Питър Уот
Папуа (10)

8

Според Джордж тук само си губеха времето. По негови изчисления минаваше вече трета седмица, откакто японският капитан ги остави на красивия бряг, недалеч от устието на малка река в залива Хуон. Исокиши трябваше да ги чака тук след два месеца, за да ги върне в Морсби. Но дали щяха да издържат дотогава в джунглата? Той въздъхна дълбоко и провери дали фотоапаратът му е в изправност след относително спокойното пътуване от Порт Морсби до Хуон.

Един ден, докато си пробиваха път с мачете през гъстата растителност, Джак неочаквано съобщи, че е Коледа. Но когато се намираш насред вонящо блато в дълбоката джунгла, Коледа не означава нищо за теб. Отхвърлиха мисълта за коледни подаръци и продължиха бавно към твърда земя.

Дните тук си приличаха като две капки вода. Вървяха и вървяха, достигнаха до величествените дъбови и лаврови гори, увити в красиви пълзящи растения, които изпъстряха монотонното зелено с огненочервено. Но тази красота им донесе само проблеми — шиповете на ратановите палми и острите листа на лианите изподраха до кръв ръцете и лицата им.

Джордж се възхищаваше все повече от приятеля си, който имаше енергия за стотина и атакуваше безстрашно неизследвания район без карта и компас.

Най-после зелените гори отстъпиха място на студената мъгла и стръмните склонове на планината, която изкачваха в момента. Сега бяха в царството на лишеите и мъховете, примесени с папрат и орхидеи, които пламтяха в екзотични цветове. Тук-там се виждаха ярките цветове на рододендрона. Около тях цареше пълна тишина, съвършена в своята красота и в същото време, малко зловеща, тя поглъщаше звука от стъпките им и ги караше да се ослушват. Вечер Джордж изтощен се просваше до вечерния огън и се питаше дали търсенето на митичните орангоки не е някаква лудост. Досега не бяха срещали жива душа, въпреки че полицаите и носачите бяха категорични, че страховитите кукукуку следят всяка тяхна стъпка. През нощта всички бяха неспокойни и се вслушваха във всеки звук, идващ от гората, във всеки писък на птица или шумолене на листа.

В края на четвъртата седмица пред тях се показа голият планински връх. Джак даде почивка, за да уточни следващия етап от експедицията и да прегледа запасите. Хората се настаниха под короната на огромно дърво, разпънаха палатките и той се зае с инвентаризацията. Джордж забеляза намръщената му физиономия:

— Май не върви според плана, а?

— Така е. Колкото и пари да имаш, не можем да понесем из джунглата повече от това, което вече сме взели.

— И колко време мислиш, че ще издържим с това, което имаме?

— Най-много три седмици. Надявах се да се натъкнем на село и да разменим малко стока срещу храна, но, изглежда, че районът не е населен. Преди войната, когато обикалях с момчетата, винаги успявахме да се доберем до населено място.

Джордж въздъхна. Досега не бяха постигнали нищо. Да се върнат, означаваше да се признаят за победени. Нямаше да има снимки на орангоки, нито интересни местни артефакти за Британския музей.

— Какво ще правим — попита тихо.

— Малко по-нагоре има извор. Видях го, докато изкачвахме последния връх — каза Джак, докато проверяваше затвора на пушката си. Ежедневното почистване на оръжието беше въпрос не само на навик, но и необходимост. — Докато вие с момчетата си почивате, ще отида да хвърля един поглед.

Джордж забеляза, че приятелят му взе със себе си и старото златарско корито. Поне той имаше някаква надежда, въпреки че така и не получи разрешително за работа в бившите германски провинции. Той никога не повдигаше въпроса за изчезването на Джак от лагера, когато прекарваха нощта близо до река или извор, макар да знаеше какво прави. Приятелят му винаги се връщаше разочарован, сядаше уморено до огъня и пиеше мълчаливо чаша след чаша от горещия чай. „Какво пък, дано има късмет“ — помисли си Джордж, протегна крака и се замисли какво му предстои да свърши, преди да продължат. Вече общуваше свободно с местните. Знаеше доста думи на моту и дори си разменяше шеги с полицаите.

В първия момент Джак замръзна на място, както беше нагазил до колене в ледените води. Нещо блестеше между речните камъни. Нещо, за което човек бе готов да даде живота си.

— Боже, милостиви! — възкликна, докато пъхаше ръка във водата, за да вдигне един голям плосък къс с размерите на кухненски нож.

Слънцето вече се скриваше зад планината, но Джак все още беше във водата. Страхуваше се да не пропусне някой къс. Ето там, по-нагоре, проблесна изгладено от забързаните води парче. Преди мракът да захлупи планината, успя да намери пет подобни по големина златни къса. Пресметна грубо стойността на намереното и се оказа, че е изкарал надницата си за две години. И то, без да използва коритото.

Най-сетне намери сили да излезе от водата. Сърцето му щеше да изхвръкне. В джоба си имаше цяло състояние. Дори и в най-смелите си мечти не се бе надявал на подобен късмет. Беше толкова развълнуван, че изобщо не усети промяната около себе си, докато крачеше към лагера. Джунглата някак внезапно притихна, но той не обърна внимание. Не обърна внимание и на десетките очи, които го следваха с любопитство и страх иззад огромните стволове на дърветата. Мислеше само как да стигне по-бързо до лагера. Вече виждаше събраните край огъня хора, които бяха свели глави над картата и обсъждаха нещо. Да открие така лесно толкова големи парчета злато, можеше да означава само едно — бе открил майката, главната жила, която според мнозина от старите златотърсачи се намираше именно тук, в неизследваната част на Папуа.

