Питър Уот
Папуа (26)

24

Порт Морсби не се бе променил от времето, когато Джак и Паул отиваха да търсят злато и бяха влезли в пристанището му на същия кораб „Бърнс Филип“. Оттогава бяха минали десет години, десет спокойни и щастливи години, помисли си Джак, докато се взираше в планинските възвишения, сред които се гушеше крайбрежният град. Морсби все още беше седалище на държавната администрация, на плантатори, златотърсачи, мисионери и шепа отчаяни типове, които търсеха усамотение.

Спомените му се върнаха още по-назад, в деня, когато двамата с Джордж Спенсър с подпрени на перилата лакти гледаха развълнувано същото това пристанище, докато корабът им приближаваше брега. Колко млади бяха тогава, решени да грабнат щастието в ръцете си, въпреки че всеки от тях влагаше различен смисъл в това понятие. Джордж нямаше късмет да осъществи мечтата си, а Джак трябваше да почака няколко години, докато двамата с Паул се върнат отново в джунглата на Мороб и започнат работа до малката златоносна река. И как само го пренасяха! Използваха всичко, което имаше някаква вместимост — празни консервени кутии, торби, чорапи. Малко по-нагоре Шарки Парк и партньорите му правеха същото, без да знаят, че си имат съперници.

Те пренесоха златото до града и го предадоха на оня хитрец Сен, който го пласира на черния пазар в Сингапур, като ловко прескочи австралийските служби. И ето, че се оказаха притежатели на петдесет хиляди английски лири.

— Татко?

Джак се обърна и се усмихна на сина си. Лукас беше само на седемнайсет, но вече изглеждаше истински мъж, помисли си с гордост той. Беше висок като майка си, но раменете му бяха широки и силни като неговите. Имаше кафяви очи и буйна тъмна коса. Макар да не притежаваше красотата на холивудските звезди, които сега гледаха от всеки ъгъл на големите градове по света, той притежаваше сурова мъжка красота, която привличаше погледите и сърцата на момичетата. Беше буен като баща си и дори строгите правила на йезуитите в колежа „Свети Игнаций“ не успяха да го укротят. Но ръководството си затваряше очите пред малките му прегрешения заради отбора по ръгби. Лукас беше най-добрият играч в отбора и всички се надяваха с негова помощ един ден да се изправят срещу отбора на Англия и да успеят да победят, както стана с „Черните“ от Нова Зеландия. Но той беше добър и в австралийския футбол — той силно напомняше на ирландския, но се играеше с овална топка.

— Чичо Паул и леля Карин ще ни чакат ли? — попита той и се облегна на перилата до баща си.

— Надявам се — отвърна Джак и дръпна от лулата. Ветрецът поде гъстия дим и го разнесе над главите им. Денят обещаваше да е тих и горещ. Небето беше кристално ясно, без нито едно облаче. — Чичо ти Паул потвърди, че е получил телеграмата ми.

Те бяха тръгнали преди два месеца към Порт Морсби, но спряха в едно курортно селце на име Елстън, близо до Бризбейн. Останаха там три дни, гмуркаха се в Тихия океан, ловиха риба, а вечер играеха карти с другите гости на хотела. Джак беше решил да купи малко земя в Колангата или Туид Хедс, малки градчета на границата между Куинсланд и Нов Южен Уелс, и използва неочакваната почивка, за да потърси подходящ терен. Намери прекрасно местенце в подножието на един от хълмовете на Туид Хедс и веднага предложи да оформят документите. Искаше да построи тук просторна вила в европейски стил и да се оттегли в нея, когато реши да се пенсионира.

Лукас се наведе над перилата и се загледа в града, който се очертаваше вече ясно на хоризонта. Земята, която го заобикаляше, имаше мръснокафяв цвят, нашарен с по-светли петна от сухите палмови листа, с които бяха покрити къщите в селищата на местните племена. Бяха наближили достатъчно, за да види сградата на затвора „Коки“ и, разбира се, кулата на „Бърнс Филип“, която стърчеше поне с половин метър над останалите сгради. Сърцето на Лукас подскочи. Нямаше търпение да се завърне в страната, за която пазеше толкова мили спомени от детството си. Вече четири години все се случваше така, че нямаха време да отскочат до Морсби. Откакто баща му купи имението в Мосъм, двамата прекарваха летните ваканции там. Мястото беше спокойно и тихо и в същото време бе достатъчно близо до Сидни, за да може баща му да ръководи бизнеса си.

