Лео Таксил
Забавна Библия (24)

Глава двадесет и четвърта
Благочестиво-нравоучителната история на един левит

Книгата „Съдии“ завършва с една благочестива история, която впрочем, подобно на много други библейски легенди, едва ли може да спомага за повдигане престижа на избрания от бога народ. Един левит (служител на религията) имал държанка. Пътувайки, тази почтена двойка спряла в „града“ на вениаминяните Гива, в дома на един старик, който гостоприемно предложил на пришълците да похапнат.

Нека сега да почетем „свещения“ текст. „Когато развеселиха сърцето си, ето градските жители, развратници, заобиколиха къщата, захлопаха на вратата и думаха на стареца, стопанин на къщата: изведи човека, който влезе в къщата ти, за да го познаем.

Стопанинът на къщата излезе при тях и им каза: не, братя мои, не правете зло, когато тоя човек е влязъл в къщата ми, не правете това безумие; ето, аз имам дъщеря мома и той има наложница; ще ги изведа, опозорете ги и правете с тях, каквото ви е угодно; а с тоя човек не правете това безумие.

Но те не искаха да го слушат. Тогава мъжът взе наложницата си и я изведе при тях на улицата. Те я познаха и изнасилваха цяла нощ до сутринта. И я пуснаха призори.

И призори дойде жената и падна при къщните врати на човека, у когото беше господарят й, и лежа до съмване.

Господарят й стана сутринта, отвори къщните врати и излезе, за да тръгне на път: и ето, наложницата му лежи пред къщните врати и ръцете й на прага.

Той й каза: стани, ще вървим. Но отговор нямаше (защото тя бе умряла). Той я тури на осела, стана и замина за мястото си.

Като дойде у дома си, взе нож, улови наложницата си, наряза я по членовете й на дванайсет части и изпрати по всички предели израилеви“ (Съдии, гл. 19, ст. — 22–29).

Като коментира този епизод, лорд Болингброк го нарича копие на разказа за содомчаните, които пожелали да изнасилят двамата ангели.

Почти простимо е било, казва Болингброк, когато чувствените гърци, напарфюмирани и напомадени млади хора, в минути на разюздани оргии давали воля на лошите си чувства, внушаващи отвращение на човека в зрялата възраст. Но какво да се каже за тези жители на Гива, по-отвратителни от разбесувани кучета?

Пита се, може ли да се намери където и да е, освен в книгите, приписвани на „свети дух“, нещо по-отблъскващо от случая с този свещеник, който по обичая на източните свещенослужители вероятно е имал голяма рошава брада, покрит с прах от дългия път и все пак внушаващ нездрави страсти на цялото мъжко население в града?

„Във всички най-възмутителни истории на древността — възклицава Болингброк — няма нищо, което поне малко да се доближава до тази неправдоподобна гнусота. Содомските ангели били поне цветущи млади хора; те можели да бъдат ослепително красиви, както и подобава на ангели, и това е можело да съблазни нещастните содомчани; но жителите на Гива достигнали изглежда последните предели на развратеността“.

Колкото се отнася до решението да се изпрати по късче от тялото на умрялата жена на всяко от дванадесетте еврейски племена, то също е безпримерно и предизвиква само погнуса. Трябвало е значи да се екипират дванадесет пратеника и да се натоварят с тези ужасни подаръци. Но къде са се намирали дванадесетте колена? На кого във всяко племе е трябвало да се връчи дванадесетата част от трупа, щом племената са живеели без официални началници, в робство, под гнета на филистимяните?

„Тогава излязоха всички синове израилеви и се събра цялото общество като един човек от Дан до Вирсавия и Галаадската земя пред господа в Масифа. Събраха се (пред господа) началниците на целия народ, всички колена израилеви, в събранието на народа божий — четиристотин хиляди пешаци меченосци“ (Съдии, гл. 20, ст. 1–2).

Вие, разбира се, не сте забравили, че всичко това става непосредствено след смъртта на Самсон, когато филистимяните още държат евреите в най-жестоко робство. Как са се събрали дванадесетте колена? Как са понесли поробителите толкова многобройно въоръжено събрание? Библията не говори нищо за това: като че ли „свещеният гълъб“ е забравил съвършено за плачевното положение на избрания народ. Още по-малко именно към филистимяните, владетелите на земята, е трябвало да се обръщат, за да издействуват наказание за престъплението, извършено в тяхната среда: такова е правото на поробителите, право, което те всякога ревниво са пазели.

