йордан и там… Впрочем, трябва да приведем оригиналния текст: това място е повече от прекрасно.

„И галаадци завзеха брода през Йордан от ефремци, и когато някой от оцелелите ефремци кажеше: «позволете ми да премина», жителите галаадски му казваха: не си ли ти ефремец? Той казваше: «не». Те му казваха: «речи шиболет», а той казваше: «сиболет», и не можеше иначе да изговори. Тогава те го вземаха и закаляха при брода през Йордан. И в това време от ефремци паднаха четирийсет и две хиляди“ (Съдии, гл. 12, ст. 5–6). Просто, добро и благочестиво!

Иефтай бил съдия шест години и умрял. След него Съдии били Есевон, Елон и Авдон. За тях се съобщава само колко деца са произвели на „божия свят“: Есевон например имал тридесет синове и тридесет дъщери!

Сега наближаваме историята на прочутия Самсон, библейския Херкулес. Филистимяните, за които ние почти нищо не чухме досега, неочаквано излизат на сцената и започват сериозно да ядосват избрания от бога народ. Тези „неверници“ преди всичко поробват евреите за четиридесет години и им причиняват маса страдания. Когато бог дошъл до заключение, че е време отново да се заеме с освобождението на синовете израилеви, той пристъпил към работа, започвайки я по обикновения стар начин: изпратил ангел при някой си господин Маней от Дановото племе, жената на когото била бездетна. След визитата на ангела госпожа Маней се почувствувала в интересно положение.^[1] Ангелът заставил бъдещата майка да се закълне, че синът й няма никога да стриже косите си. Госпожа Маней родила. Ние не сме в състояние да опишем радостта на господин Маней. Този свой син той нарекъл Самсон (гл. 13).

Момченцето от малко проявявало свръхестествена сила. Веднъж за забава убило един лъв, който вселявал ужас в целия окръг. Като възмъжал, Самсон намислил да се жени и колкото и да изглежда странно за един божи избраник, набелязал си за жена филистимянка. Колкото и да му припомняли родителите, че законът на Моисей забранява браковете с идолопоклоннички, Самсон казвал, че всяко правило има и изключения, и в края на краищата се оженил за своята възлюбена.

През време на сватбения пир, който продължил няколко дена, той задал гатанка на младите хора от семейството на жена му. Облогът бил 30 ризи и толкова горно облекло, които загубилият трябвало да плати. Младата жена, която много искала роднините й да спечелят такова количество вещи, през нощта узнала от Самсон в постелята разгадката и я съобщила на младите филистимяни.

За Самсон оставало само да заплати печалбата. За тази цел той отишъл в Аскалон, предизвикал там сбиване с тридесет филистимяни, убил ги, което, разбира се, не съставлявало за него, като божи избраник, никакъв труд, съблякъл дрехите им и честно се разплатил за загубата от облога. Колкото се отнася до жена му, която почнала вече да го води за носа, то с нея станало нещо неочаквано. Бил седмият ден на сватбеното пиршество. И ето, тъстът, без да предупреди Самсон, отдал новобрачната на друг млад момък, който Самсон считал за свой най-добър приятел (гл. 14).

Не подозирайки тази измама, като се пошлял някъде няколко дена, Самсон дошъл при жена си с намерение да й подари яре. Но на прага на стаята се срещнал с тъста си, който отказал да го пропусне:

„Аз помислих, че ти си я намразил, и я дадох на приятеля ти; ето, по-малката сестра е по-хубава от нея; нека тя бъде твоя вместо нея. Но Самсон им рече: сега ще бъда прав пред филистимци, ако им сторя зло“ (Съдии, гл. 15, ст. 2–3).

Самсон почнал благочестиво да отмъщава на целия филистимски народ. Ето какво било първото отмъщение на божия избраник: той хванал 300 лисици (точно триста!) „и като взе свещи, свърза опашка с опашка и привърза по свещ между две опашки; запали свещите и пусна лисиците в посевите филистимски, та изгори и кръстци и непожънато жито, и лозя и маслинени градини“ (Съдии, гл. 15, ст. 4–5).

Потиснати от мъка, като узнали за истинската причина на това отмъщение, филистимяните отишли при тъста на Самсон и изгорили жив старика заедно с дъщеря му: те предполагали, че това ще смекчи гнева на Самсон. Нищо подобно: той им заявил, че отмъщението му е насочено против всички филистимяни и е едва-що започнало.

„И той им пречупи пищялите и бедрата“ (ст. 8). Библията не казва къде, кога и при какви обстоятелства е станало това, нито как го е направил — сам или заедно с други евреи. Както и да е било, положението се усложнило: сега филистимяните, очевидно онези, на които оцелели краката, се събрали да устроят кървава баня на евреите.