Откриването на новия мост в Сидни, най-големия в света, промени напълно живота на жителите в северната част на града. Транспортът между двата бряга вече не зависеше от ферибота, макар че Джак все още предпочиташе да ходи до офиса си на улица „Макгуайър“ по стария начин. Компанията му беше малка, но се развиваше добре и той можеше да си позволи да основе благотворителен фонд за семействата на загиналите във войната. Това не остана незабелязано от силните на деня и Джак Кели си изгради добра репутация в обществото, особено през годините на Депресията, когато с негова помощ бяха спасени много хора. Той се сприятели с уважавани политици, включително и с губернатора на Нов Южен Уелс Джак Ланг, забележителна личност, когото всички наричаха „Големия мъж“ заради внушителните му размери. Тези връзки му помогнаха да запише Карл и Лукас в престижния колеж „Свети Игнаций“. Двете „дивачета“ от Севера бяха приети радушно и се справиха добре. Карл също беше един от най-добрите в отбора по ръгби. Двете момчета бяха не просто приятели, те бяха като братя. Връзката им се заздрави още повече в колежа, докато пазеха гърбовете си от другите момчета и с юмруци отстояваха правата си от по-големите колежани. Обикновено побеждаваха, но дори когато губеха, пак успяваха да спечелят уважението на съучениците си със смелостта, с която се защитаваха. Не се плашеха дори и от най-силните момчета. Позволяваха си да спорят дори и с учителите.

Двете момчета бяха по-високи от бащите си. Карл имаше същото приветливо излъчване като Паул, но в английския му нямаше и следа от немски акцент. Благодарение на уважаваните преподаватели в колежа и двамата се изказваха гладко, като говорители по радиото. Но по-важно беше, че оценките в дипломите им бяха високи и бащите им се надяваха те да влязат без проблем в университета.

Лукас погледна баща си. Вятърът разроши гъстата му коса, която обрамчваше лицето му като тъмен неспокоен облак, и Джак си помисли колко обича това момче, което беше единственият му близък човек в целия свят. Но Лукас беше вече мъж и скоро щеше да поеме по своя път. След предателството на Ерика той се бе простил с мисълта, че някога ще има жена до себе си. Това означаваше, че скоро щеше да остане съвсем сам. Тази мисъл прободе сърцето му като остра стрела.

— Е, какви са ти плановете за Папуа? — попита сина си.

— Надявам се да ми отпуснеш малко пари, за да отидем с Карл до Германия — усмихна се Лукас. — Чичо Паул ще го финансира, за да опознае родината си. Пътуването е планирано за догодина. Какво ще кажеш?

— Може и да развържа кесията — вдигна вежди Джак. — Но, първо, още имаш мляко по устата си и второ, трябва да си заслужиш парите.

— Мога да поработя за теб като мениджър — пошегува се Лукас. — Ще започна от върха, че да има накъде да падам.

— Направо на шефското място, а? — изсмя се Джак. — Не, имам работни места само тук, в мината.

Лукас вдигна вежди. Работата в мината беше мръсна и опасна, мястото бе в изолиран и див пограничен район. От една страна, предложението на баща му го зарадва, защото показваше, че вече го приема като истински мъж, но, от друга, не му се искаше да се заробва с тази работа.

— Аз си мислех, че може да използвам времето, като навляза малко в правото. Господин Съливан ме увери, че в кантората му винаги ще се намери място за един добре образован младеж. Ако, разбира се, резултатите от изпитите ми са добри, но аз съм сигурен, че ще бъдат.

— И кога го реши? След като си изгуби ума по госпожица Сара Съливан?

Лукас го погледна изненадано.

— Кога разбра?

— Нямаше как да не забележа. След посещението в дома им ти ходиш като пиян — отвърна Джак, дръпна от лулата си и се загледа в брега.

Том Съливан бе станал адвокат на фирмата му и близък негов приятел. Шестнайсетгодишната му дъщеря бе тъмноока красавица, грациозна и женствена. Казваше се Сара и все още беше при монахините в католическото училище, но беше решила да следва медицина. Беше малко надменна, но все пак беше дъщеря, с която всеки баща би се гордял. Джак веднага забеляза, че Лукас се вълнува всеки път, когато двамата се срещаха.

