Питър Уот
Папуа (39)

37

Времето беше от решаващо значение, но О’Лиъри беше с вързани ръце. Закодираното писмо от Папуа бе последвано от пълно мълчание. Той загуби цяла седмица на остров Четвъртък в очакване на телеграма или писмо за пристигането на германския поданик Герхард Щал в Папуа. Накрая се отказа и даде курс на север, към Папуа. Ядосан от липсата на комуникация, той седеше на бюрото на своя капитан, чакаше попътен вятър и се наливаше с ром. Подозрението започна да разяжда душата му. Знаеше много добре, че Сен го мрази и търси възможност да го очисти. Дали цялата тази работа с германеца не беше умело поставен капан от старата китайска лисица, за да изпълни намерението си?

— Фуджи — провикна се отдолу, — на какво разстояние сме от Морсби?

Японецът нямаше нужда от карта, за да отговори. Познаваше водите около Папуа като петте си пръста.

— Четирийсет и осем часа, ако имаме попътен вятър.

— Използвай проклетия мотор — заповяда О’Лиъри. — Само ни отведи там до четирийсет и осем часа.

Фуджи понечи да възрази. Запасите им от гориво бяха ограничени и нямаше гаранция, че ще стигнат до Порт Морсби. Но размисли и реши да се подчини. Може би вятърът щеше да се обърне.

След няколко минути моторът забръмча, а след още няколко часа вятърът се обърна. О’Лиъри не беше от търпеливите. Ако това беше заговор на Сен, той искаше да узнае час по-скоро. Каквато и да бе причината за мълчанието на китаеца, той трябваше да я разбере. Бе оцелял толкова дълго не само защото беше предпазлив, а защото знаеше кога да поеме инициативата в свои ръце. Плантацията на Ман беше отдалечена от населената част на брега и една непредвидена атака по море щеше да свърши добра работа.

 

 

Джо Облачински беше доволен от заснетите кадри. Сереро организира сценичния бой и воините с такова усърдие демонстрираха воинските си качества, че дори се проля малко кръв. Но поне се разминаха без жертви.

— Материалът е готов — заяви Джо и нареди да прибират багажа за завръщане.

Джак се измъчваше от поведението на Виктория, която очевидно го избягваше след прекрасната любовна нощ. Държеше се сякаш между тях не се бе случило нищо. Убеждаваше се сам, че страстта им бе породена от вълнението при появата на племето на Сереро. И се опитваше да я прогони от съзнанието си. Но колкото и да се стараеше, мислите за нея продължаваха да го преследват. Играеше ролята на равнодушен, но откри, че стиска зъби всеки път, когато Виктория и Лукас са близо един до друг и флиртуват.

— Всичко ли натоварихме? — попита Паул и проследи погледа на приятеля си.

— Да — отвърна разсеяно Джак и въздъхна. — Време е да се прибираме.

Паул остави приятеля си да се взира в жълтеникавите речни води. Усещаше, че не е в настроение, но не подозираше, че е свързано с хубавата американка. Не можеше да не му направи впечатление колко тъжен беше напоследък. Дори и в най-трудните времена, когато двамата обикаляха из опасните пътеки на Мороб, той винаги запазваше доброто си настроение. Усмивката не слизаше от лицето му. И макар първият му чартър да обещаваше добри постъпления, се виждаше ясно, че Джак Кели не е човекът, който тръгна на път преди една седмица.

— Готов ли си, синко? — погледна към Лукас.

— Готов за отплаване, сър — весело се провикна младежът.

Беше свикнал дотолкова с „Ерика-Сара“, че сега се чувстваше част от нея.

Котвата бе изтеглена, моторът — запален, и яхтата пое по канала към Порт Морсби.

 

 

След вечеря Виктория остави мъжете и се качи на палубата. Джак беше на руля. Утре яхтата щеше да пристигне в Порт Морсби и след няколко дни тя щеше да се качи на кораба за Австралия, а оттам — за Съединените щати. Приближи се тихо и се загледа в гърба му. Преди вечеря Джо му бе подарил една хубава хаванска пура, за да отпразнува края на експедицията, и сега тя беше между зъбите му вместо лулата.