А Самсон в това време седнал на една скала. Три хиляди души от коляното на Иуда дошли при него и го обсипвали с упреци, казвайки, че е навлякъл нови беди на еврейския народ и че заради него са ги обкръжили филистимяните, с които те нямат сили да се борят.

— Е, какво пък? — казал Самсон. — Вържете ме здраво и ме дайте на нашите врагове. По такъв начин те ще ви оставят на спокойствие.

Така било и направено. Филистимяните били много доволни, когато им предали момъка, който им причинил толкова безпокойства. Но едвам тържествуващите врагове подхванали Самсон, той скъсал оковите си, грабнал от земята една магарешка челюст и избил с нея хилядата филистимяни, които го пазели.

След това атлетическо упражнение Самсон почувствувал известна умора и жажда. Но това било в полето и наоколо до самия хоризонт не се виждал ни един кладенец.

„И усети силна жажда; викна към господа и каза: ти извърши с ръката на твоя раб това велико избавление; а сега умирам от жажда и ще падна в ръцете на необрязаните. И отвори бог яма в Лехи, и потече от нея вода. Той се напи, духът му се върна, и той оживя“ (Съдии, гл. 15, ст. 18–19).

Тези подвизи доставили на Самсон мястото на върховен съдия на израил и той носил тези си задължения 20 години.

"И рече Самсон: с ослина челюст убих хиляда души" (Съдии, гл. 15, ст. 16).

Заслужава да се отбележи, че като съдия Самсон не проявявал никаква строгост в нравите: този божи избраник посещавал публичните домове пред очите на всички. Веднъж с него станала история, която можела да свърши много лошо за него, ако бог не го покровителствувал… дори и в лудориите му. Ето какво станало. На Самсон все му се харесвали филистимянките. Веднъж отишъл в Газа, укрепен град, принадлежащ на враговете на израил, „видя една блудница и влезе при нея. Обадиха на жителите на Газа: Самсон дойде тук. И обикаляха, причакваха го цяла нощ при градските порти и се спотайваха цяла нощ, думайки: до съмване ще чакаме и ще го убием. А Самсон спа до среднощ; в среднощ стана, сграбчи вратите на градските порти с двата спонеца, повдигна ги заедно със заворите, тури ги на плещите си и ги изнесе навръх планината, която е на пътя за Хеврон“ (Съдии, гл. 16, ст. 1–3).

Като непоправим женкар една прекрасна сутрин Самсон отново се влюбил, и този път също във филистимянка, някоя си Далила, с която се запознал, като се разхождал по брега на реката Сорек. Когато враговете му узнали, че се е влюбил в тази красавица, те й предложили огромна сума, за да им предаде своя възлюбен във възможно по-размекнато състояние. Далила тръгнала към целта безогледно: тя направо запитала Самсон в какво се състои тайната на неговата сила. Еврейският Херкулес паднал в клопката така глупаво, че е крайно необходимо още един път да възпроизведем точно „свещения“ текст.

„Тогава Далила попита Самсона: кажи ми в какво ти е голямата сила и с какво биха те вързали, за да те усмирят?

Самсон й отговори: ако ме вържат със седем сурови тетиви, още неизсъхнали, аз ще стана безсилен и ще бъда като другите човеци.

И донесоха й филистимските владелци седем сурови тетиви, още неизсъхнали, и тя го върза с тях.

В това време един седеше скрит в спалнята й; и тя каза: Самсоне! Филистимците идат върху ти. Той разкъса тетивите, както разкъсват кълчищен конец, кога го прегори огън. И не се узна силата му.

И Далила каза на Самсона: ето, ти ме измами и ми каза лъжа; кажи ми сега, с какво може да те вържат?

Той й отговори: ако ме вържат с нови въжа, които не са били в работа, аз ще стана безсилен и ще бъда като другите човеци.

Далила взе нови въжа, върза го и му каза: Самсоне! Филистимци идат върху ти. (В това време един седеше скрит в спалнята). И той ги скъса от ръцете си като конци.

И Далила каза на Самсона: ти все ме мамиш и ми говориш лъжа; кажи ми с какво може да те свържат? Той отговори: ако втъчеш седемте плетеници на главата ми в тъканта и ги заковеш с гвоздей към кросното (аз ще бъда безсилен като другите човеци).

И Далила (го приспа на коленете си. И когато той заспа, Далила взе седемте плетеници на главата му) закова ги в кросното и му рече: Филистимци идат върху ти, Самсоне! Той се събуди от съня си и измъкна кросното заедно с тъканта, (и не се узна силата му).

И Далила му каза: защо думаш: «обичам те», а сърцето ти не е с мене? Ето, измами ме три пъти и ми не каза в какво ти е голямата сила.