Идеята за правото не беше лоша. Ако влезеше в университета с тази специалност, Лукас щеше да продължи и с другата си любов — ръгбито. Отборът на Факултета по право беше един от най-добрите в страната.

— Ще говоря със Съливан, като се приберем — каза той и Лукас подскочи от радост. — Но дотогава двамата с Карл трябва да се държите прилично и да не създавате главоболия на леля ти Карин.

Синът му отхвърли възмутено подобна възможност:

— Не плати ли всичките тези пари, за да стане синът ти истински джентълмен, за разлика от непоправимия си баща, който забогатя, като заграби златото на Папуа абсолютно незаконно?

Джак се вгледа внимателно в сина си. Шегуваше ли се, дяволското момче, или му се присмиваше? Как да обясни човек на тези младоци? Те не знаеха що е война и слава богу, живееха в мирен свят с ясни правила. Лукас сложи ръка на рамото му и той разбра, че думите му бяха изречени с обич.

— Колко е хубаво да се прибереш у дома! — възкликна младежът и Джак напълно се съгласи с него.

 

 

Паул, Карин, Карл и малката Анжелика ги чакаха на кея. Карин грабна в прегръдките си Лукас и се разплака от радост. Най-сетне всичките й деца си бяха вкъщи. Паул стисна здраво ръката на Джак.

— Започнал си да се отпускаш, мой човек — подкачи го той и го потупа по корема.

Джак забеляза разликата между тях. Той носеше снежнобял костюм, докато Паул беше с работни панталони и кърпена риза. Завидя му за здравия вид. Откакто работеше на бюро, не бе във форма и имаше вид на застаряващ чичко.

— Чух, че вече притежаваш Сидни и в близките години плануваш да изкупиш и останалата част от Австралия — изсмя се Паул и попита Лукас на немски: — Как си, младежо?

— Здрав и щастлив, чичо Паул — отвърна на същия език момчето.

— Радвам се, че не си забравил езика на баба си.

Анжелика се държеше за полата на майка си и гледаше намусено новодошлите. Споменът за красивия батко беше неясен, тя беше още много малка, когато Лукас замина за Сидни. Наистина, не помнеше да я е тормозил като Карл, но сигурно беше забравила. Той й се усмихна и въпреки че искаше да изглежда строга, устните и се разтегнаха в срамежлива усмивка.

— Помниш ли ме? — наведе се към нея той и въпросът му я засрами съвсем. Тя не беше някакво си бебе. Беше деветгодишна дама и според нея бе минала цяла вечност от времето, когато тичаше след двамата с Карл.

— Ти си Лукас — отвърна тихо. — Двамата с Карл изядохте баничките на мама.

Лукас се засмя на забравената случка и погали момиченцето по косата.

Накрая дойде ред и на Карл. Вместо поздрав двамата си размениха няколко крошета. Карл потупа приятеля си по рамото и каза:

— Как си? Без теб тук е прекалено тихо. Вместо да се мотаеш из Сидни с твоята Сара Съливан, можеше да дойдеш няколко дни по-рано.

Лукас понечи да възрази, че Сара не е негова, но вместо това отвърна:

— А ти с кого се мотаеш, дървена главо?

Това предизвика нова серия от боксови удари. Бащите им проследиха сцената, поклатиха отчаяно глави и поеха към града с Карин и Анжелика.

— Радвам се да те видя у дома, Джак — хвана го под ръка Карин. — Мъчно ни беше за теб.

— Аз също се радвам. Това място е пълно със спомени. И добри, и лоши.

 

 

В плантацията бяха настъпили големи промени. От града до плантацията бе построен широк прав път, а Паул караше нов камион, последен модел „Форд“. Беше ужасен шофьор и всички си натъртиха задниците, но пътят им, който преди отнемаше един ден, сега продължи само два-три часа. Момчетата и Анжелика седяха отзад при багажа. Разговорът беше труден заради бръмчащите по пътя камиони, тракането на каруци и гълчавата на местните селяни, които поздравяваха с ликуващи викове преминаващите плантатори. Слънцето печеше безмилостно и всички с радост изскочиха от камиона, когато стигнаха у дома. Червеникавата прах бе превърнала белия костюм на Джак в бледорозов. Той излезе пръв от кабината и подаде ръка на Карин.

