Питър Уот
Папуа (33)

31

„Ерика-Сара“ стигна до Папуа за три месеца. Нямаше попътен вятър, но причината за закъснението им не беше вятърът. Лукас и Джак бяха спирали на няколко пъти из бреговете на Куинсланд. Трудно се устоява на изкушението да спреш, където си поискаш из крайбрежието, и да помързелуваш под дебелата сянка на кокосовите палми, заровил пръсти в златния пясък.

След митническите проверки в Порт Морсби Джак предложи да отидат с „Ерика-Сара“ до плантацията на Паул и да изненадат приятелите си. Той бе изпратил телеграма от Сидни, но в нея пишеше само, че тръгват към Папуа, и никой от семейство Ман не ги очакваше.

 

 

Карин седеше на верандата и четеше на дъщеря си, когато прислужницата се подпря на метлата пред стъпалата за верандата и се загледа към реката.

— Някаква лодка идва, госпожо — съобщи тя.

Карин вдигна поглед от книгата и видя яхтата да се плъзга бавно по течението.

— Чия е тази лодка? — попита.

— Не знам, госпожо — отвърна момичето и заслони очите си с ръка. — Не е от нашите.

Карин стана и отиде към края на верандата, за да огледа по-добре яхтата. На носа й стояха двама яки мъже с бронзов загар.

— Джак! — извика тя, захвърли книгата и се затича към кея. Анжелика хукна след нея.

— Кого виждат очите ми? — провикна се Джак, скочи на кея и грабна Карин в мечешката си прегръдка.

— Любовта на живота ми и… чакай, чакай, да не би тази млада госпожица да е Анжелика?

— Джак Кели, какво правиш тук? — засмя се Карин, целуна го по бузата и избяга от прегръдките му, за да отиде при Лукас, който не помръдваше от капитанската кабина, за да е сигурен, че ще го видят там.

— Здравей, лельо Карин — махна с ръка той. — Сега не мога да говоря. Трябва първо да завържа този звяр. Никой друг не е в състояние да се справи с него.

— Чух те — обади се Джак от кея и пое хвърленото от Лукас въже. — Ако не внимаваш, ще ти отнема капитанската шапка.

Котвата бе хвърлена и скоро двамата мъже застанаха пред Карин и Анжелика.

— Къде е онзи глупак, дето те излъга да се омъжиш за него? — попита Джак.

— Отидоха с Карл по река Лалоки — отвърна тя. — Но довечера ще са си вкъщи. Тръгвайте към дома и разказвайте. Чия лодка откраднахте и защо не съм получила писма от вас вече половин година?

Лукас и Джак застанаха от двете страни на Карин, обвиха едновременно раменете й с ръце и тръгнаха нагоре по хълма. Анжелика се нацупи и ги последва на разстояние. Онзи, дето навремето открадна кифличките на майка й, идваше отново. И дори не я поздрави.

Дадемо ги посрещна с огромна белозъба усмивка. Взе багажа им и Джак почувства, че най-сетне си е у дома.

 

 

Паул и Карл се прибраха малко след залез-слънце.

— Паул, старо куче, как си, да те вземат дяволите? — посрещна го Джак.

Обикновено спокойният и резервиран германец сега се усмихна и дори си позволи да потупа приятеля си по гърба. Лукас и Карл си размениха няколко боксови удара и две-три ругатни за възстановяване на топлата връзка след дългата раздяла. След размяната на поздрави Карин наля на мъжа си чаша кафе и постави между мъжете бутилка с шнапс. Знаеше, че имат много да си говорят. После се извини и се качи при Анжелика, за да продължи заплануваните уроци.

— И какво сега? Отново си без петак? — попита Паул. — Какво мислиш да правиш?

— Ще търся работа из Папуа. С яхтата.

— Че откога стана моряк?

— Синът ми ме въвлече в това приключение.

— Значи Лукас е капитанът?

— Доколкото знам, семейната традиция започва с него — отвърна Джак, вдигна чашата си към светлината и изучи внимателно цвета на течността.

— Чух, че някакви американци дошли да снимат филм в Морсби. Разпитвали за чартър — каза Паул. — Не знам много, но ако те интересува, ще разпитам.

— Аз дори не знам какво означава чартър, но да, интересува ме. Надявам се, че като истински янки ще са достатъчно щедри към „Ерика-Сара“.

Паул чу името на яхтата и смръщи вежди. Приятелят му не бе забравил жената, която се бе подиграла с него преди години.

