Питър Уот
Папуа (45)

Епилог

Нежният ветрец полъхваше през отворените прозорци на красивата му къща в Сингапур. Куонг Ю Сен спря за малко писането на закодирания доклад и се замисли. Трябваше да предаде фактите на своите нацистки началници. Естествено, щеше да отбележи, че задачата за премахването на Герхард Щал се е провалила заради необуздания характер на О’Лиъри. Китаецът въздъхна дълбоко. Той не беше хазартна личност, но сега се налагаше да заложи всичко и да се надява да излезе сух от водата. О’Лиъри явно беше отстранен от Джак Кели или Паул Ман.

Отвличането на Айрис не бе нито забравено, нито простено. Сен не бе планирал такава развръзка, но съдбата бе поела нещата в свои ръце. О’Лиъри беше мъртъв и с него си бе отишла и заплахата британските служби някога да разберат за неговата шпионска дейност по време на войната. Двама забележителни мъже, негови приятели, се бяха погрижили за това. Единственият призрак в живота му остана неговата снаха. Мисълта за съдбата й щеше да го преследва до гроб.

Тя седна на стъпалата пред каменната къща и впери невиждащ поглед в тълпите от чернокожи хора, които минаваха покрай нея. Беше рано да отвори бара. Легионерите все още не бяха свободни. Тя ненавиждаше тези мъже, които се наливаха с евтиното вино и спирта на мъжа й и я опипваха открито. Не обичаше и мястото, където живееше. Тук имаше само пясък, убийствена жега и мухи. Беше зла, негостолюбива земя. Айрис с тъга си спомни за зелените гори на Папуа и преди това, на Китай.

Но Пиер я бе откупил от предишния й господар и сега тя бе негова собственост, закотвена завинаги за този бар. Понякога си мислеше, че щеше да е по-добре да си остане в Арабия. Там поне местните знаеха английски и страната процъфтяваше заради скрития под пясъците нефт. Но тук, в Северна Африка, хората говореха местния диалект или френски. С времето френският й се подобри, но какво от това? Тук никой не се интересуваха от брътвежите на някаква си евроазиатка, че била отвлечена от Папуа. И постепенно Айрис стана като тези преминаващи по улицата хора — равнодушна и апатична. Но все още чакаше да зърне едно лице, това на единствения човек, който сигурно все още я търсеше. Единственият мъж, който би могъл да я спаси от робството и да я върне при семейството й.

В пустинята зад Чуждестранния легион се надигаше поредната пясъчна буря. След няколко години наместо буря тук щеше да се развихри убийствена война и Северна Африка щеше да се превърне в гробище от огън и стомана.