Питър Уот
Папуа (24)

22

Първите две години минаха спокойно и Паул заживя с надеждата, че работата в плантацията ще потръгне. Джак свикна с новата работа и се справяше добре. Кокосовият орех вървеше добре на световния пазар въпреки всеобщата икономическа криза. Джак и Лукас живееха в удобна барака от ламарина недалеч от голямата къща на Паул и Карин. Имаха прекрасна гледка към Коралово море, чиито наситеносини води проблясваха зад редовете от кокосови палми. За Лукас тук беше истински рай. Имаше всичко, за което си мечтае едно малко момче: добър приятел, океан, където да плува, кон и пушка двайсет и втори калибър, за да зарежда трапезата с гълъби.

Джак ценеше високо грижите на Карин за сина му. Момчето я наричаше леля Карин и тя приемаше с удоволствие това. Тя бързо си припомни щастливите времена, прекарани тук преди войната, и с удоволствие се зае да подреди новия им живот. За нещастие на двете момчета по-голямата част от деня им бе заета с уроци. За тях тези занимания бяха губене на време, което можеха да оползотворят много по-добре в ловене на риба, лов и игри с местните хлапета от близкото село. Семейството нае едно местно момиче да готви и пере и един селянин, който се грижеше за животните и градината. Дните се изнизваха незабелязано, дъждовният период следваше сухия, после всичко се повтаряше. Карин обичаше дъжда, защото тогава мъжете си оставаха вкъщи. Обикновено сядаха на верандата и чакаха да отмине поредният порой. Запалваха лулите си, пушеха мълчаливо и се вслушваха в тропота на дъжда по ламаринения покрив. Шумът правеше разговора невъзможен. Карин сядаше до тях и шиеше или четеше. Беше време на мир и спокойствие, на приятелство и любов.

Щом тежките облаци изчезнеха и отстъпеха място на яркосиньото небе, райските птици изпълваха въздуха с веселите си песни, работниците тръгваха из кокосовите полета и смехът им екваше из полето. Карин вече не си спомняше за ужасните военни години в Германия.

Но новината, че е бременна, сложи край на райския живот на двете момчета. Те започнаха да се усамотяват в градината, обзети от мрачни мисли. Възможността в живота им да влезе някакво си момиче и да съсипе всичко, беше трудно поносима. Изобщо не се съмняваха, че ще започне да се влачи след тях навсякъде и постепенно ще се превърне в истинска напаст. Все пак съществуваше нищожна вероятност да е момче и нещата щяха да са по-поносими.

Паул и Джак поляха обилно новината, както си му е редът. Паул дори измъкна една кутия с кубински пури от тайните запаси. Двамата седнаха на верандата под звездите. С времето бяха станали по-близки от братя. Общата работа и общата досада от непрекъснато стичащата се по гърба им пот бяха заздравили връзката между тях.

След обяда Джак се запиля някъде из плантацията, а Паул взе счетоводната книга и реши да сложи ред в сметките си.

Плантацията беше твърде голяма, а положението на пазара не беше добро. Цените на копрата падаха всеки ден. Той се загледа мрачно в дългите колони от цифри. Страховете му се потвърждаваха. От известно време разходите превишаваха приходите, но как да каже на Карин в нейното състояние, че са на прага на банкрута? Никога не я бе виждал по-щастлива. Той също бе доволен от живота си, но парите им се топяха с всеки изминал ден.

Паул въздъхна тежко и затвори книгата. Погледът му пробяга през безкрайните палмови редици и достигна до изумрудено синьото море. Може би трябваше да предупреди Джак да си потърси друга работа. Само дето не знаеше как да каже такова нещо на човек, който бе станал част от семейството му. Обичаше Джак, дори подозираше, че Карин е малко влюбена в него. Виждаше как се суети около него, когато е болен, и как го хока, сякаш й беше съпруг. Приятелят му реагираше така, както би реагирал самият той. Но Паул не ревнуваше. Знаеше, че Джак никога няма да злоупотреби с доверието му. Просто не беше такъв човек.

— Паул!

Той се обърна и видя, че Джак тича към него с няколко от работниците.

— Паул, копеле немско, къде си? — крещеше той и размахваше някакъв вестник в ръка.

— Тук съм — махна му Паул от своя офис на открито под сянката на едно дебело каучуково дърво.

Джак дотича и хвърли в краката му вестника. Беше „Нова Гвинея“.

— Открили са проклетата жила! — изрева той. — Открили са майката! Малко по на запад от мястото, където бяхме с Джордж.

— Кои са? — попита Паул, стреснат от избухването му.

— Шибаняците Парк, Слоун, Нетълтън и Доувър са подали молба за разрешение. За разработка на златна мина в района на Мороб. Трябваше да се досетя, щом чух, че старият Шарки Парк и Джак Нетълтън са запрашили натам. Като изключа себе си, единствено Шарки би могъл да стигне дотам. Обзалагам се, че са напипали майката. Трябва веднага да тръгнем натам, Паул. Да зарежем всичко тук и да подадем документи за право на ползване, иначе ще се окажем на опашката. Най-много да пипнем малария или някоя отровна стрела в гърдите.