— Чух, че Ерика щяла да дойде с мъжа си и дъщеря си.

— Това не ме интересува — заяви Джак, но Паул видя, че изражението на лицето му се промени. — Е, значи ще разпиташ за тези, янки? Трябва да изкарам малко пари. Това пътуване ми глътна всичките свестявания.

 

 

На следващия ден Джак, Паул и Лукас заминаха за Морсби. Паул издири продуцента на филма — приятен американец на средна възраст на име Джо Облачински. Беше представителен мъж, но в лице приличаше на английски булдог. Посрещна ги на верандата, като непрекъснато бършеше челото си с голяма червена кърпа.

— Ще съм дяволски щастлив, когато най-после свършим този шибан филм и се върнем в Америка — каза, докато подаваше ръка на Паул, а после и на Джак. — Разбрах, че имате яхта, която бихме могли да наемем.

— Да — отвърна Джак и се загледа с любопитство в тежката камера.

До нея седеше млад мъж с размъкнати дрехи и чистеше обектива с мека кърпа. Лукас остави баща си да преговаря и се завъртя около младежа. За него киното беше магия, то го очароваше, както някога златото бе очаровало баща му. Колко пъти бе бягал от училище само за да се промъкне в тъмния салон и да гледа със захлас войни, приключения и любовни драми на белия екран!

— Мога да отведа екипа ви, където пожелаете — обясняваше в това време баща му.

— Познавате ли Флай Ривър, господин Кели?

— Аз познавам района — намеси се Паул. — Преди години водих експедиция по делтата й. Бих могъл да дойда с вас като консултант, без това да ви коства допълнителни средства.

Облачински погледна въпросително към Джак, който веднага се намеси:

— Бих предпочел да бъде заплатено отделно за услугите на господин Ман.

— Можем да го уредим — кимна продуцентът и избърса за стотен път челото си. — Стига цената да е разумна.

— Да поговорим за заплащането тогава — предложи Джак и Облачински кимна.

Преговорите бяха придружени с много джин и тоник и след пресушаването на бутилката американецът и австралиецът си стиснаха ръцете.

— Нека сега да се върнем на чартъра — предложи Джак. Междувременно бе започнал да харесва този обилно потящ се човек. Беше енергичен и прям човек, също като него.

— Холивуд полудя по филмите за джунглата — започна да обяснява Облачински. — Искам да навлезем в джунглата и да заснемем няколко метра с истински канибали, ловци на глави и автентичен екстериор. Папуа и Нова Гвинея са идеални за тази цел. Преди няколко години моят приятел Джо Шварц доведе тук един младеж на име Ерол Флин и двамата направиха истински бум с автентичните сцени, които заснеха на острова.

— Аз се запознах с този Ерол в Сидни — неочаквано се обади Лукас, който до този момент стоеше мълчаливо, както би искал баща му. — Дойде за премиерата на филма си с цяла група местни статисти. С Карл имахме възможност да му се представим. Ерол беше с перука и униформа на британски морски офицер. Казахме му, че се възхищаваме от играта му. Той се зарадва и обеща да поддържаме контакт.

— Преди няколко години ни беше съсед — обади се Паул. — Опитваше се да отглежда тютюн. Оттам нае онези канака и ги заведе в Сидни да се снимат във филм.

Джо Облачински се засмя:

— Оказва се, че не сте новаци в киното. Джо Шварц предричаше голямо бъдеще на Флин, но той все още се колебае дали да дойде в Щатите.

Джак не се намеси. Отбеляза си наум колко малко знае за живота на сина си в Сидни. Но дали неговият баща знаеше повече, когато той беше на годините на Лукас?

След последната размяна на любезности Джак се зае да организира пътуването. На следващия ден трябваше да вземе американците от Морсби.

— Защо, мамка му, се натресе и ти? — попита приятеля си той, докато пътуваха обратно към плантацията. После се обърна към Лукас: — А ти никога не си ми казвал, че познаваш този Флин.

Лукас отговори пръв:

— Не си ме питал.

Дойде ред и на Паул:

— Първо, аз съм ти приятел. Второ, познавам по-добре от теб реката. Трето и най-важно, да си кажа честно, съмнявам се във вашите шкиперски умения.

Джак трябваше да се съгласи с него. При разговора си с американеца най-голямата му грижа беше да прикрие липсата си на опит. Не че лъжеше, но избягваше старателно всички въпроси, свързани с предишни чартъри. Добре, че успя да издейства възнаграждение за Паул като навигатор и консултант. И този път можеше спокойно да се изправи пред Карин и да заяви, че работата е безопасна.

