Лео Таксил
Забавна Библия (35)

Глава тридесет и пета
Богомъдрото царуване на негово величество Соломон

„Соломон седна на престола на баща си Давида и царуването му беше много крепко“ (III Царства, гл. 2, ст. 12).

Излишно е да прибавяме, като знаем библейските нрави, че първата работа на новия цар е била да се избави от Адония и двете главни действуващи лица на израилския народ, които биха предпочели да видят короната върху главата на тоя син на Агита. Адония не мечтаел вече за царство; той отдавна разбрал, че песента му е изпята: от наследието на Давид му била потребна само младата девица, която топлила костите на малопочтения му баща. Той бил влюбен в прекрасната Ависага. Като единствена награда за вредите, които понесъл със загубата на короната, той, по-възрастният, непосредственият наследник, поискал за себе си само хубавата слугиня на баща си. Но тая любов, която сама по себе си не значела почти нищо, послужила като предлог за едно от първите „богомъдри“ решения на Соломон: той разпоредил да убият Адония, макар че Адония съвсем не му отказвал каквито и да било белези на покорност и се примирил с лишаването от престола. Адония, който бил прост и наивен, се обърнал за съдействие в любовните си планове към самата Вирсавия.

„И Адония, Агитин син, дойде при Вирсавия, Соломоновата майка (и й се поклони). Тя попита: с мир ли си дошъл? Той отговори: с мир.

И той каза: имам нещо да ти кажа. Тя отговори: казвай.

И той каза: ти знаеш, че царството се падаше на мене и цял израил обръщаше погледите си към мене, като към бъдещ цар; но царството отиде от мене и се падна на брата ми, понеже това му беше от господа.

Сега те моля за едно: не ми отказвай. Тя му рече: говори.

И той каза: моля те поговори на цар Соломона, понеже той няма да ти откаже, да ми даде за жена сунамитката Ависага.

Вирсавия отговори: добре, аз ще поговоря на царя за тебе.

И Вирсавия влезе при цар Соломона да му говори за Адония. Царят стана пред нея, поклони й се и седна на престола си. Поставиха престол и за царевата майка и тя седна нему отдясно.

И рече: една малка молба имам към тебе, не ми отказвай. А царят й отговори: искай, майко, няма да ти откажа.

И тя каза: дай сунамитката Ависага за жена на брата си Адония.

Цар Соломон отговори и рече майци си: а защо искаш сунамитката Ависага за Адония? Поискай за него и царството, понеже той ми е по-голям брат, откъм него са свещеник Авиатар и Саруевият син Иоав (военачалник, приятел).

И цар Соломон се закле в господа, думайки: това и това да ми стори бог и още повече да стори, ако Адония не е казал тия думи против душата си.

А сега — жив ми господ, който ме укрепи и постави върху престола на баща ми Давида и който ми основа дом, както той бе говорил — сега Адония трябва да умре.

И цар Соломон изпрати Иодаевия син Ванея, който го удари, и той умря“ (III Царства, гл. 2, ст. 13–25).

Ред било на свещеника Авиатар; но той не бил убит. Познавайки прекрасно народните предразсъдъци, Соломон не искал да пролива кръвта на свещеника. Би било малко трудно да се каже, че това убийство е внушил сам бог. „На свещеник Авиатара царят каза: иди си в Анатот на нивата си; ти заслужаваш смърт, но сега няма да те погубя, понеже си носил ковчега на господа бога пред баща ми Давида и си търпял всичко, що е търпял баща ми. И Соломон отстрани Авиатара от господнето свещенство“ (ст. 26–27).

Затова пък, разбира се, за Иоав нямало никаква пощада!

„Дойде слух за това до Иоава — понеже Иоав държеше страната на Адония, а не държеше страната на Соломона — и Иоав побягна в господнята скиния и се хвана за роговете на жертвеника.

Обадиха на цар Соломона, че Иоав побягнал в господнята скиния и че е при жертвеника. Соломон изпрати Иодаевия син Ванея, думайки: иди, убий го (иго погреби).

Ванея дойде в господнята скиния и му рече: тъй каза царят: излизай. А оня отговори: не, аз искам тук да умра. Ванея обади това на царя, като каза: тъй рече Иоав и тъй ми отговори.

Царят му рече: направи, както той е казал: убий го и го погреби, и проляната от Иоава невинна кръв ще умиеш от мене и от дома на баща ми; господ да обърне кръвта му върху неговата глава, задето уби двама невинни и по-добри от него мъже: той погуби с меч, без знанието на баща ми, Давида, Нировия син Авенира, военачалник израилски, и Иетеровия син Амесая, военачалник иудейски; нека кръвта им се обърне върху главата на Иоава и върху главата на потомството му до века, а на Давида и на потомството му, и на дома му, и на престола му нека бъде мир от господа до века!

И отиде Иодаевият син Ванея, и го уби; и тоя биде погребан в къщата си, в пустинята“.

Волтер казва по тоя повод, че едва ли е нужно да се добавя още някакво престъпление към вече извършените: Соломон почва царуването си със светотатство. Но онова, което изглежда най-странно след толкова ужаси, то е, че бог, който поразил със смърт цели петдесет хиляди и седемдесет души, задето надникнали в „ковчега“ му, съвсем не отмъщава за тая светиня, когато от нея правят дръвник за военачалника, който бил дал на Давид короната.

Да продължим по-нататък.

