Питър Уот
Папуа (9)

7

Малката лодка се удряше леко в кея. Джордж се чудеше дали ще успее да ги побере всичките. Беше малко по-широка от китоловна лодка, но беше покрита и имаше комин, което означаваше, че поне е мощна.

Джак раздаваше команди и следеше всичко да бъде надлежно натоварено. За носачи бяха наети осем затворници от „Коки“ и всеки път, когато Джак извикаше нещо към тях, те му отговаряха с белозъби усмивки и неразбираеми брътвежи. Говореха на езика моту, най-разпространения из областта около Порт Морсби. Джордж се надяваше да научи няколко думи по време на експедицията.

Към екипа бяха прикрепени и двама местни полицаи в характерните униформи от риза с къс ръкав и без яка, и къси полички. Те следяха зорко работата на затворниците. По настояване на сър Хюбърт за тях отговаряше Джак. Те излежаваха присъди за нарушаване на договора, сключен с бившите им работодатели — плантаторите. Джордж се изуми от лъскавата им черна кожа. Той бе живял известно време в Африка, но не си спомняше някога да е виждал толкова наситеночерна кожа там. „Наричаме ги бука — му бе обяснил Джак, — живеят на Соломоновите острови.“

Лодката принадлежеше на дребен, набит азиатец на име Исокиши Комине. Беше японец, строител на лодки и собственик на малка флотилия от крайбрежни лодки, които разнасяха стоки из бреговете на Папуа и Нова Гвинея. Освен това набираше наемни работници и събираше бече-де-мер — гадни голи охлюви, които за китайците бяха специалитет. Джордж не пропусна да забележи, че Сен и японецът се избягват. „Маймуна — бе просъскал Сен за другия, — истински варварин.“

Джордж се изненада. Мислеше си, че щом и двамата са от Ориента, все трябва да намерят общ език.

Към обяд багажът, съдържащ палатки, консерви, ориз, брашно, захар, сол, лекарства, оръжие и амуниции, вече беше на борда. Въпреки че не му се искаше да оставя Айрис сама, англичанинът бе обхванат от приключенски дух. Всички на борда бяха в приповдигнато настроение, а на брега се трупаха любопитни мъже, жени и деца.

Самата Айрис стоеше малко встрани със сестра си и зет си и не сваляше поглед от англичанина. Роклята й едва покриваше коленете и това привличаше погледите на европейците. Лицето й бе скрито зад красив чадър за слънце. Джордж се приближи до нея и се взря в дълбоките й красиви очи. Тя му отвърна с поглед, изпълнен с копнеж.

— Върни се при мен — прошепна в ухото му, преди той да се качи на лодката. — И помни, че те обичам.

Импулсивно сложи ръце на кръста му и го притегли към себе си.

Джордж усети, че му прималява от любов. Наведе се и я целуна по челото.

— И аз те обичам — отвърна тихо. — Когато се върна, ще се оженим.

Айрис се отдръпна от него и го погледна объркано.

— Ще се ожениш за мен? Но аз съм китайка.

— Но преди всичко си жена — усмихна се нежно той. — Не ме интересува дали си китайка, японка или монголка. Това, което знам, е, че ти си най-красивата жена, която съм срещал някога.

И бързо сведе поглед, за да скрие чувствата си. Там, където бе израснал, подобна емоционална проява на публично място беше недопустима. Затова побърза да се оттегли и остави Айрис застинала от изненада.

Зет й, който наблюдаваше с тревога сцената, също бе запленен от момичето. Никога досега не я бе виждал толкова развълнувана и красива. Думите на англичанина накараха очите й да заблестят като черни диаманти, но Сен не се зарадва на щастието й. Искрено се надяваше Джордж да не й предложи брак. Английските джентълмени, които имаха намерение да се върнат един ден в цивилизования свят, не се женеха за китайки, пък било то и само наполовина. Такъв брак би бил истинско бедствие и за двамата.

Джак посрещна Джордж с широка усмивка.

— Видях всичко — изкиска се той. — Страхувам се, че ще съжаляваш цял живот за тази експедиция.

— Моля те да ми станеш кум, когато се върнем в Порт Морсби — изрече тържествено Джордж. — Освен ако възразяваш срещу брак между англичанин и китайка.

— За мен ще е чест, приятелю — потупа го Джак по гърба.

В този момент въжетата бяха хвърлени и малката дървена лодка зафуча като повреден бойлер.

— Имам само едно възражение. Айрис е прекалено добра за англичанин, дори и англичанинът да си ти — пошегува се той, въодушевен от предстоящото приключение и от новината, която току-що бе чул.

Приятелят му не отговори на закачката. Обърна се и се загледа в изящната фигура на любимата си. Не мръдна от мястото си, докато тя не се превърна в неясна сянка на жена с чадър. Скоро вече не можеше да види и това. Лодката пое курс на югоизток, за да ги срещне с това, което щеше да се превърне в тяхна съдба.

Айрис не беше единствената, която остана на кея до края. О’Лиъри също следеше заминаването на лодката, само че от Ела Бийч Тим. Както винаги до него беше дребничкият смугъл французин с черни блестящи очи.

