Питър Уот
Папуа (19)

17

Джак се влюби силно в Ерика. Тя беше всичко, за което някога си бе мечтал: красива, умна и омагьосваща като еротичните келтски богини на друидите в тъмните дъбови гори на Германия.

Ерика пък разбра веднага, че лесно ще може да командва коравия войник. Харесваше го, но целта й беше да се върне в Мюнхен и бе твърдо решена да използва всяка възможност, за да успее.

Джак обикаляше банките по цял ден, получаваше поредния отрицателен отговор и вечер се успокояваше в страстните, дори необуздани прегръдки на любимата си. Двамата пазеха строго тайната си от Хари. Той знаеше, че зет му няма да одобри такава любов без брачен договор. Лягаха си по различно време, а по-късно Ерика се промъкваше в стаята му и се връщаше в нейната преди изгрева на слънцето.

Отказите, които получаваше всеки ден от консервативните банкери, го изнервяха. Преждевременно остарели, тези намусени хора с тъмни костюми и вратовръзки гледаха с подозрение на авантюриста от Папуа и всички изтъкваха една и съща причина за отказа си: все още не е законно да се разработва златна мина в наскоро придобитите територии. Да откриеш злато не бе незаконно, но можеш да започнеш експлоатация на мина само срещу специален лиценз от държавната администрация на Нова Гвинея. Всички го знаеха и никой не поемаше подобен риск. Но тогава какво правеха банките всъщност, чудеше се Джак.

Тези безплодни опити го обезсърчиха и в края на краищата той трябваше да си признае, че е по-скоро златотърсач, отколкото бизнесмен. Но знаеше със сигурност, че това, което бе открил край Мороб, можеше да направи богат и него, и всеки инвеститор, който би се съгласил да рискува. „Но на тъпаците не им стиска — изруга наум той, — докато вдигаше яката си, за да се предпази от вятъра. — Тъпаци!“

В най-лошия случай можеше да се върне, да разкопае района и да чака, докато властите в Нова Гвинея най-сетне гласуват отпускането на лицензи. Но от случайните разговори в бара на Морсби бе дочул, че и други златотърсачи душат из неговия район, и то все мъже с опит. Особено го притесни едно име. Шарки Парк. Парки, старата акула. Трябваше да побърза, Шарки си знаеше работата.

Времето беше от решаващо значение и той се принуди да извади последния си коз. Намери визитната картичка, която му бе дал Сен, и прочете името и адреса на препоръчания от него човек. Офисът беше само на няколко пресечки от улица „Бридж“ и той реши, че няма друг избор. Надяваше се козът, който извади, да е асо.

Офисът на Куентин Ароусмит беше наистина впечатляващ. „Това трябва да е добър знак“ — помисли си Джак, докато стоеше пред полираното до блясък бюро от тиково дърво в мраморната чакалня. Трябваше да си признае, че самият той нямаше вид на бизнесмен. Костюмът му бе с отдавна излязла от мода кройка. Бе си го купил за сватбата. Още му ставаше, но имаше дупки от молци и изобщо видът му бе окаян. Дали не намирисваше на нафталин, разтревожи се той и дискретно подуши ръкава си.

— Имате ли уговорена среща с господин Ароусмит? — попита го жената зад бюрото — дама на около петдесет години с вид на строга учителка, която мъмри непослушен ученик.

— Не, госпожо — отвърна любезно той. — Но бих искал да се видя с него.

Жената сведе поглед към журнала. В ръката си държеше скъпа писалка със златен писец.

— Ако въпросът е спешен, бих могла да опитам, господин…

— Джак Кели. Господин Ароусмит ми бе препоръчан от господин Сен от Порт Морсби. Става дума за голямо златно находище, открито в Папуа.

Както предположи, споменаването на думата „злато“ привлече вниманието на жената. Нищо друго не отваряше така бързо врати, както изричането на тази дума. Явно всеки човек криеше в себе си зрънце алчност. Дори и достолепните секретарки, тип матрони. Тя вдигна очи и най-накрая благоволи да го погледне.

— Извинете ме за момент, господин Кели — каза и пъргаво стана от стола. — Трябва да поговоря с господин Ароусмит. Надявам се, че ще успеем откраднем няколко минути от графика му.

Джак кимна и проследи пътя й до масивната кедрова врата. Видя я да чука, отвътре се чу приглушен глас и тя влезе в кабинета на шефа си. Докато чакаше, погледът му се плъзна из скъпото фоайе, но преди да спре поглед на нещо конкретно, вратата се отвори и секретарката излезе.

— Господин Ароусмит ще може да ви отдели малко време. Моля, заповядайте — каза тя и задържа вратата, за да може да влезе.

