Питър Уот
Папуа (12)

10

Утринната мъгла все още стискаше студените си пръсти около лагера, но слънцето вече надигаше глава и скоро единственото спасение от потта и прахта щеше да бъде топлата вода в манерките.

Джордж се събуди с усещането, че нещо не е наред. В три часа през нощта предаде поста на Джак, сви се под одеялото и спа непробудно допреди миг, когато изведнъж отвори очи с мисълта, че нещо става. Или пък не става това, което трябва.

Тревогата бързо прогони съня. Джак не спеше, шепнеше си нещо с двамата полицаи. Пушките и на тримата бяха в ръцете им. Веднага разбра, че приятелят му е неспокоен. Бе виждал подобно изражение на лицето му преди всяка предстояща битка.

Огънят не бе запален за закуска, а местните съгледвачи се бяха скупчили един до друг и гледаха изплашено към гората, която все още беше в прегръдката на мъглата.

Джак остави двамата полицаи и дойде при него.

— Там са — посочи той гората. — Момчетата са сигурни. Ама да знаеш, че тази тишина не ми харесва. Дори и птиците не пеят.

— Какво става според теб? — попита Джордж.

Изведнъж като отговор на въпроса му от гората се разнесе невъобразим рев. Ревът бе преповторен от десетки, дори стотици гърла и за миг цялата гора заехтя. Косата на англичанина настръхна. Никога не бе чувал такъв злокобен, предвещаващ смърт вой.

— По-добре се приготви. Познавам този вик. Не предвещава нищо добро.

В очите на носачите се четеше ужас. Те трепереха. Всеки стискаше с две ръце своето мачете. Полицаите приготвиха пушките за стрелба.

В същия момент нещо изсвистя във въздуха и един от носачите извика. Дълга бамбукова стрела се заби право в гърдите му. Докато се свличаше на земята, в тялото му се забиха още три стрели.

Пръв се окопити Джак и стреля. Трясъкът от изстрела едва не проглуши ушите на Джордж, който тъкмо грабваше пушката си от земята. Погледна в посоката, където бе стрелял приятелят му, и ги видя. Трима ниски, но добре сложени чернокожи мъже, родени сякаш направо от мъглата. Главите им бяха окичени с пера от райска птица. На кръста си имаха колани от лико. Лъковете и стрелите им бяха от бамбук. Куршумът на Джак уцели единия от тях в гърлото и той падна като подкосен. Останалите замръзнаха от страх. Беше очевидно, че досега не са виждали огнестрелно оръжие.

— Дали пък не открихме твоите орангоки — измърмори Джак, докато презареждаше пушката.

Но объркването на туземците беше за кратко. След миг стрелите отново се понесоха към тях. Една улучи Джордж малко над колана.

— Раниха ме! — извика по-скоро учуден, отколкото изплашен той.

Джак стреля отново и улучи втория воин, който тъкмо вдигаше смъртоносната си брадва, за да я метне по тях. Междувременно утринният ветрец прогони мъглата и Джак зяпна от учудване. Видя срещу себе си най-малко стотина воини, които бавно, но неотстъпно напредваха към тях. Бяха заобиколени отвсякъде. Зад него полицаите стреляха като обезумели срещу диваците. В резултат още един воин падна и този път настъпващите спряха. Този път беше ясно. Единственото обяснение хората им да гинат като мухи само от звука на гръмотевицата, която произвеждаха тези черни неща в ръцете на тези странни бели същества, бе, че злите горски духове са се обърнали срещу тях. А тяхната сила беше огромна и магическа. Кръвта на падналите течеше като река. Плътта на един от тях бе разкъсана от изходната рана на куршума, но за диваците подобно нещо не можеше да е дело на човек. Воините зарязаха битката и хукнаха назад, без да мислят за мъртвите си. След миг сивата мъгла ги погълна и лагерът потъна в зловеща тишина.

Джак се наведе, огледа раната на приятеля си и цъкна с език. Стрелата бе влязла поне десетина сантиметра навътре в плътта.

— Божичко, как боли! — изпъшка Джордж. — Дори не разбрах кога се заби.

