Питър Уот
Папуа (16)

14

Зловещите отблясъци от флуоресциращите гъби и пикиращите светлини на светулките го върнаха на Западния фронт. Паул лежеше в тресавището, покрито с ниска сагова растителност, и надигаше шишенцето с лауданума. Експедицията по делтата на Флай Ривър не вървеше на добре. Той познаваше симптомите на маларията и бе сигурен, че опасната болест измъчва тялото му.

Дадемо спореше с тримата местни носачи, които настояваха да се върнат обратно в Морсби. Белият господин умираше и нямаше причина да останат на това ужасно място. Дадемо блъфираше и в същото време се опитваше да ги сплаши, за да ги накара да останат.

Паул успя да седне и облегна гърба си на едно сагово дърво. Джунглата беше непробиваема като тухлена стена. Жабите не спираха ужасяващия си хор, а нощните птици пищяха като умиращи хора.

— Ще останат — приближи се момчето и му предложи канче с каша от сагово брашно. — Каза им, че разрешили, ако бягат, застрелям тях.

Паул се опита да се усмихне на решителността и верността му.

— Нека да бъде така, Дадемо. Имаш разрешението ми да стреляш по тях, ако си тръгнат.

И треската отново се върна. Колко седмици бяха минали, откакто Сен го бе изпратил да търси Айрис из най-затънтените кътчета на Папуа? Три? Четири? Съзнанието му потъна в гъста мъгла.

Дадемо бе молил на колене да оглави експедицията. Паул не бе съгласен. Той беше домашен прислужник и не бе трениран за тежките условия в джунглата. Но момчето си имаше свои причини да настоява. Сподели ги единствено със Сен, който в началото се ядоса, но после му даде благословията си. Дадемо си призна, че през онзи ден, когато госпожицата изчезна, той забрави да каже на господаря си къде отива тя. Сега се чувстваше виновен и искаше да направи нещо, за да поправи грешката си.

И така, Паул, Дадемо и трима носачи, наети от близкото село, натовариха провизиите на малката капитанска лодка на Исокиши и се отправиха на запад по Флай Ривър, където европейски крак почти не бе стъпвал — непозната територия с непознати племена. Но Сен имаше информация, че О’Лиъри е тръгнал насам.

— Губернаторът няма да знае за твоето местонахождение — го бе предупредил китаецът, — но аз съм сигурен, че ти имаш достатъчно опит и ще успееш да разбереш дали балдъзата ми е жива. Надявам се, че ще откриеш и нови райони за набиране на работници.

Сен бе пропуснал да спомене за подозренията си, че местните племена може да са хванали Айрис и да са я убили. Жена му често се будеше нощем и плачеше за своята сестра.

— Тя ме вика, Сен — повтаряше, обляна в пот. — Тя е жива.

Той се вглеждаше в очите й и виждаше непоколебима вяра, че Айрис е жива и я чака някъде в джунглата. Когато Джак му показа доказателството, което потвърди собствените му мисли, той реши, че е длъжен да предприеме издирване. Айрис беше странна млада жена, но той я харесваше. Появяването й на бял свят бе обвито в мистерия, но Май Ли бе потвърдила всеобщото мнение, че е плод на незаконна връзка между китайка и мисионер и че всъщност не й е сестра, а е била осиновена от майка й, за да се прикрие скандалът.

Сен бе предупредил германеца, че за мисията му не трябва да се знае. Ако се случи така, че австралийските власти го разпитват, той трябва да казва, че е изпратен да набира работници за плантациите. Бе усетил, че насреща си има мъж със силен характер, готов да поеме риск, за да изпълни задачата си. Подаде му пушката и го предупреди:

— Ако срещнеш О’Лиъри, трябва да го убиеш. Иначе той ще те убие.

Тези думи бяха последното нещо, което Паул искаше да чуе. Те му напомниха за Европа и така наречената цивилизация, за която искаше да забрави.

Докато се придвижваха по вода, Дадемо нямаше възможност да демонстрира властта си пред тримата носачи, но сега носеше на рамото си едноцевна пушка и имаше разрешението на белия човек да раздава правосъдие. И като го гледаше сега, Паул оцени решението на Сен да го направи водач на експедицията. Момчето бе доказало, че е храбро, колкото всеки войник от бившата му дивизия. Беше твърдо решено да преведе хората си през всички трудности, освен това имаше чувство за хумор.