„Тогава цар Соломон постави Иодаевия син Ванея над войската вместо него; (а управлението на царството беше в Иерусалим,) свещеник Садока пък царят постави (за първосвещеник) вместо Авиатара…

Царят изпрати, та повика Семея и му каза: построй си дом в Иерусалим и живей тука, и никъде не излизай оттука; и знай, че в оня ден, в който излезеш и минеш поток Кедрон, непременно ще умреш; кръвта ти ще бъде върху твоята глава.

И Семей каза на царя: добре, както заповяда моят цар господар, тъй ще направи твоят раб. И Семей живя в Иерусалим дълго време.

Но след три години се случи, че двама Семееви роби избягаха при гетския цар Анхуса, Маахов син. И обадиха на Семея, думайки: ето твоите роби са в Гет.

Семей стана, оседла осела си и тръгна за Гет при Анхуса да търси робите си. Семей се върна и доведе робите си от Гет“ (III Царства, гл. 2, ст. 35–40).

А когато Соломон узнал за това, дал заповед на верния си Ванея и той отишъл и убил Семей (ст. 46).

По-нататък ще научим, че цар Соломон сключил съюз с египетския цар и дори се оженил за дъщеря му. Библията и тук не съобщава името на египетския цар, като го нарича просто фараон: това ясно показва неправдоподобността на този брак. По това време Соломон си построил дворец, почнал да издига храм и се заловил да укрепва града. Очаквайки завършването на храма, царят отивал да се моли в Гаваон, дето се намирало най-голямото светилище в цялото царство. Там именно бог му дава дара на мъдростта. Този епизод е доста интересен.

„В, Гаваон господ се яви нощем Соломону насъне; и рече бог: искай, каквото желаеш, да ти дам.

Соломон каза: ти стори велика милост на твоя раб, баща ми Давида; и задето той ходеше пред тебе по истина и правда и с искрено сърце пред тебе, ти му запази тая велика милост и му подари син, който да седи на престола му, както това е днес; и днес, господи, боже мой, ти постави за цар твоя раб вместо баща ми Давида, но аз съм малко момче, не зная ни да излизам, ни да влизам.

И твоят раб е сред твоя народ, който си избрал, народ тъй многоброен, че поради, множеството му не може ни да се преброи, ни да се изгледа; дай прочее на твоя раб разумно сърце, за да съди твоя народ и да различава що е добро и що е зло; защото кой може да управлява тоя многоброен твой народ?

И угодно биде господу, дето Соломон поиска това.

И бог му каза: задето поиска това и не поиска за себе си дълъг живот, не поиска богатство, не поиска душите на твоите врагове, а си поиска разум, за да умееш да съдиш, ето аз ще сторя по думата ти: ето давам ти мъдро и разумно сърце, тъй че подобен на тебе не е имало преди тебе и след тебе няма да се издигне подобен на тебе; и това, което ти не поиска, аз ти давам — и богатство, и слава, тъй че не ще има подобен на тебе между царете през всички твои дни.

И ако ходиш по моя път, като пазиш моите наредби и моите заповеди, както ходи баща ти Давид, ще продължа и твоите дни.

Соломон се пробуди и ето това беше сън“ (III Царства, гл. 3, ст. 5–15).

И така, тук става дума за съновидение. Бог, който не е бил чакал Авраам, Иаков или другите да заспят, за да им се яви насън, при Соломон почва да изменя привичките си и чака, докато той почне да вижда сънища. Нека бъде така. Но тогава по какъв начин всичко това е станало известно? Значи Соломон сам е разказал някому за съня си? И така от един на друг, минавайки от уста на уста, тоя разказ стигнал до автора на третата книга на „Царства“, който живеел по времето на Вавилонския плен? Доста странно, нали?

Богословите ще кажат — това е тяхна страст — че явяването на бога насън не намалява божествеността на видението: църквата признава божествени сънища и дяволски сънища. Човешкият сън, твърдят служителите на религията, може да бъде резултат на „свръхестествено“ влияние и не бива случаен. Да приемем за минута това положение. Да допуснем, че бог наистина се е явил на Соломон. Все пак Соломон е спял и следователно е бил не в съвсем пълно съзнание, за да говори и отговаря. Дори римският папа да се видеше насън като богохулник, който плюе на просфората, никой от кардиналите не би му вменил това във вина. Ако Соломон си избереше насън слава и богатство, това все едно не би имало никакво значение. По-добре щеше да бъде, ако бог, след като задал въпросите, би дал на Соломон време да се събуди и тогава той би съобразил по-добре какво трябва да отговори на бога. Отговорът на един буден човек, който сам си избира мъдрост и пренебрегва всичко останало, би бил заслуга. Но щом той е спал, отговорът не може да влиза в сметката: той, все едно, не струва нищо. Въпреки това тоя безподобен бог бил очарован.

И така, награден с мъдростта, която си изпросва и получава насън, Соломон не закъснял да учуди израилтяните със забележително правосъдие и висота на ума. За доказателство на необикновената мъдрост Библията съобщава единствения анекдот за спора на две жени, които родили в разстояние на три дни в една и съща къща две момченца. От тях едното умряло. Едната от жените упрекнала другата, че през нощта тя откраднала живия й син и го заменила с трупа на родното си дете, неочаквано задушено от нея по време на съня.

Разрешението на тоя спор било предложено на царя. Майката, обвинена в подмяна, се кълняла, че живото дете, донесено в съда, е нейното собствено; другата се кълняла не по-малко горещо, че детето принадлежи на нея, и си го искала.

