Лео Таксил
Забавна Библия (34)

Глава тридесет и четвърта
Последните дни и присноблажената кончина на светия цар Давид

„В дните на Давида имаше по земята три години глад, година след година. Давид попита господа. И господ каза: това е поради Саула и кръвнишкия му дом, задето изби гаваонци.

Тогава царят повика гаваонци и говори с тях. Гаваонци бяха не от израилевите синове, а остатъци от аморейци; израилтяните им бяха дали клетва, ала Саул искаше да ги изтреби от ревност към потомците на Израиля и на Иуда.

И Давид каза на гаваонци: какво да направя за вас и с какво да ви примиря, за да благословите наследието господне?

Гаваонци му отговориха: не ни трябва ни сребро, ни злато от Саула, ни от неговия дом, не ни трябва и да се убива кой да е от израиля. Той попита: а какво искате? Аз ще сторя за вас.

Те отговориха на царя: от оня човек, който ни погубваше и искаше да ни изтреби, та да ни няма ни в един от израилевите предели, от неговите потомци предай ни седем души и ние ще ги обесим (посред бял ден) пред господа в Гива, град на Саула, избраника господен. И царят каза: ще предам.

Но царят пожали Мемфивостея, син на Ионатана, Сауловия син, поради клетвата в името господне, която беше между тях, между Давида и Сауловия син Ионатана.

И царят взе Армона и Мемфивостея, двамата синове на Рицпа, дъщеря на Айя, които тя бе родила на Саула, и петте синове на Мелхола, Саулова дъщеря, които бе родила на Адриела, син на мехолатеца Верзелия, и ги предаде в ръцете на гаваонци, и те ги обесиха (посред бял ден) на планината пред господа. И загинаха всички тия седем души заедно; те бяха погубени в първите дни на жътвата, в началото на ечемичената жътва“ (II Царства, гл. 21, ст. 1–9).

Това място в Библията е затруднявало винаги богословите. Работата е там, че никъде в Сауловото житие не се казва, че той е причинил макар и най-малка вреда на гаваонци. Напротив, Самуил постоянно го засипвал с упреци за великодушието и милосърдието, които той нееднократно проявявал към съседните народи. Ние още не сме забравили, че „пророкът“ обявил Саул за свален тъкмо защото не унищожил докрай няколко племена, живущи в тази страна: амаликитяни, аморейци, идумеяни и др. Освен това самият Саул бил роден в Гива и напълно естествено е щадил съотечествениците си; ако беше изтребил гаваонци, които не изповядвали еврейската вяра, Библията несъмнено би отбелязала в посветените на Саул книги тоя благочестив подвиг.

Предизвиканата толкова неочаквано разправа създава впечатлението, че Давид е търсел някакъв измислен повод, за да се отърве от последните потомци на своя предшественик на трона. Затова пък епизодът е толкова неправдоподобен, че дори и авторът се е забъркал: Саул даде на Адриела от Мехола по-голямата си дъщеря — Мерова, а не Мелхола (I Царства, гл. 18, ст. 19); що се отнася до Мелхола, когато Давид й изменя и се оженва за Авигея и Ахиноама, Саул я дал на Фалтия, син на Лаиш (гл. 25, ст. 44). По-късно Давид си я взема обратно от Фалтия (II Царства, гл. 3, ст. 14–16). Възможно е „свещеният“ автор да е имал тук предвид Мелхола и синовете й, които тя е могла да роди не от Давид, а от другия си мъж. Но трудно е да се допусне един вдъхновяван от бога писател да е загубил памет и да е смесил Фалтий с Адриел от Мехола, мъжа на Мерова.

Що се отнася до глада, който изнурявал страната три години при Давид, веднага трябва да заявим, че по ония места не е имало по-обикновено явление от неурожая. „Свещените“ книги говорят за глад в Палестина много често. Ние още много пъти ще видим периоди на глад в тая печална страна, дето винаги е имало много повече безплоден камънак, отколкото хранителна растителност.