Дадемо ги посрещна на терасата. Беше босоног и само с една препаска през кръста.

— Радвам се да ви видя, господин Джак — ухили се той. Под дебелия слой чернилка от бетела, който не излизаше от устата му, зъбите му все още бяха бели като сняг. — Влизайте. Момчета донесат багажа.

Джак му благодари и погледна въпросително към Паул.

— Сен реши, че на мен ще ми е нужен повече — обясни приятелят му. — Старият пират ми поиска цяло състояние за него, но Дадемо си струва всяко пени. Познава бизнеса по-добре от мен.

Щом влязоха, Джак веднага забеляза подобренията. Грамофонът явно беше гордостта на фамилията, защото стоеше на видно място до новото пиано. Една цяла стена бе заета с книги на английски и немски. Джак бе предложил на приятеля си съдружие в мината, но той отвърна, че животът му е тук на земята, а не под нея. С част от парите възстанови плантацията, другите скъта за образованието на Карл и Анжелика. Остатъка сложи в банка „за черни дни“. Освен това купи малко парче земя в Таунсвил, където с Карин мислеха да се оттеглят на стари години. „Черните дни“ бяха дошли по-рано, отколкото си мислеха, но семейството успя да преживее сравнително спокойно Депресията и дори да спести нещичко.

— Разширихме къщата — похвали се още с влизането той. — Вече ще имаш самостоятелна стая. Лукас ще спи при Карл. Настанявай се. Ако искаш, можем да поплуваме преди вечеря.

Джак прие предложението и скоро двамата потеглиха към плажа. Водата беше топла и кристално чиста и Джак блажено се излегна върху нежните вълни. Заплува навътре, но след половин километър побърза да се върне, излезе и се просна на пясъка почти в безсъзнание. Възстанови дишането си чак след минути.

Денят отминаваше и той подложи лицето си на милувките на последните слънчеви лъчи. Затвори очи и се заслуша в тихото шумолене на вълните и далечния смях на работниците от плантацията. Тялото му се изпълни със спокойствие и блаженство. „Мога да остана тук завинаги“ — помисли си той.

Двамата си тръгнаха едва когато слънцето се превърна в огромна кървавочервена топка и увисна над хоризонта. Когато приближиха, Джак се спря, за да се наслади на гледката. Къщата светеше като коледна елха. Паул бе купил генератор за ток — нещо, което притежаваха само най-богатите семейства в Папуа — и Карин бе запалила всички лампи, за да ознаменува завръщането им. Разбира се, трапезата също заслужаваше внимание.

Момчетата и Джак нападнаха храната със завиден апетит. Той харесваше ястията на Карин и през годините, прекарани в Сидни, те много му липсваха. За десерт хапнаха пресни плодове, после мъжете се оттеглиха на верандата, а Карин се зае със списанията, които Джак й бе донесъл от Австралия. Карл и Лукас се прибраха в стаята си, за да споделят какво им се е случило през двете седмици, докато бяха разделени.

Джак почисти лулата си и натъпка тютюн, а Паул извади една от пурите, които пазеше за завръщането на приятеля си.

— Е, как се справяш? — наруши тишината Джак.

— Помним и по-добри времена, но се оправяме — загледа се приятелят му във виещия се над главата му дим. — Мисля да заменя копрата с тютюн. Преди няколко години срещнах един мъж, който има обширни насаждения нагоре по река Лалоки. Каза, че било много по-доходно. Знаеш ли, спечелил я е на белот.

— Познавам ли го?

— Не вярвам. Казва се Ерол Флин и е от Тасмания. Дошъл тук през двайсет и седма. За известно време работил на шхуна, после станал бракониер. Ловял райски птици заради перата им. Дори участвал в един американски филм, сниман в Таити, мисля, че се казваше „По следите на съкровището“. Но твърде много харесва жените.

— Трябва да държим момчетата далече от него — засмя се Джак. — И без това са на такава възраст, че са готови да се забъркат в какви ли не неприятности заради аромата на дамския парфюм.

— Защо не сме на тяхно място, Джак? Спомням си онези дни в Мюнхен…

— Гладна кокошка просо сънува — ухили се Джак, но всъщност не му стана весело.