— Мислех, че празнуваш с момчетата — каза тихо той, когато тя отвори кабинката.

— Аз пък си помислих, че се нуждаеш от малко компания, понеже се налага да се лишиш от забавните истории и уискито на Джо.

— Сигурен съм, че на Джо няма да му се досвиди да купи една-две бутилки хубаво ирландско уиски, когато пристигнем в Морсби — усмихна се той и дръпна от пурата си. Вятърът разнесе бързо синкавия дим.

— От онази нощ насам като че ли ме избягваш. Чудя се защо — попита Виктория.

Джак извади пурата от устата си и се загледа в кадифената нощ. Звездите се криеха зад гъстите облаци и наоколо беше тъмно като в рог. Сякаш двамата бяха сами в целия свят.

— Не мисля, че има някакво значение за теб — отвърна той толкова тихо, че тя едва успя да го чуе. — След няколко дни ще се върнеш в Щатите, ще предадеш рапорта си и ще се заемеш с книгата. Обещавам ти, че ще купя първия екземпляр, когато излезе на австралийския пазар.

— Аз… — започна Виктория, но не посмя да продължи и остана така — мълчалива и загледана в тъмнината, в която се взираше и той.

— Сигурен съм, че книгата ти ще има голям успех — продължи Джак. — Ти си най-необикновената жена, която съм срещал.

Виктория го погледна и промълви:

— Исках да ти кажа, че никога няма да забравя онази нощ… — Сълзите я задавиха и тя обърна глава, за да ги скрие. — По-добре да сляза при другите — каза и забърза към трапезарията, където бутилките вече бяха празни и очите на всички от компанията блестяха от изпития алкохол.

Карл и Лукас бяха засмени и дори Паул бе в необикновено приповдигнато настроение. Никой не й обърна внимание, когато прекоси стаята и влезе в каютата си.

Затвори вратата зад себе си, легна и се загледа в тавана. Непрекъснато мислеше за Джак Кели, въпреки че само след няколко дни той щеше да бъде само спомен. И главен герой в книгата й. Трябваше да го забрави. Чувствата й бяха съвсем неуместни в случая.

Горе в капитанската кабина Джак държеше руля и се взираше пред себе си. Изведнъж на юг от хоризонта се показа друга светлинка, която започна да се поклаща в такт с вълните. Сигурно беше друга лодка. Ако светлината идваше от близко село, щеше да се появи от север. Това не го обезпокои. Много лодки ползваха канала, за да стигнат до Морсби. Нямаше никаква представа, че на другата лодка се намираше Тим О’Лиъри и също наблюдаваше неговия фенер. И също като Джак не мислеше, че в гледката има нещо необикновено.

 

 

Джейкъб Смит стоеше в средата на хотелската стая на Герхард, разглеждаше внимателно всяка снимка и я предаваше на колегата си. Герхард седеше на стола в ъгъла и чакаше търпеливо.

— Трябва да проверим достоверността на видяното — заяви Бил и върна снимките на Джейкъб.

— Ще имате тази възможност, щом приключа с нацистите — отвърна уморено Щал.

— Предполагам, разбирате, че пътуването до Папуа може да се окаже пътуване към смъртта — каза Джейкъб и в гласа му се прокрадна симпатия. — За новото германско правителство вие сте предател и не бива да очаквате милост от тях.

— Така е, но се надявам извършеното на австралийска земя да докаже, че те са просто шайка безскрупулни убийци.

Джейкъб погледна партньора си. Двамата работеха заедно достатъчно дълго, за да се разбират само с погледи.

— Предпочитаме да не ходите в Папуа. Ще сме ви благодарни, ако се върнете с нас в Щатите и помогнете за бъдещите ни разследвания.

Герхард беше наясно, че предложението на американците не е продиктувано от грижа за човека, а заради ценността на фактите, с които разполагаше, но въпреки това се почувства по-добре.

— Дъщеря ми е по-важна от живота ми — отвърна. — Ако имаше друг начин да си я върна, нямаше да се колебая.

На покритото с белези лице на Бил се появи лека усмивка.

— Мисля, че можем да го уредим — каза тихо.

— Но как? Нямам никаква представа къде е Елза.