Тогава Соломон заповядал да донесат меч, за да раздели детето на две части и да даде на всяка майка по половина. В тоя миг се раздава вик на ужас от истинската майка, която настояла детето да се даде на оная, която го е откраднала, само и само да не го убиват. Другата, напротив, се издала със следните неразумни думи:

— Нека не бъде ни мое, ни твое, сечете.

Но заповедта на Соломон била само изпитване. Той отсъдил детето да се върне на истинската майка (гл. 3, ст. 16–28).

Вярващите изпадат във възторг, когато проповедниците разказват от амвона тоя анекдот. Ала Соломон е могъл и съвсем да не прибягва до ужасното изпитание: трябвало е само да се обърне към всяка баба и тя без затруднение би определила кое дете се е родило в навечерието и кое кара четвърти ден.

Но няма да бъдем придирчиви и ще се преклоним пред „необикновената мъдрост“ на Соломон. Ще кажем само, че анекдоти като тоя — на път и сред път. Всички народи винаги са имали съдии, които са съчетавали проницателност с простота. Ще се ограничим само с два случая. Съдиите, за които ще стане дума, не са получавали от бога насън дара на мъдростта.

Някакъв човек се изкачил на върха на една камбанария, за да поправи нещо там. Имал нещастието да падне, но заедно с това имал щастието да не се убие. Само че падането му било съдбоносно за човека, върху когото той паднал: тоя човек умрял. Роднините на убития дали падналия под съд. Те го обвинили в убийство и искали или смъртно наказание, или възмездие за загубата. Как да се разреши такъв спор? Трябвало да се даде някакво удовлетворение на роднините на умрелия. Заедно с това съдията не се смятал в правото си да обвини в убийство, дори и неволно, човека, който сам бил жертва на нещастен случай. Съдията заповядал на оня от роднините на умрелия, който бил особено настойчив в тъжбата си и по-високо от всички настоявал да отмъстят, да се изкачи сам на върха на камбанарията и да се хвърли оттам върху подсъдимия — неволен убиец, когото задължил да стои по това време на същото място, дето предал дух потърпевшият. Не ще и дума, че натрапчивият ищец веднага се отказал от глупавия си иск.

Вторият интересен случай става с гръцки съдия. Един млад грък събирал пари, за да плати с тях на хетерата Теонида и да я обладае. В това време му се присънило една нощ, че се е насладил на прелестите на Теонида. Като се събудил, той решил, че ще бъде неразумно да похарчи парите за някакъв миг. Преди това той бил казал на приятелите си за своите любовни намерения, а сега им съобщил за съня си и решението си да се откаже от удоволствието да стане любовник на Теонида. Обидена от този обрат на работата, а главно ядосана от това, че не е получила парите, хетерата призовала юношата на съд, искайки възнаграждение. Тя твърдяла, че е запазила правото си върху сумата, която младият човек се канел да й предложи, защото тъкмо тя, макар и насън, е задоволила желанието му. Съдията, който съвсем не е бил някакъв Соломон, взел решение, пред което нашите свещеници трябва да се преклонят: тоя езичник, когото бог не бил просветлил със светлината на истинското благочестие, предложил на младия грък да донесе обещаната сума и да хвърли парите в басейна, за да може хетерата да се наслади на звука и съзерцанието на златните монети, точно така, както юношата се насладил на призрачната близост.

Хващаме се на бас, че ако на „светия дух“, който обича веселички истории, и то с фустички, би дошла на ум току-що изложената, той би й намерил място в Библията и би я вписал в актива на мъдростта на Соломон. За съжаление въображението му, както е явно от цялото съдържание на Библията, е доста бедно.

След анекдота със съда третата книга на „Царства“ минава към изброяването на най-важните слуги на Соломон. Читателят няма да ни се разсърди, ако пропуснем тия мудни редове. Затова пък малко по-нататък ние намираме нещо интересно за славата и богатството на сина Давидов.

„Иуда и израил, бидейки многобройни като пясъка при морето, ядяха, пиеха и се веселяха.

Соломон владееше всички царства от река Ефрат до филистимската земя и до границата на Египет. Те принасяха дарове и служеха на Соломона през всички дни на живота му“ (III Царства, гл. 4, ст. 20–21).

Тук „светият дух“ вече е прекалил с шегата, като се има предвид, че работата не се отнася за ония далечни времена, за които историците нямат никакви данни: кой е чувал когато и да било, че евреите са царували от Ефрат до Средиземно море? Вярно е, че с разбойничество те си завоювали малък кът земя сред скалите и пещерите на Палестина — от Вирсавия до Дан; но отникъде не е известно Соломон да е завоювал или по някакъв начин да е придобил макар един квадратен километър извън Палестина. Напротив, „египетският цар“ владеел част от Палестина, а няколко хананейски окръзи просто не се подчинявали на Соломон. Де е тогава това прехвалено могъщество?

„Всекидневната храна на Соломон беше: трийсет кора пшенично брашно и шейсет кора друго брашно, десет угоени вола и двайсет вола от пасбището, и сто овци, освен елени и сърни, и диви кози, и угоени птици“ (ст. 22–23). Дявол да го вземе! Какво самохвалство, наистина! Приближените, които Соломон канел на масата, във всеки случай никак не са рискували да умрат от глад.