Джак й се усмихна и мина покрай нея. Скъпият фурнир и разкошният персийски килим веднага го накараха да се почувства не на място. Тежките мебели създаваха тягостна обстановка. Освен това имаше високи до тавана библиотечни шкафове, плътно подредени, в това нямаше съмнение, със скъпи списания, правна литература и ценни книги, вероятно все първи издания. Но най-голям принос за мрачната атмосфера имаше мъжът зад огромното дъбово бюро. Беше около трийсет и пет годишен, висок, с аристократични черти и с вид на човек, свикнал да борави с много пари и власт. Джак бе впечатлен, но усети, че стои пред опасен и безскрупулен мъж. Сен имаше право да се тревожи заради приятеля си.

— Моята секретарка ми каза, че сте близък с господин Сен и имате да споделите с мен нещо за златно находище — каза мъжът, като прескочи обичайните любезности по представянето.

— Простете, господин Ароусмит, но ми напомняте на един човек, когото срещнах във Франция по време на войната — излъга Джак.

— Бъркате ме, господин Кели — отвърна Ароусмит и скръсти дългите си пръсти под брадичката. — Аз изпълнявах дълга към родината оттук, като осигурявах необходимите средства за армията ни.

— Може и да греша — сви рамене Джак.

Поне разбра, че Ароусмит не е от братството на завърналите се от фронта. Но мъжът зад бюрото разбра защо му зададоха въпроса. Веднага смекчи арогантния си тон и бързо стана от стола си.

— Казвам се Куентин Ароусмит и ще ви изслушам с удоволствие, господин Кели. Предполагам, че сте си научили домашното. Сен ви е споменал, че контролирам много и сериозни компании — тук и отвъд океана.

— И въпреки това нашите отношения зависят от това, дали сте готов да поемете риск или не — каза Джак, който реши твърдо да не се поддава на страха, който събуждаше в него този човек. — Може би това, с което разполагам, няма да ви заинтересува.

Ароусмит отвори сребърната кутия за пури, която лежеше на бюрото му, извади голяма хаванска пура и запали, без да предложи на посетителя си. Джак не се учуди. Вече бе решил, че не харесва този надменен и самовлюбен паун. Но бизнесът си е бизнес.

Ароусмит пое от пурата и издуха дима, който увисна във въздуха като синя мъгла.

— И с какво разполагате, господин Кели?

— Открих жила, чийто потенциал може да си съперничи с най-големите златни мини на Запада. Имам амбиции да я видя разработена, не просто да грабна няколко буци от нея. А затова ми е нужен капитал.

Ароусмит не бързаше с отговора. Започна бавно да изучава мъжа срещу себе си. За Джак паузата беше мъчителна. Усети напрежение в мускулите и вече бе на път да изрече едно хладно „довиждане“, когато бизнесменът най-сетне заговори:

— Сигурен съм, че казвате истината, но подобно начинание изисква много пари и крие в себе си голям риск. Предполагам, че сте наясно с това. Но също така предполагам, че сте си направили сметката и рискът си заслужава. Все пак ми трябва известно време да направя някои проучвания за вас, господин Кели. Не се съмнявам, че ако бяхте на мое място, щяхте да постъпите по същия начин.

— Значи, ще обмислите предложението? — попита Джак и усети, че започва да диша по-леко.

— Ако препоръките ви издържат на едно по-обстойно проучване, ви обещавам, че ще обмисля предложението ви и следващата седмица ще ви дам отговор. Аз живея в Пойнт Пайпър, близо до пристанището, и съпругата ми организира тенис парти през уикенда. Играете ли тенис, господин Кели?

— Съжалявам, но не съм запознат с този спорт — отвърна неловко той.

В детството му тенисът беше игра на богатите. Неговите игри бяха боксът, футболът и крикетът. Беше силен и мускулест, плуваше отлично и беше добър в леката атлетика. Но не и в тениса.

— Няма значение — отвърна Ароусмит. — Доведете и съпругата си, ако имате семейство. Сигурен съм, че ще хареса гледката. От градината ни се вижда цялото пристанище. На излизане госпожа Филипс ще ви даде адреса.

Джак си тръгна така въодушевен, че залиташе като пиян по улицата. Толкова бе развълнуван, че въобще не усещаше студа. Колелото най-после се бе задвижило. Ако всичко вървеше добре, щеше да получи парите и да изгради бъдеще за себе си, за Ерика и за Лукас.

Стигна тичешком вкъщи и разказа всичко на Ерика. Тя се засмя и Джак заключи, че нейната радост е още едно доказателство за любовта й към него. Но всъщност Джак изобщо не познаваше жените.