Питър Уот
Папуа (36)

34

Сидни изненада приятно Герхард. Въпреки че сега в южното полукълбо беше зима, времето беше направо топло в сравнение със суровите европейски зими. Корабът навлезе в красивото пристанище, разположено между малки пясъчни плажни ивици и високи жълтеникави скали, зад които се подаваха цветни градини и великолепни къщи. Арковидният мост, който свързваше двата бряга на пристанището беше впечатляваща гледка.

Елза наблюдаваше с широко отворени очи навлизането на кораба в огромното пристанище. Дори Ерика бе притаила дъх.

Щом слязоха на кея, Герхард пусна жена си да води. Нали беше живяла известно време тук? И наистина, тя ги заведе в един уютен хотел, недалеч от центъра, и двамата с Елза го одобриха. Щом оставиха багажа си, на отделни легла, както пожела жена му, тя слезе до рецепцията и телефонира.

Върна се след малко, застана пред огледалото, за да поправи грима си, и заяви:

— Аз имам среща. Погрижи се за Елза.

Герхард знаеше, че е безсмислено да я пита къде и с кого ще се среща. Тя се държеше студено, също както в Германия. Но плати пътя им и той й беше благодарен. Без да си прави труда да каже нещо, Ерика махна с ръка и затвори вратата след себе си.

— Е, моя любов — въздъхна той и седна на леглото на дъщеря си. — Какво искаш да правим сега?

Елза знаеше точно какво. Мечтаеше да види кенгуру и коала!

Той слезе до рецепцията и разпита къде могат да видят тези животни. Служителят им предложи да отидат до зоологическия парк „Таронга“.

— Сега вече не можеш да срещнеш такова нещо в града — засмя се той. — Като малък ги виждах да подскачат по Пит Стрийт, но това беше отдавна.

Герхард благодари и се върна да докладва на момичето за резултатите от проучването. На толкова километри от Германия той най-сетне можеше да си поеме спокойно въздух и да обмисли следващия си ход. Трябваше да се свърже с точните хора от държавния австралийски апарат и да предаде доказателствата срещу новия немски канцлер Адолф Хитлер. Алберт Айнщайн се намираше в университета „Пинкертън“ и американците трябваше спешно да получат информацията за планираното му премахване. Така не само щеше да направи услуга на света, но и да отмъсти на бившия си приятел. Вече нямаше защо да се преструва, че е на семейна визита на зет си в Папуа, нито да играе ролята на човек, дошъл да шпионира за новата власт в Германия. Нека Ерика прави каквото иска. Единственото, което желаеше сега, беше родителски права над Елза. Щеше да отиде при американския консул с документите и да остави всичко в неговите ръце. Ерика можеше да плете своите интриги, той щеше да изплете своите.

За миг предположи, че тя може би отива да се види с бащата на Елза, и го полазиха студени тръпки. Какво би станало наистина, ако той реши да се запознае с дъщеря си? Как тогава той, Герхард, щеше да погледне в очите единственото същество на този свят, което обичаше истински, когато го бе убеждавал толкова дълго, че майка му лъже, когато казва, че не е негова дъщеря?

 

 

Каролин отвори вратата на крайбрежната си вила и поздрави сърдечно Ерика:

— Колко се радвам да те видя, скъпа! Доста години минаха.

— Ти очакваш дете? — възкликна гостенката. — Поздравявам те.

— Ще поръчам да ни донесат кафето в градината — някак рязко изрече Каролин и на Ерика й се стори, че по лицето й премина сянка. Дали всичко беше наред с бременността? Защо приятелката й имаше загрижен вид? Тя тръгна след нея към градината, заинтригувана от състоянието на Каролин, но когато се настаниха около красивата градинска маса, тя отново бе възвърнала ведрия си вид.

— Имаш ли деца? — попита я домакинята.

— Запазих детето на Джак — отвърна без притеснение Ерика. Каролин знаеше всичко за миналото й и нямаше защо да крие.

— Имаш ли съпруг? — въпросът й прозвуча малко нетактично.

— Омъжих се веднага, след като се завърнах в Мюнхен. Два месеца преди да се роди дъщеря ми Елза. Ами ти? Имаше ли други деца? — попита живо Ерика, за да избегне следващи въпроси за Герхард.

Каролин поклати глава.

— Аз изобщо не исках деца — призна си гостенката и се загледа в пристанището под тях. — Елза беше грешка, за която ще съжалявам цял живот.

— Недей да говориш така — възкликна Каролин. — Та тя е твоя дъщеря!

— Не. Тя е дъщеря на Джак Кели, не моя.

Каролин не хареса отношението на Ерика към майчинството. Въпреки разпуснатото си поведение в младостта тя винаги бе искала да бъде майка и презираше съпруга си за невъзможността му да я ощастливи с дете. Единствено съгласието му да я остави да намери баща за детето им по свое желание я задържа при него. Не че Куентин би се съгласил някога на развод или раздяла. В техния социален кръг подобна стъпка беше недопустима.