— Оная английска свиня май се навърта около балдъзата на Сен — измърмори О’Лиъри. — Какво пък, може да започнем от него. После ще се оправя и с Кели.

Той се обърна и тръгна бавно към града. Преданият корсиканец кимна в знак на съгласие и забърза след него. Каквото и да бе намислил партньорът му, щеше да бъде жестоко. Това си му бе в кръвта. Също като неговата.

С наближаването на вечерта Исокиши насочи лодката към брега. Щяха да нощуват някъде тук и да продължат напред с първите слънчеви лъчи. Избраха добро и защитено място на запад от Морсби, но комарите не им дадоха покой. Джак назначи дежурствата и организира смяната им. Мястото не му бе познато и предпочете да вземе всички предпазни мерки. За да останеш жив по тези места, означаваше да си нащрек двайсет и четири часа в денонощието.

Носачите донесоха дърва от джунглата и стъкнаха огън, за да приготвят вечерята и да държат невероятно големите крокодили на безопасно разстояние. Японецът беше мълчалив човек, предпочиташе собствената си компания. Приготви си вечерята отделно, докато местните полицаи и затворниците споделиха ориза и консервите с риба на европейците. Освен това Джак опече безквасен хляб и отвори една кутия с говеждо.

— Какво повече може да иска човек? — въздъхна доволно, когато приключиха с вечерята и се изтегнаха върху осеяния с раковини на миди и охлюви пясък. Безлунната нощ беше ясна и тиха и звездите блестяха така ярко, че нараняваха очите.

Джордж не отговори, само подръпна доволно от пурата и се заслуша в нежния шепот на вълните. Опитваше се да не мисли за аромата на косата на Айрис. Бе го усетил, когато се бе навел да я целуне на кея, и той все още омайваше цялото му същество. Как ли щеше да реагира семейството му, когато се завърне у дома с китайската си съпруга? Веднага си представи възмущението, изписано на аристократичните им лица, и изненадата на баща си. Беше сигурен, че не е имало подобна сцена, откакто напусна полка на баща си и се присъедини към австралийската армия. Споменът му достави удоволствие и той затвори очи.

Не само Джордж мислеше за жена. Джак се загледа в ясните звезди и му се стори, че в една от тях вижда лицето на Ерика Ман. Защо този образ го преследваше? Та той не знаеше нищо за нея! Тя беше само един двуизмерен образ на парче фотографска хартия. Бе станала част от живота му само чрез писмата си до своя мъртъв годеник. Той също затвори очи и мислите му се понесоха към тъжното момче, което бе оставил в Сидни.

— Ще ми кажеш ли нещо повече за онзи тип от бара? — попита Джордж.

— Случи се една година преди мобилизацията — започна той. — О’Лиъри работеше за Сен, набираше работници. Из града се заговори, че той и партньорът му, френски боклук, убивали онези, които отказват да подпишат договор за работа. Една вечер го видях, че дърпа едно момиче по улицата. Последвах го, исках да разбера какво става. Той я завлече в храстите и се хвърли върху нея. Извиках му да я остави на мира. Той ме напсува и ми каза да се махам. Извадих револвера и стрелях. Когато научи какво е станало, Сен го уволни. Тогава О’Лиъри се закле, че ще ме убие, и знам, че ще опита, затова не сядам с гръб към вратата.

— Постъпил си правилно — отбеляза Джордж. — Обаче имам чувството, че този мръсник е добавил и моето име в списъка на враговете си.

— Обзалагам се, че е така. Не заставай на пътя му и всичко ще е наред. Сен също е в списъка. Но той има хора, които го пазят и държат О’Лиъри на мушка.

— Властите защо търпят всичко това?

Джак се засмя.

— Ние сме в Папуа, приятелю. Това, което янките наричат дива земя. Тук хората сами се оправят помежду си.

Джордж очакваше този отговор. Прекараните в окопите години го бяха убедили, че законът на Дивия запад властва навсякъде по света. Цивилизацията само го бе поразкрасила и прикрила зад слой фина мазилка. Но тук, в Папуа, мъжете действаха без страх от наказание.

Постепенно тихите разговори на хората около огъня и нежният шепот на морето го приспаха. В съня си той видя Айрис. Двамата бяха в окопа под непрекъснат дъжд от куршуми. Тя беше цялата в кръв и го викаше. Джордж си пробиваше път към нея през растящите купчини от трупове и парчета от човешки тела, разкъсани от бомбите. Той изстена и образите изчезнаха.

Айрис сложи в рамка снимката, която Дадемо им бе направил, докато с Джордж се разхождаха сред папратовата горичка. Вечно усмихнатият папуас бе запечатал завинаги черно-белия образ на сериозен и изискан англичанин и притисната в него китайка, която се усмихва свенливо към обектива.

Тя се загледа в очите на Джордж и въздъхна загрижено, но щом си припомни обещанието му, че ще се оженят, се усмихна. Бе споделила веднага със сестра си и тя се зарадва, макар и с известни резерви, защото знаеше, че Сен ще е против. Айрис обаче не се съмняваше, че ще сломи съпротивата му.