С тъга си помисли колко бързо минава времето. Той имаше късмет. Постигна мечтата си и забогатя, но сърцето му остана празно. С кого щеше да споделя живота и мечтите си, когато Лукас отлети от дома? Джак имаше няколко връзки с дами от висшето общество в Сидни, но всички си отидоха, защото той нямаше време за тях. Бе изцяло погълнат от работата си. А може би не това беше причината? Просто усещаха, че дори когато е в леглото с тях, сърцето му остава студено. Сякаш бе прогонил завинаги любовта от живота си. Но нощем беше най-зле. Все още имаше кошмари и все още се будеше от воя на куршумите. Бяха минали петнайсет години, а сякаш всичко се беше случило вчера.

Паул изпуши пурата и реши, че е време да си ляга. Сутринта трябваше да става рано, за да организират с Дадемо дневната работа. Приятелите си пожелаха лека нощ и Джак остана сам, но не за дълго. Появи се Карин и зае стола на съпруга си.

— Ще пиеш ли едно кафе преди сън?

Той дръпна от лулата си и вместо да отговори на въпроса, каза:

— Никога не съм ти казвал каква чудесна жена си, Карин. Успя да направиш от Лукас такъв, какъвто съм си мечтал да бъде.

Тя притихна. Думите му я трогнаха.

— Не аз, а синът ти е чудесен, Джак. Бих била горда да съм негова майка.

— Но ти му беше майка, Карин! Лукас израсна с твоята любов. Само една майка може да обича така.

Тя докосна развълнувано рамото му.

— Знам наизуст всяко писмо, което ми е пращал, докато беше в колежа, помня всяка негова целувка и всяка беля, която правеха с Карл. Но децата пораснаха. Време е да пуснем нашите птичета от кафеза, за да литнат по света. Това, за което съжалявам, е, че ти не намери любовта, каквато имаме с Паул.

— Почти я бях намерил.

— Ерика — намръщи се тя. — Тя не беше за теб, Джак. Ти не успя да я опознаеш. Тя щеше да съсипе живота ти. Мисля, че дори Паул усещаше разрушителния й характер, но предпочиташе да не говори за това.

Джак въздъхна дълбоко и Карин усети тъгата му. Прииска й се да го успокои. С годините бе обикнала този жизнерадостен и честен човек, чийто оптимизъм спаси мъжа й от отчаянието.

— Ти все още мислиш за нея — изрече тихо.

— Не минава ден без нещо да ми напомни за нея. Няма жена, в която да не търся нейните черти. Минаха десет години, а аз все се питам къде е тя и какво прави.

Карин се поколеба. Трябваше ли да сподели това, което знаеше за сегашния й живот?

— Мога да отговоря на някои от въпросите ти — реши се най-после тя. — Ерика се е омъжила в Мюнхен. Има дъщеря, малко по-голяма от Анжелика.

— Свърза ли се с вас? — опита се да остане спокоен Джак.

Карин го погледна и съжали за слабостта си. Очите му бяха толкова тъжни, че сърцето я заболя.

— Преди няколко седмици Паул получи писмо от стар приятел. Той му писал за Ерика.

— За кого се е омъжила?

— За един мъж, бяха се запознали малко преди да заминем за Австралия.

— Но не е онзи Адолф Хитлер, за когото гърмят по всички вестници, нали? — засмя се горчиво Джак. — Докато бяхме в Сидни, тя спомена името му и останах с впечатлението, че е хлътнала по този задник.

Лицето на Карин потъмня. Смътно си спомняше този Хитлер от посещението му в дома им в Мюнхен през зимата на деветнайсета година. От първия миг й стана неприятен и никога не бе допускала, че толкова ще се издигне.

— Съпругът й се казва Герхард Щал и е в ръководството на тази нацистка партия, за която четем по всички вестници.

— Никога не го е споменавала — вдигна рамене Джак. — Сигурно е приятел на хер Хитлер. Как е стигнало писмото дотук?

— Чрез кабинета на сър Хюбърт. Беше адресирано до Паул, но чрез австралийските държавни служби. Той се безпокои за нея.

— Защо?

— Въпреки че двамата непрекъснато се карат, не е в характера й да не му пише толкова време. Страхува се, че е в беда и има нужда от него.

Джак забеляза загрижения й вид. Сякаш се опитваше да преглътне нещо неприятно на вкус.