— Лежи си — каза тихо Джак. — Ще ти дам няколко глътки от рома и ще я извадя. Но да знаеш, че пак ще боли. Ще поогледам наоколо, за да се уверя, че нашите приятели нямат намерение да се върнат. А ти през това време се заемай с рома.

Джордж кимна, с мъка се изправи на крака и тръгна към палатката да потърси бутилката в аптечката. Държаха я там, защото беше единственият им наличен анестетик. Земята около него беше осеяна със стотици стрели, някои от тях стърчаха от земята, а палатката беше на решето. Всъщност не беше за чудене, диваците бяха поне десет пъти повече от тях.

Той намери бутилката, надигна я и почти я изпразни. Ромът подейства бързо и след няколко минути Джордж въздъхна блажено, свлече се до палатката и загледа глуповато в една точка.

Джак се върна след малко и по ръцете му имаше кръв.

— Две от момчетата са мъртви, трима са ранени — информира го той. — Но полицайчетата излязоха късметлии. Отърваха се без драскотина.

Приклекна до Джордж и огледа внимателно дръжката на копието.

— Дано да няма зъбци — промърмори.

Дръпна леко дръжката и Джордж подскочи от болка.

— Съжалявам, друже, но ще се наложи да разширя отвора и да измъкна копелето навън.

— Щом трябва, режи — рече. Джак се изкикоти и той се ядоса: — Какво смешно има?

— Никога не съм те виждал толкова пиян. Интересно ми е.

— Разкарай това проклето нещо от мен и ще изтрезнея, мамка му!

— И да псуваш не съм те чувал — отбеляза приятелят му, докато вадеше ножа от колана си.

И забеляза още нещо, което досега не бе виждал в очите на приятеля си. Страх. Знаеше, че Джордж не е страхливец. Но да гледаш, докато някой те кълца с нож, си е доста страшно.

— По-добре затвори очи.

— Защо?

— Защото ще се помоля и не искам да ме гледаш как го правя.

Англичанинът вдигна вежди. Джак не беше религиозен, защо сега искаше да се моли? Но се подчини, затвори очи и го чу да си мърмори:

— Мили боже, който се грижиш за шантавите златотърсачи и за още по-шантавите англичани, подкрепяй ръката ми, за да си свърша работата.

— Какво, по дяволите… — надигна се Джордж, но не можа да завърши, всичко наоколо потъмня и пред очите му избухна фойерверк от кървавочервени звезди. Не успя да види, че Джак намотава кърпа около юмрука си. Нито, че този юмрук се издига над главата му.

— Хей, Кариус, Липо, елате тук! — викна Джак на двамата полицаи и те забързаха към него. — Ако господин Джордж се събуди, искам отново да го приспите. Видяхте как става, нали?

Те закимаха и хирургът се зае с първия разрез.

 

 

За щастие Джордж не усети ножа, но не беше така с изтеглянето на стрелата. Събуди се с вик, но се намери притиснат здраво към земята от двамата полицаи. Джак дръпна няколко пъти, но острието не помръдна. Напъна с всички сили и най-сетне успя да го извади. Тялото на ранения се изви, после се отпусна и последва въздишка на облекчение. От раната бликна фонтан от черна нездрава кръв.

— Как си, братле? — попита Джак, когато приятелят му дойде на себе си.

— Не питай — изпъшка той, обърна се на една страна и повърна.

Джак стисна зъби, за да не извика. Повърнатото бе осеяно с тъмни кървави петна. Стрелата бе пробила стомаха на Джордж. От военния си опит знаеше, че ако не се осигури спешна медицинска помощ, подобна рана води до бавна и мъчителна смърт.

— Седни и се успокой — каза и помогна на приятеля си да седне. Той самият имаше нужда да се успокои.

— Умирам от жажда — едва произнесе Джордж. — И… главата ме боли. Адски. Имам чувството, че вътре бият камбаните на Биг Бен. Дай ми вода.

— Може би малко по-късно. — Джак наведе глава, за да избегне очите на приятеля си. — Сега си почивай.

— Стомахът ми е пробит, нали? — попита англичанинът. Бе усетил вкуса на кръв в устата си.

— Така мисля. Но ще те заведем в мисията, тя е близо до брега. Обикновено там има всичко необходимо — лекарства, инструменти…

— Няма да издържа дотам. И двамата знаем, че до вечерта ще съм мъртъв.