Паул забеляза с каква лекота Джак го включи в плановете си за златната мина. Не разбираше нищо от тази работа и приятелят му знаеше това.

— Нямаме друг избор — продължи Джак вече по-спокойно. — Аз не съм глупак, човече. Четох за падането на цената на копрата. Нямаше да съм управител, ако не знам какво става с бизнеса, нали? Готвех се да си подам оставката, преди ти да ме помолиш за това, и да попитам Сен дали ще намери нещо за мен. Знам, че ме задържа повече, отколкото го налагат обстоятелствата, и съм ти благодарен.

Паул се смая. А той си въобразяваше, че е единственият, който е наясно с положението в плантацията. Но дори и без Джак, пак щеше да му се наложи да зареже всичко и да потърси друга работа.

— Не знам какво да кажа — отвърна тихо. — Искам да знаеш, че ценя приятелството ти повече от всичко на света.

— Тогава ми се довери. Ще бъдем богати, Паул, обещавам ти. Знам къде е златото и знам как да го взема, преди да избухне златната треска. Но трябва да сме там, преди ордите да нахлуят и да оберат всичко, което се вижда с просто око. След тях ще дойдат големите компании с големите си машини и край на всичко.

— Аз не съм миньор, Джак. По-добре си намери партньор, който разбира от тези неща.

— Значи все пак обмисляш предложението ми — доволно изрече Джак. — Не ми трябва миньор, а човек, който познава джунглата, а с онази експедиция ти доказа, че я познаваш добре.

— Наистина ли искаш да дойда с теб? И… Джак, наистина ли ще изкараме пари от това?

— Отговорът и на двата ти въпроса е да. Трябва ми човек, който да ми пази гърба. Трябва да сме много бързи, момче. И трябва да си наясно, че ще действаме по втория начин.

— По втория начин? Какво имаш предвид?

— Най-важното е да разберем закъде искат разрешение Шарки и компанията му. Нямаме време да се занимаваме с молби, одобрения и такива работи. Трябва да сме на място преди всички. После ще се занимаваме с подробностите.

Паул въздъхна. Всичко това означаваше, че ако нещо се обърка, двамата с Джак щяха да се окажат от другата страна на закона. Като германец той нямаше никакво основание да се надява, че австралийските власти ще бъдат снизходителни с него.

— Как преценяваш риска, Джак? — попита със свито сърце.

— Нищожен — усмихна се широко приятелят му. — Не вярвам правителството да се разбърза да усвои този район, пълен с комари, змии и отровни стрели. В Морсби чух, че инспекторът Сесил Ливиън, който отговаря за района, била намерен със стрела в гърдите недалеч от мястото, където бяхме с Джордж. Това е сурова страна, из която пъплят безброй малки черни дяволи. Но не се бой, че ще се справим с тях, ако започнат да ни досаждат.

Паул стана и разтърка челото си.

— Довечера ще говоря с Карин. Ще получиш отговора ми сутринта.

— Имай предвид, че всеки ден е ценен — предупреди го Джак. — Ще ни трябва време, за да осигурим храна и екипировка.

Паул кимна и закрачи към къщата. Джак се загледа след него. В този момент се почувства щастлив, че не е женен. Всеки момент можеше да грабне торбата и да тръгне накъдето пожелае. Щом си го помисли, изпита вина към сина си, но се успокои с мисълта, че ако се случи нещо с него, Карин щеше да се погрижи за Лукас.

 

 

Вечерта в леглото Паул призна на жена си за финансовите им затруднения и за неясното им бъдеще. Мисълта да напуснат и този дом разстрои силно Карин.

— Какво ще правим, Паул? — попита през сълзи тя. — Аз обичам това място.

Той пое дълбоко въздух и изплю камъчето:

— Джак има план как да изкараме малко пари.

Карин се изправи в леглото и се взря в очите му.

— Какъв план? — попита рязко и Паул разбра, че трябва да внимава много с отговорите си.

— Наел е парче земя в Нова Гвинея и се оказало, че там има злато — излъга той. — Ако се разработи, нашият приятел може да стане богаташ. Но му трябва съдружник и малко пари за оборудване на експедицията.

— Защо не го е споменавал досега?

— Не се е налагало — отвърна почти отчаяно той.

Кръстосаният разпит го изнервяше. Нямаше да я излъже. Тя винаги усещаше, когато се опитваше да скрие нещо от нея. Побърза да добави, за да приспи подозренията й:

— Но това ще разреши всичките ни проблеми.

Карин се отпусна отново в леглото.

— Колко време ще отсъстваш? — попита.

Паул въздъхна лекичко, за да не го чуе тя. Въпросът й беше знак, че ще отстъпи.

— Около четири месеца, предполагам. Най-много шест.

— Толкова много! — прошепна жена му и се притисна в него. — Не съм предполагала, че ще ни се наложи отново да се разделим. Войната беше ужасно изпитание. Предполагам, че сега опасността не е по-малка.

— Не чак толкова — каза Паул и я взе в прегръдките си. — Мисля, че за Коледа ще сме тук. Няма да пропуснем твоята фантастична печена пуйка.