— Иска ми се да е момче — смени темата тя. — Куентин също се надява на наследник.

— Не съм дошла да си говорим за бебета — директно заяви Ерика. — Нуждая се от твоята помощ.

Каролин изгледа гостенката си със сянка на неодобрение. Колко много се бе променила през тези години! Превърнала се беше в равнодушна и цинична жена.

— Каква помощ очакваш от мен? — попита предпазливо.

— Искам твоят съпруг да задейства връзките си в британското посолство, за да получа британско гражданство. Аз и дъщеря ми.

Каролин си отдъхна. Искането бе приемливо и лесно изпълнимо.

— Разбира се, Ерика. Ще го направя в името на старото ни приятелство. А за съпруга ти?

— Не — отвърна тихо тя. — Нека се оправя сам. Не искам да го виждам повече. Ние никога не сме били истинско семейство.

Другата жена не се учуди от думите й. Още навремето бе разбрала, че зад красивото лице се крие една егоистична кучка.

— Какво мислиш да правиш след това? — попита повече от любопитство, отколкото от загриженост.

— Имам планове… но ще ти разкажа за тях друг път.

Кафето бе поднесено и двете жени заговориха за мода и други теми. Бъбреха, сякаш се бяха разделили вчера. В много отношения Каролин се радваше да види старата си приятелка. Тя също имаше свои планове, след като детето се роди. Освен това мисълта, че Ерика не предполага колко много общо имат двете, я забавляваше. Как ли щеше да реагира, ако разбере, че тя носи бебето на Джак Кели?

 

 

Разговорът с американците приличаше в много отношения на работата му в разузнавателния отдел в Германия. Той седеше в малка стая без прозорци в мазето на сградата. В помещението нямаше нищо освен маса и стол. Двамата мъже, които го разпитваха, му напомниха за Шпеер и Нюман. Нито един от тях не се представи по име и той разбра, че не са от дипломатическия състав. По-скоро бяха от някаква тайна американска разузнавателна структура, чиито методи бяха като тези в Германия. Постъпи умно, като скри негативите. Щеше да ги унищожи едва след като приключи взаимоотношенията си с тях.

— Първо трябва да проверим дали наистина сте този, за когото се представяте — каза по-младият от двамата. Другият се настани тенденциозно на ръба на масата, пред която седеше той, и го изгледа предизвикателно. Това беше форма на сплашване и целеше да го разколебае. Знаеше добре тези похвати, самият той ги бе прилагал при разговори със заподозрени.

— Разбирам — отвърна.

Въпреки че се чувстваше в свои води, устата му бе пресъхнала.

— Но ако ни оставите филма, за който твърдите, че е у вас, ще го приемем като проява на добра воля — каза по-младият.

— Знаете добре, че това няма да стане, преди да постигнем споразумение.

Мъжете се спогледаха. Онзи, който седеше на масата, сви рамене.

— Оставете ни адреса си, господин Щал. Ще се свържем с вас. Междувременно, знаете къде да ни намерите.

Герхард бутна ядосано стола назад и стана. Съжали тези хора, към които доскоро се числеше и той.

— Случайно да знаете къде могат да се видят коали и кенгуру? — попита небрежно и се наслади на учудването им. — Няма значение, ще се справя и сам.

Когато се озова на улицата, още веднъж завидя на хората в този прекрасен град, чиято единствена грижа, изглежда, беше да изкарат още малко пари, за да поправят течащия покрив и да сложат нещо на масата. Всичко изглеждаше далеч от тинята, която газеше той и където човешкият живот не означаваше нищо. А може би Сидни не бе толкова безопасно място, както му се искаше да бъде, изведнъж се сепна той. Тук имаше големи колонии от германци и сигурно много от тях симпатизираха на нацистите. Ако американските му колеги не проявяха в най-скоро време интерес към информацията му, може би беше по-добре да замине за Папуа.

 

 

Джейкъб Смит беше прекалено млад за таен агент. Родителите му бяха емигрирали в Съединените щати още преди войната в знак на протест срещу милитаристичната политика на кайзера. Джейкъб говореше свободно немски и се чувстваше истински американец и демократ. Веднага след университета Федералното бюро на Едгар Хувър го покани на работа в разузнаването. Оттам го командироваха в Австралия, за да разследва евентуална връзка между фашистите в Европа и тайната австралийска организация, наречена „Нов страж“, водена от бившия военен Ерик Кембъл.

Получи инструкции лично от Хувър. След размириците във Вашингтон по повод протестите на бившите участници в Световната война шефът на ФБР лично се заинтересува от новосъздадените неофашистки организации. Но протестът нямаше нищо общо с фашистите. Той бе по-скоро поход на докарани до просешка тояга смели мъже, които искаха родината да признае техния героизъм и да им осигури достойно съществуване.

