Питър Уот
Папуа (21)

19

Ерика се заинтригува от поканата на господин Ароусмит. От това, което й бе разказал Джак, тя заключи, че ще е полезно да се запознае с него. В края на краищата, беше добре една млада дама да бъде видяна в подобно общество. Освен това й бе омръзнало да стои вкъщи сама, докато Джак обикаля града в търсене на пари.

В началото той не беше склонен да я вземе със себе си в Пойнт Пайпър. Ставаше дума за бизнес, а и Ароусмит не му изглеждаше свестен човек. Но тя настояваше толкова много! Накрая заяви сърдито, че вероятно се срамува да я покаже в обществото, защото е германка, и той се предаде.

И така, дългоочакваният ден дойде и Ерика се затвори в спалнята си, за да се приготви. Когато се появи, Джак ахна от възхищение. Тя беше с нова рокля по последна европейска мода, която подчертаваше извивките на съвършеното й тяло. Платът падаше свободно малко под коляното. Беше толкова красива, че всеки мъж би си загубил ума по нея.

Джак подсвирна от възхищение.

— Достойна си да минеш по червения килим в Бъкингамския дворец — усмихна й се той. — Мисля, че днес няма да има по-красива жена от теб.

Ерика направи пирует. Роклята й литна нагоре и малките блестящи мъниста по ръба блеснаха пред очите му. За пръв път бе сложила руж и червило и беше направо неотразима.

— Дали господин Ароусмит и съпругата му ще ми обърнат внимание? — усмихна му се кокетно тя.

Джак я увери, че ще стане точно така, и двамата тръгнаха да посрещнат съдбата си. Днес той щеше да разбере дали бъдещето, за което мечтаеше, щеше някога да се превърне в реалност, а Ерика…

 

 

Къщата беше възхитителна — огромна сграда с ослепително бяла мазилка в средата на огромно имение, което достигаше до пристанище. Моравата бе оформена перфектно и от нея се откриваше зашеметяваща гледка към брега.

— Вие трябва да сте господин Джак Кели — ги посрещна красива млада жена, веднага след като портиерът ги въведе във вестибюла. — Аз съм Каролин Ароусмит.

Джак целуна ръка на домакинята. Трябваше да признае, че жената на самовлюбения тъпак бе много привлекателна. Късо подстриганите й къдрици по следвоенната мода й отиваха много. Роклята й също беше силно прилепнала към тялото, като на Ерика. Преди да се запознаят, двете жени си размениха преценяващи погледи. Каролин направи няколко комплимента на Ерика, която също като Джак бе впечатлена от красотата на домакинята.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Ароусмит — започна Джак. — Имам честта да ви представя Ерика Ман, близка приятелка, която наскоро пристигна от Германия.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна Каролин на перфектен немски.

— Вие говорите немски, госпожо Ароусмит! — зарадва се Ерика и подаде ръка на домакинята, която я задържа в своята. — Изненадана съм, че някой в Австралия говори моя език.

— Съпругът ми го говори съвсем свободно. Аз още се уча — отвърна скромно тя. — Немският е обичан език в рода Ароусмит. Аз завърших образованието си в Швейцария, където говорехме предимно френски, но използвахме и немския.

Ерика се почувства привлечена от тази жена и с неудоволствие пусна ръката и, когато тя ги поведе към вътрешния двор, за да ги представи на елегантно облечените мъже и жени, които вече отпиваха от коктейлите си. Джак знаеше, че не изглежда добре със стария си костюм, и се почувства неудобно. Беше очевидно, че не е на нивото на гостите на господин Ароусмит. Някои от тях бяха с бели тениски и той се досети, че играят тенис. Ароусмит го забеляза и си проби път към него, а Каролин използва момента и отведе Ерика настрана. Скоро двамата мъже се оказаха един до друг и Джак установи, че бизнесменът е малко по-висок от него.

— Какво ще пиете, господин Кели? — попита домакинът и подаде ръката си за поздрав.

Джак се изненада от приятелския жест, макар ръкостискането на Ароусмит да беше някак лепкаво и припряно.

— Бира, ако е възможно.