С още по-голямо учудване ще научим, че бог бил казал на Давид, че изпратил тоя глад уж задето преди толкова много време Саул имал лоши намерения към един народ, който не е бил „народ божи“. Трябва да признаем заедно с всички критици, че от многобройните престъпления на Давид това престъпление е просто отвратително. За да бъде оправдано, не може да се приведе ни най-малка проява на страст, нито на заблуда. Чиста подлост е да заповядаш да се обесят без видими причини двама незаконни синове на Саул, които не са претендирали и не са могли да претендират за нищо. И щом сам се е върнал към изоставената от него Мелхола, отвратителна жестокост е било да предаде на гаваонци нейните деца.

Към гнусотата на това престъпление трябва да прибавим и неговото безсмислие: Давид предава седем невинни хора на един малък народец, от който съвсем не е било нужно да се опасява, той — страшният победител на всички врагове.

В тая постъпка, казват критиците (лорд Болингброк, Гюе, Фрере, Волтер), има не само варварство, което би възмутило дори дивака, но и подлост, на която не би бил способен и най-гнусният човек. Към подлостта и жестокостта си обаче Давид прибавя и клетвопрестъпничество, защото той се клел на Саул никога да не лишава от живот никого от наследниците му (I Царства, гл. 24, ст. 22–23). Оправдавайки това клетвопрестъпление, богословите отбелязват, че Давид не е обесил собственоръчно синовете на Рицпа и Мелхола, а ги е предал на гаваонци. Но това оправдание е също така подло, както и самото поведение на Давид, и само още повече усилва жестокостта му и гнусното лицемерие на богословите — ревнители на Библията. Както и да се извърта, в цялата тая благочестива история на „светия помазаник божи“ не можеш намери нищо освен грамади от престъпления, вероломства и гнусотии.

Глава двадесет и втора съдържа една от песните на Давид. В следващата глава има още песни. Тук намираме някои благородни черти у приятелите на Давида: „Ванея, син на храбрия мъж Иодая, от Кавцеил, велик по дела, порази двамата синове на Ариила Моавски: той същият слезе в един ров и уби лъв по снежно време; пак той уби един египтянин, човек виден; египтянинът имаше в ръка копие, а той излезе срещу него с тояга и отне копието от ръката на египтянина и го уби с неговото копие — това именно извърши Иодаевият син Ванея, и беше славен“ (II Царства, гл. 23, ст. 20–22).

Много жалко, че авторът е забравил да каже на кое място е станало това наистина забележително приключение с лъва, убит в снега; така рядко се среща сняг в страните, дето живеят лъвове, че Ванея е направил добре, като не е поискал да губи време и незабавно е свършил със звяра: рискувал е много снегът бързо да се стопи… под лъчите на критиката.

Като желаел да знае броя на поданиците си, по божие внушение Давид замислил да направи преброяване на израиля и иуда. Това занимание, толкова дълго, колкото и скучно, било завършено в продължение на девет месеца и двадесет, дни (гл. 24, ст. 1–8).

„Иоав подаде на царя списъка за народното преброяване; и излезе, че израилтяни имаше осемстотин хиляди мъже силни, способни за война, а иудеи — петстотин хиляди“ (ст. 9). Но едва било завършено преброяването и Давид разбрал, че то е представлявало негов голям грях. Библията не казва защо именно това преброяване е трябвало да навлече върху царя гнева на бога, но сочи, че старецът бил страшно раздразнен.

„Биде слово господне към пророк Гада, Давидов ясновидец: иди и кажи на Давида: тъй говори господ: три наказания ти предлагам; избери си от тях едно, което да се изпълни над тебе.

И дойде Гад при Давида, обади му и каза: избери си глад ли да бъде на земята ти седем години, или три месеца да бягаш от неприятелите си, и те да те гонят, или пък три дни да върлува мор по твоята земя? Сега размисли и реши какво да отговоря на оногова, който ме е пратил“ (II Царства, гл. 24, ст. 11–13).

Тук се налагат няколко важни забележки. Първо, самият текст ясно говори, че „гневът господен пак се разпали против израилтяните и подбуди между тях Давида да рече: иди, преброи израиля и иуда“. Ала по-късно бог се ядосал още повече и намерил, че е дошло време да наложи на народа някакво наказание, задето е изпълнил онова, което сам накарал Давид да извърши. Ето, следователно, бог още веднъж е представен от „свещеното писание“ като враг на човешкия род, който се занимава с това, да поставя на народа капани и примки.