Хувър обясни на Джейкъб, че докладите от разследването на неофашистките организации в Австралия са строго секретни и не бива да се изпращат с официалните сводки. Подобен акт би накърнил приятелските отношения между двете страни. Той и партньорът му щяха да работят в американското посолство като бизнесмени, които търсят възможности на пазара. Когато германецът се обади в посолството, двамата веднага поеха разпита.

— Какво мислиш? — попита партньора си, когато останаха сами. — Вярваш ли му?

— Ако наистина притежава такъв списък, трябва да се отнесем сериозно.

Бил Хавърс беше опитен полицай от чикагската полиция. Отвратен от шефовете си, които бяха в комбина с контрабандистите на алкохол, той подаде молба за напускане. През войната беше във Франция, в разузнавателните части. Години по-късно срещна случайно един от колегите си на фронта и той му предложи работа във ФБР. Бил също говореше немски, но не така свободно като по-младия си колега.

— Трябва да проверим това приятелче. Да видим дали наистина е бил толкова близък с Адолф Хитлер. Ако се окаже истина, ще преговаряме отново. Междувременно трябва да се обадим във Вашингтон.

Джейкъб кимна. Не биваше да пренебрегват информация за Адолф Хитлер. Целият свят бе настръхнал от подозрението, че фюрерът ще тръгне от там, където бе спрял кайзер Вилхелм. Джейкъб Смит не си правеше никакви илюзии, че войната може да се избегне. Той поддържаше тесни връзки с евреите в Германия и всички сведения, идващи оттам, сочеха, че новата власт подготвя адска военна машина за установяване на пълен диктат над Европа.

 

 

Когато вечерта Каролин повдигна въпроса за Ерика пред Куентин, той побесня.

— Защо иска британско гражданство? — изгледа я сърдито той.

— Не я попитах — отвърна мило жена му, — но ми се иска да я срещна отново, след като се роди детето.

— Знаеш много добре, че връзките ми с германците са от изключително значение за бизнеса. Не ми се иска да развалям отношенията си с тях заради малката ти играчка. Няма да рискувам доверието на партньорите си.

Каролин го разбра. Тя подозираше, че съпругът й е засвидетелствал тайно подкрепата си към новото германско правителство и в частност към лидера му Адолф Хитлер, както бяха сторили повечето от прогермански настроените бизнесмени в Сидни. Въпреки че го смяташе за смахнат идиот, Куентин оценяваше факта, че Хитлер издигна на политическата сцена една нова индустриална класа, с която той имаше тесни контакти. Всеобщото мнение на партньорите му беше, че трябва да застанат зад Хитлер, докато закрепят позициите си във властта. После нямаше да е трудно да го превърнат в своя марионетка. Освен всичко друго той обещаваше тържествено, че ще се справи с профсъюзите и ще задуши болшевишкото влияние в Европа, което не беше за пренебрегване. Ароусмит знаеше прекрасно, че този побъркан тип има мълчаливата подкрепа на не един и двама влиятелни хора в Англия. Хитлер беше точно това, от което се нуждаеха Германия и цяла Европа, за да спре настъплението на Сталин.

— Добре — въздъхна примирено жена му и отпи от виното си. — Ще кажа на моето коте, че не можеш да й помогнеш. Колко жалко, тъкмо си представях как я споделям с теб.

 

 

Каролин се обади в хотела и съобщи на приятелката си неприятната новина. Ерика тресна ядосано слушалката, без да изслуша обясненията й докрай. Щеше да намери друг да се застъпи за нея пред британските власти. Беше въпрос на живот и смърт. Знаеше много добре, че апаратът на Хитлер няма да пренебрегне никого, който би представлявал дори и нищожна заплаха за тях. Веднъж попаднало в списъците, името й никога нямаше да излезе оттам въпреки невинността й. Затова продължаваше да мисли за отмъщение, но засега предпочиташе Герхард да си мисли, че се е променила. „Бъди проклет, Герхард! — изкрещя наум тя. — Ти съсипа всичко, което спечелих с толкова много труд!“ Той заслужаваше бавно и жестоко отмъщение. И първо щеше да му отнеме това, което обичаше с цялото си сърце и за което бе готов да даде живота си.

Ерика нямаше никакво намерение да продължи пътуването си до Папуа, но ето, че се случи така, че не получи британско гражданство. Изведнъж идеята за Папуа започна да й се струва привлекателна. Каролин й бе казала, че сега Джак Кели живее някъде около Порт Морсби. Разказа й още за бързото му забогатяване и неочаквания финансов колапс. Когато попита за подробности, й направи впечатление, че приятелката й я изгледа странно и заговори за друго. Нищо, тя знаеше как да накара Джак Кели да й съдейства.