Бяха минали три седмици откакто Джордж замина и тя усещаше липсата му като тъпа болка в гърдите. Нима тази болка не беше доказателство за любовта, помисли си. В началото се държеше студено с Джордж, но кроткият му нрав и преданият му поглед премахнаха преградата, която тя бе поставила. Джордж беше благороден мъж и не позволи на обзелата го страст да излезе от контрол. Тя му бе благодарна за това и с трепет очакваше завръщането му.

Днес Айрис бе решила да се разходи с любимия си кон. На няколко километра оттук имаше село, където живееха нейни приятелки. Щеше да поседи малко с тях, да се посмее и поклюкарства. На връщане имаше намерение да мине през близкия хълм и да набере диви цветя. Сухият сезон бе свършил и дъждът бе превърнал ръждивокафявите склонове в пъстроцветен килим. Сигурно щеше да се изпоти от усилието, но красивите цветове на понсената си заслужаваха това малко неудобство.

Айрис не се страхуваше да язди сама. Местните селяни я познаваха и я обичаха. Тя облече модерните бричове, ушити по последен английски модел, отиде към конюшнята, където Дадемо вече я чакаше с оседлания кон. Беше добра ездачка и спокойствието й се предаде и на животното. Айрис махна на Дадемо и пое леко по пътеката. Момчето изчака ездачът и конят да се скрият от погледа му и се зае да помете верандата. Трябваше да съобщи на господин Сен, че балдъзата му е на езда, но ще се върне преди залез. Но господин Сен беше в града с госпожата си и сигурно щеше да се върне по тъмно. Да се мотае тук и да го чака цял ден беше загуба на време. Щеше да свърши работа и да отскочи до съседното село за бетел. Тъкмо щеше да си е вкъщи, когато те се върнат.

Айрис пришпори коня и той полетя в галоп между зелените хълмове, осеяни с чадъроподобните огненочервени корони на нискостеблените дръвчета. Свободата я опияни, цялото й същество затрептя от радост. Устремена напред, тя не разбра, че някой стреля; само усети, че конят под нея потрепери. До ушите й достигна пукот, а след него болезнено цвилене, прилично на човешки писък. Животното се строполи на земята.

Тя извика от болка и с вика излезе и въздухът от гърдите й. Опита се да поеме въздух, но нещо й пречеше. Тя безпомощно се загледа в синьото небе, пред очите й внезапно падна кървава мъгла. Постепенно възстанови дишането си и едва тогава усети тежестта на коня върху крака си. Беше приклещена под трупа му и не можеше да се измъкне. Поклати невярващо глава. Едва сега осъзна, че пукащият звук беше изстрел от пушка. Конят й бе застрелян.

О’Лиъри свали пушката и се усмихна доволно. Знаеше си, че няма да пропусне. Маузерът беше чудесно балансирана пушка и куршумите й достигаха цел на около триста и петдесет метра.

— Сега да видим дали госпожица Айрис ще бъде така добра да ни позабавлява малко.

Пиер се ухили и свали бинокъла. Днес късметът беше на тяхна страна. Единствено късметът бе довел момичето близо до временния им лагер зад селото. Той я забеляза и приятелят му вдигна пушката. Да улучиш галопиращ кон от такова разстояние беше наистина голяма работа. И тепърва им предстоеше удоволствие, което не можеше да се сравни с нищо друго.

Айрис напрегна всички сили, за да освободи крака си, и в същия миг видя двама мъже да слизат от близкия хълм. Те се приближиха бързо и скоро различи огромния мъж с пушка на рамо и по-дребничкия, който подтичваше до него.

Напъна здраво и успя да освободи крака, опита се да стане и извика от болка. Кръвта потече през плътно прилепналия към крака й брич и тя разбра, че е безсмислено да опитва повече. Не беше в състояние да избяга от бандитите. Отпусна се на земята, затвори очи и започна да се моли.

О’Лиъри стигна пръв, подпря се на пушката и коленичи до нея.

— Малко си се поодраскала, хубавице — изрече равнодушно.

Тя се вгледа в студените му очи и направи единственото, което можеше. Преодоля страха си и се изплю в лицето му. Той я удари.

— Трябва да сваля панталоните ти — изсъска злобно и извади нож от колана си, — за да видим колко е дълбока раната.

Айрис се опита да избяга, но движението й причини нечовешка болка и тя изпищя. О’Лиъри я хвана през кръста и с едно движение на ножа сряза панталоните й. Обърна я по корем и смъкна бричовете й. Пред очите му изскочиха млечнобелите й бедра. Той разтвори краката й. Пиер не откъсваше очи от сцената и жадно облизваше устните си.

— Интересно, как ли ще реагира твоят женчо, когато разбере, че си спала с истински мъж — подигра се О’Лиъри. — Ще ми се да видя как онова копеле Кели го успокоява, когато разберат как си се молила за секс на стария Пиер и моя милост. Ох, ама те май не са тук, нали? Колко жалко, че няма да могат да видят как двама мъжкари яздят една китайка и тя крещи от удоволствие.