— Мислиш ли, че наистина е в беда? — попита я той.

Тя се обърна и го погледна право в очите.

— Да, така мисля. И съм сигурна, че проблемите й са свързани с последните събития в политическия живот на Германия. Мисля, че положението там е много сложно и ако отиде, Паул сигурно ще бъде въвлечен в нови неприятности.

— Няма да допусна да му се случи нещо — решително заяви австралиецът. — Той ми е приятел и партньор, а партньорите се подкрепят независимо от ситуацията.

В очите на Карин се появиха сълзи.

— Той не ти е казал още, но има намерение да отиде в Мюнхен и да се види с Ерика. Как да му кажа, че се страхувам за живота му и не искам да отива? Аз съм негова жена, обичам го и знам много добре, че дори и аз не мога да го разубедя, защото той обича сестра си и се чувства отговорен за нея.

Джак вдигна поглед и се загледа в Южния кръст. Колко много му липсваше това небе, докато беше на фронта! „Когато дойде време да се мре, искам да е под това небе“ — помисли си той.

— Ако той замине за Германия, ще тръгна с него — каза тихо.

— Благодаря ти — прошепна Карин и изтри сълзите си. — Знам, че ще се грижиш за него. Вие двамата е трябвало да се родите братя.

Джак се усмихна.

— Помниш ли, че някога се опитахме да се убием един друг? — напомни й той. — Но какво да очакваш от братя? Само семейни скандали.

Карин се засмя. Джак винаги успяваше да я разсмее. Той наистина беше другата половина на човека, когото обичаше. Обичаше Паул, но изпитваше чувства и към този мъж, въпреки че не би го споделила с никого.

Тази нощ Джак не можа да заспи. Лежеше и се взираше в тавана. Пълната луна осветяваше кокосовите палми с призрачна синкава светлина и те изглеждаха като странни уродливи чудовища. Умът му сякаш бе разделен на две. Едната половина мислеше за Ерика и Германия, а другата — за Лукас и възможността отново да го загуби. Дори го чуваше да крещи една-единствена дума: „Защо?“ Изведнъж го обля пот и той скочи от леглото. Беше ли заспал или всичко беше плод на въображението му? Или Лукас също заемаше своето място в нощните му кошмари? Поне едно нещо го успокояваше — с войната беше свършено веднъж завинаги. Последната война с нейните военни машини и нови технологии бе доказала безсмислието на победата, независимо чия беше тя. И сега имаше въоръжени конфликти, но те бяха затворени в рамките на една държава. Нямаше нормален политик, който би превърнал отново света в пожарище.

Той стана и запали лулата си. Седна в люлеещия се стол и се приготви да посрещне изгрева.

 

 

На другия ден се случи нещо, което за малко не помрачи престоя на Лукас в плантацията. Исокиши дойде с лодката си да остави провизии за семейството. Пръв го забеляза Дадемо и тръгна към залива, за да помогне на японеца. Карл и Лукас се излежаваха на верандата, радваха се на първите утринни слънчеви лъчи.

— Исокиши пристигна — осведоми ги папуасът, докато прекосяваше верандата. — Искате ли дойде с мен на плаж?

Момчетата се спогледаха и бързо станаха от столовете.

— Защо не? — сви рамене Лукас и двамата тръгнаха след него.

Исокиши вече прекарваше лодката към брега. На нея имаше огромен куп с кашони и торби.

Момчетата стигнаха брега и забелязаха, че до капитана на лодката има още един японец, по-млад и добре сложен.

— Мръсникът Фуджи — каза тихо Карл. — Явно сега работи с баща си.

Лукас присви очи, за да види по-добре. Наистина, това беше Фуджи. Тримата се познаваха добре от началното училище в Порт Морсби. Фуджи вечно беше намусен, странеше от съучениците си и гледаше отвисоко на тях. Никой не го харесваше, а и той не искаше да се сближи с никого. Сякаш заради японската си кръв смяташе, че е от по-висша раса. И сега отново се бе появил със същото надменно изражение.

Дадемо нагази във водата и помогна на Исокиши да издърпат лодката на брега. В това време Фуджи скочи от лодката и изгледа презрително двете момчета.

— Здрасти, Фуджи — поздрави Карл, но японецът не отговори. Стоеше и ги гледаше предизвикателно. — Ама да знаеш, изобщо не си се променил.

