Питър Уот
Папуа (27)

25

За Лукас ваканцията в Папуа беше изключително преживяване. Разбира се, госпожица Сара Съливан му липсваше, но пък беше с приятеля си Карл. Двамата прекарваха дните си в яздене, плуване и в лов на диви гълъби. От своя страна обществото в Морсби правеше всичко възможно да разсее двамата младежи от мисли за техните приятелки в Сидни. Изкушенията бяха големи. Те приеха поканите на собствениците на съседните плантации, където младите дами се явяваха с най-новите си тоалети и танцуваха с младежите в наситените с аромат на хибискус и екзотични цветя салони.

Проведоха се турнири по тенис на двойки и двамата колежани бяха непобедими. Но по-интересни бяха самостоятелните тенис срещи. Лукас и Карл трябваше да се изправят един срещу друг и се бориха със зъби и нокти за победата. Карл бе обявен за абсолютен победител и получи овациите на местните младежи и възхищението на дъщерите на местните плантатори и висши държавни служители. Лукас прие поражението с достойнство. Загуби турнира, но му провървя в любовта и той прекара една фантастична нощ в танци на лунна светлина с най-красивото момиче.

През това време Джак посети дългогодишния си приятел Куонг Ю Сен. Беше посрещнат с радост и с изненада откри, че семейството се е увеличило с трима души. Сен бе станал баща на две момичета и един син. Момичетата бяха близначки на шест години, а момчето беше бебе и гукаше доволно от своята люлка.

— Щом поотраснат, ще се върна в Китай — каза Сен, докато гостът му си играеше с пухкавото бузесто бебе.

— Тук имаш всичко — учуди се Джак. — Защо ще се връщаш?

— Всичко, освен уважението на европейците — отвърна Сен с горчивина. — Колкото и да съм богат, парите не могат да ми купят уважението на местните.

Джак разбра много добре какво има предвид приятелят му. Сен беше един от най-богатите мъже в страната, но много врати все още бяха затворени за него само заради цвета на кожата му.

— Освен това тук отвлякоха Айрис. Откакто разбрахме, че е отвлечена от О’Лиъри, жена ми се промени. Всяка нощ се буди с плач и настоява, че чува гласа на сестра си, която я моли за помощ. Това се отрази и върху нашите отношения.

При споменаването на Айрис Джак престана да си играе с бебето. Той често обвиняваше и себе си, и Сен за случилото се.

— Трябваше да ми кажеш какво си намислил, когато изпрати Паул по Флай Ривър. Трябваше и аз да отида с него. Толкова ли ми нямаш доверие?

— Не можех да ти кажа, Джак. Страхувах се да не те убият. Господин Ман тогава не ми беше толкова близък, а и прецених, че е способен да се справи със задачата.

Джак трябваше да се съгласи със Сен. Грижата, която бе проявил към него, го трогна. Противно на репутацията, която си бе създал този потаен китаец в обществото, той се оказа верен приятел и грижовен баща.

— Да си чул нещо за О’Лиъри?

— Нищо — отвърна Сен. — Предполагам, че се крие от сър Хюбърт, който се е зарекъл да повдигне обвинение срещу него за жестоките методи на работа с местните, ако се върне в Папуа. Мисионерите са подали оплакване срещу него и са готови да осигурят свидетели.

— Може пък да извадим късмет — потри ръце Джак. — Сигурен съм, че един ден този мръсник ще си плати за стореното.

— Може би — като ехо се обади Сен, но не беше сигурен.

Заради този главорез жена му загуби душевното си спокойствие и всяка нощ разговаряше с доведената си сестра насън. Но неговите проучвания сочеха, че Айрис трябва да е мъртва.

— Ела да пием чай — обърна се той към Джак.

Гостът го последва до верандата, където прислужницата вече сервираше чая им. Двамата седнаха, отпиха от горещата течност и потънаха в собствените си мисли. След дълго мълчание Сен най-после реши да сподели това, което го измъчваше:

— Чух, че Куентин Ароусмит имал козове срещу теб. Сигурно иска да си го върне.

Джак се усмихна безгрижно.

— Той непрекъснато ми се изпречва на пътя. Не забравя лесно, кучият му син.

— Сигурно си го засегнал сериозно, щом те преследва така упорито.

— Веднъж го сплаших така, че едва не напълни гащите — изсмя се Джак.

