Питър Уот
Папуа (2)

Пролог

Една млада жена, родена в първия ден от новото столетие, стоеше и се взираше във виещата се над локомотива струя дим. Влакът беше пълен с мъже със сиви униформи, които отиваха на Западния фронт. Жената не усещаше хапещия студ и яростния порив на вятъра, който запращаше снега право в мокрото й от сълзи лице. Изпитваше единствено неутешима болка, докато се взираше в лицето на любимия мъж, което се смаляваше с увеличаването на разстоянието между тях.

Ерика Ман стоеше сред тълпата от мъже, жени и деца, дошли да изпратят синовете, съпрузите и любимите си на това страшно пътешествие. Всички се опитваха да бъдат смели, стискаха устни, решени да не издават слабостта си пред враговете — британците — но не успяваха да сдържат напиращите сълзи. Защото войната продължаваше вече четири години и през август 1914 вече нямаше оптимисти. Това бе война на оръжията, на картечниците и автоматите, разположени край вонящи блата, окопи и кал. Война, чийто победител щеше да бъде последният оцелял. Война, чието мрачно послание, щеше да разтърси целия свят. Тук войникът се изправяше не срещу войник, а срещу куршумите и гледаше безпомощно как се забиват в тялото на приятеля му или в собственото му тяло. Ерика знаеше всичко това и не можа да повярва, когато нейният любим Волфганг прекъсна следването си в медицинския факултет и постъпи като доброволец в пехотата. Оставаше му само още една година до дипломирането. Щеше да прибави титлата „доктор“ пред името си, щяха да се оженят и животът им щеше да бъде една сбъдната мечта. Но той беше патриот, независимо че като много други германци знаеше, че войната оставя великите нации без млади хора.

Миналата нощ двамата се любиха ненаситно и когато не им останаха повече сили, тя плака горко на рамото му, той я взе в прегръдките си и се опита да я успокои.

— Ще бъда в полка на брат ти — повтаряше за кой ли път. — Той е опитен войник. От четиринайсета година е на фронта и все още е жив и здрав.

И говори още много, направи всичко възможно да спре отчаяните й вопли. Тя искаше да вярва на думите му. Дори се опита храбро да му се усмихне, ако не за да успокои себе си, то поне заради него, но мисълта, че би могла да го загуби, я измъчваше. Стоплена от любовта му и от дебелото пухкаво одеяло, тя се опита да поспи, но сънят не дойде. Остана с отворени очи, изследва подробно всяка сянка в малката стая, докато първите утринни лъчи на зимния ден не ги прогониха.

Военният влак изпусна черна струя дим, напусна гарата на Мюнхен и се изгуби в снежната януарска утрин. Ерика изчака да се скрие напълно от погледа й, рязко се обърна и си тръгна. Тя не вярваше в Бог, но въпреки това започна да се моли, ей така, в случай, че греши. Молитвата й се сля с милионите други молитви — прошепнати — из цяла Европа, дори отвъд нея: „Моля те, върни ми го!“

Целта им беше да отмъстят за смъртта на брата на Сереро, но нещата се развиха зле и воините изгубиха още един от своите. Загубата беше непрежалима, но сега по-важно беше да се погрижат за живите. Петимата тъмнокожи млади воини наобиколиха виещия от болка Сереро.

— Не е нищо страшно — обади се един от по-опитните воини, загледан в Сереро, който се опитваше да измъкне стрелата от бедрото си. — Един път две вражески стрели се забиха наведнъж в гърба ми. Адски болеше, докато ми ги вадеха, но не пророних нито сълза.

Лицето на ранения се сгърчи от болка, но той не беше страхливец. Стисна зъби и дръпна с всички сили стърчащата част от счупената бамбукова стрела. Най-сетне острието й изскочи, от раната плисна кръв и обагри в аленочервено краката му и камъка, на който седеше. Вече се свечеряваше и хладният въздух от джунглата накара воините да настръхнат от студ, но от Сереро се лееше пот. Въпреки това нито болката, нито кръвта успяха да накърнят гордостта, която изпита от неочакваното уважение на по-старите воини, загрижеността им и окуражителните им думи. Сега вече не беше някакъв си младок, а воинът Сереро.

— Въобще не боли — ухили се той.

Изправи се бавно, без да е сигурен, че ще може да ходи. Ако искаха да запазят преднината пред враговете, които продължаваха да преследват хората им из хълмовете, трябваше да прекосят потока и да навлязат в джунглата.

— Остани малко във водата — обади се един от по-старите воини. — Ще ти олекне.

Сереро не мислеше да го послуша, но болката в бедрото беше толкова силна, че едва не го събори на земята. Навлезе в студения планински поток и спря едва когато водата достигна до кръста му. Течението го подхвана, но той успя да се задържи на едно място.

Стиснали здраво дългите си бамбукови лъкове, останалите преминаха внимателно буйния поток и той ги последва към голямата тропическа гора. Ако не се случеше нещо непредвидено, до два дни щяха да стигнат до селото. Жените щяха да оплачат загиналите воини и животът на клана отново щеше да навлезе в обичайния си ритъм. Но за Сереро нещата никога нямаше да бъдат същите. Той се връщаше като герой. Бе убил двама от враговете им. Стрелите му ги намериха, докато спяха под навеса от листа. Сега духът на брат му бе отмъстен и можеше да почива в мир, а той щеше да се превърне в истински герой. Историята на битката и личната му заслуга за изхода й щяха да бъдат разказвани и преразказвани около вечерния огън години наред и с всеки разказ славата му щеше да расте все повече.

Сереро куцукаше след другарите си, а усмивката не слизаше от лицето му. Една пеперуда с размерите на малка птичка запърха с криле сред короните на високите дървета над тях и той спря да й се порадва. С малко късмет може би щяха да срещнат диво прасе или пък райска птица. Да се приберат в селото с такъв трофей би направило завръщането още по-приятно. Мисълта за посрещането притъпи болката в бедрото му и той почти настигна приятелите си. Да останеш жив в земята на прадедите си в тези размирни времена си беше истинско чудо. Историята на клана му беше изпълнена с победи и загуби, но дори и най-старият член не помнеше селото им да е извършвало толкова много погребения за такъв кратък срок. Смъртта ги дебнеше отвсякъде и трябваше да си много смел и ловък, за да оцелееш.

Младият воин не броеше изминалите години, както го правеха духовете на праотците. Ако го правеше, щеше да отброи по-малко от десет години, преди неговият свят да потъне завинаги в блатата на голямата река на Папуа. Неговият остров беше райската градина тук на земята, но само след няколко години от него щеше да остане само споменът.