Озадачени от това явно преувеличение, някои богослови са разтълкували, че подражавайки на вавилонските царе, Соломон е хранил слугите си и че това се подразбира в „свещения“ текст. Бедата е само там, че еврейското царче е приличало на вавилонския цар, колкото някой дребен земевладелец на руския император.

„Соломон имаше четирийсет хиляди ясли за колеснични коне и дванайсет хиляди за конница“ (ст. 26). Тия четирийсет хиляди ясли са нещо още по-прекрасно, отколкото трийсетте вола и стоте овци ежедневна порция на негово величество царя израилски и иудейски.

„И Соломоновата мъдрост беше по-голяма от мъдростта на всички синове на Изток и от всичката мъдрост на египтяни.

Той беше по-мъдър от всички люде, по-мъдър от Етана езрахитеца и от Емана, и от Халкола и Дарда, Махолови синове, и името му се славеше по всички околни народи.

Той изрече три хиляди притчи и песните му бяха хиляда и пет“ (ст. 30–32).

Разбира се, никой не знае кои са тия Етан и Еман, и Халкол и Дарда, които така уверено са поставени тук за сравняване със Соломон и които „свещеният“ автор цитира с невъзмутим апломб, сякаш става дума за мъдреци, известни на цял свят. Начинът да се позовават на никому неизвестни знаменитости, който от време на време се промъква в „свещеното писание“, е един от най-характерните белези на оня дух на злостно измамничество, в който безпристрастният изследовател е склонен да види единствения „дух“, вдъхновявал авторите на цялата книга.

Що се отнася до трите хиляди притчи и хиляда и петте песни, от тях са се запазили само няколко, и то само приписвани на Соломон. Все пак би било по-добре, забелязва Волтер, тоя цар да се е занимавал цял живот само с писане на древноеврейски оди, вместо да пролива кръвта на брат си.

Ние се приближаваме до прочутия Иерусалимски храм, за построяването на който Соломон пропилял седем години, а още тринадесет години — за построяване на двореца. На тая тема са посветени четири глави от третата книга на „Царства“. Ние ще проследим бегло най-същественото.

„Хирам, тирски цар, прати служителите си при Соломона, като чу, че го помазали за цар вместо баща му, защото Хирам беше Давидов приятел през целия си живот.

Също и Соломон изпрати да кажат на Хирама: и ти знаеш, че баща ми Давид не можа да съгради дом на името на господа, своя бог, поради войните с околните народи, докле господ ги не покори под нозете му; но сега господ, бог мой, ми даде спокойствие отвред: няма противник и няма вече спънки.

И ето аз имам намерение да съградя дом на името на господа моя бог, както бе казал господ на баща ми Давида, думайки: твоят син, когото ще поставя на твоя престол вместо тебе, ще съгради дом на моето име; затова заповядай да ми насекат кедри от Ливан; и ето моите слуги ще бъдат заедно с твоите слуги и ще ти плащам за твоите слуги, каквото ти определиш, защото знаеш, че у нас няма люде, които да умеят да секат дървета тъй, както сидонци…

И Хирам даваше на Соломона дървие кедрово и дървие кипарисово, напълно според желанието му.

А Соломон даваше на Хирама двайсет хиляди кора пшеница за прехрана на неговия дом и двайсет кора цедено маслинено масло…

Цар Соломон наложи тегоба върху цял израил: а тегобата състоеше в трийсет хиляди човеци.

Той ги пращаше на Ливан по десет хиляди на месец, на смени; един месец биваха на Ливан, а два месеца — по домовете си. Адонирам пък беше техен началник.

Соломон имаше още седемдесет хиляди преносвачи на товари и осемдесет хиляди каменоделци в планините, вън от трите хиляди и триста началници…“ (III Царства, гл. 5, ст. 1–6, 10–11, 13–16).

„Храмът, който цар Соломон съгради господу, беше дълъг шейсет лакти, широк — двайсет, и висок — трийсет лакти“ (III Царства, гл. 6, ст. 2). Древноеврейският лакът е равен на петдесет и два сантиметра, както египетският. Следователно постройката е била дълга тридесет и един метра, широка — десет и половина, и висока — петнадесет и половина метра.

„В храма той направи прозорци на откос с решетки.

И направи пристройка около стените на храма, около храма и давира^[1], и направи странични стаи околовръст.

Долният кат на пристройката беше широк пет лакти, средният — широк шест лакти, а третият — широк седем лакти; защото около храма извън бяха направени отстъпи, та пристройката да не допира до стените на храма“ (III Царства, гл. 6, ст. 4–6).

„А своя дом Соломон гради тринайсет години“ (III Царства, гл. 7, ст. 1). „Тогава Соломон свика при себе си в Иерусалим старейшините израилеви и всички коленоначалници, родоначалници… за да пренесат ковчега на завета господен… Дойдоха всички старейшини израилеви; и свещениците вдигнаха ковчега… внесоха ковчега на завета господен на мястото му, в давира на храма, в светая светих, под крилете на херувимите… Тогава царят и всички израилтяни с него принесоха жертва господу. Соломон закла за мирна жертва… двадесет и две хиляди едър добитък и сто и двайсет хиляди дребен добитък. Тъй царят и всички синове израилеви осветиха храма господу“ (III Царства, гл. 8, ст. 1, 3, 6, 62–63).