— Тогава внимавай — предупреди го Сен. — Той е от хората, които не биха се спрели пред нищо, за да унищожат противника си. А ти явно си номер едно в списъка му.

— Сигурно защото му коствах много пари през последните години. Купих имот, в който той вече беше вложил доста пари. Мислеше си, че му е вързан в кърпа, но аз успях да задействам моите хора в общината и спечелих.

Сен кимна, но не се зарадва на казаното от приятеля си. Страхуваше се за него. Куентин Ароусмит също имаше контакти и той знаеше, че е готов на всичко, ако някой накърни интересите му.

Джак се сбогува с приятеля си и се върна в Морсби. Отби се в бара и поръча по едно на всички. Отвсякъде заваляха наздравици и благодарности. Много от мъжете все още помнеха безстрашния младеж, който бе дръзнал да прекоси немската граница в Нова Гвинея преди войната, и го уважаваха. Сега момчето беше станало богат и важен господин, но не забравяше старите си приятели и те му бяха благодарни за това.

 

 

Джак се върна в плантацията на следващия ден — щастлив и много пиян. Двама от златотърсачите в бара го докараха с една каруца и направо го вкараха в леглото. Събуди се едва на другата сутрин с почерняло око и разцепена устна, без да може да си спомни дали е паднал, или се е бил с някого в кръчмата. Карин поклати глава и нареди на Дадемо да извика две от момчетата да отведат господина до морето да поплува, „независимо от желанието на господина“. Часове по-късно Джак най-сетне бе в състояние да седне на верандата до приятеля си и с наведена глава изтърпя подигравките му.

— Да ти налея едно? — каза му той.

— Разкарай се — изпъшка Джак и едва не падна от стола.

— Какво да те правя, като попадна директно в ръцете на Карин — вдигна рамене Паул и запали една от лютивите си пури.

— Няма кой да се смили над горкия ветеран от войната — проплака той. — Само да се посъвзема, ще им дам да се разберат на Дадемо и момчетата. Мамка му, да знаеш, че съм готов да се изправя дори пред отровните стрели на куку, само да не виждам повече лицето на жена ти.

Паул избухна в смях и Джак се хвана за главата.

— Разбра ли сега защо никога не прекалявам с пиенето? — попита Паул и отново се засмя.

— Чувам, че се каниш да ходиш в Германия — прекъсна го Джак. Направи го нарочно. Не споделяше доброто настроение на приятеля си и му се прииска да го поохлади малко.

Паул стана сериозен и се загледа в листата на палмите, които танцуваха на лекия вечерен бриз.

— Значи ти е казала. Трябва да отида, Джак. Усещам, че Ерика има проблеми, и съм длъжен да отида. Тя ми е сестра.

— Готов съм да дойда с теб. Карин смята, че е много добра идея.

— Защо ще идваш с мен?

— Защо не? Винаги съм искал да посетя родината на майка ми. Освен това обещах на Лукас да го заведа.

Лъжеше за Лукас, но беше сигурен, че синът му ще се зарадва на възможността да види Европа.

— Дори може да прескоча до Ирландия — размечта се той. — Да се запозная с роднините на баща ми.

— Не ме поднасяй. Просто искаш да видиш Ерика.

— Какво да й гледам на Ерика? Карин ми каза, че е омъжена и има дете — опита се да изглежда равнодушен Джак.

— Ще е хубаво да видя още веднъж родината си — въздъхна Паул. — И за момчетата ще е добре. Четох, че в Германия всичко се е променило сега. Като че ли успяхме да се измъкнем от калта и да заемем мястото си до другите европейски народи.

— Ами този Хитлер? Какво мислиш за него и за партията му?

Паул се намръщи. Той следеше с интерес нарастващата популярност на бившия ефрейтор и не можеше да си обясни на какво се дължи тя.

— Идеите му ме тревожат — отвърна. — Запознах се с него малко след като се завърнах от Англия. Дойде у нас и разговаряхме за бъдещето на Германия. Стори ми се, че е доста опасен човек. Но може и да греша, щом е толкова популярен в родината. Партията му получи доста места в Райхстага на изборите през юли. Може би дава на хората това, от което се нуждаят в момента.

— От това, което чета по вестниците, ми се струва доста агресивен.

