Питър Уот
Папуа (5)

3

Вдигнал яката на сивото си вълнено палто, майор Паул Ман се бореше с ледения есенен вятър и бавно се движеше по улицата. След капитулацията на Германия се случи това, от което най-много се страхуваше: настъпи глад, а с първите есенни дъждове дойдоха и епидемиите, за да приберат детето му. Дъщерята на Паул умря от страшния грип, който плъзна из целия свят и за няколко седмици взе повече жертви, отколкото войната. Теда беше само на шест години. Смъртта дойде с висока температура, треска и кашлица, която не я оставяше да си поеме дъх. Паул бе уведомен чрез Червения кръст, докато беше още във военнопленническия лагер в Англия.

Колко много преживя за своите двайсет и девет години, помисли си той. Кайзерът избяга в неутрална Холандия. Дните, когато цялото му семейство се събираше на печена пуйка, отлетяха безвъзвратно. Все такива невесели мисли се въртяха в главата му, докато отиваше до месарския магазин. Беше щастливец, че семейството му все още има някакви пари, въпреки че инфлацията ги изяждаше по малко всеки ден.

Той си дойде по-късно от лагера заради операциите, които му направиха, за да отстранят железните парчета от гранатата. Англичаните постъпиха човешки, не можеше да се оплаче от отношението им към него. Семейството му го посрещна с радост. Да се върне жив — това беше всичко, за което се бе молила Карин, съпругата му, въпреки че петгодишният му син Карл не го познаваше.

Само сестра му сякаш не се радваше на неговото завръщане. Той подозираше, че младата красива жена тайничко обвинява Бог, че не бе взел него вместо Волфганг. Но все пак се държеше сърдечно с него. В крайна сметка живееше под неговия покрив и уважаваше мъжа в семейството.

Паул не се учуди, когато видя, че магазинът е затворен. Собственикът бе оставил бележка, че ще отвори веднага, щом получи месо. „Може да означава и никога“ — помисли си с горчивина Паул. Блокадата на германските пристанища от британския флот бе плътна и нямаше изгледи скоро да се вдигне. Носеха се слухове, че в резултат на тази варварска блокада са загинали над половин милион души. Как да осигури храна на семейството си? Замисли се за онзи изпълнен със слънце и топлина остров на другия край на света. Там имаше изобилие от храна. И високи тропически палми, и лек приятен ветрец, идващ от залива Хуон.

Паул се пренесе мислено във фамилната плантация в Нова Гвинея и се почувства по-добре. Коледа там все още се празнуваше по стария обичай. След празничната вечеря той сядаше на верандата с навити до лактите ръкави и съзерцаваше играта на Карин с местните деца на поляната, осеяна с екзотични уханни цветя.

Уви, действителността беше друга. Сега той живееше в град, населен с мълчаливи войници, чиито усмивки бяха изчезнали за дълго, ако не и завинаги. Жените и децата гледаха към тях с обвиняващи очи, защото загубиха войната и донесоха позор на някога великата нация.

В далечината се чу врява, там се бе събрала развълнувана тълпа. Паул се поколеба, но любопитството му надделя и реши да разбере какво става. Уви се още по-плътно в палтото и пое към края на улицата, където гъмжеше от народ. Очевидно беше някакъв политически митинг. Подобни митинги бяха често явление из улиците на Мюнхен. В своето отчаяние мъжете лесно бяха привличани от тези, които обещаваха чудодейно избавление от глада и срама.

Макар че краят на войната го завари в Англия, новините за въстанието на Спартак в Германия се чуха и там. То беше очевидно доказателство за драстичната промяна в страната, сравнена с блясъка й преди войната. Взели името на въстаналия римски роб, комунистите развяха червено знаме на стълбите на кралския дворец. Те мечтаеха за социалистическа държава като тази в Съветския съюз, но разкъсвано от вътрешни раздори и атакувано от десните партии, движението им не успя да завземе властта. Непрекъснато водеха улични битки, които в много случаи преминаваха в кървави схватки.