Второ, в „Петокнижието“ бог сам три пъти е заповядвал да се направи преброяване.

Трето, няма нищо по-полезно и по-разумно, макар и трудно, от това, да се направи точно изчисление на населението: това нареждане на Давид е било не само предвидливо и благоразумно, но и свещено, защото то е било внушено свише.

Четвърто, всички критици отбелязват колко смешно неправдоподобно е твърдението, че Давид е имал в малката си страна един милион и триста хиляди войници: ако смятаме за войници дори една пета част от населението, и това би дало шест и половина милиона жители в Палестина. А освен евреи там живеели хананеяни и филистимяни.

Пето, първата книга на „Паралипоменон“, която представлява не по-малко канонична част от Библията, отколкото всички други книги, и която много често противоречи на другите произведения на „божественото вдъхновение“, наброява един милион, петстотин и седемдесет хиляди войници (гл. 21, ст. 5), което увеличава броя на еврейското население още по-неправдоподобно.

Шесто, критиците мислят, че да се праща „пророк“ Гад при „пророк“ Давид, за да му предостави няколко наказания, от които той да избере едно, е детинско и глупаво занимание, съвсем недостойно за божието величие. В тая божествена жестокост критиците намират подигравка и някакъв допълнителен лъх на арабска приказка, който няма място в книга, на всяка страница на която говори такъв почтен неин „вдъхновител“ като бог^[1].

Сега да видим какъв е бил изборът на царя.

„Давид отговори на Гада: много ми е тежко; но нека падна в ръцете на господа, защото е голямо неговото милосърдие; само да не падна в човешки ръце. (И Давид си избра мор във време на пшенична жътва.)

И напрати господ мор върху израилтяните от сутринта до определеното време; (и морът се начена у народа) и умряха от народа, от Дан до Вирсавия, седемдесет хиляди души.

И ангел (божий) простря ръката си над Иерусалим, за да го опустоши; но господ се разкая за злото и каза на ангела, който поразяваше народа: стига, сега спусни ръката си. А божият ангел беше тогава при гумното на иевусееца Орна.

Когато Давид видя ангела, който поразяваше народа, каза господу, думайки: ето аз съгреших, аз (пастирят) постъпих беззаконно; но тия овци какво са сторили? Нека прочее твоята ръка се обърне против мене и против бащиния ми дом.

И в оня ден дойде Гад при Давида и каза: иди съгради жертвеник господу върху гумното на иевусееца Орна“ (II Царства, гл. 24, ст. 14–18).

Давид се подчинил. Орна предоставил всичко необходимо за жертвоприношението и „Давид съзида там жертвеник господу и принесе всесъжение и мирни жертви… И господ се умилостиви над страната и поразата у израилтяните престана“ (ст. 25).

Нека се върнем към бележките на коментаторите скептици. Морът, който в продължение на три дни изтребил седемдесет хиляди души, е съвсем неразбираемо божие наказание към един любим народ, с когото бог общува просто всеки ден. Това наказание е още по-малко оправдано, ако си спомним, че то се е стоварило върху народа заради провинението само на Давид, а това провинение се състояло само в една разумна държавна мярка, при това още и внушена свише.

С тоя мор свършва втора книга на „Царства“.

Трета книга на „Царства“ почва с описание на последните дни на Давид и прекъсва с времето на вавилонския плен на евреите. Талмудисткото предание приписва съставянето на тоя труд на пророк Иеремия. Това мнение, прието от мнозинството равини и древнохристиянски богослови, намерило защита и в по-късни времена. Други богослови смятат за автор на книгата ученика на Иеремия — Варух. Но за евреите, както и за християните, автор на книгата както преди е, разбира се, бог. На това именно гледище ще стоим и ние. Ние ще се постараем да разкрием поднасяните и в тая книга божествени орехчета и ще съберем плодотворните семена, които ще изпадат от орехите под ударите на здравия разум.