Паул отмести поглед от приятеля си. Мненията им по този въпрос се различаваха. Джак беше от другата страна на барикадата. Нямаше никаква представа какво преживяха обикновените германци след края на войната. Никой не знаеше, защото тогава светът нехаеше за тях. Арогантните французи, британци и американци въобще не помислиха, че в Германия хората умираха от глад и унижение. Въпреки своята неприязън към Хитлер той бе доволен, че партията му се опитва да върне гордостта на нацията им. Чужденците малко пресилваха заплахата. Ако се проваляха и не успееха да изпълнят своя прословут лозунг „Да възродим Германия“, хората щяха да оттеглят доверието си от ефрейтора. Нито един германец нямаше да допусне друг деспот отново да му стъпи на врата. Не и след горчивия урок от Световната война.

Джак усети, че засяга оголен нерв, веднага заряза разговора и потъна в тежкия си махмурлук. Коледа идваше и беше време да помисли с какво да зарадва единственото семейство, което имаше — това на Паул Ман.

 

 

Коледата на 1932 година дойде и си отиде. По стара местна традиция заколиха прасенце, изпекоха го на шиш и поднесоха крехкото бяло месо със сладки картофи, варена тиква и абика — зеленчук, подобен на спанак. И поляха всичко със значително количество шнапс и бира. Тържественият обяд премина под звуците на грамофона. Карин танцува до изтощение фокстрот и танго със съпруга си и с Джак. След богатия обяд момчетата отидоха в съседната плантация, където двете привлекателни дъщери на собствениците, горе-долу на тяхната възраст, организираха младежка забава, а мъжете се настаниха в шезлонгите на верандата. Единствено за Карин празникът свърши със спирането на грамофона.

 

 

Десет дни по-късно Джак и Лукас се качиха на каботажния кораб за новия град Саламануа в залива Хуон. Джак имаше среща там с един от най-добрите служители в мината, който бе прекарал празниците у дома, в Куинсланд. Двамата се бяха уговорили да се видят там, после служителят щеше да продължи за Мороб. Тази среща бе много важна за Джак и за сина му. Бъдещето и на двамата зависеше от нея.

Лукас бе възхитен от красотата на Саламануа. Градът му заприлича на протегнат пясъчен пръст между заливите Баерн и Самоа. Гъстите редици от огромни палмови дървета и пъстроцветните храсти създаваха впечатлението, че градът е разположен в самото сърце на джунглата. Градът процъфтяваше, тъй като беше основен източник на стоки за работниците от близките златни мини. Имаше дори и хотел — дълга едноетажна постройка с ламаринен покрив и удобна веранда, където човек можеше да се порадва на свежия утринен ветрец. Саламануа беше оазис за европейците из тропиците и предлагаше необичайни за района удобства и развлечения.

С пристигането си Джак нае стая в хотела. Двамата оставиха багажа си в стаята и се приготвиха да посрещнат вечерта на верандата. Джак не можеше да не се замисли за купищата злато, които всеки ден преминаваха от вътрешността на страната към пристанището на града. Когато преди години с Джордж тръгнаха да търсят — англичанинът своите митични орангоки, а той мечтаното злато — тук нямаше и следа от цивилизация, само случайни полицейски постове, селища на мисионери и джунгли. Но златото бе превърнало местността в рай. Бе докарало дори фризери, пълни с говежди пържоли и студена бира.

Лукас много искаше да опита бирата.

— Едва си започнал да се бръснеш — скара му се Джак. — Не си още за бира.

— А ти на колко години беше, когато започна да я пиеш? — присви лукаво очи сина му.

Джак се размърда неловко. Баща му беше алкохолик и настояваше малкият му син да усети вкуса на бирата още когато беше на петнайсет. Но нямаше защо Лукас да научава това.

— Тичай за бира и лимонада, мързеливецо!

Лукас скочи, изтича към бара и след миг се върна с поръчката. Въпреки протестите на баща си изля от бирата в шишето с лимонадата си „за вкус“. Нямаше никакво намерение да споделя, че двамата с Карл вече бяха опитвали бира с приятелите си в близката до колежа гостилница, точно преди годишните изпити. Резултатът беше силно главоболие и натрапчиво внимание от страна на проповедниците, които заради този случай изнесоха няколко проповеди за вредата от алкохола.

— А, Дугъл пристигна! — възкликна Джак и махна с ръка към висок червенокос мъж на средна възраст. Дугъл ги забеляза и тръгна към тях.