Подробностите, приведени в тия четири глави, са явно свръхмерно преувеличени. Тия божествени описания се топят като сняг на слънце, щом ги подложиш на повече или по-малко сериозен анализ. Сто осемдесет и три хиляди и триста души, без да се смятат каменоделците и другите работници, които ще се явят по-късно, са заети само с подготвителните работи по построяването на храма, който е замислен с дължина тридесет и един метър и половина и ширина десет метра и половина. Тия строители пропиляват седем години за построяването на една сграда на три скромни етажа с площ от триста двадесет и пет квадратни метра. Цифри, които карат да подскочи всеки, който има макар и повърхностна представа за строителство. Безбройните работници на Соломон навярно са били нечувани ленивци. Или пък, като не са получавали заплата, са се скитали без работа.

Размерите на сградата, които сочи третата книга на „Царства“, не съвпадат с указанията на втората книга на „Паралипоменон“ (гл. 3, ст. 4). Тези само различия в текстовете на „свещените“ писатели биха били достатъчни, за да предизвикат съмнения, ако основният текст изобщо не представляваше явна безсмислица.

Освен това невъзможно е да не се превиваш от смях, когато четеш описанията на тия етажи и пристройки, издигнати в постройката и излизащи с лакът една над друга, при което долният етаж е с метър по-тесен от горния. Това е съвсем зашеметително! И тези странични прозорци, които били широки отвътре и тесни отвън — това също не е лоша архитектурна измислица.

Празненството по освещаване на храма завършва по достоен начин описанието на постройката му. Такива жертвоприношения не би следвало да се правят често. Така „мъдро“ може да се стигне и до глад. Приемете, че теглото на всеки вол е сто килограма — ето ви вече два милиона и двеста хиляди килограма говеждо; прибавете още около два милиона килограма овче. Всичко това е било изпечено съвсем безцелно, единствено само да се подразни „свещеното“ обоняние на господа бога. И тия двеста и петдесет хиляди пуда месо представляват жертвоприношението само на Соломон! Библията прави специална уговорка, че израилевото общество принасяло жертви от дребен и едър добитък, които е невъзможно да се изброят поради множеството им (III Царства, гл. 8, ст. 5).

След всичко това, ако бог е останал недоволен, той наистина би показал непоносимо тежък характер. Ето защо „господ повторно се яви на Соломона, както му се бе явил в Гаваон“ (III Царства, гл. 9, ст. 2). Този израз ни позволява да мислим, че второто божествено явяване също е станало насън. Но Давидовият син бил доволен и не искал по-осезателни явявания. Няма да упрекваме бога и ние. Нека бъде така — щом ще е насън, нека е насън. „Волята божия“ е над всичко!

Божията награда на Соломон се състояла в малък тост, който бог произнесъл над ухото на спящия цар. Тоя тост може да бъде изложен със следните прости думи: ако ти и твоят народ продължавате да ме почитате, всичко ще върви добре; но ако ще се покланяте, ти и твоите поданици, на някакви други богове, тогава пази се! С една дума, старата песен.

„Цар Хирам набавяше на Соломона кедрово дървие и кипарисово дървие и злато по желанието му — цар Соломон даде на Хирама двайсет града в галилейската земя.

И Хирам излезе от Тир да прегледа градовете, които му даде Соломон, и те му се понравиха. И той каза: какви са тия градове, които ти, брате мой, си ми дал?“ (III Царства, гл. 9, ст. 11–13).

Просто е невъзможно да се разбере откъде цар Соломон е взел двадесет града, за да направи подарък на приятеля си Хирам: Самария още не съществувала, Иерихон бил жалко селце, Сихем и Ветил не били още построени след разрушението им — те били възстановени едва при Иеровоам. Ето всички „градове“ на Галилея от тогавашно време.

„Цар Соломон направи също и кораби в Ецион-Хавер, който е при Елот, на брега на Червено море, в Иудейската земя.

И Хирам прати на тия кораби свои поданици, които знаят морето, заедно със Соломонови поданици; те отидоха в Офир и взеха оттам четиристотин и двайсет таланта злато и го докараха на цар Соломон“ (III Царства, гл. 9, ст. 26–28).

За да се накарат вярващите да преглътнат такова невероятно нещо като флотата на негово величество Соломон, необходимо е, разбира се, да се покаже и някакво морско пристанище на принадлежащия нему бряг. Авторът не е посмял да построи това пристанище на бреговете на Средиземно море, защото всички пристанища по това крайбрежие принадлежали на финикийците и всички са доста известни. Като измислил някакво пристанище Ецион-Хавер в дъното на Елатския залив на Червено море, т.е. на изток от синайското крайбрежие, „свещеният“ мистификатор не рискувал, че някой може да установи фантастичността на това пристанище. В географията библейският Ецион-Хавер има същото значение, каквото прочутите библейски мъдреци Ефан, Еман, Халкол и Дадра имат в историята.

Що се отнася до резултатите от експедицията на соломоновата флота в Офир — страна, която просто си останала неоткрита въпреки трудолюбивите търсения на най-благонамерени историци и географи, — те били съвсем нищожни наред с онова великолепие и пищност, които са описани в предните глави. Да се обзаведе кораб, за да ти пренесе на връщане някакви четиристотин и двайсет таланта злато, ваше величество, това не е кой знае какво! За владетел, който е имал четирийсет хиляди ясли за дворцови коне и който си правил такива благочестиви развлечения като изгарянето на двеста и петдесет хиляди пуда месо при едно жертвоприношение, това е почти дреболия. Пресметнете разходите по експедицията, която продължила две години. Чистата печалба ще възлезе на истинска дреболия. Наистина не е трябвало да се отбелязва тая глупост като забележителен акт на държавната мъдрост и великолепието на двора на цар Соломон.