— Има ли някакъв знак от местни племена днес? — изпъшка германецът, когато кризата отмина.

— Няколко отпечатъка долу, при реката — отвърна с готовност Дадемо. Опитваше се да остане буден, в случай че тримата носачи от близко до неговото родно село решат да се измъкнат под прикритието на нощта. — Чух барабани, докато оглеждахме брега.

— Рано или късно ще се натъкнем на тях — измърмори Паул и затвори очи. — Тогава ще вземем няколко момчета с нас и ще се разкараме от това ужасно място.

Той се събуди пръв, напрегна се и преброи спящите. После се отпусна доволен. Дадемо бе свършил работата си, всички хора бяха тук. Скоро се развидели, а с новия ден дойде и нов късмет.

 

 

Попаднаха на широка просека. Повалените дънери показваха, че тук са строили канута, и пресните следи по дървото говореха, че майсторът може скоро да се върне.

— Ще се скрием и ще почакаме да видим дали някой ще дойде — предложи Паул.

Дадемо предаде заповедта и хората се скриха в заобикалящата ги джунгла.

Само след няколко минути местен мъж с брадва в ръка излезе спокойно от гората. Дадемо излезе напред и майсторът на канута се изплаши. Извика и се опита да избяга, но носачите се хвърлиха върху него и го притиснаха към земята. Мъжът се разтрепери като лист, когато пред него се появи Паул.

— Разбираш ли какво казва? — попита той Дадемо.

Момчето свъси вежди.

— Нищо не разбирам.

Паул се усмихна на местния мъж и му подаде ръка, за да се изправи.

— Ще ти подаря нещо, което ще улесни работата ти — каза, макар да знаеше, че човекът не разбира нищо.

Взе една от професионалните брадви, които носеха със себе си, и тръгна към едно дърво.

Местният разбра безсмислието на опитите си да се измъкне от хватката на тримата носачи и обърна глава към белия мъж, който започна да сече дървото. Наоколо се разхвърчаха трески, а мъжът плувна в пот.

Паул спря и даде знак на носачите да приближат местния, за да може да види резултата от работата му. После продължи да размахва брадвата. Плененият се вторачи с благоговение в бляскавия камък, който сечеше дървото с невиждана лекота.

— Оставете го да опита — каза Паул и му подаде брадвата.

Мъжът се изправи, хукна към гората и бързо се скри от погледите им. Паул се скара на хората си за невниманието.

Дадемо се обезпокои:

— Не е изключено да доведе воини от племе и избият нас.

Но Паул не обърна внимание на страховете му. Те не бяха наранили човека и го оставиха да избяга, без да го гонят. Той щеше да отиде в селото си и да разкаже какво е станало. Вярваше, че ще се върне с мирна делегация при тях. Просто трябваше да почакат.

И зачакаха.

Германецът настоя да организират лагер и да се заемат с рутинните си действия, без да показват страх или враждебност. Ако беше прав в разсъжденията си, нямаше съмнение, че в този момент селяните се крият из гората и следят всяко действие на натрапниците.

Те дойдоха точно преди залез — около двайсетина мъже, въоръжени с дълги лъкове и стрели.

— Тук са. Боже, тук са! — затрепери Дадемо и стисна нервно пушката си.

— Виждам ги — отвърна спокойно Паул и поднесе огънче към лулата си. — Прави се, че не ги забелязваш и следи какво ще стане.

— Ще убият нас.

Момчето уплашено се заоглежда.

Воините се подредиха по края на просеката, но лъковете им останаха наведени надолу. Мъжът, когото бяха хванали по-рано през деня, застана пред тях и започна да жестикулира към чужденците.

Паул стана бавно, измъкна от багажа половин дузина секири и тръгна бавно към воините. Всички мъже бяха млади и личеше, че са смели воини. Всички бяха с полички от трева, бяха промушили през носовете си кости от местната птица казуар. Всички имаха лъкове и каменни брадви. И всички бяха вперили любопитни погледи в него. Усети страха им, но почувства и заплахата в погледите им и разбра, че не бива да приближава повече. Остави даровете на земята и се върна при Дадемо.