За учудване на всички, когато Паул съобщи на жена си за предстоящото пътуване, тя го накара да й обещае, че ще се грижи за Джак и Лукас, и едва тогава му даде благословията си. Паул поклати недоумяващо глава. „Каква жена — си помисли разочаровано, — защо не я е грижа за мен?“

Разбира се, Карл също поиска да се присъедини към групата с аргумента, че Дадемо може и сам да управлява плантацията. Неочаквано майка му го подкрепи. Паул избра за преводач един младеж от работниците си, който бе живял недалеч от Флай Ривър. На следващия ден целият филмов екип ги чакаше на пристанището в Порт Морсби. Освен Джо Облачински, в него влизаха три млади момчета, които отговаряха за оборудването. Те свалиха внимателно всичко от камиона, с който бяха дошли до пристанището. Джо отвори кабината отпред и оттам излезе най-красивата жена, която Карл и Лукас бяха виждали някога. Беше висока един и седемдесет, стройна, с тънка талия, черна коса и очи, които й придаваха вид на индианска принцеса. Беше на двайсет и няколко години, поне така изглеждаше. Косата й беше подстригана късо, по последна мода. Беше с бричове за езда и дълга копринена риза. Двете момчета проследиха зашеметени как благодари на Джо за помощта и тръгва царствено по кея.

— Сигурно е кинозвезда — прошепна Карл, когато възвърна способността си да говори.

— И аз така мисля — каза отнесено Лукас. — Но не съм я виждал досега.

— Добър ден — усмихна им се красивата индианска принцеса. — Денят наистина е добър, нали?

Джак изскочи напред, за да спаси момчетата от неудобството.

— Каква изненада — възкликна той. — Господин Облачински не ни спомена, че на борда ще има и жена.

— Казвам се Виктория Дювал — представи се тя и го дари с очарователна усмивка. После погледна към момчетата. — Очаквах, че ще наемете местни хора.

— Това са синът ми Лукас — веднага обясни той — и синът на партньора ми — Карл. Аз се казвам Джак Кели.

Когато чу името му, Виктория възкликна:

— Същият Джак Кели, който някога е търсил злато по тези места?

— Зависи кой пита — намръщи се той. — Но да, аз съм този човек.

— Ох, за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, господин Кели — рече тя. — Докато бях в Порт Морсби, чух много интересни истории за вас. Изглежда, че вие сте истински герой от приключенски филм в добрите традиции на Дъглас Феърбанкс.

— Не вярвайте на всички слухове. Прав ли съм да мисля, че вие сте звездата на този филм? Въпросът е важен, момчетата са под голямо напрежение.

Виктория се усмихна.

— Благодаря за комплимента, но за съжаление единствената ми връзка с Холивуд е да се наслаждавам на филмите им. Джак ме взе със себе си, за да следя за графика. Аз съм нещо като момче за всичко.

Джак се усмихна на изписалото се разочарование по лицата на момчетата. И все пак красотата й бе достойна за киното.

Скоро всичко бе натоварено на борда и „Ерика-Сара“ потегли. Джак слезе да освободи кабината си, за да я отстъпи на Виктория, която възрази срещу рицарския му жест.

— Вие имате право на усамотение — отвърна простичко той и я остави да разопакова багажа си, който включваше една-единствена пътна чанта.

Скромният й багаж го впечатли. Не познаваше жена, която да тръгне на път, без да е опаковала всичките си дрехи и обувки. След като се увери, че всичките му пасажери са настанени и нямат нужда от нищо, той се качи на палубата. Намери Паул, седнал на носа, да се наслаждава на нежната пяна, образувана от движението на яхтата. Карл беше в машинното отделение, а Лукас остана на мостика, откъдето с огромно удоволствие раздаваше команди на екипажа от местни мъже, които бяха наели за пътуването. Джак седна до Паул и се загледа в морските вълни.

— Ако времето се задържи без дъжд, пътуването ще мине като по вода — пошегува се той.

— Знаеш ли, Джак — промълви Паул, без да поглежда към приятеля си, — странно е да се завърна отново на онова място. Никога не съм мислил, че ще го видя пак.

— Затова ли предложи да дойдеш с нас?

— Не знам. Може би ми се иска да поскитам още малко, преди да остарея.

