Питър Уот
Папуа (4)

2

Казваше се Лукас, беше на четири години и бе напълно чужд за Джак. Двамата седяха един срещу друг в купето на пътуващия към Сидни влак. Вътре миришеше на сажди и въглища.

— Следваща спирка — Страдфилд — се чу отегчен глас от коридора.

Джак стана и се пресегна, за да вземе старата протрита военна торба.

— Слизаме тук, синко — оповести той на момчето, което следеше напрегнато всяко негово движение. — Най-после ще се запознаеш с леля Мери и чичо Хари.

Лукас се смъкна от седалката и застана мирно в очакване на следващи инструкции. Джак сложи ръка на рамото му, за да го задържи, докато локомотивът съскаше и тракаше, демонстрирайки несъгласие да спре. Купето яростно се затресе, през прозореца се заредиха лица на посрещачи и влакът най-после бавно и неохотно се закова на място. Гъст дим покри перона.

Джак не пусна ръката на момчето, докато не се убеди, че машината е спряла окончателно, но в сърцето не усещаше близост. Синът му мълча почти през целия тридневен път от Аделаида през Мелбърн до Сидни. Явно беше, че не разбира значението на думата „баща“.

Хората, които се грижеха за Лукас, след като майка му отиде на небето, му казаха, че баща му идва, за да го отведе със себе си. И изведнъж в живота му влезе един непознат и малко страшен чичко и го отведе далеч от дома, където живееше с майка си, това красиво и нежно създание, което го караше да се чувства обичан и желан.

Но един ден тя се разболя. Започна да кашля, легна и заговори несвързани неща. Дойдоха съседите, дойде и госпожа Рот с маска на лицето. С нея имаше един мъж, когото наричаха доктор. Всички се заеха да му обясняват шепнешком, че майка му е много болна. След няколко часа тя склопи очи и сякаш заспа, а него го изведоха от стаята. Нещо, наречено инфлуенца, я бе накарало да заспи завинаги и душата й отиде на небето. Госпожа Рот го обърка съвсем, когато му каза, че баща му ще дойде скоро и че дотогава за него ще се грижи тя.

Сега ръката му беше в ръката на този огромен плашещ го мъж, който му говореше нежно, но това не го успокояваше, защото той не познаваше този глас. Лукас усещаше, че нещо си е отишло завинаги от живота му, и това го караше да мокри възглавницата със сълзите си всяка нощ, докато заспива. Искаше отново да види майка си, но големият човек му каза, че тя е далеч и не може да се върне. Сега двамата бяха на някакво незнайно място, пълно с други непознати хора. Светът, който познаваше, бе изчезнал завинаги.

— Джак!

Това беше Мери. Тя видя малкия си брат да слиза от влака и извика щастливо. Втурна се към тях и ги сграбчи в прегръдките си със сила, достойна за мъж. Джак прие мечешката милувка като нещо, на което една сестра има право. За последен път я бе видял в деня, преди да замине за Европа. Сега беше лятото на хиляда деветстотин и деветнайсета година. Не бе стъпвал в Сидни близо четири години.

Мери беше на трийсет години, висока и тиха, с приятни черти, които не позволяваха човек да определи точната й възраст. Докато прегръщаше брат си, зад гърба й надникна съпругът й Хари, който протегна ръка към зет си.

— Кой е този младеж, Джак? Направо ти е одрал кожата — провикна се весело той и разтърси ръката му.

— Това е господин Лукас Кели. Запознайте се.

Лукас стоеше до баща си и гледаше с широко отворени очи протегнатата към него ръка. Поколеба се за миг, но също протегна своята.

— Марш оттук, Хари! Момчето се нуждае от една силна прегръдка, не от здрависване — сгълча мъжа си Мери и обви раменцата на Лукас с едрите си ръце. Той не се отдръпна, дори усети топлина, която помнеше от спомените за майка си. Веднага хареса тази жена и се почувства на сигурно място в прегръдките й.