Клети мой „дух свети“! Между нас казано, и за теб има минути, когато слизаш толкова ниско от висотата на великолепните си шеги дръзновената фантазия на които понякога наистина е грандиозна.

За да успокоим вярващите читатели, ще побързаме да кажем, че „гълъбът“ се сепнал и поправил грешката си в глава девета на втората книга на „Паралипоменон“, важна част от Вехтия завет, също така „истинска“ и „света“, както и всички останали в Библията. Ние ще научим от нея, че „теглото на златото, що идеше на Соломон в една година, беше шестстотин шейсет и шест таланта злато“ (ст. 13). По-нататък: „царят направи и голям престол от слонова кост и го обкова с чисто злато, и шест стъпала към престола, и златно подножие, пристроено към престола, и опирала от двете страни на седалото, и два лъва, които стояха до опиралата, и още дванайсет лъва, които стояха там от двете страни на шестте стъпала. Такъв (престол) нямаше в никое царство. Всички съдове за пиене у цар Соломона бяха от злато… среброто в соломоново време не се ценеше за нищо“ (ст. 17–20). „Царски кораби ходеха в Тарсис със слугите Хирамови и всеки три години корабите се връщаха от Тарсис, та донасяха злато и сребро, слонова кост, маймуни и пауни. И цар Соломон надмина всички земни царе по богатство и мъдрост. И всички земни царе търсеха да видят Соломона, за да послушат мъдростта му, която бог бе вложил в сърцето му“ (ст. 21–23). „И направи царят (златото и) среброто в Иерусалим равноценно с простите камъни“ (ст. 27).

Най-сетне! На добър час, мили хвалипръцко в образа на „свети дух“! Всичко това е все още малко: първата книга на „Паралипоменон“ уверява, че Соломон получил и от баща си завидно наследство, което се изчислявало на хиляди таланти злато, сребро, мед и т.н. (гл. 29).

За развлечение Волтер се заловил да изчисли общата сума и да я превърне в онези пари, които се употребявали по негово време. „Това, което според Библията Давид бил оставил на Соломон — казва той, — прави точно осемнайсет милиарда французки ливри. Това, което Соломон бил събрал сам, може да се оцени на не по-малка сума. Доста смешно е да си представиш жалко царче притежател на тридесет и шест милиарда ливри, или приблизително на половин милиард фунта стерлинги.“

От Библията току-що научихме, че всички земни царе посещавали Иерусалим, за да се поклонят на Соломон и да му поднесат дарове. Ще речете, „свещеният“ автор вероятно се е потрудил да назове по име поне някой от тия царе: това не би могло да не направи благоприятно впечатление. Но авторът се стеснява твърде много от точни указания: какъвто и лъжец да е бил, „свещеният гълъб“ сам е почувствувал необходимост да остави нещо недоизказано, за да не се открие много лесно лъготенето му.

При все това, понеже е трябвало да се назове поне един от тия поклонници монарси, Библията ни преподнася паметното посещение на една „могъща владетелка“ — някоя си „савска царица“. Глава десета на третата книга на „Царства“ почти изцяло е посветена на това събитие, също както и девета глава от втората книга на „Паралипоменон“. Що се отнася до страната, повелителка на която е била тая дама, въпросът за нея е предизвикал многобройни спорове между богословите. За нещастие никой от тия „учени“ не е успял да каже с точност на кое място на земното кълбо се е намирала тази спомената само в Библията страна.

И така: „Савската царица, като чу за славата Соломонова в името на господа, дойде да го изпита с гатанки.

Тя дойде в Иерусалим с много голямо богатство: камили бяха натоварени с благовония, с твърде много злато и драгоценни камъни; тя дойде при Соломона и говори с него за всичко, що й беше на сърце.

Соломон и обясни всички нейни думи и нямаше нищо непознато за царя, което да й не обясни.

Савската царица видя всичката мъдрост на Соломона и дома, що бе той построил, и ястията на трапезата му, и жилището на слугите му, и държането на служителите му, и облеклото им, и виночерпците му, и всесъженията му, които принасяше в храма господен. И повече не можа да се удържи и каза на царя: истина е, което бях слушала в земята си за твоите дела и за твоята мъдрост; но не вярвах на думи, докле не дойдох и не видяха очите ми: и ето, мене и половината не ми е било казано; мъдрост и богатство ти имаш повече, отколкото съм слушала“ (III Царства, гл. 10, ст. 1–7).

На заминаване „царицата“ подарила на Соломон редки скъпоценни предмети, донесени от нея, и прибавила още сто и двадесет таланта злато. От своя страна галантният Соломон обсипал и нея с подаръци. Той й дал „всичко, що тя пожела и що поиска, вън от онова, което цар Соломон й подари с ръцете си“ (ст. 13).

Тази широка слава не могла да не увреди благополучието на соломоновата душа. Бог му дал мъдрост и не му я отнел: но Библията вижда началото на упадъка в дружеските връзки, които Давидовият син завързал с египтяни, амонитци, жителите на Сидон и др.: това са били, разбира се, глупави познанства.