— Да се надяваме, че няма да е толкова интересно като миналия път — засмя се приятелят му. — Всичко, което искам от това пътуване, е парите на янките и студена бира обратно в кръчмата на Морсби.

— Колко странно нещо е животът? — заключи философски Паул. — Правиш какви ли не планове, но изведнъж нещо се появява и променя всичко. И когато погледнеш назад, се оказва, че причината се крие в дребни и на пръв поглед незначителни неща. Като нашата среща в окопите през осемнайсета година. Мислил ли си тогава, че животът ще ни сближи толкова много?

Джак разбра какво има предвид приятелят му. Колкото и да се опитваш да планираш нещата, винаги се появява нещо, което осуетява първоначалните ти планове. Той например кога си бе представял, че ще си изкарва прехраната като моряк? Идеята хрумна случайно на Лукас, докато преживяваше раздялата с любимото момиче.

Вечерта Паул изненада всички, като приготви риба с къри и ориз. При уточняване на условията на договора му той наистина бе предложил да отмени Джак в кухнята, но никой от близките му не подозираше какъв майстор в приготвянето на храна е всъщност. И откъде да знаят, когато у дома винаги Карин готвеше?

Беше тиха и красива нощ. Вечерният ветрец къдреше спокойните речни води и разхлаждаше нощта. Джак остави гостите да слушат джаз от колекцията от грамофонни плочи на Лукас и излезе на палубата. Седна на носа с чаша кафе и се загледа в селцето, разположено малко по-надолу по брега.

— Сигурна бях, че ще ви намеря тук — разнесе се неочаквано гласът на Виктория, а след миг се показа и самата тя. Беше с широк пуловер и свободни спортни панталони.

— Не харесвам джаз — отвърна той.

Тя седна до него.

— Исках да ви благодаря за кавалерския жест. Но не трябваше да си правите труда. Пътувала съм при какви ли не условия, мога да спя дори на палубата или където се наложи.

— На борда на „Ерика-Сара“ жените имат привилегии. Обратното може да ни навлече неприятности, като се има предвид името на лодката.

— Това името на вашата съпруга ли е? — попита тя. — Слушала съм различни неща за вас в Морсби. Там ви наричат Капитана. Чух също, че жена ви е починала. Много съжалявам.

— Значи така ме наричат, а? — засмя се Джак.

Виктория се загледа в него. Той не беше красив, но беше мъж с чувство за хумор въпреки сполетелите го нещастия, за които й бяха разказали в Морсби.

— Сигурно, защото сте капитан на яхта — предположи тя.

— Това е военният ми чин в армията по време на войната — отвърна той. — Австралийците обичат да слагат прякори. Обикновено в тях се крие някаква закачка. Например слагат прякор Синия на човек с червена коса. А колкото за яхтата, тук капитанът е Лукас, аз съм всичко останало.

— Чух също, ще сте предприели експедиция с някакъв английски лорд и сте открили златна мина. Но партньорът ви е бил убит от местните племена. Вие сте натрупали огромно състояние, но скоро сте изгубили всичко.

— Информацията ви е точна. Но след като знаете толкова много за мен, защо не повдигнете завесата и около себе си? Поне крайчеца? Ето, според мен Виктория не е най-американското име на света. Бихте ли ме осветлили по въпроса, ако нямате нищо против?

Младата жена се усмихна.

— Майка ми се възхищаваше от английското кралско семейство. Ние, републиканците, призоваваме света да се отърве от монарсите си, но тайно си мечтаем да сме част от някоя благородническа фамилия. Мама обожаваше кралица Виктория за добродетелите й и когато ме родила преди двайсет и осем години, ме кръстила на нейно име.

— Двайсет и осем? Мислех, че сте по-млада — измърмори Джак.

— Благодаря за комплимента — засмя се тя. — Всяка жена над двайсет и една иска да скрие няколко годинки от възрастта си. Забелязах, че вие, австралийците, нямате навика да ласкаете жените, както е прието при нас, затова приемам думите ви за чиста монета и съм поласкана.

— Разкажете ми нещо за себе си — помоли я Джак и отново се взря в светлинките на далечното село.

— Няма много за разказване. Дъщеря съм на полковник от американската армия и съм прекарала детството си в различни военни бази на Далечния изток. Завърших колеж в Калифорния. Говоря френски и японски.

— Японски? — вдигна вежди той. — Необичайно за една жена. Няма голямо приложение в тази част на света, освен ако не ви се наложи да преговаряте със стария Исокиши за чартър с една от неговите лодки. Защо японски?