— Аз съм леля ти Мери — каза тя и неочаквано го целуна по бузата.

Лукас инстинктивно избърса мокрото петно и се намръщи. После направи нещо, което изненада Джак — усмихна се. И коравият войник, който не се бе огънал нито веднъж през тази дълга и жестока война, извърна очи, за да не видят сълзите му.

— Хайде, Хари — обади се Мери. — Помогни на Джак с багажа, за да не се влачим с часове до дома, трябва да побързаме, че агнешкото ще изстине.

Съпругът й се опита да вземе войнишката торба на Джак, но той го изпревари и я метна на рамо.

Скоро четиримата влязоха вкъщи. Джак отиде да остави багажа си на горния етаж, а Лукас остана до леля си, защото тя нямаше намерение да пусне ръката му.

 

 

— Разбрах, щом пристигнах в Аделаида — подхвана Джак веднага след като обещаното агнешко бе ометено от чиниите. — Виж каква стана тя! Аз се завърнах жив от най-кръвопролитната война, а тя умира тук от грип само седмица преди да се върна.

Мери не откъсваше очи от брат си. Изпитата по време на вечерята бира беше накарала брат й да се отпусне. Колко добре го познаваше! Нали тя го бе отгледала, за да отмени вечно боледуващата си майка?

— Бяха ужасни времена — поклати глава Хари. — Колко много хора умряха тук по време на войната! Но вече сме добре, епидемията отмина.

— Кога са погребали Ани? — попита Мери.

— Шест седмици преди да се прибера. Някоя си госпожа Рот се погрижила за Лукас. Симпатична жена. Ани й казала, че се връщам скоро, и тя ме дочака.

— Изглеждаш изтощен — загрижено го огледа сестра му. — Трябва ти един здрав сън.

Джак кимна. Не му се спеше много, но искаше да остане сам, за да помисли за бъдещето си. Извини се и се оттегли в стаята си. Мери го изпрати до горе, прегърна го и затвори вратата след себе си.

Джак седна на края на леглото, свали ботушите си и огледа стаята. Къщата беше градена с червени тухли на широка улица. Хари бе натрупал пари от войната, като печаташе различни документи и брошури за армията. Искаше да се запише като доброволец, но за военните малката му печатница се оказа по-необходима от живота му. Двамата с Мери бяха женени от дванайсет години, но въпреки постоянните опити нямаха деца. Когато я видя как се суети около сина му, Джак си каза, че съдбата не постъпва честно с нея.

Той изхлузи ботушите на пода, пъхна се под мекия юрган и заби поглед в тавана. Ето, че сега бе вдовец с напълно непознат за него син. Нямаше професия, освен тази на златотърсач, и нямаше и най-малка представа какво ще прави оттук нататък. Замисли се за Ани и изпита вина към нея. Тя си бе останала чужденка в живота му. Прекалено дълго живяха разделени. Но трябваше най-сетне да си признае, че никога не я бе обичал истински. Ожениха се, защото тя забременя. Беше провинциално девойче от малък град близо до Аделаида и двамата нямаха нищо общо освен това дете. Но Джак постъпи благородно и спаси честта на семейството й. Историята беше съвсем обикновена. Тъкмо се бе върнал от Папуа за погребението на майка си. Ани присъстваше на бдението и така се запознаха. Последва кратък, но страстен флирт, а след това — една нощ в плевнята. Получи бърза и евтина любов, без да си дава сметка за последствията. В крайна сметка се ожени за нея, изкара медения месец и тръгна за Папуа, като я остави вкъщи бременна. Когато войната избухна, се записа доброволец и веднага замина за Европа. Новината, че е станал баща, го застигна във Франция.

Той се надигна и придърпа торбата си. Старите войнишки навици умират последни, подсмихна се той. Винаги държеше личните си вещи под ръка. Бръкна и напипа купчината с писма, които все още носеха белезите на войната. Развърза панделката, която ги придържаше, и потърси малката снимка. Намери я бързо, винаги я намираше бързо. Взря се в благородното лице с високи скули. Гъстите, прибрани на тила черни коси сякаш подсилваха силата на тъмните омайващи очи.