И погледна през рамо, за да се увери, че Ерика не скучае. С изненада откри, че двете с Каролин са увлечени в приятен разговор. Сервитьорът донесе чаша бира на сребърен поднос.

— Както ви уведомих, аз направих собствено проучване за вас, господин Кели, и открих, че вие сте доста популярен в Папуа. — Джак не разбра дали човекът се шегува, или говори сериозно. За него Ароусмит беше истинска загадка. — Чух, че по време на войната сте предложен за кръст за храброст, награден сте от нашето правителство и сте повишен в офицерско звание. Разбрах също, че преди войната сте търсили злато из Папуа. Особено ме радва фактът, че говорите добре немски, защото това е любимият ми език.

И той продължи на немски:

— Дочух, че прекрасната дама, която представихте, е германка. Предполагам, че е ваша сърдечна приятелка. Вече знам, че сте вдовец с малък син и не сте женен втори път, така поне сочат моите източници.

— Изглежда разполагате с цяла разузнавателна мрежа — усмихна се Джак и отпи от бирата си. След дъждовните дни слънцето отново напече и тъмната течност му идваше добре. — Но не вярвам да споделите с мен източниците си.

— Не мисля, че ви интересува — отвърна Ароусмит. — Предполагам, че за вас е важно едно — дали съм склонен да инвестирам в начинанието ви. Но преди да ви отговоря, ми се ще да ме убедите, че зад вашето предложение се крият реални цифри, които ще донесат печалба и на двама ни.

— Когато кажете, господин Ароусмит. Аз съм готов с отговора.

— Защо не сега, господин Кели? Да отидем в библиотеката, там няма да ни безпокоят. Ще поръчам и бира. Като добър домакин не мога да си позволя да ви оставя жаден.

Джак последва Ароусмит в къщата и скоро двамата се оказаха в стая, която приличаше много на кабинета му в града. Домакинът потъна в едно голямо кожено кресло и погледна очаквателно към Джак. Той кимна и изложи плана си. Говореше стегнато, по войнишки, с много професионални термини и представи разходите с конкретни цифри.

При споменаването на сумата Ароусмит вдигна вежди.

— Много сте изчерпателен, господин Кели. Забравихте единствено да споменете къде се намира тази ваша жила?

Джак очакваше въпроса.

— Ако ви кажа, тогава за какво съм ви аз? Ще можете спокойно да разработите мината с наети от вас геолози.

Ароусмит се усмихна леко:

— Тук сгрешихте. Наистина, мога да го направя, но предпочитам да не убивам кокошката, която снася златни яйца. При всички случаи ще се наложи да наема човек, който да ръководи нещата.

— Не съм дошъл да ви предлагам услугите си като мениджър — заяви простичко Джак. — Въпросът ми беше дали имате желание да инвестирате в проект за златна мина, а не дали ще ме наемете да свърша черната работа, докато вашата компания обира каймака.

Ароусмит вдигна ръка в знак на протест.

— Не съм и помислял да ви наемам на работа, господин Кели. Погрешно сте ме разбрали.

Джак не беше глупав и веднага разбра какво има предвид Ароусмит. Надяваше се, че за една тлъста сума златотърсачът ще му поднесе на тепсия откритието си и ще му позволи да поеме контрола над нещата. Не, това изобщо не беше в плановете му.

Бизнесменът извади от ръката си поредния коз:

— Вие добре знаете, че на този етап все още е незаконно да се разработва златна мина в бившата немска територия. Там се намира вашето находище, нали?

— Били ли сте някога в Папуа и Нова Гвинея? — попита тихо Джак.

— За съжаление островът никога не е попадал в обсега на бизнес интересите ми. Не съм бил там.

— Аз мога да ви кажа нещичко за онова място. Това е може би най-негостолюбивият остров в света. Планинските върхове достигат до облаците и са покрити с непроходими джунгли. Няма пътища, само пътеки, прокарани от местните племена, по които едва се върви. Климатът е такъв, че човек може да загине от обезводняване, ако не стане храна на диваците. Смело мога да кажа, че само шепа хора са в състояние да намерят находището ми и всички те живеят в Папуа. Не, господин Ароусмит, дори и да разберете местоположението на мината, не вярвам, че ще се намерят глупаци, които ще тръгнат да търсят смъртта си като моя приятел Джордж Спенсър. Той загина от стрела на куку.