— Как изкарахте коледните празници, господин Мактавиш — попита Джак и подаде ръка на шотландския инженер.

— С качествено малцово уиски от Кеърнс — избоботи той и стисна ръката му. После се обърна към Лукас и му се усмихна приятелски: — Я, кой е този млад мъж?

Момчето скочи от стола и пое протегнатата му ръка.

— Лукас Кели, синът на Джак. Приятно ми е да се запознаем, сър — представи се той и незабелязано разтри ръката си. Силна длан имаше този шотландец.

— Досетих се — отвърна Мактавиш. — Същия хитър поглед като на баща си.

— Донесох ти подарък от Сидни — обади се Джак и извади от вътрешния джоб на сакото си плоска бутилка със скъпо уиски. — Реших, че може да ти се допие докато ми разказваш новините.

Дугъл прие ценното питие с благодарна въздишка. Неговият шеф имаше навик да се информира за положението в мината и за нуждите на работниците си и да е наясно с проблемите, преди да отиде на обекта.

— Можем ли да говорим пред хлапето? — попита той, погали любовно бутилката и се зачете в етикета.

— Да. И без това е решил да поработи малко в мината — ухили се Джак. — От отчета ти за миналата година излиза, че нещата не вървят добре.

— Така е — отвърна Дугъл.

Лукас бе изпратен за подходяща чаша за уискито, а Мактавиш зае неговия стол.

— Накратко, златото привършва. Вадим кал и нищо повече.

Джак слушаше и усещаше как тази кал натежава върху раменете му. Когато властите най-после разрешиха разработването на района, той побърза да предяви права върху района, който първоначално бяха обработвали нелегално с Паул. Беше богато находище. Никой не очакваше металът да се изчерпи толкова бързо, затова през 1925 година Джак вложи голяма сума за закупуване на скъпи земекопни машини и съответното оборудване за отделяне и извозване на метала. Сега щеше да се наложи да продаде машините на парче.

В началото златото течеше като река, но с всяка година отчетите на Мактавиш ставаха все по-песимистични, докато тази година, точно преди Коледа, той заяви, че иска лична среща със собственика. Мактавиш беше съвестен човек и не можеше да премълчи факта, че инвестираните пари отиват буквално в калта.

Лукас се върна с чашата и Дугъл веднага я напълни до ръба. Наведе се над празната бирена чаша на Джак и наля и на него.

— За добрия стар кораб „Хинденбург“ и за всички, които плаваха на него — вдигна чаша той.

Джак също отпи.

„Хинденбург“ бе корабът, който плаваше от мината до града. Нарекоха го така в памет на загиналите при линията Хинденбург през 1918.

— За по-добри времена — беше тостът на Джак.

— Какво ще правиш сега? — попита директно шотландецът и напълни повторно чашата си.

— Ти какво мислиш? Има ли някакъв шанс нещата да се подобрят?

— Не. Мисля, че всичко е изчерпано.

Лукас не разбираше за какво става дума, но виждаше тревогата в очите на баща си. Искаше му се да попита какво става, но усети, че не бива да се намесва.

— Трябва да продължим работа поне още няколко месеца — отсече Джак. — През това време ще се опитам да направя няколко трансфера, за да покрия разноските тук. Започнал съм бизнес в Сидни и ако всичко върви добре, ще се справим с всички плащания. Само се моли инвеститорите да не надушат нещо, преди да съм в състояние да се изплатя. После по мой знак ще затвориш и ще разпродадеш оборудването.

— Ще успееш ли?

— Както казах, само при положение, че го запазим в тайна.

— Като твой заместник се кълна в разпятието на Свети Андрей и в най-добрите производители на уиски в Шотландия, че от мен няма да излезе нито дума.

— Благодаря, Дугъл! — потупа го по рамото Джак. — Аз пък ти обещавам, че ще се погрижа за теб, щом се измъкнем от тази каша.

Дугъл кимна и тримата мъже замълчаха, загледани в бързо събиращите се над главите им облаци.

На следващия ден Джак и Лукас отплаваха за Австралия. Натрупаното с помощта на златото богатство сега зависеше повече от уменията на Джак като бизнесмен, отколкото от миньорските му познания. Вече нямаше злато. И всичко постигнато от него можеше да се срине само с няколко банкови подписа.