— Ерика — произнесе тихо името на девойката, която бе написала тези прекрасни писма. — Какво ли правиш сега, Ерика?

Ерика Ман беше сестра на германския майор, с когото се бе запознал на Западния фронт седмица преди края на войната. В суматохата по организирането на дивизията за настъпление Джак бе забравил да предаде писмата в разузнавателния отдел. По-късно любопитството го подтикна да ги прочете и красотата на думите на младата девойка го омагьосаха. Реши, че писмата нямат пряко отношение към тактиката и стратегията на военните действия, и ги запази за себе си.

С времето започна да мисли за непознатата девойка повече, отколкото за собствената си съпруга. Дори и сега изпита вина. Ани беше мъртва, но синът му беше тук и му напомняше за нея. Тя живееше в очите на момчето. И в тъжната му усмивка. Джак искаше да обича това момче, както го бе обичала майка му, но засега не успяваше да се сближи с него.

Пъхна внимателно снимката между писмата, прибра ги в торбата и затвори очи.

Тази нощ Мери и Хари се събудиха от виковете на Джак, който плачеше и раздаваше команди към отдавна загинали войници, но нямаше представа, че е вдигнал къщата на крак. Спеше и се гърчеше в среднощни кошмари за експлодирали бомби, летящи куршуми и умиращи в локви кръв мъже.

 

 

Мери и Хари не споменаха нито дума за безсънната си нощ. Бяха чували, че участвалите на фронта мъже често имат такива кошмари. Наричаха го стрес от войната. Мери се помоли горещо този ужас да отшуми по-бързо и веселото момче, което някога беше неин брат, да се завърне отново в живота й. Но този, когото виждаше сега пред себе си, бе мъж, гонен от ужаса на близкото минало. Едва успяваше да контролира нервите си. Ръцете му трепереха и много пъти само силата на волята му го спираше да не избухне.

— Какво мислиш да правиш днес? — попита го тя, докато мажеше филия с масло и мармалад за Лукас, който седеше кротко до нея на кухненската маса.

Тази сутрин момчето сякаш отбягваше погледа на баща си. Уплаши се от него още във влака. Нощем крещеше като луд, макар че изглеждаше, че спи. Викаше неистово: „Насочи байонетите!“ и предупреждаваше невидими хора да се скрият от бомбите.

— Искам да се видя със старите приятели в града — отвърна Джак и отпи от горещия чай. — Имаш ли нещо против да оставя Лукас при теб?

— За мен ще е удоволствие — каза тя и сложи ръка на рамото на момчето. — Двамата ще се справим по-бързо с домашната работа.

— Мисля, че ще му хареса — погледна я Джак. — Като се има предвид какво преживя, женската компания ще му се отрази добре.

— Не се тревожи за нищо, Джак — усмихна му се мило тя. — Само кажи дали ще се прибереш за вечеря.

— Не знам. Зависи как ще потръгне.

Изпи набързо чая и излезе. Кратката разходка до железопътната гара и оттам до хотел „Сентрал“ в центъра на града му позволи да обмисли още веднъж бъдещето си. Джордж Спенсър се бе върнал в града с батальона. Уговорката им беше да се срещнат в хотела веднага след като се демобилизира.

 

 

Барът на хотела бе претъпкан с мъже в униформи и мъже в скъпи костюми. Наближаваше обяд и горещината едва се издържаше. Джак лесно откри високия англичанин. Той стоеше сам на края на бара с халба бира в ръка. Изглеждаше различен в скъпия костюм. Кели се почувства малко неудобно в работната си, разкопчана до гърдите риза и широките панталони. Пазеше си ги отпреди войната и имаше късмет, че молците не са ги прояли.