— Разбрах ви отлично — кимна Ароусмит, — и съм готов на съдружие.

— Инвестиция или нищо — отсече Джак. — Ако не сте съгласен, ще търся пари другаде.

— Вече търсихте — засмя се домакинът — и навсякъде ви отрязаха. Така че помислете над предложението ми, господин Кели. Давам ви една седмица.

— Давате ми седмица?

— Не повече.

— Благодаря за предложението — каза Джак и му се прииска веднага да напусне тази къща. — Желая ви приятен ден.

— Не бързайте толкова, господин Кели — настигна го гласът на Ароусмит. — Постойте, запознайте се с гостите ми. Доколкото знам, Хю Хопкинс е служил на фронта заедно с вас. Предполагам, че ще ви е приятно да си спомните старото време на чаша бира.

— Войната е нещо, за което предпочитам да не си спомням — отвърна мрачно Джак. — И без това посещава сънищата ми всяка нощ.

Домакинът сви рамене.

— Ваша воля. Отказът ви не ви превръща в мой съперник и враг.

Намекът не разтревожи Джак. Много хора се бяха опитвали да го сплашат, но той все още бе жив и здрав.

Слезе при гостите и откри, че Ерика е все още в компанията на Каролин. Двете водеха задушевен разговор и се смееха приятелски. Ерика държеше в ръка чаша за коктейл. Усмихна се съблазнително, наведе се и сложи ръка на коляното на домакинята. Увлечени една по друга, двете не го забелязаха.

— Ерика, тръгваме си — прекъсна грубо разговора им той.

Тя го изгледа изненадано.

— Но на мен ми е приятно тук — рече. — Защо не останем още малко? Каролин ми разказваше за живота си в Германия преди войната. Двете намерихме толкова много общи теми!

— Защо не оставите Ерика още малко с нас, господин Кели? — попита го мило Каролин. — Уверявам ви, че ще изпратя шофьора си да я докара до дома ви.

Джак нямаше намерение да отстъпва, но отчаяната молба в очите на Ерика го трогна. Тя почти не излизаше от къщи и да я откъсне от приятната компания му се видя жестоко.

— Тогава ще се видим довечера — каза той и Ерика го дари с мила усмивка.

Джак си тръгна разстроен. Ароусмит не му бе дал желания отговор. Парите, поне на този етап, си оставаха неразрешим проблем. Но неприятностите не спряха дотук. Тази нощ Ерика не се прибра.

На сутринта той телефонира в дома на Ароусмит. Каролин му обясни, че снощи станало късно и Ерика решила да нощува у тях. Съжалявала, че му създали тревоги, но би ли искал да предаде на Ерика да му се обади, когато се върне от пазар? Връзката прекъсна и Джак остана с телефонната слушалка в ръка. Защо се тревожеше толкова? Извиненията звучаха логично и всъщност не се бе случило нищо нередно.

Ерика се обади чак вечерта. Заяви, че иска да прекара малко повече време с новите си приятели. С Каролин щели да заминат за лятната вила на семейство Ароусмит в Палм Бийч. Намекна му, че едно сближаване с тях би било от полза за него, и той трябваше да признае, че тя има право. И даде съгласието си да прекара една седмица в компанията на Каролин и съпруга й.

Докато чакаше Ароусмит да се върне и да промени позицията си, той реши, че моментът е подходящ да прекара малко повече време с Лукас. Отначало и двамата се чувстваха неловко, но разходката им до зоопарка Таронга и язденето на слон сред група неспокойни леопарди стопи леда между тях.

Във влака по обратния път Лукас сложи глава в скута му и заспа. През целия път Джак стоя неподвижно, а когато пристигнаха, го пренесе на ръце до дома на госпожа Кеси. Сложи момчето в леглото му и го целуна по челото за лека нощ.