А на източната граница войната продължаваше. Червената армия нямаше намерение да се изтегли от немските територии там. Така че подписването на договора за капитулация не донесе мир на родината му, а само още война, граждански бунтове, глад и жадни за власт мъже, които използваха хаоса, за да се изкачат на политическата сцена. Какво предстоеше? Германци да убиват германци? Болшевиките бяха най-кресливи с техните обещания за работническо управление и равенство между хората. Паул бе слушал разказите на сънародниците си, които бяха в пленническите лагери из Русия, и не вярваше на комунистите. Германците разказваха, че там нещата не вървят добре и че бившите съюзници на Съветския съюз — Англия, Франция и Америка — се страхуват от новата военна машина, както някога се бяха страхували от Германия.

Той се приближи към тълпата и неочаквано чу името си.

— Майор Ман!

Огледа лицата около себе си и едно от тях му се видя познато. Бившият войник пристъпи към него и козирува.

— Войната свърши, войнико — каза тихо Паул, без да отвърне на военния поздрав. — Но се радвам да видя познато лице. За съжаление не си спомням откъде ви познавам.

— Нормално е, сър — отвърна войникът.

Паул забеляза, че младежът се подпира на патерица. Беше на двайсет и няколко години, но войната вече бе оставила грозния си отпечатък върху него за цял живот. Очите му бяха като на старец.

— Раниха ме няколко дни след като се присъединих към вашата дивизия. После англичаните ме плениха и дочаках края на войната в лагер. Казвам се редник Герхард Щал.

— Съжалявам, че не можах да си спомня — отвърна Паул. — Значи ви раниха в крака?

— Почти го откъснаха — сгърчи лице войникът. — Но войната не нарани само тялото ми. Проклетите съюзници унищожиха Германия. Сякаш всички сме набутани в проклетите им затвори.

Паул трябваше да се съгласи с него. Хората се обвиняваха един друг за войната, но той отдавна бе разбрал, че причината се коренеше в раздорите между кралските европейски фамилии. Те трябваше да отговарят пред света за своята алчност и жажда за власт. Той лично въобще не страдаше за избягалия кайзер.

— Бих искал да ви запозная с един забележителен човек — продължи Герхард. — Аз самият го познавам отскоро. Той е един от ораторите на митинга на работническата партия.

Обърна се и повика с жест един мъж на не повече от трийсет години. Въпреки че беше с цивилни дрехи, на гърдите му имаше железен кръст първа степен.

— Това е офицерът, под чието командване служих, когато ме раниха — обърна се Герхард към непознатия, когато той се приближи към тях.

— Чувал съм за вас от моя другар — заяви някак хладно мъжът, без да се представи. — Добре е, че сте оцелели. Ще имаме нужда от всеки един мъж, за да вдигнем страната на крака и да се разправим с враговете.

Паул се взря в очите му и разбра, че не се шегува.

— Според вас ще оцелеем ли през задаващата се зима? — попита.

Бившият войник отвърна:

— Разбира се. Ще е трудно, но ще преживеем.

Тълпата се залюля и първият оратор се изкачи на импровизираната трибуна. Паул забеляза, че има съвсем малко жени и деца. Повечето бяха мъже.

— Извинете ме — каза непознатият. — След него ще говоря аз.

— Разбира се — отвърна Паул, после попита Герхард: — Предполагам, че всеки от тези оратори има отговор на проблемите ни?

— Вярвам, че ако позволим на болшевиките да завладеят страната, ще се превърнем във втори Съветски съюз. Вярвам, че единствената алтернатива за Германия да излезе от кризата и да се пребори с безработицата, без да се стига до диктатура, е управлението на нашата работническа партия. Да, ако народът ни подкрепи, ние ще върнем славата и гордостта на Германия.

Паул слушаше страстните и убедителни думи на бившия войник и усети прилив на гордост, че бойният дух все още живее в измъчения му народ. „А съюзниците си мислят, че са ни смазали“ — помисли си той.

— Не че можем да предложим много, но ако вие и вашият приятел се съгласите да ни посетите след митинга, бихме могли да изпием по чаша истинско кафе. Според мен бойките думи на приятеля ви са точно това, което ще ни стопли през задаващата се зима.