— Джордж, старо куче! — провикна се той. — Радвам се да те видя.

Джордж протегна свободната си ръка и двамата се поздравиха развълнувани.

— Ей сега ще взема една бира и на теб. Дръж ми чашата и си отваряй очите да не я свие някой син на каторжник.

Джак се ухили и пое чашата. Огледа се и не видя познато лице. Тук нямаше с кого да си говори за футбол. Тук, на север, следваха английската традиция и бяха луди по ръгби, докато в Южна Австралия на мода беше футболът. Някога и той бе играл в местния футболен отбор. Единствените близки хора в този град, освен сестра му, бяха няколко другари от фронта. Джордж се върна и те вдигнаха чашите си.

— За стария батальон.

Първата им работа бе да поговорят за пристигналите наскоро техни другари от батальона. Много от мъжете в бара водеха същия разговор. Бе изминала близо година от края на войната, но раните все още бяха отворени. Джак разказа за сина си и за намерението си да го повери на сестра си. Не обичаше да споделя личните си проблеми, но Джордж бе човекът, с когото в продължение на три кошмарни години бе делил хляба и живота си.

— Кога се връщаш в Папуа? — попита Джордж и надигна четвъртата халба бира.

— Не знам — отвърна замислено Джак. — Имам семейни задължения. Хари ми предлага работа в печатницата и ще мога да съм с Лукас. Освен това съм без пукната пара. Не мога да си позволя оборудване на златотърсач.

Джордж се загледа над главата на Джак към отворената врата. Навън слънцето блестеше с мека синкава светлина, която постепенно бе започнал да харесва.

— Не е за теб този начин на живот — промълви, сякаш го казваше на слънцето отвън. — Постепенно ще намразиш сина си, защото те обрича на такова живуркане.

Джак искаше да възрази, но внезапно осъзна, че приятелят му е прав.

— Не мога просто да го оставя при сестра ми. Няма да е правилно. Двамата трябва да сме заедно.

Джордж го погледна.

— Няма ли да е по-добре при нея? От това, което ми разказа, става ясно, че момчето има нужда от женска ласка.

Джак се замисли. Англичанинът отново имаше право. Ако можеше да се върне в Папуа и да открие злато, щеше да осигури и своето бъдеще, и това на сина си.

— Може и така да е. А ти защо искаш да ме изпратиш на север?

— Искам да дойда с теб.

— В Папуа? Защо, по дяволите, след като оцеля през тези ужасни пет години на война, ще искаш да ходиш на онова диво място? Там всичко е в блата, гъмжи от малария, крокодили и чернилки, които с еднакво удоволствие ще те изядат и ще вземат скалпа ти за трофей.

— Какво да ти кажа, приятелю — въздъхна Джордж. — Въпросът е сложен. Но корените му се крият в онези книги, написани от един французин преди повече от половин столетие, които малкото хлапе някога четеше денонощно. Заглавията още са пред очите ми: „Приключения в Нова Гвинея“, „Разкази за стария моряк“, „Девет години в плен на орангоките“, „Едно племе в сърцето на Нова Гвинея“. Момчето сядаше в библиотеката на баща си, поглъщаше думите и гледаше всяка илюстрация с часове. И когато оцеля от тази ужасна война, си даде дума, че ще отиде и ще намери онези орангоки.

— Звучи ясно и просто — изсмя се приятелят му. — Само че аз съм чувал, че всичко написано от оня смахнат французин е чиста измислица. Разказите му за диваци, които яздят коне и носят огромни щитове от злато, са фантасмагория от рода на „Пътешествията на Гъливер“. Във вътрешността на острова няма никакви орангоки. Няма нищо освен пусти хълмове и джунгла.

— Може и така да е — съгласи се Джордж, — но е факт, че и до днес никой не е видял с очите си какво точно има там. Представяш ли си, във времето, когато цяла Африка вече е картографирана?