— Спи спокойно, момчето ми — прошепна той и излезе на пръсти от стаята, където освен сина му спяха и двете момчета на госпожа Каси, горе-долу на възрастта на Лукас.

— Много добро дете — каза жената. — Просто му се насъбра доста. Първо изгуби майка си, а сега и Мери. Бог да го закриля.

Джак кимна и въпреки протестите й остави на кухненската маса пет паунда, после отиде в бара на хотела. Откри бивши войници, с които се бе запознал миналия път, и седна при тях. Този път те не спореха. И двамата бяха на едно мнение, че онези, които бяха предпочели да си останат вкъщи през войната, е редно сега да отстъпят работните си места на смелите мъже, които не се поколебаха да рискуват живота си за краля и родината. Джак слушаше и кимаше, но мислите му бяха другаде. Защо тя бе предпочела да остане със семейство Ароусмит тази седмица? Знаеше ли колко много му липсва? Особено в леглото. До този момент думата любов не бе споменавана между тях, но той предполагаше, че тя разбира какво чувства към нея. Не й бе казал за писмата до мъртвия й годеник и се чудеше дали трябва да го направи. Страхуваше се да не си помисли, че ги е откраднал от мъртвия.

Джак се прибра вкъщи, изпи една бутилка ром със зет си и едва се добра до леглото. Надяваше се тази нощ образът на Ерика да прогони мъртвите му другари, които бе оставил в окопите.

На следващия ден един младеж донесе телеграма от Папуа. Още не бе прочел съдържанието й, когато дойде друг пощальон и му връчи дебело писмо. Двата листа хартия щяха да преобърнат живота му.

 

 

Надписът гласеше: Адвокатска къща „Съливан Леви & Дъфи“. Намираше се във внушителна триетажна сграда, точно до пристанището, и коридорите й сякаш се пръскаха по шевовете от натрупани вързопи с вестници и всякакви папки.

Джак откри кантората на Томас Съливан, почука и бе приет веднага. С радост забеляза, че мъжът зад бюрото е участник във войната и е награден с кръст за храброст. Високият, добре сложен мъж стана и му стисна здраво ръката. Едва тогава Джак видя, че единият крак на адвоката липсва.

— Куентин — обясни той, след като проследи погледа на посетителя си. — Войната вече свършваше, когато фрицовете ме заковаха с една от техните адски картечници. Разбрах, че и вие сте се разхождали из Франция.

Въпреки вродената си неприязън към адвокатите Джак хареса веднага мъжа срещу себе си и отговори с готовност:

— Да. Веднага след акцията в Дарданелите.

— Четох за това в рапорта за вас и лорд Спенсър. Изглежда, двамата сте били като родни братя. Но може и да не е така, като се има предвид, че той не беше много близък със семейството си. Отношенията се влошили, когато напуснал частта на баща си. Мисля, че бил обвинен в присвояване на военни запаси. Появила се реална опасност да бъде изправен пред военния съд. Но скоро заловили виновника, докато бъркал в меда. Армията дори не се извинила на лорд Спенсър за грешката. Сигурно, за да не се накърнява доверието в армията.

— Значи това било — поклати глава Джак и седна на стола срещу бюрото.

— Какво да ви предложа? Уиски? Или джин?

Том Съливан се наведе и извади бутилка изпод бюрото си.

— Повярвайте ми, ще ви трябва нещо силно, когато чуете това, което имам да ви кажа — усмихна се той.

— Щом смятате, че ще е необходимо… нека бъде джин.

Съливан се пресегна наново и извади две чаши. Наля и в двете и се извини:

— За съжаление нямам тоник. — Побутна едната чаша към Джак и продължи: — В кантората ми е истинска бъркотия. И винаги е така. Толкова съм се отвратил от реда и дисциплината в армията, че предполагам — това е моят начин да забравя за онези ужасни години. — Вдигна чашата си и произнесе: — Да пием за последния лорд Спенсър.

Джак също вдигна чашата си в мълчалив поклон пред мъртвия приятел и пи. Същевременно изгаряше от любопитство да разбере за какво става въпрос. В писмото се казваше само, че е поканен да присъства на отварянето на завещанието на лорд Джордж Спенсър.