— Двамата с господин Смит наблюдаваме тайно действията на нелегалната австралийска група, наречена „Нов страж“. Нейното съществуване тревожи чичо Сам, защото по всичко изглежда, че идеологията й е близка до тази на фашистката партия на Мусолини и вашата нацистка партия в Берлин. Работим в съгласие с австралийското правителство и имаме договор за размяна на информация. Те също са обезпокоени от тази партия, която е създадена от бивши участници във войната, и се страхуват от размирици. Засега не можем да открием някаква връзка между „Нов страж“ и европейските фашисти, но затова пък установихме връзката им с някои известни имена в бизнеса. Австралийското правителство е засякло следите на съпругата ви. Ние знаем къде е дъщеря ви.

Герхард скочи от стола си и се спусна към Хавърс.

— Защо не ми казахте досега? Добре ли е тя? В безопасност ли е? — развълнува се той. — И кога мога да си я прибера?

— Веднага след като ни обещаете да заминете с нас за Съединените щати.

— Съгласен съм. Къде е дъщеря ми?

— Недалеч оттук, господин Щал. Ще се свържем с австралийските служби и ще осигурим необходимите хора, за да действаме заедно.

 

 

Куентин Ароусмит бе дълбоко възмутен от нахалството на двете полицайчета от Нов Южен Уелс, които се осмелиха да почукат на вратата му в един часа през нощта.

— Имаме основание да предполагаме, че в дома ви се намира малко момиче на име Елза Щал, господине — обясни чинно едното от тях, когато домакинът застана на вратата по домашен халат.

— Предполагам, че знаете кой съм аз, полицай? — отвърна Ароусмит. — И се досещате, че имам доста влиятелни приятели в правителството, които ще вземат съответните мерки за този произвол.

— Може и да е така — отвърна невъзмутимо другият полицай, по-възрастен и по-опитен от двамата, — но доколкото знам, двамата американци, които са с нас, действат от името на нашето правителство. Тази вечер се свързаха с нас директно от кабинета на губернатора, така че трябва да се подчиня.

Куентин погледна към двамата мъже в сиви костюми, които стояха малко зад полицаите. Единият беше млад човек с интелигентно лице, а другият имаше груби черти, които говореха за богата биография. Появата им го обезпокои много повече от тази на държавните служители, независимо от кого бяха изпратени.

Въпреки възмущението си той нямаше никакво намерение да се въвлича в публичен скандал. Веднага разбра какво трябва да прави.

— Елза е гостенка в дома ми, полицай. Но ако сте упълномощен да я вземете оттук, няма да възпрепятствам работата ви.

— Благодаря за съдействието, господине. Поднасям ви извиненията си за безпокойството, което ви причинихме в този късен час. Веднага щом ни доведете младата дама, че ви оставим да се върнете в леглото.

Куентин поведе мъжете нагоре към спалните, отвори една врата и запали лампата. Елза се сви под завивките. После бързо седна и разтърка сънено очи. Първият човек, когото видя, беше Герхард.

— Папа! — изпищя от радост и се хвърли на врата му. — Мама каза, че си заминал за Германия и че повече никога няма да те видим.

Това бе достатъчно за Герхард да се убеди, че Папуа беше клопка.

— Никога не бих те оставил, любов моя — притисна я в обятията си той. — Двамата с теб и тези добри чичковци ще заминем за Америка. Ще се запознаеш с Шърли Темпъл и други филмови звезди.

— Къде е госпожа Щал? — попита Джейкъб.

Ароусмит побърза да отговори:

— Тя придружава съпругата ми до болницата. Жена ми ражда в момента, господа, и се надявам, че няма да ги безпокоите точно в този момент.

Джейкъб изгледа презрително аристократичното лице на мъжа и му обърна гръб.

Когато напуснаха дома на Ароусмит, Герхард внезапно си спомни писмото до Паул Ман. Сега, след като си бе върнал Елза и двамата заминаваха за Америка, му се стори, че е избързал с изпращането му. Как щеше да реагира братът на Ерика на информацията в него? Сега вече нямаше значение. Двамата с Елза бяха спасени и скоро щяха да се отправят за новата си родина през океана. Дори Джак Кели да научи, че е баща на Елза, нищо не би могъл да направи.