Питър Уот
Папуа (18)

16

Плаването нагоре по реката мина гладко и без инциденти. Кануто на Сереро се оказа широко и удобно и те успяха да вземат със себе си всичко необходимо, което за Паул означаваше пушките, мачетета и всички амуниции. По пътя успя да отстреля диво прасе и въпросът с провизиите бе решен за известно време.

Късно следобед на следващия ден майсторът на канута им даде знак, че наближават селото на другото племе. Не очакваше, че ще има някакви проблеми, щом обясни, че белият мъж е духът на неговия отдавна загинал брат. Но като наближиха оградения с гъста джунгла бряг, той изведнъж притихна. Стана толкова тих, колкото и изоставеното село, чиито колиби вече се виждаха с просто око. Кануто достигна плитчините и хората слязоха на брега с оръжия в ръка. Неспокойните носачи стиснаха мачететата и се наредиха плътно до водача и белия мъж с пушката.

Паул нагази в калната вода и тръгна към брега. Сереро нададе странен вик, с който оповести пристигането си в селото. Но никой не му отвърна. Скоро се оказаха сред колибите. И за слепия бе ясно, че тук се е разиграла ужасяваща кървава сцена. По земята се виждаха черни кървави петна, а Дадемо намери патрони в тръстиковата слама. Веднага позна, че са от маузер, като онзи, който бе дал на господин Джак.

Сереро приклекна и изля в ужасяващ вой своята скръб. Духовете на прадедите бяха убили всички роднини на жена му. Само това беше станало, тъй като досега никой не бе успял да проникне дотук, не успяваха и враговете им, които редовно устройваха засади и нападаха няколко пъти в годината домовете им. Нищо не подсказваше, че до вчера тук са тичали деца, чувал се е весел смях. Единствено зеленчуковите градини доказваха, че тук е имало хора и те са се грижили за тях. Но след известно време всичко щеше да загине, от колибите щяха да останат само гниещи дъски, които щяха да станат дом на смъртоносни скорпиони.

— Според теб кога е минал оттук О’Лиъри? — погледна Паул към Дадемо.

Момчето сви рамене.

— Не знам, бос, но сега ще попитам.

И той тръгна към все още хлипащия Сереро. Двамата се бяха сприятелили и Дадемо бе научил много думи от местния диалект. Затова успя да зададе въпроса си ясно. Сереро изтри сълзите си и подуши въздуха. После изпадна в един от неговите дълги монолози, но Дадемо успя да разбере, че според него трагедията се е случила преди три седмици по европейското време, и веднага предаде отговора.

— Много време е минало, мамка му — изръмжа Паул и изведнъж осъзна, че говори като Джак. Така си и беше, той бе усвоил важни изрази и думи на английски, без които тук, в Нова Гвинея и Папуа, не можеше да оцелее. Неговият книжен английски не вървеше тук. — Да тръгнем след тях означава да тръгнем на лов за призраци.

Те се намираха в неизследваната територия около Флай Ривър и пред тях бяха джунглата, маларията и лъковете на непознати местни племена. А нямаха и карта на местността. Но изведнъж му хрумна, че австралиецът също няма карта и сигурно използва реката за ориентир. Трябваше да тръгнат надолу към делтата и да се надяват да засекат О’Лиъри. Освен ако той не бе стигнал морето и не бе натоварил хората на лодка.

— Господин Паул!

Германецът проследи погледа на Дадемо и насочи пушката си натам. Една старица се появи в края на селото и отчаяно заговори нещо на Сереро. Той й отвърна и тя закуцука към него.

— Той я познава — прошепна Паул, като видя, че двамата се поздравиха с жест наподобяващ ръкостискане. Лицето й бе сгърчено от мъка и тя сякаш започна да го моли за нещо.

— Мисля, че е негова роднина — каза Дадемо. — И доколкото схващам, разказва какво станало.

Той беше прав. Оцелелите от гнева на злите бели духове, които бяха призовали гръмотевиците и светкавиците срещу нейните хора, бяха избягали в джунглата и тя бе останала сама. Злите духове бяха взели една част от младежите и девойките на селото и тя не знаеше какво е станало с тях, макар да подозираше, че са ги взели заради крехкото им месо.

Дадемо предаде всичко това на Паул. В същото време Сереро убеди старицата, че белият човек е духът на собствения му брат, който е дошъл да го закриля и да му донесе вълшебни подаръци от земята на мъртвите. Паул нареди да й дадат храна, но тя трепереше неистово всеки път, когато той или някой от хората му я приближеше. Клекнала в прахта насред селото, тя не смееше да погледне встрани и продължаваше да убеждава своя племенник, че не бива да се доверява на белия дух. Но Сереро не я послуша, изправи се и се заразхожда важно с лулата в уста.