Адвокатът остави чашата си в ъгъла на бюрото и извади папка с документи.

— Когато беше в Сидни, с лорд Спенсър уточнихме изпълнителите на завещанието. След няколко месеца получихме писмо от него, което съдържаше последното му завещание. Адресът беше някъде от Северно Папуа. Изглежда, че нямаше голямо доверие в английските фирми тук, които са много по-скъпи. Моята семейна фирма винаги е била трън в очите на местните величия. Мисля, че приятелят ви постъпи мъдро, като се обърна към нас, особено като се има предвид облагодетелстваното от завещанието лице. Ако завещанието бе в ръцете на по-авторитетните британски фирми, не че ние не сме уважавани — побърза да го увери той, — но те са доста по-консервативни и биха могли да предизвикат брожение сред аристократичните кръгове в Лондон. И понеже лорд Спенсър беше абсолютно категоричен в желанието си, сигурно ще се опитат да докажат, че си е изгубил ума, докато е лежал във военния затвор като заподозрян. Както и да е. От изражението на лицето ви разбирам, че ще ви трябват още обяснения.

— И аз така мисля — въздъхна Джак и отпи голяма глътка от джина. — Винаги съм подозирал, че Джордж крие нещо от миналото си, но благородническата титла ми идва в повече.

— Той беше лорд само за кратко време. Всъщност няколко месеца, докато беше в Папуа. Баща му умира през деветнайсета година и оставя титлата на по-големия си син. Новият лорд Спенсър продължава семейната традиция и гради кариера в армията. Миналата година е убит при Архангелск в Русия, където е изпратен да се бие срещу червените. Тогава Джордж наследява титлата. Не че това му помага с нещо, доколкото разбирам от доклада за смъртта му. Знам, че сте били до него в последните му часове.

Джак остана загледан в стената зад бюрото на адвоката. Спомни си това, което му бе казал тогава Джордж. Сега разбираше всичко.

— Той беше добър приятел — каза бавно. — Един от най-доблестните мъже, които съм познавал. Ще ми се и аз да бях такъв.

— Вие не наследявате титлата — усмихна се Том, — но цялата собственост, банковите сметки и движимото имущество на лорд Спенсър преминават във ваши ръце. И да знаете, че състоянието отговаря на титлата.

— Т-това ли пише Джордж в завещанието си? — едва успя да изрече Джак.

— Не точно — отвърна адвокатът и разлисти документите пред себе си. — Пише, че след смъртта му неговата собственост трябва да се раздели поравно между вас и една млада дама на име Айрис. Но от докладите, получени от полицията в Папуа, излиза, че госпожица Айрис е била убита.

— Тя не е мъртва — заяви развълнувано Джак. — Получих телеграма от Порт Морсби и надеждни хора потвърждават, че са я видели жива.

— А… тогава въпросът се усложнява — потърка чело Том. — Виждате ли, съгласно условията по завещанието вие не можете да получите вашия дял, докато госпожица Айрис не подпише, че приема своя.

Джак го погледна стреснато, после се засмя горчиво.

— Е, какво пък. Откъдето дошли, там и отишли — сви рамене. Мисълта за богатството, което щеше да му осигури необходимия капитал за мината, го разстрои. — Не мисля, че можем да осигурим подписа й.

— Защо?

— Не знам всички подробности. Чакам писмо, което ще хвърли някаква светлина по въпроса. Но от това, което е известно, тя не може да бъде открита.

Том Съливан поклати глава. Засега изпълнението на завещанието беше невъзможно.

— Съжалявам, господин Кели — каза със съчувствие той. — В момента не можем да направим нищо за вас. Трябва да изчакаме или потвърждение за смъртта на младата дама, или нейния подпис. Искрено съжалявам.

— Надявам се да получите подписа й — каза Джак и стана. — Дължа го на Джордж.

 

 

В Страдфилд Хари го посрещна с новината, че Ерика дошла с колата на семейство Ароусмит, събрала си багажа и казала, че повече няма да се връща. Джак онемя. Изведнъж реши, че зет му не е разбрал правилно.