— Трябва да има някаква разумна причина да излагаш живота си на подобен риск. Не ми пробутвай тази история с измислени племена — промърмори Джак и отпи от бирата си. — Освен това ще струва много пари, а аз се сещам за много други начини, по които можеш да си ги похарчиш.

— През петнайсета година ние се впуснахме в нещо, което тогава ни изглеждаше като едно голямо романтично приключение. Не можеш да отречеш, че беше романтично, нали?

— Добър удар. Но ние се бихме за Империята. Беше много повече от романтично приключение.

— Ти не се би за Империята, Джак — каза тихо Джордж. — Майка ти е германка, а баща ти — ирландец. Защо ще се биеш за краля? Не, ти просто искаше да видиш какво има зад хоризонта. Войната ти даде възможност да пътуваш на кралски разноски.

— Търсех злато — сопна се Джак. — И всичко, което може да се купи с него. Разкарай се с твоята романтика и хоризонти.

— Ето какво ти предлагам. Ако дойдеш с мен, ще платя всички разходи по пътуването и екипировката.

— Защо съм ти? — погледна го изпитателно Джак. — Сигурен съм, че имаш достатъчно кураж да тръгнеш сам и да търсиш твоите орангоки и без мен.

— Защото ти си най-смелият и ловък човек, когото познавам. Трябва да открия орангоките по лични причини, които засягат семейството ми. Не искам да ги обсъждам тук и сега.

Джак не настоя. Знаеше, че всички англичани са малко смахнати. Нещо в природата им ги караше да тръгнат към места, където не би стъпил нормален човек. Но точно тази природа бе превърнала малката островна държава във велика империя. Смахнат или не, но предложението беше повече от щедро, а Джак Кели уважаваше щедростта.

— Трябва да помисля — отвърна и пресуши чашата си.

Но вече бе решил.

 

 

След седмица корабът „Бърнс Филип“ беше готов да отплава от Сидни за Порт Морсби. Джак стоеше на кея, военната торба беше в краката му. Беше труден момент. Мери се опитваше да не плаче, въпреки че, помисли си цинично той, сълзите й щяха да са повече от радост, отколкото от тъга. Лукас стоеше мълчаливо до нея и държеше ръката й. Мери сметна за необходимо да напомни на брат си:

— Ще се грижа за него като родна майка.

Той не се съмняваше в това. За цялата седмица, докато чакаше кораба, отношенията между бащата и сина не бяха мръднали и крачка напред. Останаха си чужди и това го измъчваше. Чувстваше се неловко в присъствието на собствения си син. Но сестра му успя да намери път към сърцето на момчето. Грижата за него щеше да запълни празнината в сърцето й. Не, той не зарязваше Лукас, просто му осигуряваше най-доброто за момента. Мери побутна нежно момчето към баща му:

— Целуни баща си, Лукас.

Джак се наведе и получи леко докосване по бузата. Грабна импулсивно детето и го притисна към себе си.

— Обичам те, синко! — прошепна в ухото му.

— Е, това беше, сестричке — изправи се след малко той и я погледна с любов. — Време е да се кача на борда и да намеря Джордж.

Мери прегърна брат си и сълзите й потекоха.

— Пази се, Джак — каза тя, внезапно обзета от страх за него. — Винаги се забъркваш в опасни неща.

— Познаваш ме — усмихна се той. — Приличам на татко.

Мери отстъпи назад, загледана в брат си, който метна торбата на рамо и решително тръгна към стълбичката. „Наистина прилича на татко — помисли си тъжно тя. — Но поне не е пияница.“

Джак се изкачи на палубата, без да погледне назад. Не искаше повече да мисли за двете същества, които обичаше най-много на този свят, но отново трябваше да остави. Пред него бяха джунглата, маларията, враждебно настроените местни племена и Папуа. Зад него оставаха войната, синът му и… като че ли нищо друго. Със себе си взимаше само купчина чужди писма и снимка на жената, в която беше влюбен, без да се надява, че може да я срещне.