„Когато цар Давид остаря и изпълни години, завиваха го с дрехи, ала не можеше да се стопли.

Тогава неговите слуги му казаха: нека потърсят за нашия цар господар млада девица, за да стои при царя, да го гледа и да лежи при него — и ще бъде топло на нашия цар господар.

И търсиха по всички израилски предели хубава девица и намериха Ависага, сунамитка, и я доведоха при царя.

Девицата беше много хубава; тя гледаше царя и му прислужваше; царят обаче я не позна“ (III Царства, гл. 1, ст. 1–4).

Тая девствена постеля е наистина находка, която прави чест на въображението на „гълъба-патка“. Бенедиктинецът Калмет, който вярва сляпо на всички мистификации на Библията, отбелязва, че една хубава млада девица е твърде способна да въодушеви седемдесетгодишен човек (такава била тогава възрастта на Давид). В потвърждение на свещеното писание ученият монах казва, че един еврейски лекар посъветвал император Фридрих Барбароса да спи с млади момчета и да ги туря на гърдите си. Но цяла нощ не можеш удържа момче на гърдите си. Затова, прибавя Калмет, за същите цели били сполучливо употребени малки кученца.

Библейското твърдение, че Давид само се грял до прекрасната сунамитка, не споделял дори син му Соломон: по-късно ще видим, че той заповядал да убият по-възрастния му брат Адония, който се провинил в това, че помолил за ръката на Ависага, на което Соломон погледнал като на желание да встъпи в брак с вдовицата или наложницата на баща си.

Адония бил син на Агита, за която Давид се оженил преди Вирсавия, майката на Соломон. От времето на смъртта на дългокосия Авесалом Адония бил най-голям от царските деца и смятал, че короната по право трябва да принадлежи на него. Но придворните интриги определяли за трона Соломон. Още преди смъртта на баща си двамата принцове без стеснение публично си оспорвали един другиму трона.

„Адония, син на Агита, се възгордя и казваше: аз ще бъда цар. Па си набави колесници и конници и петдесет души скороходци.

Но баща му го не безпокоеше никога с питане: защо правиш това? А той беше много хубавец, и му се беше родил след Авесалома.

И съветваше се той със Саруиевия син Иоава и със свещеник Авиатара, и те помагаха на Адония.

Но свещеник Садок и Ванея, Иодаев син, пророк Натан, Семей, Рисий и Давидовите юнаци не държаха страната на Адония.

И Адония закла овци, волове и телци при камъка Зохелет, що е при извора Рогел, и покани всичките си братя, царски синове, и всички иудеи, които служеха при царя.

А пророк Натана и Ванея и онези юнаци и брата си Соломона не покани.

Тогава Натан рече на Вирсавия, Соломоновата майка, думайки: чу ли, че Агитиният син Адония се прогласил за цар, а нашият господар Давид не знае за това?

Сега ето, аз те съветвам: спасявай живота си и живота на сина си Соломона.

Иди и влез при цар Давида и му кажи: не кле ли се, господарю мой, царю, на рабинята си, думайки, син ти Соломон ще бъде цар подир мене и той ще седне на престола ми? Защо тогава се е прогласил за цар Адония?

И ето, докле още говориш там с царя, ще вляза и аз след тебе и ще допълня твоите думи“ (III Царства, гл. 1, ст. 5–14).

Ако си припомним, че Адония не се е провъзгласявал за цар, а само е претендирал за в бъдеще и имал привърженици, както и Соломон си имал своите, може да се каже, че пророк Натан е бил долен лъжец и интригант: той организирал съвместно с Вирсавия, безсрамната вдовица на убития Урий, някаква сплетня, която имала за цел да похити короната от прекия наследник, и си послужил с клевета — той, светият човек — за да постите целта си.

Редът на наследяване престола вероятно още не е бил твърдо установен у евреите. Но напълно естествено е, че Адония, като по-голям, трябвало да наследи баща си, още повече, че той бил роден не от наложница и не от чужда жена като Соломон. Правото му било признато от двамина от първенците в държавата — от главния военачалник и от върховния жрец. Следователно, ако старият цар наистина е набелязвал Соломон за цар, навярно това е било, за да направи удоволствие на жена си.

