Питър Уот
Папуа (32)

30

Герхард осведоми шефа си, че няма да си бъде вкъщи вечерта, когато той ще дойде да разпитва Ерика, и не се изненада от доволната му усмивка. Шпеер, разбира се, не можа да устои на Ерика, особено след като изпи няколко чашки коняк. Така Герхард имаше възможност да прерови дрехите му, без да се притеснява, че ще бъде разкрит. Полковникът похъркваше сладко до съпругата му и беше ясно, че ще продължава да хърка поне още няколко часа.

Той взе листчето от джоба на Шпеер и тръгна към службата. Късното му посещение в отдела не възбуди никакви подозрения. Неведнъж му се бе налагало да идва вечер, за да подготви спешна информация за сутринта, и присъствието му из коридорите беше нещо обичайно. Но все пак се зарадва, като видя, че дежурният на телефона е задрямал, и се промъкна незабелязано покрай него. Колкото по-малко хора знаеха за идването му, толкова по-добре.

Вратата на сейфа се отвори тихо и той зарови трескаво из прилежно подредените разноцветни папки. Разгърна поне половината, докато открие списъка с имената на заподозрените, и затърси името си. Откри го, разбира се, но по-лошото беше, че освобождаването му бе отбелязано със знак за спешност. Герхард отлично знаеше какво означава това.

Преди да затвори тежката врата и да поеме по обратния път, една друга папка привлече вниманието му. Там имаше списък с техни сънародници зад граница, които също бяха набелязани за „освобождаване“. Като бъдещ емигрант му беше любопитно да види дали ще открие познати личности и разгърна папката. Вътре имаше колони от имена, разделени по професии. Учени, журналисти и обикновени хора. Всички тези мъже бяха осъдени на смърт от партията на фюрера. В графа „учени“ видя познато име. Беше германски евреин, който в момента живееше в Съединените щати. Неговият блестящ ум го бе направил популярен в целия свят, но това не бе попречило на „умните глави“ да впишат името му в графа „за елиминиране“, ако между двете държави се породеше конфликт. Тогава платените агенти на нацистите трябваше да осъществят екзекуцията.

Името на учения беше Алберт Айнщайн. Герхард веднага разбра важното значение на този документ, подписан лично от Химлер, и веднага се сети, че може да му послужи като паспорт за една нова самоличност в чужбина. Присвояването на подобен документ означаваше смъртна присъда без право на обжалване, но, от друга страна, му отваряше вратите към Британия или Америка например. Но нямаше начин да пренесе незабелязано папката през границата. Щеше да мине през различни митнически служби и гранична охрана, все някой щеше да разпознае документа. Единственият начин беше да снима документа с новия си фотоапарат „Лайка“ и после да го унищожи. Да се опита да го върне обратно в сейфа беше равносилно на самоубийство. Филмът можеше да се скрие много по-лесно от една папка.

Той чу стъпките на нощния пазач по коридора. Беше техен служител, пенсиониран отдавна, но заради верността му към партията бе оставен като нощен пазач. Притаи се и изчака стъпките да заглъхнат. Трябваше незабавно да реши какво да предприеме. Беше въпрос на късмет кога точно Шпеер ще открие липсата на списъка. Папките бяха толкова много, че това можеше да стане и след седмица. Герхард грабна папката и я скри под сакото си. С треперещи ръце подреди останалите в реда, в който ги бе намерил. Шпеер беше много наблюдателен човек и всичко трябваше да изглежда недокоснато. Най-после всичко бе наред. Затвори сейфа и изведнъж усети, че му се вие свят. Сега оставаше да се прибере вкъщи и да се моли Шпеер все още да е под въздействието на двете приспивателни — алкохола и секса.

След един час си беше вкъщи. Никога не бе изпитвал такъв страх, освен на фронта. Но там беше много по-лесно. Враговете бяха чужденци, не свои хора, съпартийци. Герхард изкачи с треперещи крака стъпалата до втория етаж и прилепи ухо към вратата на спалнята. Чу хъркане и най-сетне задиша спокойно. Отвори тихо вратата и внимателно върна листчето с цифрите в панталоните на Шпеер. Излезе на пръсти и се върна в хола. Ерика го чакаше с цигара в уста.

— Аз свърших моята част от работата. Ти какво научи? — попита тя.

— Че аз също съм в списъците — отвърна уморено той. — Добра работа, Ерика. Заслужи си честно развода.

— Какво мислиш да правиш сега?

За момент му се стори, че долавя нотка на загриженост в гласа й.

— По-добре да не знаеш. Не искам да излагам живота ти на риск. Липсата на информация е най-добрата ти защита.

Ерика веднага се вгледа в очите му, но не откри нищо обезпокоително.

— Желая ти всичко най-добро — каза тя с тон, който не бе чувал от времето, когато прие предложението му за женитба. — Знам, че не бях добра съпруга и майка, Герхард.

— Това вече няма значение — сложи нежно ръце на голите й рамене той. — Важното е, че имам шанс да предпазя дъщеря ни от лудостта, която съвсем скоро ще обхване цяла Германия. Ако Адолф завземе властта, демокрацията ще остане в историята и ние ще станем част от нова смъртоносна машина. Тя ще прегази всичко добро, което сме създали през тези години. Какъв глупак съм бил да си въобразявам, че този ненормалник мисли за народа си! Мъжът, който оглавява парадите, когото навсякъде посрещат с фанфари, е най-обикновен лъжец и престъпник.

— Аз също мислех, че Адолф е нашето бъдеще. Но вече не съм толкова убедена. Исках да се разведа с теб, защото за мен ти беше слаб и нерешителен човек. Сега разбирам, че са те използвали. Ти си добър човек, Герхард. Съжалявам за това, което ви причиних с Елза.