Малко по-нататък Библията говори, че 26 700 „меченосци от вениаминовите синове“ (ст. 15) се застъпили за виновните. Единадесетте пък други колена извадили четиристотин хиляди боеспособни човека (ст. 17).

„Ако към числото на войните — казва Волтер — се прибавят старците, жените и децата, трябва да се смята, че броят на всички евреи е достигнал един милион и седемстотин хиляди души, без да се смятат свещениците“. Но за да се държи в робство народ, сред който имало 426 000 въоръжени, е трябвало да се разполага най-малко с осемстотинхилядна армия. И как поробителите са оставили на своите роби оръжие, когато в първата книга на „Царства“ (гл. 13, ст. 19) е казано, че филистимяните не позволявали на евреите да имат нито един ковач, като се опасявали да не би те да направят мечове и пики, и че всичките синове на израиля бивали принуждавани да се обръщат към господарите си — филистимяните, когато им трябвало да поправят сечивата си.

В кое от тези две противоречащи едно на друго места в Библията се е пошегувал по-остро „божественият гълъб“? В кои именно от стиховете „свети дух“ се подсмива повече над доверчивостта и глупостта на вярващите?

Сега ще видим каква серия от битки предизвикало масовото изнасилване на държанката на левита. Еврейският свещеник разказал за станалото на едно събрание на четиристотинте хиляди въоръжени. Ще отбележим между другото, че за произнасяне на реч пред толкова многобройно събрание е бил потребен доста силен глас.

Библията привежда неговата реч. Споменавайки отгоре-отгоре и с недомлъвки за онзи вид възбуждение на жителите на Гива, жертва на което едва не станал той, левитът поискал отмъщение за любовницата си: „Наложницата ми изтощиха тъй, че тя умря“ — извикал той.

Не е безполезно да се отбележи, че в първата част на разказа е казано, че уж всички мъже на града изнасилвали нещастната, а в речта на пострадалия любовник „гълъбът“ съобщава, че „от целия тоя народ имаше седемстотин души отбрани, които бяха левичари, и те всички хвърляха с прашки камъни на косъм, без да погрешат“ (Съдии, гл. 20, ст. 16). Това е великолепно! Не е ли истина?

Възмутителното изнасилване, извършено от всички мъже на град Гива, продължавало цяла нощ — и само една нощ! Ако се смятат за виновни само тези седемстотин здрави войни и се вземе под внимание, че нощта в Палестина не продължава повече от десет часа, трябва да се признае, че тези побеснели хора някак си много бързо са се справяли със задачата си! Съвършено естествено е, че нещастната жертва не е можела да се защищава против толкова насилници и скоро се е обърнала в безчувствена маса, над която те са можели да се гаврят, без да им се пречи. При все това доста чудно е, че държанката на левита е могла да издържи насилието на 70 човека в час. По-малко от минута на всекиго! Неизбежно се налага да се мисли, че от самото начало на престъплението разбойниците са организирали помежду си определен ред, застанали са в редица, всеки с номера си, за да не се губи нито секунда време. Можете ли след това да отричате, че Библията е наистина книга на най-изумителни, действително единствени в света „чудеса“.

Серията от битки, последвали това ужасно престъпление, е не по-малко изумителна.

„На сутринта синовете израилеви станаха и се разположиха на стан пред Гива; и излязоха израилтяните на бой против вениамина, и наредиха се синовете израилеви в боен ред близо до Гива. Тогава излязоха синовете вениаминови из Гива и простряха на земята в оня ден двайсет и две хиляди израилтяни“ (Съдии, гл. 20, ст. 19–21).

Заслужава ли да се учудваме, че бог покровителствува именно Вениаминовото коляно, което застанало на страната на виновните, против всички останали израилтяни, които се застъпили за пострадалия?

„Вениамин излезе против тях из Гива на втория ден и простряха на земята от синовете израилеви още осемнайсет хиляди души меченосци“ (Съдии, гл. 20, ст. 25).

Ето вече изтребени по такъв начин 40 000 защитници, на правото дело. Това е ужасно! Но дочакайте края. Синовете на израиля ще излязат победители и това ще ни утеши. Единственото, което може да ни огорчи, това е съвършено фантастичният брой евреи, умъртвени от своите кръвни братя.