Давид повярвал на клеветническите доноси на Вирсавия и Натан.

„И цар Давид каза: повикайте ми свещеник Садока, пророк Натана и Иодаевия син Ванея. И те влязоха при царя.

И царят им рече: вземете със себе си слугите на вашия господар, качете Соломона, моя син, на мулето ми и го заведете в Гион.

Нека го помаже там свещеник Садок и пророк Натан за цар над израиля, затръбете с тръба и извикайте: да живее цар Соломон!“ (III Царства, гл. 1, ст. 32–34).

Най-сетне настанал смъртният час на Давид. Ето какво говори тоя цар преди смъртта си на сина на Вирсавия, когото той заповядал да помажат тържествено още докато е бил жив:

„Ти знаеш, що ми стори Саруевият син Иоав… как проля в мирно време кръв като в бой и с бойна кръв обагри пояса на кръста си и обущата на нозете си: постъпи според мъдростта си, за да не отпуснеш седината му с миром в преизподнята“ (III Царства, гл. 2, ст. 5–6).

„Ето при теб е и Семей, син на вениаминеца Гера от Бахурим; той ме хулеше с тежки хули, когато отивах в Маханаим; но той излезе насреща ми при Йордан, и аз му се заклех в господа, думайки: няма да те погубя с меч.

Но ти го не оставяй ненаказан, понеже си мъдър човек и знаеш какво трябва да направиш с него, та да свалиш седината му окървавена в преизподнята.

И Давид почина при отците си и биде погребан в Давидовия град.

Давид царува над израиля четирийсет години: в Хеврон царува седем години и в Иерусалим царува трийсет и три години“ (III Царства, гл. 2, ст. 8–11).

Давид умрял така, както и живял. Тоя божи избраник проявил възмутителна неблагодарност, като заповядал да убият военачалника му Иоав, най-предания от слугите му, на когото дължал короната си. На смъртния си одър извършил клетвопрестъпление с отвратителен цинизъм, примесен е лицемерие, по отношение на Семей, на когото уж бил простил, за да си създаде слава на великодушен цар, и на чийто живот обещал никога да не посяга.

Накъсо казано, той останал вероломен разбойник до гроба си.

Но, разбира се, църквата, впрочем пак чрез устата на същия бенедиктинец Калмет, оправдава Давид. Той го прави с изрази, които си струва да се възпроизведат: „Давид се възползвал от грамадните услуги на Иоав и безнаказаността, която той му дарил в продължение на толкова дълго време, била награда за непоколебимата му вярност; но това съображение не освобождавало Давид от необходимостта да накаже престъплението и да въздаде правосъдие по отношение на Иоав.“ Знае се, че Иоав извършил голямото престъпление — именно тогава, когато изпълнил заповедта на Давид относно Урий и го оставил на най-рискованото място на сражението. Църквата обаче оправдава Давид, но не оправдава Иоав.

„От друга страна — добавя бенедиктинецът, — за Соломон не са съществували подбуди за благодарност — и тоя цар имал свои лични и частни мотиви, за да убие Иоав, защото той принадлежал към привържениците на Адония.“

Работата свършва с това, че Давид е свят, а Соломон — мъдър. Над всичко е светата воля божия! Възхитително е, че християнската църква е поискала да произведе Иисуса Христа именно от Давид и Соломон. Ние срещнахме вече няколко странни действуващи лица в родословието на „месията“. Но не са ли тия двама царе много по-противни, отколкото всички предишни?

Да беше поне църквата намерила някакви смекчаващи вината обстоятелства! Нищо подобно. Тя заличава всички престъпления на Давид и прави от него завиден и почтен праотец. Той е образец на царете и като такъв се ползва с единодушното преклонение на богословите. Той е обявен за светия между светиите. Безсмислените му „псалми“ се пеят през време на църковните служби. Нещо повече, църквата — тя е провъзгласила това на всичките си събори — вижда в Давид човешкото въплъщение на Иисус, т.е. на бог син, втория член на „пресветата троица“^[2].