Лео Таксил
Забавна Библия (15)

Глава петнадесета
Новото протеже на господа бога — „светият боговидец“ Моисей

„Изход“ е книга, която разказва за бягството на евреите от Египет и за дългото им скитане по пясъците на Синайската пустиня; тя се допълва от книгите „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“. Библията казва, че пътешествието на евреите продължавало четиридесет години. Погледнете картата на Арабия и Палестина. Евреите напуснали Египет „през Ваал-Цефон“ (Изход, гл. 14, ст. 2, 9), който сега се нарича Суец. На това място те уж преминали Червено море. След това минали край източния бряг на Суецкия залив и се спуснали до Рефидим, прехвърляйки Синайския планински масив. В южната част на Синайския полуостров те свърнали на североизток към Асироф (сега Айн-ел-Адра). Тръгвайки оттук на север, те заобиколили Мъртво море откъм изток и най-после се добрали до Иерихон.

Целият този път няма и хиляда километра. На куц човек не биха били потребни и три месеца, за да измине този път, дори ако си отпочива добре в крайпътните ханища. А евреите загубили четиридесет години в това пътуване. Да се преклоним и да се посмеем над невероятната измислица на „божествената патица“, която свещенослужителите поднасят на трапезата на вярващите християни и евреи.

Вярващите не размислят и без колебание гълтат всичко. Ако биха си дали труд да поразмислят, след като прочетат книгата „Изход“, те биха сметнали най-малкото за чудно, че Моисей, наричан автор на тази книга, който уж бил възпитан в Египет и преживял там много години, не е казал в тази книга нито дума за паметниците, нравите, законите, религията, политиката, историята на тази славна държава, която в онези отдавнашни времена е стояла на върховете на цивилизацията. През тази епоха процъфтявали градовете Тива и Мемфис, за съществуването на които авторът на „Изход“ изглежда нищо не знае. Той не говори нищо за тези разкошни и богати градове, широко известни на всички в неговата епоха. Колкото се отнася до управниците, които тогава царували в Египет, „свещеният“ автор еднакво ги нарича фараони, без да знае, вижда се, че това съвсем не е име. С думата „фараон“ египтяните назовавали своите царе, както японците назовават своите владетели с думата „микадо“.

Като говори за различни египетски царе и като им приписва събития, отделени едно от друго с цели векове, Моисей, който намира за всичките само името „фараон“, прилича на псевдоисторик, който в измислиците си, засягащи историята например на Русия, би казвал просто „негово величество царя“ и за Иван Грозни, и за Петър I, и за Николай I, без да ги назовава по име; такъв историк би бил просто невежа и би накарал всички да се смеят. Как е възможно да се отнасяме сериозно към автора на „Битие“ или „Изход“? Той познава и точно изброява най-малките и нищожни владетели, когато става дума за царства, потънали в небитието, неподдаващи се на проверка, а и съвсем измислени, като Содом, Гомора и Херар. Но когато работата се отнася до действително съществуваща и исторически важна държава като Египет, неговата осведоменост става толкова скромна, че не се решава да каже дали фараонът, за който говори се нарича Тутмес, Аменхотеп или Рамзес. Той дава подробни сведения, когато е невъзможно да се проверят, и говори общи фрази, когато трябва да избегне точността, която може да изобличи голата му фантазия.

Богословите, които са обявили „Петокнижието“ за най-висша проява на истината, не са предвидели откритията на учените египтолози и спокойно са установявали времесъществуването на света въз основа на библейските приказки. Така според римокатолическото летоброене „сътворението на света“ станало през 4004 г., преди така наричаното рождество Христово, а всемирният потоп — в 3296 г.^[1] А между това египетският военачалник Мина, който образувал първата известна династия на фараоните, вече обединил Египет в могъщо царство 3200 години преди началото на християнското летоброене.