— Какво друго разбра — попита Паул.

Дадемо му съобщи, че доколкото е разбрал, със злите духове е имало и жена. Но от начина, по който са се отнасяли с нея, било ясно, че също е тяхна жертва.

— Какво друго казва тя?

— Казва, че когато белият… господин О’Лиъри и другият започнали да оковават младежите, другите от селото се опитали да ги спрат и тогава започнала стрелбата. Щом видели какво става, младежите престанали да се съпротивляват и се оставили да ги оковат и да ги отведат.

Дадемо смръщи чело. Изглежда, обмисляше нещо, което Сереро му бе казал. След известно време продължи:

— Старицата каза, че когато започнали да стрелят, бялата жена успяла да избяга и се скрила в гората.

Паул изгледа изпитателно Дадемо, опитвайки се да разбере дали момчето не го лъже. Но очите на Дадемо бяха открити и чисти като на дете.

— Знае ли къде е сега? — попита го той.

Момчето наведе глава. Нямаше отговор на въпроса, но не искаше да разочарова господин Паул.

— Не — отвърна накрая, — не знае къде е госпожица Айрис.

За пръв път споменаваше името й след нейното изчезване.

Паул се загледа в джунглата. Можеше да тръгне да я търси, но вероятността да я намери беше нищожна. Само местните хора биха могли да се справят със задачата. Струваше си да опита. И той изпрати Дадемо с нови въпроси към Сереро и старицата. Но от изражението на лицето му разбра, че отговорите не са обнадеждаващи.

— Всички селяни сякаш са потънали вдън земя — докладва той. — А също и госпожица Айрис.

Германецът въздъхна и метна пушката на рамо.

— Остави на старицата малко храна и кажи на момчетата, че се връщаме вкъщи.

Дадемо побърза да предаде радостната новина на момчетата. Сереро също тръгна и остави старицата да оплаква своите мъртъвци. Всички се качиха в кануто и се оставиха на течението да ги отведе до селото на Сереро.

Пристигнаха рано на следващата сутрин, слязоха на брега и тръгнаха към селото. Сереро пръв подуши опасността. Гората не звучеше по обичайния си начин. Не се чуваха детски гласове, нито пък шумовете от ежедневната работа в селището. Не се чуваше дори и грухтенето на домашните прасета.

Щом видя, че „брат му“ сваля лъка и приготвя една от дългите си стрели, Паул също свали пушката от рамото си. Сереро тръгна напред, промъкна се крадешком между дърветата и скоро достигна края на селото.

— Боже, мили! — ядоса се Паул. — Докато сме били по реката, О’Лиъри е минал оттук. Но как, по дяволите, е станало, след като онова село е унищожено преди три седмици?

Замисли се. О’Лиъри явно бе тръгнал из джунглата да преследва избягалите селяни в посока към делтата на реката. Това означаваше, че сигурно е някъде наблизо. Изведнъж се ужаси. Дали не бяха хванали отново Айрис? Ако е така, тя все още беше с тях. И бандата беше на не повече от два дни разстояние от тук. И какво, ако ги настигнат — дали няма да оставят костите си някъде из тази дива земя? Той огледа внимателно хората си и въздъхна тежко. За разлика от О’Лиъри никой от тях не бе убиец.

Когато Паул издаде заповед да продължат по течението, Сереро предложи услугите си да ги закара с кануто. Трябваше да отмъсти за убитите си роднини и за изгореното село. Кроткият майстор на канута сега се бе превърнал в страховит воин. Съпругата и децата му бяха сред мъртвите и духовете им нямаше да намерят покой, докато не се разплати с убийците.

Германецът приложи стара военна тактика. Нареди да поемат след залез-слънце и седмината поеха надолу по течението под прикритието на нощта. Сереро направляваше умело лодката, но нощта бе безлунна и често се натъкваха на пясъчни наноси и влачени от реката дънери.

Паул предполагаше, че О’Лиъри ще разположи лагера си близо до брега, защото джунглата и блатата около нея щяха да затруднят навлизането дълбоко в гората. И най-вероятно лесно щяха да забележат огъня. Те плаваха в напрегнато мълчание, нарушавано единствено от крясъците на нощните птици и жуженето на комарите. Паул не спираше да мисли за възможността бандитите вече да са достигнали делтата и да са поели с лодка към Морсби.