— Никакви пуйки — засмя се Карин и в същия миг сълзите й потекоха. — Ще бъде прасе.

— Значи мога да кажа на Джак, че ни даваш благословията си?

— Знаеш, че ще се доверя на твоето решение. Просто… исках да си тук, когато се роди детето. Но, от друга страна, ако не направиш това, което трябва, това дете може да остане без дом.

Паул погали косите й и продължи, докато тя заспа. Мисълта да се върне отново в джунглата го плашеше, но в същото време мисълта за жълтия метал предизвикваше сладостна тръпка. Откъде идваше притегателната му сила? Защо хората — и мъже, и жени — бяха готови да зарежат всичко и да хукнат да го търсят? Сега знаеше отговора. Знаеше, че семейството ще му липсва ужасно. Беше убеден, че и Джак ще страда за сина си. Обаче златото беше единственият начин да запази малкото, което бе останало в живота му. Знаеше, че е отчаян ход. Но вярваше в Джак и знаеше, че той също му вярва. Нямаше начин да не успеят.

 

 

Подреждането на багажа им отне цели два дни. Натовариха всичко необходимо — брашно, консервирано месо, захар, чай и кафе (по настояване на Паул). Набавиха също лекарства, амуниции, брадви и разни дреболии за размяна с местните. Последната задача бе да намерят лодка, която да ги откара до залива Хуон. Джак замина за Порт Морсби и след няколко дни се върна с малка китоловна лодка с парен двигател. Преди войната била собственост на мисията на лютераните в района и той я замени за коня на Паул.

Работниците в плантацията я забелязаха първи и веднага изтичаха при Карин, която поливаше любимите си цветя. Тя захвърли лейката и хукна с всички сили към брега. Джак стоеше на носа на лодката и й махаше с две ръце. Зад него стоеше висок млад папуас.

— Единственото, което успях да спазаря — провикна се той, докато закотвяше лодката в плитчините. — Но ще свърши работа. Ще издържи до залива.

Карин се надяваше да се окаже прав. Джак беше непоправим оптимист, винаги весел, винаги в добро настроение, за разлика от по-строгия, дори малко намусен Паул. „Може пък да са добър екип“ — си призна неохотно тя, докато подлагаше бузата си за целувка.

— Не гледай така угрижено — засмя се той. — Не бих допуснал да се случи нещо на Паул, като знам, че ще трябва да се отчитам пред теб. Това е Дадемо.

И посочи към младия папуас, който пристъпи към нея със срамежлива, но сърдечна усмивка.

— Той ще пази тук, докато двамата с Паул си правим разходката из джунглата.

— Прав сте, господин Кели — рязко го прекъсна тя, — ако нещо се случи с Паул…

Но не можа да продължи. Сълзите я задавиха.

— Всичко ще е наред, момичето ми — каза нежно Джак. — Ще видиш, че ще се върнем живи, цели и богати.

В този момент Паул се зададе от хълма и отиде директно при Дадемо. Зарадван от появата му, той го потупа дружески по рамото. После отиде до лодката и я огледа. Джак застана до него в трепетно очакване на оценката.

— Ще побере багажа, но ще ни трябва брезент, за да предпази стоката от водата.

И без да го погледне, хвана Дадемо под ръка и го поведе към къщата.

— Радвам се, че Сен се съгласи да те изпрати при мен.

И веднага се впусна да обяснява какви ще са задълженията му, докато той отсъства от плантацията.

Паул бе помолил Сен чрез Джак да му заеме за известно време момчето, за да помага на Карин и децата. Пристигането му наистина свали един товар от плещите му, но Джак забеляза, че приятелят му беше напрегнат и нервен. Обърна се към Карин и я изгледа недоумяващо.

— Тревожи се за мен — отвърна му тя. — Аз също се тревожа, но разчитам на теб, Джак.

Нейното доверие легна като камък на шията му и той изведнъж се разколеба. Не бе успял да опази Джордж. Откъде тогава беше сигурен, че ще опази Паул?

Карин тръгна след мъжа си и Дадемо и го остави да си блъска главата над въпроса, дали си струва да забърква Паул в това.

 

 

На следващия ден Паул и Джак натовариха всичко на лодката и отплаваха. Карин и двете момчета останаха на брега и не откъсваха погледи от тях, докато лодката не се изгуби зад хоризонта. После бавно се прибраха вкъщи.

— Кога ще се върне татко? — вдигна поглед към най-важната жена в живота му Лукас.

— Само Господ знае — отвърна тихо Карин и обърна глава, за да скрие сълзите и страховете си.

Защо трябваше отново да се разделя с най-скъпия на сърцето си човек? За кой ли път оставаше сама, без да знае кога и дали изобщо ще го види? И дали Бог щеше да се смили над тях и да позволи на бащата да види още нероденото си дете?

Двете момчета се спогледаха и избързаха напред, за да оставят майка си сама. Те не разбираха за какво се тревожи тя. Видяха ясно колко весели бяха бащите им, докато им махаха от отдалечаващата се лодка. Нима не бяха непобедими такива силни и смели мъже като техните бащи?