— Ако искаш, ела с нас — каза тихо Герхард. Въпреки болката, която му бе причинила, той все още я обичаше по един странен, дори перверзен начин. — Ще напуснем Германия и ще заживеем на друго по-безопасно място.

— Къде?

Той едва повярва на ушите си, струваше му се невъзможно тя да попита така простичко, сякаш наистина обмисляше предложението му.

— Не и в Европа. Мисля, че Европа се е запътила към нова война. Може би в Америка.

— Няма как да получим статут на емигранти — каза Ерика. — Партията ще блокира всяка подобна възможност. Няма да те остави да се измъкнеш с информацията, която имаш за Адолф.

Герхард осъзна, че е права.

— Можем да подадем молба за Папуа. За посещение при брат ти — отвърна той с нотка на надежда. — Това няма да предизвика подозрения. Ще съумея да изиграя ролята на предан член на партията. Може да накарам Шпеер да обмисли въпроса за контакт с предани на партията хора в чужбина. Ще успея да го убедя, че стабилните връзки на нацистите в тихоокеанския район са от изключителна важност за бъдещите ни действия.

Ерика го погледна недоверчиво, но трябваше да признае, че това като че ли беше най-добрият вариант. Напускането на страната не означаваше, че са се отървали от сянката на СС. Партията имаше хора из целия свят и те непрекъснато чуваха за необясними инциденти с техни сънародници из чужбина — катастрофи, бомбени атентати и какво ли не.

— Ще се свържа с брат ми — прошепна тя и в същото време хъркането горе премина в грухтене. — По-добре се скрий, докато Шпеер си тръгне.

Герхард я послуша и остана в кухнята докато Ерика изпрати Шпеер. Със стиснати зъби слушаше смеха на жена си, когато двамата с шефа му застанаха на външната врата, и гальовните думи на Шпеер. Изведнъж му прилоша. Намрази се за това, в което бе забъркал Ерика. Ако бяха разговаряли по този начин преди няколко дни, никога не би постъпил така с нея. Припомни си добрите времена. Може би не всичко между тях бе загубено, размечта се той. Може би щяха да успеят да открият наново любовта някъде другаде по света. Не знаеше нищо за Папуа, Нова Гвинея, освен че е дива страна, из която се разхождат канибали и ловци на глави, и че след войната бе под австралийска юрисдикция. Но каквото и да го очакваше там, не можеше да е по-лошо от това, което неминуемо щеше да го сполети тук. Сега трябваше да продължи с внимателно обмисления си план. Щяха да му трябват пари, а това бе проблем, дори по-сериозен от този да убеди полковник Шпеер да даде разрешението си за пътуването им до Папуа.

Ерика бе разстроена. Инстинктът й подсказа, че полковникът няма да извади името й от черния списък, което означаваше, че за нея нямаше повече живот в Германия. От офицерите, с които спеше, знаеше, че Хитлер много скоро ще застане начело на Нова Германия. Това не я тревожеше, но сега, когато беше в папките на СС, нещата коренно се променяха. Тя знаеше, че веднъж попаднала там, както и да доказва невинността си, подозренията нямаше да изчезнат. Такива бяха методите на Адолф и всички ги приемаха безропотно, защото вярваха, че ги води към велико бъдеще. Всички искаха да покажат на французите и англичаните, че Германия отново е сила, с която трябва да се съобразяват. Унизителният Версайски договор все още обиждаше поколения германци.

Ерика не беше толкова глупава да вярва, че действията на фюрера се ръководят от нещо друго, освен от жаждата за власт и мания за величие. Облаците на войната вече се задаваха на хоризонта и тя не се съмняваше, че ще погълнат и нея. Трябваше да напусне Германия. Налагаше се отново да чака спасение от Герхард. Колко лесно успя да го заблуди! Какво си въобразяваше той? Че ще се съгласи да живее в онова забравено от бога място с лицемерната си снаха и брат си? Глупак! Щеше да замине с него за Австралия и да остане в Сидни. Имаше достатъчно пари. Тайно бе продала повечето от подаръците на офицерите, които по този начин си плащаха за сексуалните й услуги. За щастие Герхард не знаеше за това и тя щеше да вложи само малка част за разходите по пътуването. Щом кракът й стъпеше в Австралия, щеше да го зареже.

Ерика обичаше да причинява болка. Носеше го в себе си още от дете. Обожаваше да гледа, когато баща й колеше пуйки за Коледа. Ужасяващият крясък на птицата и кръвта, която плисваше, бяха очаквано и вълнуващо преживяване за нея. И сега, когато се върна в леглото, тя си представи, че е красив леопард, който разкъсва корема на безпомощна сърна. Фантазията я възбуди така, че трябваше да си помогне сама, за да заспи. От този момент болката и кръвта станаха неизменна част от сексуалните й фантазии.

Тя не възприемаше поведението си като проституция. В края на краищата и тя като всички си плащаше, за да се сдобие с това, към което се стремяха повечето хора — власт. Когато му дойдеше времето, сигурно щеше да обучи и дъщеря си да се справя с живота като нея. Да, Елза наистина можеше да й бъде от полза след няколко години.

Но засега трябваше да разчита на Герхард. Само той можеше да я измъкне от Германия и от дългата ръка на партията. Австралия беше добър избор. Далеч от Европа, тя бе страна, която бе малко вероятно да бъде въвлечена в един нов военен конфликт. Австралийците не бяха толкова глупави, че да се набутат отново между шамарите.