Майсторът на канута се приближи и взе една брадва. Вдигна я над главата си и заговори на хората си, които слушаха, без да мърдат. Когато свърши речта си, най-възрастният от групата също се доближи и взе друга брадва в ръцете си. Явно беше, че племето живее съвсем примитивно. Не познаваха друг материал освен дърво и камък.

Майсторът на канута продължи да говори на мъжете, но сега се приближи леко към Паул. Германецът сложи ръка върху пистолета си, но разбра, че човекът няма намерение да му стори зло. Туземецът дойде до него и продължи да говори на приличащия на чуруликане език. После спря, смело протегна ръка и докосна ризата му. Каза нещо и Паул се досети, че го изучават.

— Вижте, това не е демон — убеждаваше ги майсторът на канута.

Другите изтръпнаха, когато той дръзна да докосне странното създание с бледа кожа.

— Мисля, че е наследник на духа на този странен камък и е дошъл при нас, за да ни научи как да строим по-лесно канута. Донесъл ни е от тези странни брадви, които блестят като вода, но са по-твърди. Може би е духът на брат ми Мекеоре, който бе убит, когато бях малък.

Воините потвърдиха прозренията му със сумтене и поклащане на глава. Беше малко странно, че духовете на близките им се връщаха в такъв чудовищен вид, но щом майсторът, който беше уважаван човек в селото, казваше, че това е духът на Мекеоре, значи беше така.

Паул се стресна, когато много по-ниският от него туземец обви раменете му с ръце и се притисна към него. По черните му бузи покапаха сълзи и той продължи със своя страстен монолог. Чужденецът бе посрещнат с радост отново в света на живите. Убедили се, че духът няма да стори нищо лошо на техния човек, воините се престрашиха и с интерес заразглеждаха купчината от брадви в средата на просеката. Германецът погледна към Дадемо и видя, че момчето бе възвърнало самообладанието си.

— Време е да потъргуваме — каза той, когато туземецът най-после го освободи от прегръдките си и отиде да провери какво друго от даровете може да му е от полза. В края на краищата, това бяха подаръци от мъртвия му брат.

 

 

Скоро хората от селото се стекоха от всички страни, за да се уверят в чудодейното завръщане на отдавна мъртвия брат на техния дърводелец. Паул едва опазваше личните си вещи от жадните за подаръци селяни. Наложи се да води истинска битка с един воин за огледалото си, тъй като сутринта туземецът бе видял как го държи и стърже наболата си брада пред него. Вместо да предложи свинско или саго в замяна, той просто го грабна от палатката, където Паул го беше оставил. Но Дадемо видя крадеца и му съобщи.

Паул сграбчи крадеца и си върна огледалото със сила. Мъжът размаха брадвата си пред лицето му.

Трясъкът от пушката на Дадемо ги стресна. Един от мъжете бе улучен в рамото. Ужасяващият звук и писъкът на ранения воин възпроизведоха огромен ефект върху тях. Всички се хвърлиха по лице на земята и Паул реши, че постигнатото с брадвите е загубено безвъзвратно.

Обаче майсторът на канута спаси положението. Той се изправи и започна нов развълнуван монолог. Укори ранения за опита да открадне от брат му. Разколебани, селяните започнаха да се изправят един по един и поеха заедно с ранения към селото си. Остана само дърводелецът, който започна да кори брат си, че е насъскал духовете на гръмотевицата и светкавицата срещу тях.

Това, което Паул не знаеше, бе, че той бе слушал за други двама завърнали се прадеди нагоре по реката, които донесли много смърт на хората от съседното племе. Онези били зли духове и с тях имало и един бял женски дух. Но онези духове може да са били от племето от другата страна на реката, дошли да отмъстят за убийството на един от своите. Майсторът беше умен човек и с помощта на логиката бе достигнал до истината за своеволието и лошото поведение на онези духове. Виж, брат му беше друга работа. Той бе дошъл с дарове и добри намерения, но алчността на онзи воин го принуди да използва гръмотевицата.