И понеже тя го отегчаваше с думите си всеки ден и го мъчеше, душата му се натъжи до смърт.

И той й откри цялото си сърце, като й каза: бръснач не се е докосвал до главата ми, защото аз съм назорей божи от майчината си утроба; ако ме остриже някой, ще ме напусне силата ми; аз ще отслабна и ще бъда като другите човеци.

Далила, като видя, че той й откри цялото си сърце, изпрати и повика филистимските владелци, като им каза: дойдете сега; той ми откри цялото си сърце. И дойдоха при нея филистимските владелци и донесоха сребро в ръцете си.

И (Далила) го приспа на коленете си, па повика един човек, та му заповяда да остриже седемте плетеници на главата му. И почна той да отслабва и силата му го напусна.

Тя каза: филистимци идат върху ти, Самсоне! Той се събуди от съня си и каза: ще отида, както по-преди, и ще се освободя. Ала не знаеше, че Господ отстъпи от него.

Филистимци го хванаха и му извадиха очите, доведоха то в Газа и го обковаха с две медни вериги, и той мелеше в затвора“ (Съдии, гл. 16, ст. 6–21).

Трудно е да се измисли по-глупава небивалица! От първия до последния ред в този епизод всичко е безсмислено. Тук няма с какво да развлечеш дори най-наивни дечица.

Лорд Болингброк забелязал, че магарешката челюст, която фигурира в разказа за Самсон, е била вероятно от устата на „свещения“ автор. Това е грубо подражание, неловък и уродлив плагиат на езическото предание за Херкулес. По същия начин историята на жертвоприношението на Ифигения^[2] е вдъхновила автора на разказа за Иефтай, който принесъл в жертва дъщеря си. Наистина богословите предполагат, че по-скоро гръцката митология е копирала и изопачила Библията. Но това нагло твърдение на професионалните лъжци се оборва с точните дати, някои от които се посочват именно от тях.

Самите те казват, че книгата „Съдии“ е била написана от Самуил през времето на цар Саул. Митът на гърците за Херкулес обаче е съществувал дълго преди Троянската война, а между времето на Троянската война и времето на избирането на Саул за цар минали повече от двеста години.

Освен това езическото предание е замислено и изложено много по-умно от еврейското: краят на Херкулес е по-малко безсмислен от края на Самсон. В гръцката митология полубогът бил дотолкова пленен от красотата на Омфала, че забравил военните си подвизи и навика към скитането. Той се заселил при своята възлюбена, която придобила голямо влияние над него. Докато царицата на Лидия се забавлявала, обличайки дрехите на победителя на немейския лъв и въоръжавайки се със страшната тояга на героя, последният, седейки до краката на красавицата, облечен в женски дрехи, се опитвал да тъче вълна, чупел игли и със смях приемал шамарчетата, с които го награждавала веселата любовница. Този епизод характеризира достатъчно влиянието, което може да получи любимата жена над мъжа, дори над героя. Но тук алегорията не преминава границата на възможното и остава докрай правдоподобна.

Ако Херкулес и да забравя своето достойнство, трябва да се признае, че това все пак става в забавните отношения на двама влюбени. Те пътешествуват преоблечени: Омфала сама забравя къде е царството й и отвежда Херкулес за нощуване в някаква пещера, далече от двореца й. Един прекрасен ден Херкулес изменя на Омфала и се влюбва в една от нейните приближени. Следват още любовни похождения на митическия юнак. Най-после Деянира, жената на Херкулес, изпадайки в отчаяние от непрестанните му измени, му изпраща туниката на центавъра Нес, която тя смята за талисман, способен да върне вятърничавия мъж към изпълнение на съпружеските му задължения. И Херкулес, измъчван от страданията, причинени от залепналата за тялото му туника, която той не може да отлепи, решава да свърши със себе си, само за да тури край на мъките: той приготвя голяма клада, запалва я и се хвърля в огъня.

Че епизодът със Самсон и Далила е подражание на приключенията на Херкулес и Омфала — това е извън всякакво съмнение. При все това ние си позволяваме да мислим, че „свети дух“ би могъл много по-добре да представи героите си, отколкото е направил това. Самсон изглежда не вярва на любовницата си и три пъти я излъгва относно истинските източници на силите му. След като видял три пъти, че неговата доверчивост може да го доведе до действително сблъскване с враговете, при четвъртото искане на любовницата си той открива на тази вероломна и коварна жена най-съкровената си тайна. В това е и безсмислицата, която се хвърля в очи, ако само този съдия на израиля не е бил най-последният глупак. Да не говорим вече за това, че е неясно по какъв начин Самсон, след като загубил силата си, е бил принуден в робство да върти тежките мелнични камъни. Като че ли обратно: тук е бил налице случай да го унижат, като го заставят да върши някаква женска работа, подобно на Херкулес, който бил поставен зад чекръка.