— Джак — извика Джордж. Пушката беше в ръцете му. — Забеляза ли нещо необичайно по пътя?

Австралиецът инстинктивно погледна през рамо. Гората зад него мълчеше злокобно.

— Не, защо? — отвърна и забърза.

— Момчетата усещат нещо.

След миг беше вече до огъня. Съгледвачите поглеждаха тревожно към джунглата, а полицаите си играеха нервно със спусъците на пушките.

— Видяхте ли нещо? — обърна се той към по-възрастния от тях.

— Не, сър — отвърна той. Очите му не се откъсваха от тъмните сенки на близката гора, — но съм сигурен, че кукукуку са наблизо. Просто го знам.

Джак прие насериозно интуицията на папуаса. Столетията, прекарани в непрекъснати войни между отделните племена, бяха изострили инстинктите на тези хора и те подушваха опасността отдалеч. Сложи ръка на рамото му и за да му вдъхне кураж, се пошегува:

— Е, какво пък, слагай казана, може днес да вечеряме със задушен кукукуку.

Шегата му разведри полицая.

— Може да е вкусно — опита се да се усмихне той.

— Ще осигурим постове през цялата нощ — продължи Джак и папуасът закима енергично с глава.

Друго нищо не можеха да направят. Беше сигурно, че ги наблюдават от джунглата. Всички се надяваха диваците да се заинтересуват от дрънкулките, които бяха донесли именно с тази цел, особено от раковините на рака тоя. Племената от вътрешността ги ценяха повече от злато.

Джордж му наля чаша чай и Джак я пое с благодарност. Нощният студ пълзеше надолу по планината и той вече го усещаше в гърба си. Или пък беше страх от предстояща опасност? Не знаеше каква, но беше уверен, че изпитаните през годините на война инстинкти не го лъжат.

— В опасност ли сме, Джак? — попита спокойно Джордж, но ръката му стискаше здраво пушката.

— Тук човек никога не знае — отвърна приятелят му и се загледа в черните хълмове над тях. — Просто внимавай.

— Мислиш ли, че са онези кукукута, за които чухме?

— Всички племена оттатък Морсби се наричат кукукуку. Може да са твоите орангоки. Които и да са, сигурен съм, че са по-уплашени от нас. Нека да се заемем с нашите си задачи, пък ще видим какво ще стане. Може всичко да се размине.

Джордж се довери на опита на приятеля си. Който и да ги наблюдаваше, не биваше да разбере, че се страхуват. Ако всичко вървеше добре, може би мечтата му да покаже на европейците невиждани досега древни племена, щеше да се осъществи. Нека да видят къде е райската градина тук на земята. Пък ако имаха късмет, може би щяха да успеят да разменят малко храна срещу раковините, които носеха със себе си.

Постепенно всички се върнаха към обичайните си занимания. Приготвиха вечерята, хапнаха и извадиха пурите с чаша горещ чай. Носачите се скупчиха около техния огън и кротко задъвкаха своя бетел. Всички бяха относително спокойни.

Джак извади керосиновата лампа и две одеяла от палатката и предложи на Джордж да спят отвън, близо до големия дънер на огромното тропическо дърво. Полицаите щяха да останат на пост, Джак и Джордж щяха да ги сменят след полунощ. Единият щеше да спи, другият да будува, после обратното. Така щяха да дочакат утрото.

— Напомня ми за старите времена — измърмори Джак и се зави до брадичката, — когато бяхме на фронта.

— И на мен. А аз си мислех, че всичко вече е минало. Не си представях, че и на стари години животът ми ще бъде все така вълнуващ.

— Но ще стане, когато се върнеш в Морсби и се пъхнеш в леглото на Айрис — пошегува се Джак. — Мечтай си за този момент и ще заспиш като къпан.

Джордж се усмихна и се загледа в бързо движещия се по небосклона облак, който протягаше пръсти към звездите и те изчезваха, сякаш ги криеше в пазвата си. Той броеше всеки ден, всеки час и всяка минута, прекарана далеч от Айрис, сигурен, че този копнеж, който изпълваше сърцето му, е голяма и красива любов.

— Обичаше ли жена си, Джак? — попита тихо той.

— Не знам — отвърна приятелят му. — Предполагам. Все пак имахме дете.

— Липсва ли ти сега?

— Хайде сега, какви са тези сериозни разговори посред нощ? — опита се да избегне отговора Джак.

— Извинявай, не искам да се бъркам в личния ти живот.

— Нямах предвид това — малко виновно каза приятелят му, но не обясни какво всъщност е имал предвид.

„Не, не я обичах — замисли се той. — Беше нещо, което просто се случва между двама млади, прекалено млади, за да си дадат сметка за последиците.“ Инстинктивно бръкна в джоба си и напипа портфейла, където пазеше снимката на Ерика. Как бе възможно да изпитва такива чувства към жена, която никога не бе виждал? Не знаеше за нея нищо, освен че е обичала убития войник?

Облакът най-после открадна всички звезди от небето и не след дълго Джак усети, че нещо капна на лицето му. Зави се през глава и съжали за решението си да спят тази нощ на открито. Но нямаше да умре от един дъжд, двамата с Джордж бяха преживели много по-тежки нощи из заснежените полета на Франция.

Дъждът изведнъж се изля като из ведро върху тях, а Джак си помисли, че то плаче за младите момчета, които оставиха костите си в разораната от мини европейска земя.

Десетките черни очи също не се уплашиха от дъжда. Продължаваха да ги гледат от тъмната пазва на тропическата гора.