Паул настоя да останат тук през следващите четири дни. Селяните идваха всеки ден, скупчваха се и наблюдаваха ежедневието на духа на Мекеоре. Нищо от действията на Паул не оставаше незабелязано. Когато се избръсна и изхвърли мръсната вода туземците се спуснаха и изстъргаха космите му. Бяха убедени, че всяка част от духа на техните прадеди притежава огромна магическа сила срещу другите по-зли горски духове.

Майсторът на канута не се отделяше от него и скоро той и Дадемо успяха да преодолеят езиковата бариера. Така научиха, че името му е Сереро и че е много уважаван в селото заради ораторските си качества и умението да строи лодки. С много търпение, малко думи и пантомима успяха да разберат, че нагоре по реката се появили други бели духове на прадеди. Те убили много хора, а най-способните мъже били завързани с въже от същия странен блестящ камък, от какъвто са направени тези брадви. Паул се изплю и изрече през зъби:

— Това е О’Лиъри. Попитай го дали с тях е имало и жена.

— Той каза, че с тях е имало и женски дух.

Паул се загледа към огромните дървета. Реката беше зад тях. Пристъпите на маларията намаляха и силите му се възвръщаха. Носачите бяха с висок дух и Дадемо бе доказал качествата си на водач. Паул започна да се възхищава на този весел младеж повече отколкото на някои офицери от старата германска армия. Ако австралийците не бяха сложили ръка на Нова Гвинея още в началото на войната, те можеха да наемат такива мъже в редиците си. Но всъщност пак нямаше да стане. Европейците не бяха склонни да въоръжават местни хора. Утре тези хора можеха да обърнат оръжието срещу своите поробители.

Местните му простиха за ранения воин и ги заредиха с месо, саго и зеленчуци. Естествено, стоката, определена за търгуване, направо се стопи. Обаче бяха готови да продължат мисията си. Щеше да направи последен опит да проследи О’Лиъри по реката и да се увери, че Айрис е жива.

Дадемо изчака търпеливо белият мъж да напълни лулата си — сувенир от един мъртъв британски офицер — и да я запали. Паул дръпна няколко пъти и накрая заговори:

— Попитай Сереро дали ще ни извози нагоре по реката с едно от неговите канута. Кажи му, че ще му платим с останалите стоки, които сме донесли.

— Ей сега ще му кажа — отвърна с готовност момчето и разкри почернелите си от дългогодишна употреба на бетел зъби. — Той мисли, че си мъртвият му брат, който се е върнал, за да бъде с него.

Паул едва не се задави от гъстия лютив дим.

— Той… какво?

— Да, господин Паул — засмя се Дадемо. — Вие сте дух.

— В твоето село защо не ни мислят за духове?

— Защото сме по-умни от тези диваци — отвърна младежът. — По-умни сме, отколкото си мислите.

Паул му се ухили. Да си мисли каквото си ще, но местните никога няма да могат да се управляват сами, помисли си той. Бяха загубени без напътствията на белите.

Дадемо намери Сереро да дялка едно дърво. С помощта на вълшебната брадва сега можеше да построи шестместно кану. Двамата поговориха известно време, после младежът се върна при Паул.

— Казва, че ще ни извози, ако му дадеш лулата си.

— За какво му е? — учуди се Паул.

— Мисли си, че тайната на твоята магическа сила се крие в лютивия дим.

Паул знаеше, че тютюнът е начин да завържеш приятелски отношения с местните. Мисионерите също го знаеха и макар да не одобряваха вредния навик, често примамваха селяните с него. Той подаде още димящата лула и каза:

— Кажи му, че с радост му давам част от своята магия. И ще му осигуря толкова тютюн, че ще може да изпуска дим поне половин година.

Дадемо занесе лулата на Сереро, който моментално я сложи в устата си и дръпна. Пое лютивия дим и очите му се насълзиха. Закашля се и се усмихна доволно. Сделката беше сключена.

Паул се разпореди да съберат багажа. Кануто беше почти готово. Хората му щяха да проправят път до реката, за да го пренесат дотам. Може би щяха да открият О’Лиъри. Той си спомни думите на Сен. Не беше трудно да убиеш човек, но от това, което бе слушал за ирландеца и френския му партньор, задачата нямаше да е от най-лесните. Щеше да се изправи срещу двама главорези. Трябваше да използва всичките си умения, придобити на фронта.