Но колкото по-далече в гората, толкова повече дърва. Колкото по-нататък се чете тази история, толкова по-голямо натрупване на глупости се открива в нея. Щом филистимяните узнали, че силата на пленника е в гривата му, при най-минимална предпазливост те е трябвало да бръснат главата му поне веднъж в седмицата. Но нищо подобно нямало. Те дават възможност да му порасне нова коса и не се безпокоят за нищо. „Между това космите на главата му, както бяха остригани, почнаха да растат“ (Съдии, гл. 16, ст. 22).

Скоро филистимяните устройват голямо празненство в чест на своя бог Дагон. От затвора довеждат Самсон в грамадния дворец, където имало „три хиляди мъже и жени“. Пленникът бил поставен между двете колони, на които се държала сградата (!).

„И измести Самсон от мястото двата средни стълба, на които се крепеше домът, като наблегна на тях, на единия с дясната си ръка, а на другия с лявата. И Самсон рече: умри, душо моя, с филистимци! И наблегна с всичка сила, и домът рухна върху владелците и върху целия народ, който беше с него. И умрелите, които (Самсон) умъртви при смъртта си, бяха повече, отколкото той беше умъртвил през живота си“ (Съдии, гл. 16, ст. 29–30).

Не е нужно да изпитваш никакво влечение към езическите вярвания, за да признаеш, че смъртта на Херкулес е по-поетична и по-интересна от смъртта на Самсон. Ако пък се сравни животът на двамата герои, колко жалко изглежда съществуването на Самсон. И как оскъдните му подвизи могат да радват сърцето на вярващия, ако се гледа на тях от религиозна гледна точка? Защото, ако съгласно Библията Самсон разорява филистимяните и подпалва нивите им, то съвсем не е затова, че в него бушува национална омраза против народа, който потиска неговите братя, и не за да отмъсти заради библейския бог, който е засенчен от филистимския бог Дагон. Той задоволява личното си чувство за мъст и прави това, след като дълго време е преживял в най-добри отношения с притеснителите на своите братя. Засегнат силно от това, че филистимянката, в която се влюбил, била негова жена само шест дена, а после, по каприза на тъста му, станала жена на един от най-добрите му приятели, той задоволява жаждата си за отмъщение с това, че излива върху филистимяните отровата на личната си злоба, нямаща нищо общо с чувството на национално отмъщение. Нещо повече, той презира девойките на израиля и винаги търси жени само сред филистимянките. Къде е тук бог? Самсон мисли за него не повече, отколкото за миналогодишния сняг.

Обратно, Херкулес е действително национален герой на Гърция. Дори и да не признаем действителността на подвизите му, необходимо е да се съобразяваме с това, че разказите за тях се подсказват от най-благородни чувства. Подвизите на Херкулес съвсем не са проява само на грубата сила: Херкулес винаги използва тази сила в защита на слабите и прави това с подкупващо великодушие. На младини Херкулес срещнал на пътя си Порока и Добродетелта, които във вид на две прелестни жени го привличат поотделно към себе си. Какъв избор прави Херкулес? Едната от тях блести в очите му с хиляди съблазни, способни да подкупят младия човек; тя насочва погледа му върху широкия, удобен и осеян с цветя път. В това време другата го влече по тясна, криволичеща и опасна пътека. Синът на Алкмена с несвойствена за възрастта си разсъдителност предпочита пътечката на добродетелта, въпреки трудностите й. Той разбира, че именно това е пътят към щастието и че в края на съблазнителния широк път лежат вътрешни страдания.

Нека всички непогрешими папи и патриарси съдират гърлата си, крещейки, че езичеството е дело на дявола: те все пак не могат да отричат, че тази езическа алегория е изцяло проникната от най-възвишена нравственост.

И после: Херкулес прекарва целия си живот в борба с тираните и чудовищата и всякога действува за благото на хората. Той се бори против всякакъв род бичове на човечеството и изтребва най-жестоки разбойници. Този паралел е най-убийственият за героя на Библията. Трябва да бъдеш преизпълнен с религиозни предубеждения или с благочестив кретенизъм, за да предпочетеш Самсон пред Херкулес. Поставяйки последния върху олтарите си, езичниците се покланяли на един симпатичен герой. Заставяйки пък да се почита любовникът на Далила като светия, като божи избраник, църквата извършва най-отвратителна и подла измама, защото в края на краищата ореола на светостта тя нахлузва на главата на доста непривлекателна и тъмна личност.