Еврейската армия удържала окончателна победа, но не защото се сражавала за правото дело, а единствено само благодарение на Финеес — сина на Елеазар и внук на Аарон. Той възнесъл по този повод гореща молитва към господа бога. Финеес?! Значи той още не е умрял, нашият стар приятел Финеес? Вече толкова време за него нямаше никакви известия!

„И се обърнаха срещу Гива десет хиляди души отбрани от цял израил, и се почна жестока битка. Но вениаминовите синове не знаеха, че ще ги сполети зло, а Господ разби вениамина пред израилтяните и израилтяните простряха в оня ден от синовете вениаминови двайсет и пет хиляди и сто души меченосци“ (Съдии, гл. 20, ст. 34–35). И вениаминовите синове видели, че са победени.

Тогава те показали на армията на израиля гърбовете си и ускорили крачката си по посока на пустинята. Но армията на израиля ги следвала по петите. Евреите обкръжили „синовете на вениамина“ и ги преследвали до Менухи и ги „поразяваха до самата Източна страна на Гива“. И „синовете на вениамин“, бидейки обкръжени от враговете, загубили 18 000 убити (ст. 42–44). Оцелелите побягнали по посока на скалата Римон и израилтяните изтребили там още 5 000 които били настигнати по пътя, а после продължили преследването до Гидом и „убиха от тях още две хиляди души“ (ст. 47). Шестстотин души се спасили, като се скрили на скалата Римон, където останали четири месеца. А израилтяните, като се върнали от бойното поле, изтребили всички оцелели в Гива: и хора, и добитък. Те изгорили също всички градове и села на Вениаминовото племе (ст. 47–48).

В това повествование „свети дух“, който така разточително пилеел човешкия живот, изглежда малко се е поуплел. Съвсем неотдавна той ни разказваше, че войниците на Вениаминовото племе били всичко 26 700, смятайки в това число и отбраните бойци на Гива. Но ако само не се лъжем в сметката, ето вече 50 000 от Вениаминовото коляно са убити в сраженията, които следвали едно подир друго с главозамайваща бързина. Следователно или през време на боевете вениаминовите синове са се плодили и размножавали толкова, че броят им се удвоил, а това би било особено любопитно „чудо“; или пък „свети дух“, диктувайки тези измислици, е забравил правилата на събирането и тогава това „чудо“ е още по-чудно!

В тази история е интересно още и появяването на нашия забележителен Финеес. Той изведнъж се оказал в сражението в минутата, когато никой не го очаквал, когато всички, и не без основание, е трябвало да го смятат за изключен от списъците на живите. Ние отдавна-отдавна се утешихме, предполагайки, че той е погребан ако не наред с дядо си Аарон, то поне наред с баща си Елеазар. Нищо подобно! Съвършено напразно сме се огорчавали. Стих 28 от глава 20 на книгата „Съдии“ изключва възможността от каквито и да било грешки: става дума не за адаш и не за еднофамилец, защото Финеес, който моли бога да дарува победа на израилтяните против „синовете вениаминови“, е именно „Финеес, син на Елеазар, сина на Аарон.“

Още ли не разбирате каква е работата? Тогава смятайте на пръсти и ще бъдете изумени.

Това е онзи същият Финеес, за когото четохме, че при живота на Моисей поразил евреина Зимри и прекрасната мадианитянка Хазва с наказващия си меч в минутата, когато тази двойка издавала любовни въздишки. Книгата „Числа“, която в глава 25 ни дава официален отчет за подвига на този левит, така и величае Финеес — „син на Елеазар, сина на Аарон“ (ст. 7 и 11). Това е било, както помни читателят, в Моав, преди пристигането на евреите в „обетованата земя“, много преди преминаването през река Йордан. Следователно, много вода е изтекло оттогава — от смъртта на Зимри до сражението с Вениаминовото коляно. Това сражение е станало след смъртта на Самсон. С него завършва книгата „Съдии“.

Вие, разбира се, не сте забравили още, че между евреите, достигнали двадесетгодишна възраст от момента на излизането от Египет, генерал Иисус и господин Халев били единствените, на които бог обещал влизането в Ханаанската земя. От друга страна, Библията говори, че Иисус живял 110 години. Ако се съберат 40-годишните скитания по пустинята с двадесетгодишната му възраст към момента на преминаване на Червено море, ще се окаже, че той е бил на шестдесет години, когато е сменил Моисей. Следователно той е командувал и управлявал евреите петдесет години.