— Така ли каза тя, Хари? Каза ли, че ни напуска?

— Боя се, че каза точно това — отвърна тихо той и му стана мъчно за Джак. — Не мисля, че ще я видим отново.

Остра болка прониза сърцето на Джак. Защо?

— Кажи на Лукас, че днес няма да мога да го заведа на крикет. И… не знам дали ще се прибера за вечеря.

Хари се изплаши от огъня в очите му.

— Моля те, не прибързвай — предупреди го, но Джак не му обърна внимание, обърна се и слезе по стълбите. Знаеше къде да отиде и какво да направи.

 

 

След половин час беше в Пойнт Пайпър и заблъска с юмрук по вратата.

— Съжалявам, господин Кели, но не мога да ви пусна — любезно, но твърдо му прегради пътя портиерът. — Имам нареждане от госпожа Ароусмит.

Човекът беше на възраст и Джак съжали, че го поставя в такова положение, но трябваше да стигне до Ерика.

— Госпожо Ароусмит — извика с всички сили към вътрешността на къщата.

Вече бе готов да избута портиера и да хукне по стълбището, когато на горната площадка се появи Каролин по копринена кремава камизола. Зад нея се появи Ерика, също в оскъдно облекло, всъщност — само по черен колан за жартиери.

— Не сте добре дошли тук, господин Кели — разнесе се гласът на домакинята. — Веднага напуснете или ще уведомя полицията и съпруга си за нахлуването ви.

— Искам да говоря с Ерика — извика Джак, загледан в любимата си, която изглеждаше бледа и уплашена.

— Кажете, каквото имате да казвате и си вървете — царствено заяви Каролин. — Надявам се да сте кратък.

— Ще се прибереш ли у дома? — обърна се директно към Ерика той.

— Съжалявам, Джак — отвърна почти шепнешком тя, — но моят живот е тук. Каролин ми дава работа в дома си.

— Ти и тя… — Той не можа да намери подходящите думи, но тя разбра въпроса.

— Това не те засяга — вирна войнствено брадичка. — Животът си е мой. След всичко, което научих за теб, заявявам категорично, че не искам повече да те виждам.

— Какво си научила? — обърка се Джак.

— Писмата, Джак. — Гласът й затрепери. — Намерих ги, докато си прибирах багажа. Не съм се ровила из нещата ти. Стана случайно. Как можа!? Те бяха лични… Ти ли уби Волфганг?

Джак пребледня. Не знаеше какво да отговори. Отдавна искаше да й разкаже всичко, но чувството за вина го възпираше. Ах, защо не ги изгори още навремето!

— Не съм убил годеника ти — отвърна тихо той. — Кълна се в живота на сина си, че не аз го убих.

Джак беше напълно искрен. Нямаше представа, че за да запази скъпия сувенир, войникът го бе излъгал.

Ерика впи за миг поглед в него, после се обърна с намерение да се прибере в стаята. Не знаеше дали да му вярва, но сърцето й подсказваше, че той е честен човек. Не я бе излъгал за нищо. Въпреки това съмнението разяждаше душата й.

Джак гледаше безпомощно как Ерика си отива от живота му. Сърцето му се късаше от мъка, но той не умееше да се моли.

От Пойнт Пайпър той отиде директно в бара и се напи до припадък. Двамата му нови приятели трябваше да го носят до дома му, както бяха носили ранените си другари на фронта. Само дето Джак бе физически здрав. Раната, която го мъчеше, беше в душата му и той не вярваше, че някога ще зарасне.

 

 

Джак остана в Сидни още три месеца. Ерика беше в града и не му се искаше да я остави. Наивно се надяваше, че тя може да размисли и да се върне при него. Но това така и не стана.

Скоро парите от продаденото злато се стопиха и той разбра, че е време да вземе решение. Можеше да остане при зет си и да започне работа в неговата печатница или да се върне в земята, която обичаше с цялото си сърце. Не се колеба дълго. Купи два билета до Таунсвил и един от Таунсвил до далечния северен остров. Съдбата му все още беше там, в онези диви непроходими планини.