Историческите паметници на Египет са приведени в известност и разшифровани, прочетен е летописът на вековете, записан върху камъните на храмовете и обелиските, известна е историята на великите фараони, храмовете, градовете. „Изходът“ на евреите от Египет, отнасян от богословите към началото на XV век преди н.е., е трябвало да стане при царуването на фараона Тутмес III или Аменхотеп III. Но историята на тези царувания не се съгласува никак е повествованията на книгата „Изход“. Тези могъщи владетели покорявали Етиопия, Арабия, Месопотамия, Ханаан, Ниневия и остров Кипър. Техни данъкоплатци били вавилоняните, финикийците, арменците. Успехът на тяхното оръжие се разширил далече в Западна Азия. Известен е дълъг списък на царе и народи, покорени от египетските фараони в онова време. Никой от фараоните не е загивал така безславно, както фантазира Библията.

Тези предварителни сведения ще ни помогнат по-добре да проследим мита за Моисей.

И така 66 евреи се размножили в Египет, „тъй, че оная земя се напълни от тях“ (Изход, гл. 1, ст. 7). Царствуващият в онова време фараон забравил съвършено за заслугите на Йосиф пред Египет. Много жесток бил този фараон. (Ще го наричаме с това „име“, дадено му от „свещения“ автор.) Той повикал двете еврейски акушерки — госпожа Шифра и госпожа Фуа, които обслужвали всички свои съотечественички, и им заповядал, като приемат раждащите се еврейски момченца, да ги умъртвяват. Акушерките не се подчинили на заповедта на фараона и когато той ги запитал защо оставяли младенците живи, те отговаряли: „еврейските жени не са като египетските; те са здрави и преди още да отиде бабата при тях, раждат“ (Изход, гл. 1, ст. 19).

Тогава фараонът издал заповед да се давят новородените еврейски момченца.

Не е трудно да си представим колко отчаяния породила тази заповед в еврейските семейства. Изпълнението й било толкова по-лесно осъществимо, че нещастните потомци на Иаков били в робско положение, лишени от каквато и да било защита: жестокото отношение на фараоновите чиновници ги лишавало от обикновените човешки права; те изпълнявали най-тежките работи (Изход, гл. 1, ст. 11–14).

И ето една еврейска майка от коляното на Леви се изхитрила да крие своя новороден син в продължение на три месеца. Като нямала възможност да го крие повече и като се страхувала от донос, тя взела една тръстикова кошница, засмолила я, положила в нея детето и я оставила в тръстиките на брега на реката. Тя наредила на по-голямата сестра на детето да следи отдалече кошницата. В това време дъщерята на фараона, съпровождана от приятелките си, дошла при Нил да се къпе.

„Свещеният“ автор забравя да похвали мъжеството на младата принцеса, а това е доста неприятно: къпането в Нил, който гъмжи от крокодили, е било от страна на младата девойка подвиг, достоен за преклонението на читателя. Освен това дворът на фараона е бил в Мемфис (средното течение на Нил), а от Мемфис до „земята Гесем“ (на североизток от Мемфис), където живеели евреите, разстоянието е повече от 80 километра. Но както и да е било, принцесата се появила точно навреме!

Понеже нищо ще става без волята на всезнаещия бог, то тъкмо с негово съгласие всичките еврейчета, издавени в Нил, били изядени от крокодилите, а това детенце той спасил заради по-нататъшните си планове. Разбира се, сам бог е изпратил дъщерята на фараона да се къпе толкова далече, като й внушил предварително царствено презрение към крокодилите и хипопотамите. И случило се така, както било угодно на „провидението“: принцесата намерила плаващата люлка, била трогната от плача на детето и веднага се досетила, че то е еврейче. Дошла и майката. Дъщерята на фараона й поръчала да кърми детето, обещавайки да плати за това, и си отишла, щастлива от съзнанието за своето благородство. По-сетне, като откърмила детето, майката го занесла на принцесата. Последната се привързала към него, дала му име Моисей, което уж значи „изваден от водата“, и така горещо ходатайствувала за него пред царя, че фараонът, въпреки своята жестокост, дал съгласие момченцето да се възпитава при двора.