Думите бяха казани с лека ирония, но Фуджи не реагира. Обърна се с гръб към тях, издърпа въжето на котвата и джонката заседна в пясъка. Баща му също слезе на брега и застана до сина си. Дадемо започна да разтоварва кашоните и чувалите с продукти.

— Да помогнем — предложи Карл и те тръгнаха към лодката.

В същия момент Дадемо залитна и изпусна кашона във водата. Исокиши се извъртя и го удари със завидна за възрастта си бързина. Дадемо се намери във водата. Всичко стана толкова бързо, че Карл и Лукас не успяха да го предотвратят. Папуасът успя да подаде глава над водата и всички видяха, че от лицето му тече кръв. Исокиши вдигна за втори път юмрук, но този път Лукас успя да реагира. С един скок достигна до японеца и го удари така, че ухото му писна. Фуджи се опита да го ритне, но той беше по-бърз. На свой ред Карл скочи и нанесе серия удари по лицето и тялото на младия японец, който се свлече на земята.

— Баща ти няма право да удря Дадемо — извика. — Той изпусна случайно кашона, тъп жълтурко! Никой няма право да удря Дадемо!

Фуджи се сви на земята и се опита да убие с поглед Карл, но прадедите явно не бяха наблизо, за да му помогнат. Главата му пулсираше, едното му око вече се подуваше и постепенно се затваряше. Потърси с поглед баща си и го видя да държи ухото си с две ръце. Ударът бе спукал тъпанчето му и болката беше нетърпима. Лукас застана между Фуджи и Карл, за да предотврати по-нататъшна размяна на удари.

— Разтоварете стоката и се разкарайте оттук — каза кротко. — Гарантирам ви, че това, което се случи, ще си остане между нас. Не е кой знае какво, но както каза Карл, никой няма право да закача Дадемо. Той е като част от семейството, ясно?

Фуджи успя да се изправи и отиде да помогне на баща си. Дадемо също се съвзе и набързо разтовари останалите кашони. Кръвта продължаваше да се стича от носа му. Исокиши изгледа сина си с дълбоко презрение и не пое протегнатата му ръка. Той бе проявил слабост пред варварите и опетни честта на прадедите си. Фуджи разбра, че е безсмислено да обикаля около баща си, и се зае да избута лодката във водата. Но преди това плю в краката на Карл.

— Един ден ще се върна и ще те убия, Ман — процеди през зъби и побърза да се качи на лодката, последван от Исокиши. — Няма да забравя това. Никога.

Двете момчета замълчаха. Обърнаха се и се отдалечиха от брега.

— Какво ще стане сега? — попита Лукас.

— Нищо — отвърна Карл и разтри кокалчетата на ръката си. Бяха зачервени и подути от ударите. — Фуджи само се перчи, а колкото до баща му, съмнявам се, че ще подаде оплакване срещу едно дете.

Лукас се засмя. Карл едва ли можеше да мине вече за дете. Беше як, висок и имаше мускули като на баща си.

Дадемо погледна нагоре към склона.

— Мисля, че господин Паул идва. Благодаря, господин Карл — започна разпалено, но той му обърна гръб. Не бе направил нищо, просто бе защитил честта на семеен приятел.

Паул се намръщи, щом видя разбития нос на помощника си. После изгледа подозрително двете момчета. Те изглеждаха толкова кротки — истински ангелчета — и той веднага разбра, че тук се е случило нещо.

— Какво стана?

— Дадемо падна с един кашон и удари носа си в лодката на Исокиши — отвърна Карл. — Нищо сериозно.

Паул потърси потвърждение от Дадемо.

— Точно така, господин Паул — отвърна той, но не погледна господаря си в очите.

Паул се взря в отдалечаващата се от брега лодка. Каквото и да се бе случило тук, вече всичко бе приключило. Карл определено криеше нещо, но вече не беше хлапе, можеше сам да взима решения. Нямаше защо да рови повече, поне засега.

— Добре. Трябва да извикаме работниците и да пренесем продуктите до дома — каза примирено той.

Паул научи всичко още същата вечер. Дадемо не се сдържа и си призна истината, защото се страхуваше, че Исокиши може да подаде оплакване в съда. Паул го изслуша, благодари му за честността, но реши да не се намесва. Стореното — сторено.