В един момент кануто заседна в пясъците и се наложи мъжете да вържат въжета на кръста си, за да го издърпат към дълбоката част на реката. Паул знаеше, че крокодилите са най-активни през нощта, и се молеше тази нощ те да не са много гладни. Стискаше здраво пушката, готов да стреля срещу всичко, което приближава към тях. Знаеше добре, че крокодилите нападат с такава бързина, че човекът умира още преди да вдигне пушката си. Във Финсшафен бе виждал човек, който бе останал без една ръка, докато ловял риба на реката. Чудовището го бе нападнало така бързо, че бе откъснало ръката до ключицата. Споменът го накара да потръпне. Освен това се тревожеше, че изстрелът ще предупреди О’Лиъри, ако той е наблизо.

Водата беше ледена и краката им изтръпнаха от студа. Въпреки че се намираха в плитката част на реката, крокодилите нямаше да се поколебаят да нападнат някого от тях, докато дърпат кануто към центъра на реката. Още един напън и кануто беше свободно. Паул загуби опора. Изведнъж водата стигна до гърдите му. Нещо му подсказа, че един от водните човекоядци е на сантиметри от него. Ботушът му докосна пясъчна дюна, той стъпи на нея с надежда да скочи в кануто, но течението го понесе надолу.

— Пук, пук! — се разнесе в тъмното.

Паул знаеше думата, с която местните наричаха крокодилите. Отчаянието му премина в паника. Замръзна в очакване на огромната челюст да обхване тялото му и да го повлече към дъното. Загледа се във водата, но не можа да прецени дали завихрянето пред него е реално или плод на страха му. Две ръце го сграбчиха и го изтеглиха в кануто. За част от секундата видя две ярки светлинки като от очи на хищник да проблясват от мястото, където се намираше преди миг.

Имаха късмет, разминаха се на косъм от най-ужасяващия кошмар на Паул. Огромният крокодил обърна гръб на кануто и бавно се отдалечи. Сърцето на Паул биеше силно. Той погледна зеленикавата светлина на стрелките на часовника си. Минаваше полунощ. Умората надви всички страхове, както неговите, така и на хората му. Само Сереро изглеждаше все така бодър. Той седеше на носа и направляваше своето кану по вълните, като не сваляше лулата от устата си. В нощта се носеше сладникава, но парлива миризма. Паул се отпусна върху дървения под и съжали, че се бе разделил така бързо с лулата си. Запита се какво ли щеше да си помисли мъртвият английски офицер, ако можеше да види, че безценната му лула е в ръцете на човек от каменната ера.

— Господин Паул — прошепна Дадемо, — вижте там.

Паул се отърси от мислите си и погледна към брега, накъдето му сочеше момчето. Нямаше съмнение, че това, което мъждукаше между дърветата, е лагерен огън. Сега бяха в широката част на реката и той пресметна грубо, че разстоянието между тях е около четиристотин метра.

— Виждам — отвърна тихо. — Трябва да намерим място да спрем.

Гребците, които имаха по-силно зрение от неговото, вече бяха забелязали огъня и бързо насочиха кануто към брега. Течението се опитваше да отнесе кануто, но те имаха яки мишци и скоро се оказаха близо до обраслия с гъста гора бряг.

Паул направи бърз преглед на хората си и установи, че всички са налице.

— Ще скриете кануто тук, когато се развидели — нареди на Дадемо. — Аз ще продължа по брега, докато се изравня с лагера им. Ясно?

— Защо не атакувал тях сега? — предложи момчето. — Те не очаква нас.

В думите на момчето имаше логика, но той обичаше да изпипва до най-малка подробност нещата. И точно това го бе спасило от куршумите през войната. Но не очакваше Дадемо да го разбере.

— Ще ги атакуваме, разбира се, но ще го направим обмислено. Няма да действаме като шайка каубои.

— Какво е каубой — запита го момчето.

— Ами… мъже като нас — ухили се той. — Само че те поне знаят какво правят и защо.

Дадемо поклати глава объркан:

— Мисля, че разбирам.

Предаде нарежданията му на останалите и групата потърси място да се установи за през нощта. Сереро изрази недоволство от плана на белия дух. Не разбираше защо трябва да чакат. Острите върхове на стрелите му бяха жадни за кръвта на враговете му. Но се подчини. Може би брат му търсеше помощ от духовете на дърветата в гората и затова тръгна сам из джунглата. Сви примирено рамене и седна до хората от другото племе. Това беше ново преживяване за него. Досега не бе говорил с хора от други племена.

След два часа Паул беше до вражеския лагер. Първият ориентир беше лютивият дим от горящо дърво, после чу прашенето на огъня. И скоро видя между храстите самия огън, запален пред голяма палатка. Предположи, че О’Лиъри е вътре. После видя и самия О’Лиъри.