Виктория се изненада от интереса му към способностите й. Мъжете обикновено предпочитаха да си бъбрят сладки приказки, отколкото да търсят смислен разговор с нея. Тя съзнаваше, че е красива, но беше достатъчно интелигентна, за да разбере, че красотата ще й отваря врати до време и след определена възраст трябваше да разчита на друго оръжие. Майката на Виктория бе умряла от холера в Япония и двамата с баща й започнаха да пътуват от база на база, което разви у нея дух на независимост и неутолима жажда за приключения, за откриване на нови, непознати земи. На два пъти едва не се омъжи. И двата пъти мъжете бяха млади и обещаващи, но тя бе осъзнала навреме, че я смятат за малко повече от необходим за всеки устремил се към върховете мъж аксесоар. Затова й бе приятно да разговаря с мъж, който се интересуваше на първо място от нейната личност. Но засега не можеше да задоволи любопитството му по конкретния въпрос.

— Ами, просто каприз — отвърна небрежно. — В Калифорния има много японци и мога да го практикувам.

Погледна крадешком към него и забеляза, че той я изучава внимателно. По устните му играеше лека усмивка.

— Значи все пак не си момче за всичко — изрече той и тя се размърда притеснено. — И Джо Облачински не е филмов продуцент от Холивуд. Моето предположение е, че сте тук, за да съберете информация за тази част от света. Просто имам такова вътрешно усещане.

Виктория се загледа в нощта. Беше очевидно, че води някакъв вътрешен спор със себе си.

— Какво пък, по дяволите! — избухна изведнъж. — От това, което знам за вас, разбрах, че сте патриот и може би имате право да знаете. Джо наистина е продуцент и за това пътуване аз играя ролята на негова секретарка. Но едновременно с това двамата работим за Министерството на отбраната на САЩ, което търси терен за своите бази в тази част на света.

— Тук? — невярващо я изгледа Джак. — И за какво, мамка му, сме им нужни ние? Мислех си, че за янките ние не представляваме интерес. Виктория продължи неохотно:

— Някои анализи сочат, че ни предстои война с Япония за контрол над Пасифика. Папуа ще се превърне в нещо като врата, ключът, който ще определи кой ще владее водите между вас и нас.

Джак се засмя.

— Вие наистина сте много интересна дама и аз ви поздравявам за това, с което сте се захванали.

— Аз не съм шпионин — бързо добави Виктория. — Просто приех да доставя малко информация, докато съм в тази част на света. Баща ми работи във Вашингтон. Правя го повече заради него. Моята истинска работа е книгата, която пиша за тази част на света.

— Ха! Янките дори не знаят, че съществуват такива страни като Папуа и Нова Гвинея — изгледа я Джак. — Защо мислите, че някой ще прояви интерес към подобна книга?

— Ами… тя не е точно за Папуа. В нея се разказва за хора, които живеят екстремно в подобни екзотични места. Папуа е идеалното място за проучване на подобен район. Тук все още има неизследвани места и племената са диви и свирепи като африканците преди половин век. Пиша приключенски роман, подобен на тези на Райдър Хагард за Африка.

— Много съм впечатлен — каза тихо Джак. — Изглежда, че не само сте красива, но знаете къде отивате и какво искате, госпожице.

— Правилно сте разбрали — кимна тя. — А сега, откъде мога да получа чаша кафе?

Джак се засмя отново и с готовност слезе в кухнята, за да изпълни желанието й. През следващите няколко часа двамата разказаха живота си един на друг и останаха там, докато пътниците и екипажът се оттеглиха по каютите. Малко след това Виктория му пожела лека нощ и се отправи към каютата си, а Джак остана на палубата да пресмята каква годишна печалба биха могли да изкарат с яхтата. Но мислите му бързо се насочиха към жената, която бе седяла до него през последните няколко часа. Двамата бяха разговаряли съвсем непринудено, сякаш се познаваха от години. Близостта му с нея го бе изпълнила с енергия и той се чувстваше отново млад. Сякаш всичко хубаво в живота му тепърва престоеше.

— Проклети жени! — изпъшка той, взе празните чаши и се надигна от мястото си.

Изглежда, всички повратни точки в живота му бяха свързани с жени. И невинаги появата им беше за добро. „Но защо слагаш Виктория в същата категория“ — укори се той. Виктория беше замесена от друго тесто. Беше интелигентна жена, самостоятелна, знаеше какво иска от живота си. И на него това му харесваше, въпреки че не я познаваше добре.