Герхард остана равнодушен към любезната му оценка и прие сухо поканата. За Паул бе въпрос на чест да предложи гостоприемство на един от бившите си войници, защото той беше човекът, който държеше живота им в ръцете си на бойното поле, но не остана да чуе речите. Политиката никога не го бе интересувала. Нали именно политиците бяха довели Германия до разрухата?

 

 

Вечерта Герхард и партийният му другар почукаха на вратата на майора. Отвори им сестра му Ерика.

— Паул, имаме гости — извика тя и покани мъжете вътре.

Герхард погледна към младата дама и ледът в очите му се стопи.

— Много сте красива, фройлайн — промълви възторжено. — Истинска дъщеря на Германия.

— От акцента ви разбирам, че сте австриец — отвърна Ерика и се изчерви под настоятелните погледи на мъжете. — Права ли съм?

— Роден съм в Браунау-ам-ин. Чували ли сте за този град — попита той.

— Точно на границата — усмихна се Ерика. — Ходила съм веднъж, когато бях много малка.

— Герхард — прекъсна ги Паул, — ще вечеряте ли с нас?

Герхард наведе глава. Почувства вина, че му се иска да остане, но облеклото на майора му даде основание да реши, че човекът може да си го позволи.

— За мен ще е чест, сър… ако съпругата ви няма нищо против.

— Тя тъкмо приготвя студени наденички и хляб. Освен това имаме кафе от истински зърна, спомен от дните ми в Нова Гвинея. Извинявам се, но в бързината не можах да разбера името на другаря ви.

— Грешката е моя, майор Ман — извини се Герхард. — Сър, нека ви представя моя приятел хер Адолф Хитлер. Бил е ефрейтор в шестнайсети баварски запасен пехотински полк. Полкът беше обгазен при Айприс и той посрещна края на войната в болница.

— Е, господин Хитлер, добре дошли в нашия дом — каза Паул и му подаде ръка.

— Благодаря, майор Ман — пое ръката му Хитлер. — Няма да забравя гостоприемството ви.

Тримата мъже седнаха в хола и заговориха за политика. Това отегчи Паул. Идеите на гостите му се сториха прекалено идеалистични. Хората сега искаха храна и работа, не мъгляви идеи за възраждане на Велика Германия.

— Адолф ме убеди да вляза в партията — поясни Герхард. — Той е голям оратор и много способен мъж.

— И сам виждам — отвърна любезно Паул, докато Хитлер отпиваше от гъстото кафе, подправено с малко сметана, която майорът бе имал късмет да намери на черния пазар. — Не всеки ден се дава кръст за храброст на запасен офицер.

— Адолф е също и човек на изкуството — додаде младежът с неприкрита гордост. — Преди войната е бил обещаващ художник.

— Вие рисувате? — оживи се Паул и лицето на Хитлер помръкна.

— Можех да стана художник — отвърна мрачно гостът. — Но тесногръдите професори от виенската академия отказаха да ме приемат.

Паул не зададе повече въпроси. Разбра, че засяга болезнена тема.

Карин мълча по време на вечерята и се оттегли рано в спалнята с Карл. Момчето все още спеше с тях. Това изнервяше Паул, въпреки че се опитваше да си внуши, че вече е твърде стар „за онези неща“. Макар да се радваше на завръщането му, Карин остана някак отчуждена. Сякаш призракът на мъртвата им дъщеря бе застанал между тях и им пречеше да се докоснат. Сякаш го наказваше, че не беше до тях, когато най-много имаха нужда от него. Но той не губеше надежда, вярваше, че добрите времена отпреди войната ще се върнат.

Въпреки че предпочиташе сестра му да не се намесва в политическия разговор, тя показа ясно, че не може да бъде пренебрегвана. Изглеждаше увлечена от думите на Хитлер. Паул, напротив, намираше тирадите му за Германия за детински, брътвежи на човек, който обича да обвинява другите за всичко. Какво ли знае един австриец за немската душа, запита се той, докато наблюдаваше задушевния разговор между Ерика и Адолф. Тя наистина бе привлечена от госта им. Натрупаната през войната омраза закипя в кръвта й и тя разказа за смъртта на годеника си, сякаш говореше за мъченик.

Стана късно и Паул почувства облекчение, когато гостите се надигнаха. Но не и Ерика.