— Ще опитаме. Ти сега… си почивай. Били сме и в по-лошо положение. Помниш ли…

— Не си хаби думите — прекъсна го Джордж. — Какво пък, на всеки се случва. Аз поне видях моите орангоки…

— Слушай ме, английско копеле — разгорещи се Джак. — Нямам никакво намерение да те оставя да умреш тук. Защо оцеляхме през всичките онези години на фронта? За да загинеш от ръката на някакъв праисторически дивак? Не, това няма да стане!

— Джак?

— Какво?

— Искам да ти разкажа някои неща, преди… Ще млъкнеш ли за малко?

— Слушам те.

— Трябва да ти разкажа за миналото си. Да ти обясня кой съм… — Лицето му се сгърчи от болка. Изчака кризата да отмине и продължи: — Искам да ти дам няколко писма до Айрис.

— Добре, добре — рече Джак. — Ще ми разкажеш всичко, когато отидем в хотела на Морсби и се натряскаме с приятелите. И ще й дадеш писмата лично.

Изведнъж гората заехтя от песните на туземците, които избягаха преди малко. Гласовете им се извисиха, после сякаш потънаха отново в гърдите им, за да подемат наново бавна тъжна мелодия, пленителна със своята простота. Те оплакваха своите мъртви.

— Дребните чернилки се върнаха — процеди през зъби Джак.

Двамата полицаи вече стискаха пушките. Бяха смели момчета, не се поколебаха нито за миг. Джак отиде при носачите. Въпреки страха си те също бяха готови за нова битка.

А туземците прииждаха на вълни от дълбините на гората с високо вдигнати над главите си лъкове и стрели. Но Джак усети, че в песента им няма боен призив. Заприличаха му на римски войници, за които някога бе чел в една историческа книга. Воините търсеха разбиране, искаха само да приберат мъртвите си събратя от бойното поле.

— Свалете оръжието — нареди Джак и с това даде сигнал на воините, че разбира целта на посещението им.

Канака изтеглиха телата на другарите си и се скриха отново в джунглата.

Джак си отдъхна и забърза към палатката:

— Мамка му… — извика, готов да разкаже всичко на Джордж, но думите изведнъж заседнаха в гърлото му.

Той знаеше добре какво е смърт. Беше я виждал да броди из окопите десетки пъти. И сега видя ясно, че е докопала приятеля му.

Коленичи до трупа, без да усети, че сълзите се търкалят по бузите му.

— Защо ме заряза, мръснико? — изрече.

Джордж му бе станал по-близък от брат. На Западния фронт двамата години наред си пазиха задниците, бяха преживели неща, които не можеше да сподели с друг. Войната свърши, но Джордж го последва в Австралия и му предложи да продължат с приключенията. Той лично бе тръгнал на тази експедиция, воден от алчността си. Златото, което откри, щеше да бъде изядено и изпито, но споменът за благородния порив на приятеля му да запознае света с нови места и племена щеше да продължи да живее.

Джак стана и потърси с поглед останалите. Те също оплакваха мъртвите си другари. Трябваше да ги оставят в това чуждо и враждебно място, нямаше как да ги пренесат до родната земя.

Погребаха затворниците в общ гроб, само Джордж беше в отделен, после прибраха багажа. Нападението на местните сложи край на експедицията, но Джак маркира внимателно пътя до златното находище. Налагаше се да се върне в Порт Морсби.

Преди да потеглят, той отиде до гроба на приятеля си, прибра пушката до тялото и свали шапката.

— Не ми пука какъв си бил и какво си правил преди войната, човече — прошепна. — Това, което знам, е, че беше най-добрият сержант, който австралийската армия е имала, и най-добрият ми приятел. Никога няма да те забравя. И ще кажа на Айрис, че си умрял с нейното име на уста.

Изтеглянето на белия дявол и неговите слуги се следеше от стотици очи, скрити зад дебелите дънери на тропическите дървета. Воините бяха доволни. Убиха единия дявол, но другият имаше силата да отклонява стрелите им. Щяха да изчакат натрапниците да се изтеглят и да се върнат, за да разкопаят гроба веднага. Тази вечер щяха да си устроят пир с бледоликия.