„Цар Соломон залюби, освен фараоновата дъщеря, и много жени чужденки — моавитки, амонитки, идумейки, сидонки и хетейки — от ония народи, за които господ бе казал на израилевите синове: не влизайте при тях, и те да не влизат при вас, за да не скланят сърцето ви към своите богове. Към тях се прилепи Соломон с любовта си. Той имаше седемстотин жени и триста наложници“ (III Царства, гл. 11, ст. 1–3).

Знае се, че бог е гледал твърде благосклонно на многоженството на много от неговите патриарси и пророци. За да не отиваме далеч, можем да напомним, че Давид се ползвал много широко от тая снизходителност на господа бога. Но откровено казано, Соломон все пак е прекалил. Жените, които той обичал до една, следователно които са живели при него само за вид, са били хиляда! Хиляда жени той е обличал и събличал! Колко много трябва да са се уморявали ръцете му!

 

 

Случило се най-после това, което е трябвало да се случи, впрочем това, което бог като същество, което знае бъдещето по-добре, отколкото който и да било, е трябвало да знае предварително. За да угоди на седемстотинте си чуждестранни принцеси, Соломон почва да принася жертви на боговете им. На един хълм близо до Иерусалим той построява капище „на Хамоса, моавска гнусотия, и на Молоха, амонитска гнусотия“. Астарта и Милхом също получили своите почести (ст. 4–8).

Бог отец, който в първите времена на сътворението на света приписал като вина на Адам и Ева желанието им да познаят доброто и злото, напротив, бил очарован от пожелалия да познае същата наука Соломон. Бог го надарил с мъдрост, като придружил дара си с хиляди благословии. Във всичко това трябва да виждаме историческо указание, че и в тая епоха евреите не са имали определен и точно установен религиозен култ. Това е най-вероятното. Ако те имаха култ, „свещеният“ автор нямаше да разкаже, че Иаков и Исав са се женили за езичнички; Самсон нямаше да се ожени за филистимянка и т.н.

Критиците се облягат на тия нелепости, за да подчертаят, че нито една от еврейските книги във вида, в който те са дошли до нас, не е била създадена от съвременници на описваните от тях събития. Те казват, че през време на царуването на Соломон евреите едва почнали да се обединяват в държава. На тоя народ му е било съвсем безразлично дали техният цар се е покланял на бог, наречен Хамос, или Молох, или Адонай, или Яхве…

Както и да е било, Библията предоставя бога много ядосан. Резултат на този негов яд било третото му явяване пред Соломон. Този път вече не се казва, че бог се е показал насън. Сцената е изобразена много живо: бог упреква остро мъдрия Соломон за това, че той престанал да бъде разумен мъж, макар че мъдростта не му е била отнета. Давидовият син получил здрав, впрочем словесен, побой. „Задето това се върши у тебе и ти не запази моя завет и моите наредби, които ти бях заповядал, ще изтръгна царството от тебе и ще го дам на твоя раб“ (III Царства, гл. 11, ст. 11). Старецът е толкова вбесен, та езикът му явно се заплита, защото той веднага добавя (ст. 12): „но през твоите дни аз няма да направя това заради баща ти Давида: от ръцете на сина ти ще го изтръгна.“

Забележете, че в това време Ровоам, синът, за когото става дума, още не е успял с нищо да съгреши. Тогава възниква въпросът: ако той остане верен на бога, а греши само Соломон, защо той, Ровоам, трябва да плаща за счупените грънци? Ако, качвайки се на престола, той извърши същите престъпления, каквито е извършил баща му, той трябва да бъде наказан, но, разбира се, за собствения си грях. А защо бог казва на Соломон, че синът му ще плати за него? Може да се помисли, че като надарил Давидовия син с божествената си премъдрост, бог му е дал толкова много, че за личните си нужди е оставил съвсем незначителни дреболии.

И така, бог формално заявява на Соломон, че няма да му отнеме царството приживе. Ала Библията незабавно добавя: „и господ издигна на Соломона противник — идумееца Адера, от идумейски царски род“ (ст. 14). Кратката история на тоя Адер сама по себе си явно противоречи на всичко предишно. Трудно е човек да разбере до какво разводняване на мозъка е трябвало да стигне „свещеният“ автор, за да напише всичко, което му е диктувал тоя „лъжец гълъб“. Адер, както ни се съобщава, бил малко дете и се намирал в Идумея, когато Иоав, „генералисимусът“ на цар Давид, избил всички мъже на тая страна; той успял да се спаси от клането и да се скрие в Египет, придружен от няколко слуги на баща си. Фараонът му дал приют, сприятелил се с него, подарил му дом и доста обширно имение и дори му дал за жена родната сестра на жена си. „Свещеното писание“ досега не посочи името на нито един фараон. Но тук то ни съобщава името на египетската принцеса: Тахпенеса — сестрата на царицата. Трябва ли да прибавяме, че никъде и никога нито един историк не е промълвил и дума за нейното съществуване.

И така, Адер е шурей на фараона. Не изпускайте изпредвид, че всичко това е ставало през време на царуването на Давид. Библията разказва по-нататък, че щом Адер научил за смъртта на Иоав, той се сбогувал веднага с египетския цар, върнал се в Идумея и станал един от ония врагове, от които бог се възползвал, за да накаже Соломон за езическите му наклонности. Адер причинил много големи злини на Соломон.