— Господин Хитлер ме покани на една от неговите беседи — сподели с брат си, когато двамата най-сетне си тръгнаха. — Според мен този човек има голямо бъдеще.

— Тръгни по улиците и ще срещнеш стотици досадни дърдорковци като него — отвърна той.

— Хер Хитлер не е досаден дърдорко — нахвърли му се Ерика със страст, каквато не бе виждал у нея, откакто се бе прибрал вкъщи. — Той е мъж, който знае какво говори и какво прави, и ако моят Волфганг бе оцелял, сигурна съм, че щеше да е съгласен с мен, че ни предадоха тези, които извлякоха полза от нашата саможертва.

— Загубихме войната, защото ни победиха на бойното поле — отвърна брат й. — Щом американците се намесиха, капитулацията ни беше въпрос на време. Бихме се на два фронта, а това е много трудно дори и за нас.

Ерика го изгледа остро, но замълча. Какво знаеше той за предателството в собствения си дом?

Паул усети горчилка в устата си. Никога не успя да се сближи със сестра си. Баща им я бе разглезил твърде много и тя растеше с мисълта, че красотата й ще й поднесе щастието на тепсия. Имаше силна воля и никога не зачиташе чуждото мнение. Той въздъхна и пое по стълбата към спалнята си.

Карин и малкият Карл вече спяха. Съблече се и се пъхна между завивките. Сложи ръка на устните на жена си и тя се размърда.

— Спиш ли? — прошепна в ухото й.

— Не — отвърна тя, без да може да прикрие раздразнението си.

— Ерика май хареса Хитлер — започна той.

Но жена му не отговори.

Паул си беше у дома от месеци, но все още не бе правил любов с нея. Хладното отношение бе започнало да се превръща в отчуждение. Проклетата война съсипа не само телата и умовете на хората. Тя унищожи и най-скъпото, което им даваше стимул да оцелеят сред шрапнелите и куршумите. Унищожи топлината в семейството и спомена за нормалните щастливи дни.

— И ти ли като сестра ми ме обвиняваш, че загубихме войната? — извика той, без да се интересува дали ще събуди детето, което спеше кротко до майка си.

Тя се обърна към него с широко отворени очи.

— Не те обвинявам за това, а че не беше до мен през тези години.

Изненадващият изблик на чувства го накара да замълчи.

— Всеки ден се молех войната да свърши и ти да се върнеш при мен — продължи шепнешком тя. — Не ме интересуваше кой ще победи, исках само мир, за да върне живота ни обратно.

— А аз си мислех, че ме презираш, защото загубихме войната — промълви той и преглътна буцата в гърлото си. — И че затова не искаш да се любим.

Катрин погали лицето му и той се взря в очите й. Бялата кожа, ясносините очи и къдравата коса, разпиляна по възглавницата — ето този спомен носеше в сърцето си през цялата война.

— Обичам те с цялото си сърце и душа — каза тихо тя и го погали. Той затвори очи, за да се наслади на топлината на ръката. — Само че…

Гласът й секна и в очите й проблеснаха сълзи.

Беше извън неговите възможности да разбере. Нещо, което само жените с тяхната сложна душевност можеха да приемат за обяснение. Но инстинктът му подсказа, че трябва да прояви търпение. Засега му бе достатъчно да знае, че не го мрази, както го мразеше сестра му. Притегли я към себе си и усети ръката й на рамото си. Сълзите й потекоха по гърдите му. Притисна крехкото й телце до себе си и зашепна нежни, успокояващи думи. И продължи да я люлее в прегръдките си, докато заспи.

През това време трескаво обмисляше положението. Значи, в тях все пак бе останало нещо, което чакаше да бъде преоткрито. Колко много му се искаше да върне живота, който имаха в Нова Гвинея! Живот в райска градина, изпълнен със смях и любов под открито небе. Но засега това изглеждаше невъзможно. Германия беше съсипана, семейството му също. Нямаше работа, инфлацията стопяваше спестяванията им, а мъже като Хитлер, подкрепяни от такива като сестра му, търсеха отмъщение за разбитите германски надежди. Време беше да промени нещо в живота си.