Царят, неговата дъщеря и придворните се възхищавали от Моисей. Без съмнение очаквало го блестящо бъдеще. Но веднъж, виждайки как един египтянин биел евреин, Моисей убил египтянина. Като поразмислил за възможните последствия от убийството, той решил да се скрие в мадиамската земя. Тази страна се намирала на югоизток в Синайския полуостров. Тя не бива да се смесва с другите две провинции, които в Библията носят същото название. За тях ще стане дума по-нататък. Местонахождението на тези провинции Библията отнася също и на север от Елатското море (сега залив Акаба), и на изток от Мъртво море. Тези „мадиамски земи“ в Библията са най-грубо разбъркани. Може да се мисли, че „свети дух“ е бил загубил географската си карта и е разчитал само на своята, явно много слаба памет, а главно — на наивната доверчивост на вярващите.

В Мадиам №1 Моисей се запознал с един езически жрец на име Иотор баща на седем дъщери, една от които, прекрасната Сепфора, пленила сърцето на младия беглец. Брак, продължителен меден месец — и ето го нашия Моисей щастлив баща на един дебеланчо, на когото е дадено името Гирсам.

В това време от царуващия фараон направили поредната мумия, но неговият наследник продължавал жестоката му политика към евреите и дори усилил тежестта на робството им. Тогава бог, който като Моисей забравил и да мисли за злощастията на евреите, внезапно си спомнил за съюза, който сключил с Авраам, Исаак и Иаков.

Жрецът Иотор имал стадо и понякога поръчвал на зет си да пасе добитъка. Веднъж Моисей откарал стадата на планината Хорив, която лежи в Синайското плоскогорие, но е доста далеч от планината Синай. Изведнъж пред него пламнал крайпътният храст, цял обхванат от огън. Този храст обаче не изгарял. Моисей стоял о отворена уста. И извикал „към него бог изсред къпината“ (Изход, гл. 3, ст. 4) и му заповядал да си събуе обувките. Моисей се подчинил. Тогава бог обявил, че му дава високо поръчение, а именно: изпраща го при фараона да му предложи да освободи евреите и да ги освободи от Египет, на което впрочем фараонът няма да се съгласи, преди да види чудесата, направени от Моисей. Той трябва също да повдигне духа на съплеменниците си. Моисей запитал видението как се казва. Бог отговорил „на Моисея: аз съм вечно съществуващият“. И казал: „тъй кажи на синовете израилеви: вечно съществуващият (Йехова) ме изпрати при вас“ (Изход, гл. 3, ст. 14).

"… и извика към него бог изсред къпината" (Изход, гл. 3, ст. 4).

Между съветите, отнасящи се до предстоящото заминаване от Египет, бог дал още и следния: „всяка жена ще измоли от съседката си и от съжителката си сребърни и златни неща и дрехи; и вие ще премените с тях синовете и дъщерите си и ще оберете египтяни“ (Изход, гл. 3, ст. 22).

А после, след като Моисей изказал опасението си, че само на думите му няма да повярват нито евреите, нито пък още повече фараонът, бог веднага, без да излезе от мястото си, го сподобил с дара да твори „чудеса“. Тоягата, която зетят на Иотор държал в ръка, се превърнала в змия и после пак станала жезъл. Бог казал още: „Тури си ръката в пазухата си“. Моисей се подчинил, но когато извадил ръката си, оказало се, че тя е побеляла от проказа като сняг. След това той още един път по божия заповед поставил ръката си в пазвата и веднага я извадил съвършено здрава. Бог научил Моисей също така да превръща водата в кръв и кръвта във вода.

Моисей се колебаел: той казал на бог, че неговото заекване ще му попречи да бъде добър оратор и да въодушевява народа. На бога му докипяло, но не излекувал пелтеченето на Моисей, което щяло да бъде най-добре, а му дал за помощник Аарон, неговия брат. Ще забележим мимоходом, че Аарон, без да се крие, живеел в Египет и е съвършено неизвестно по какъв начин майката е спасила този си син.

В резултат на преговорите с видението Моисей се сбогувал с тъста си и заминал, вземайки жена си и децата си. „По пътя, когато Моисей беше на нощувка, случи се, че го срещна господ и искаше да го умъртви. Тогава Сепфора взе остър камък, обряза крайната плът на сина си и като я хвърли при нозете Моисееви, рече: ти си ми кръвен жених“ (Изход, гл. 4, ст. 24–25).

Това обезоръжило бог и Моисей можал да продължи пътя си.