Питър Уот
Папуа (25)

23

Мина месец, после още един. От мъжете все нямаше вест. Не че Карин очакваше вести, тя знаеше, че те са някъде дълбоко в джунглата и няма как да й изпратят писма, но въпреки това чакаше. Всяка нощ се молеше и увещаваше Бог да върне двамата й мъже живи и здрави у дома. За нея беше без значение, дали ще се приберат с пари. По-важното бе Лукас да види отново баща си, а тя — любимия си съпруг и баща на сина й и на нероденото им дете.

След още една седмица усети, че времето й идва. Беше време да предаде плантацията и момчетата в ръцете на Дадемо, да впрегне двуколката и да отиде до болницата в Порт Морсби. С времето бе започнала да се доверява напълно на младия папуас и малко по малко бе прехвърлила цялата работа в неговите ръце. Той бе доказал, че може да се справи със задълженията около плантацията. Местните хора го уважаваха и му се подчиняваха и тя бе спокойна, когато знаеше, че е наблизо. Момчето беше природно интелигентно и въпреки че едва смяташе, успяваше да се справи със сметките. Момчетата също се привързаха към него и го молеха непрекъснато да им разказва отново и отново приключенията им с Паул на онази експедиция, когато двамата са търсили някаква си Айрис.

Лукас ревнуваше мъничко заради храбрия баща на Карл, отишъл в джунглата да търси красивата лейди. Искаше му се на негово място да бе неговият баща. Според Дадемо Айрис била красива принцеса, пленена от зли разбойници. Някога папуасът бе слушал подобна приказка, останалото беше плод на собствения му талант на разказвач. Той умело смесваше истината и измислицата, като измислицата беше много повече, но момчетата взимаха за чиста монета всяка негова дума. В неговата версия Паул храбро се бе сражавал с най-злия разбойник, но онзи бе успял да избяга. Естествено, Дадемо не бе останал по-назад и бе убил в честен двубой самия главатар на бандата.

Пътуването до града не беше кратко, нито безопасно и папуасът предложи на Карин да я придружи, но тя му напомни, че някой трябва да се погрижи за плантацията и за децата. Макар и неохотно, той се съгласи и й помогна да приготви багажа си, сложи малко храна и вода за из път. За всеки случай Карин взе и револвера, който й бе оставил Паул.

На сутринта тя даде последни нареждания на Дадемо, за стотен път напомни на момчетата да слушат и потегли с двуколката. Ако всичко вървеше по план, щеше да види светлините на Морсби малко след залез.

Три дни по-късно тя даде живот на прекрасно момиченце.

— Анжелика — промълви и се отпусна щастлива в леглото на новопостроената градска болница. — Защото ти си моят ангел.

И след още три дни реши, че е достатъчно силна да поеме обратно към дома, въпреки строгата забрана на акушерката, която бе помогнала на Анжелика да види бял свят. От разговорите си с Карин тя знаеше, че жената в момента е сама, а съпругът й е „някъде из буша“. Това не я изненада. Всички жени, дръзнали да последват мъжете си в тези нови погранични райони, имаха подобна съдба. От тях се изискваше не по-малко сила и храброст, за да се справят с живота на това диво място, отдалечено от удобствата на цивилизацията.

Щом наближи плантацията, работниците и жените им излязоха да я посрещнат с щастливи викове. Те се струпаха около малкото русокосо ангелче с къдрици като на майка си. Всички бяха възхитени от бялото му личице и му се радваха като на своя рожба. Олелията сякаш разстрои детето, то сви юмручета и заплака. Това предизвика смях и веселие, но хората се отдръпнаха от него, за да не го тревожат, и се заеха да организират празненство за посрещане на новия член на семейството. Заколиха прасе, запалиха буен огън и го завъртяха на шиш. Дадемо не взе участие в пира. Знаеше, че господин Паул няма да одобри яденето на месо преди Коледа. Карин също се прибра вкъщи при момчетата, които гледаха със страх към малкото сгърчено същество в ръцете на майка им. Колко добра беше тя, щом можеше да се радва на такава грозотия!