Колко пък време е минало от преминаването на евреите през река Йордан под водителството на Иисус до изтребването на „синовете вениаминови“?

Управление на Иисус — 50 години. Стих 10, глава 2, от книгата „Съдии“ говори, че имало цяло поколение, „което не знаело господа и делата му“. Да сметнем на това поколение 20 години. Настъпва първото робство на евреите при месопотамския цар — 8 години. Освобождение, управление на съдията Готониил — 40 години. Второ робство при цар Еглон — 18 години. Благодарение на съдията Аод игото е съборено и избраният народ получава дълъг отдих — 80 години. Настъпва трето робство при цар Иавин — 20 години. Тържество на Дебора и Варак и нов отдих — 40 години. Ново появяване на мадианитяните, четвърто робство — 7 години. Подвизите на Гедеон и освобождаване от мадианитяните — 40 години мир. Евреите отново попадат под иго, този път под игото на собствения тиранин — Авимелех — 3 години. Управление на съдията Фол — 23 години. Управление на съдията Иаир — 22 години. Шесто робство, амонитянско — 18 години. Освобождение благодарение на Иефтай и управление на този съдия — 6 години. Мирно управление на трима съдии: Есевон — 7 години, Елон — 10 години, Авдон — 8 години. Седмо робство, филистимянско — 40 години. Подвизи и управление на Самсон — 20 години. Сбор — 480 години! Толкова време изтекло от преминаването на Йордан от евреите, в числото на които бил Финеес, който съпровождал баща си Елеазар, до смъртта на Самсон.

Заключение: жрецът Финеес е бил най-малко на петстотин години, когато се обърнал към бога с молитва за израилтяните, против „синовете вениаминови“, молейки то да отмъсти за държанката на левита, изнасилена 700 пъти в продължение на една нощ от бесните самци на град Гива!

Но защо библейският текст забравя да упомене точката възраст на великия жрец Финеес? Малко точност тук би била не без полза. Защото скептиците могат да кажат, че „свещеният гълъб“, като се скарал с аритметиката, забравил също и хронологията, официалната и свещена хронология! Шега ли е да се каже?!

Като разгромили Вениаминовото коляно, единадесетте колена на израил скоро се разкаяли за разрушителните си действия. Евреите стенели, казвайки: „Горко ни! Защо изчезна едно от нашите колена?“

После си спомнили за шестстотинте синове вениаминови, които преживявали, като се криели на скалата Римон. Защо да не станат те семе, от което отново да се разрасне дървото на Вениамина? Да, но… от самото начало на враждебните действия в Масиф от евреите била горещо дадена клетва никога да не дават дъщерите на израил да се женят за човек от Вениаминовото коляно (Съдии, гл. 21, ст. 1). Почнали да търсят изход от затруднителното положение. И ето, един не глупав човек подсказал: трябва да се поразпита, потърси и вероятно ще се намерят семейства, които не са били в Масиф в момента на клетвата.

Почнало разследване. То открило, че евреите от град Иавис не участвували в митинга, който взел резолюцията за изтребване на „синовете вениаминови“. Тогава почнало изтребване на добрите евреи, които живеели в Иавис, и хората, изпратени тук с тази благочестива мисия, се успокоили само когато от цялото население на града останали четиристотин девственици, които изпратили на Римонската скала.

Но жителите на тази скала забелязали, че полученото количество жени е малко, че двеста „синове вениаминови“ са пренебрегнати в делбата. Работата отново се затруднила. Тогава старците си спомнили за голямото празненство в чест на бога, което трябвало да се състои в град Силом, и взели следното мъдро решение: на „синовете вениаминови“, които не получили жени, да се разреши да си откраднат такива през време на религиозните церемонии и народни празненства в Силом. И за свое удоволствие те откраднали двеста силомски танцьорки. Татковците и мамичките нямали право да протестират и с изключение на тях всички били доволни. Потомците на Вениамин веднага след това възстановили и наново построили изгорените си градове.

Този начин на възстановяване на цяло племе се е видял доста странен на всички критици. Но понеже критиците са нечестивци, какво струват техните бележки? През време на празненствата „ковчегът на завета“ се намирал в Силом, значи сам бог е присъствувал тук. И ако той не е почнал да хвърля огън и пламък, който би погълнал престъпниците, трябва ли още някакво доказателство за неговото благосклонно отношение към похитителите на младите хубавици?

Млъкнете, критици! Преклонете се пред неизповедимите пътища на божественото „провидение“!