Но глава единадесета на третата книга на „Царства“ казва (ст. 4): „когато Соломон остаря“, позволил да склонят сърцето му към поклонение на разни богове, а от култа на Яхве се отдръпнал; по-нататък научаваме още (ст. 42), че той царувал четиридесет години. Да допуснем, че предаността на Соломон към Яхве продължила тридесет години и че последните десет години от царуването му са били години на грях. И тогава или Адер, тоя, бич божи, шурей на фараона, повече от тридесет години нищо не е бил чул за смъртта на Давид, а това е съвсем невъзможно, защото веднага след възкачването си на престола Соломон се оженил за дъщерята на египетския цар, следователно за близка роднина на Адер; или пък Адер не е губил време и се е разходил с меч из израилското царство съвсем кратко време след възкачването на Соломон на трона. Но тогава връх на нечутото и невидяното е това, че Соломон е бил наказан за греховете си тридесет години преди извършването им.

Но ето нещо още по-точно: „господ повдигна против Соломона и друг противник — Разона, Елиадов син, който бе избягал от господаря си Адраазара, сувски цар… Той бе противник на израиля през всички дни на Соломона. Освен злото, сторено от Адера, той винаги пакостеше на израиля и стана сирийски цар“ (III Царства, гл. 11, ст. 23, 25).

Тоя Разон, сирийски цар, който причинил толкова горчивини на Соломон в продължение на цялото му царуване в Иудея, показва ясно, като две и две — четири, че царят, толкова мъдър и първоначално толкова предан на бог Яхве, е бил наказан на младини за грехове, които му предстояло да извърши едва на стари години, и че „свещеният“ автор противоречи сам на себе си, когато казва по-горе (гл. 4, ст. 20–21), че Соломон бил царувал от Ефрат до Средиземно море.

Зетят на египетския цар и на шестстотин деветдесет и девет други царе на земята е имал доста разправии и със собствените си поданици.

„И Наватовият син Иеровоам… Соломонов слуга, дигна ръка против царя.

Ето по какъв повод той дигна ръка против царя: Соломон строеше Мило, поправяше повредите в града на баща си Давида.

Иеровоам беше силен човек. Соломон, като забеляза, че този момък го бива за работа, постави го нагледник над поданните работници от Иосифовия дом.

В онова време случи се на Иеровоама да излезе от Иерусалим; по пътя го срещна пророк Ахия силомец, облечен в нова дреха. Те бяха само двама в полето.

И Ахия взе новата дреха, която беше на него, разкъса я на дванайсет части и рече на Иеровоама: вземи си десет части, защото тъй говори господ, бог израилев: ето изтръгвам царството от ръката на Соломона и десет колена давам на тебе, а едно коляно ще остане нему заради моя раб Давида и заради град Иерусалим, който избрах от всички израилеви колена“ (III Царства, гл. 11, ст. 26–32).

Ние видяхме вече как един левит разрязал на дванадесет парчета наложницата си, когато тя умряла в Гива, изнасилена в една нощ от седемстотин негодници.

А сега и пророкът разкъсва дрехите си (добре, че само дрехите!) на дванадесет къса, за да убеди Иеровоам, че бог му разрешава да вдигне бунт и че от дванадесетте израилски колена ще му се паднат не по-малко от десет. Тоя пророк Ахия, забелязва Волтер, е можел да прави заговорите против Соломон с по-малко разноски, без да жертвува новата си дреха, още повече, че бог не е разглезвал много пророците си с нови мундири. Освен ако Ахия е разчитал, че след възкачването си на престола Иеровоам ще покрие разноските му?

Още една бележка, която трябва да направим: от тримата врагове, които бог изправил срещу Соломон, само Иеровоам се опълчил против него наистина заради отричане от вярата и преминаване в езичество и пак той заедно с това единствен претърпял крах. Останалите двама врагове много жестоко и много успешно преследвали Соломон и му причинили твърде много огорчения, тревоги и унижения. Бунтът на Иеровоам завършил е пълна несполука. Соломон искал да убие Иеровоам, но той избягал в Египет, дето живял до смъртта на Соломон (ст. 40).

В единадесета глава, стих четиридесет и трети, е отбелязана смъртта на повелителя на седемстотинте жени и тристате наложници. Не се говори нищо обаче дали се е върнал на „истинския“ път или си е умрял като безбожен езичник. Вследствие на това богословите много спорят по въпроса, дали „мъдрият“ Соломон е проклет или не е проклет. Мненията им се различават.

Друг много неприятен пропуск — това е мълчанието на Библията за многобройните бракове на славния цар. Много лесно е да се каже, че Соломон издържал с права на законни жени седемстотин чуждестранни принцеси и херцогини, които произлизали от различни царствуващи домове на земното кълбо и изповядвали „лоши“ религии. Но би било интересно да имахме поне някакви описания на сватбените церемонии и празненства, с които са били придружавани тия бракове. Да допуснем, че религиозните заблуди на Соломон, които са го привлекли към езичеството, са продължавали десет години, което би било извънредно много. Тогава тия седемстотин принцеси и херцогини — законни жени, е трябвало да пристигат в дома на Соломон средно по седемдесет на година, а това би правило една царска сватба приблизително на всеки пет дни. Харесва ли ви се страна, която прекарва десет години в непрекъснати публични тържества, приемане на височайши особи, размяна на дипломатически вежливости и т.н. и т.н. и т.н.? Колко неприятно е, че в това време още не е съществувал Готският алманах^[2]: виж, тогава щяхме да знаем всички имена на седемстотинте царствуващи тогава династии.