Карин целуна момчетата, смени пелените на дъщеря си, легна до нея и се загледа в нежните й черти. Изведнъж й мина през ума, че Анжелика е родена тук, не е германка, а жител на Папуа.

Коледа дойде и си замина, а те все още нямаха новини от Паул и Джак. Животът потече постарому. С всеки ден Анжелика разцъфваше като тропическо цвете. Двете момчета започнаха да свикват с мисълта, че сега тя е център на вниманието на всички в къщата, въпреки че Карин продължи да им преподава. Разбира се, когато успееше да ги хване, защото те не се задържаха много-много вкъщи. Тя продължаваше да ходи всеки ден до брега и да се моли: „Мили Боже, бъди милостив с мен. Върни съпруга ми и Джак у дома!“

Един ден, пет месеца след заминаването им, Дадемо се втурна в къщата и извика:

— Госпожо, Госпожо! Лодка на господари идва!

Карин кърмеше Анжелика, но щом чу новината, закопча блузата си, изскочи от къщата с гладното бебе на рамо и хукна към брега. Дадемо и трима работници, които бяха най-близо до къщата, се спуснаха след нея. Слънцето вече залязваше и тя трябваше да се напрегне, за да различи очертанията на приближаващата лодка. Изведнъж се разтрепери като лист. Силите я напуснаха и трябваше да притисне Анжелика до гърдите си, за да не я изпусне. На хоризонта се виждаше само един човек, но лодката беше твърде далеч, за да различи кой е той — съпругът й или Джак. „Заминаха двама, а си идва един“ — помисли си тя и притисна бебето толкова силно до гърдите си, че то се разплака.

Лодката наближи и най-накрая зад гъстата брада Карин разпозна лицето на мъжа си. Той махаше с две ръце и крещеше с пълно гърло. Тя усети, че й олеква, сякаш от сърцето й падна камък, но миг след това тревогата отново я връхлетя. Ами бащата на Лукас?

Неспособна да дочака спокойно на брега, тя нагази с бебето в топлите тропически води. Спря едва когато вълните стигнаха до кръста й и роклята й натежа от вода.

Паул също не изчака моторът да спре, скочи от лодката и закрачи с широка крачка към брега. Дадемо и работниците последваха Карин, за да помогнат за лодката. Паул пореше през вълните като парен локомотив. Оглупял от щастие, той най-сетне стигна до Карин и бебето и ги притисна в обятията си. Двамата се засмяха, после се разплакаха и отново се засмяха.

— Кръстих я Анжелика — успя да изрече между прегръдките и целувките Карин.

Паул забеляза угриженото лице на жена си едва когато намери сили да я пусне от желязната си прегръдка. Стресна се, но веднага се досети за причината и избухна в смях.

— Джак ще си дойде след няколко дни, скъпа. Остана в Морсби да се види със Сен.

И усмивката отново озари лицето на Карин.

— И да знаеш, че пред теб стои един от новите крале на Папуа — разтвори ръце той и се поклони. — Джак успя, Карин. Ние сме богати. Дори не можеш да си представиш колко пари притежаваме. Ако искаш, можеш да купиш диамантена корона за нашата малка принцеса и рокля от злато за себе си, кралице моя.

Те наистина станаха едни от най-богатите хора в Папуа. Джак знаеше точно къде се намира златото и когато пристигнаха, започнаха да го събират от дупките между скалите, сякаш беряха гъби. Златната треска скоро обхвана целия район, но те бяха едни от първите и успяха да продадат скъпо съкровището си.

Джак се прибра след два дни. Носеше пълна торба с коледни подаръци за всички, въпреки че Коледа бе минала преди два месеца. Всички с радост отпразнуваха още веднъж светлия празник, като за коледно дърво използваха голям лист от кокосова палма. Но за Лукас най-големият подарък беше завръщането на баща му.