Питър Уот
Папуа (40)

38

Слънцето вече беше високо над главите им, когато Фуджи вкара лодката в живописния залив. О’Лиъри се втренчи замислено в града пред себе си. Тактиката му бе изпипана до най-малка подробност, но преди да действа, искаше да разузнае из плантацията.

— Можеш ли да отидеш там и да разбереш какво става, без да събудиш подозрение? — попита той японеца.

— Няма проблем — отвърна уверено Фуджи. — Мога да потърся малко бензин за шхуната. Никой няма да се усъмни.

— Добре. Вземи и едно от момчетата със себе си.

След десетина минути японецът и един от индонезийците се качиха на помощната лодка и загребаха към имението, а О’Лиъри отиде да подготви пушките.

 

 

„Ерика-Сара“ влезе в пристанището веднага след големия параход „Бърнс Филип“. Лукас остана на капитанското място, а Джак слезе да завърже въжетата за кея. След минути всичко беше готово и момчето изключи мотора. Баща му помогна на пасажерите да стъпят на твърда земя. Последна от кораба слезе Виктория. Джак й подаде ръка и допирът на нежната и топла длан го накара да потръпне. Мисълта, че я вижда за последен път и може би я губи завинаги, предизвика остра болка в гърдите му.

— Какво мислиш да правиш сега? — погледна го тя.

— Ще потърся друг курс.

— Питам те какво ще правиш днес.

— Ще оставим яхтата тук и ще се приберем в плантацията с камиона на Паул.

Виктория прикри разочарованието си. Надяваше се той да остане с нея до заминаването на кораба й за Австралия.

— Тогава… предполагам, че това е краят. Трябва да си вземем довиждане — каза глухо.

Джак й подаде ръка.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас, госпожице Дювал. Сигурен съм, че вие сте талантлива млада жена и ще постигнете много в живота си.

— И това е всичко? — погледна го почти умоляващо тя. — Едно кратко ръкостискане и „всичко хубаво“?

— Какво друго мога да кажа? — погледна я тъжно той. — Твоята съдба е там, в онзи свят от бетон и небостъргачи. Там те очакват. А аз… ти видя моя живот.

— Предполагам, че си прав. Е, сбогом, Джак. Пожелавам ти успех — изрече тя сухо и побърза да се слее с тълпата от пристигащи и заминаващи.

Джак остана загледан след нея. Почувства самотата си толкова ясно и болезнено, както никога досега. Искаше да я спре, да й каже какво изпитва към нея още от първия миг, когато я видя, но не беше сигурен, че тя ще иска да го изслуша.

— Татко — чу гласа на Лукас зад себе си. Дори не бе разбрал кога синът му е слязъл от лодката. — Добре ли си?

— Да, разбира се. Защо да не съм?

— Просто питах. Бях останал с впечатлението, че харесваш Виктория.

— Ще ти го кажа така — погледна го Джак. — Ако някога решим да преименуваме „Ерика-Сара“, ще гласувам за името „Виктория-Сара“. Отговорих ли на въпроса ти?

Лукас кимна. Искаше му се да сложи ръка на рамото на баща си и да го утеши, но нямаше време за това.

— Чичо Паул каза, че отива в града да вземе камиона и ще дойде да ни прибере. Каза, че ще се оправи с Джо от твое име.

— Добре — кимна Джак. Виктория вече беше извън погледа му и извън живота му. — Дали зет му от Германия е дошъл, докато сме били на път?

Попита за непознатия зет, защото нямаше сили да произнесе името на Ерика. През целия курс из Флай Ривър не бе помислил нито веднъж за нея. Жената, която бе опознал и бе обикнал през тези седмици, сега си отиваше от него, а другата, която бе загубил преди много години, вероятно го очакваше в Морсби. Е, може би не точно него… Какви странни обрати му поднасяше животът!

— Чичо Паул каза, че ще провери на информацията, дали господин Щал и съпругата му са пристигнали вече. Аз ще се върна да взема някои неща от лодката. Ох, нямам търпение да видя леля Карин.

— Добре — отвърна баща му. — Време е да се прибираме вкъщи.

 

 

Дадемо видя, че лодката се отдели от непознатата шхуна, която остана в морето, и отиде на брега да посрещне неочакваните гости. Веднага позна японеца и го поздрави хладно. Не беше забравил случилото се преди няколко месеца.

— Защо сте тук — попита той, докато помагаше на японеца да завърже лодката за пилона — и чия е онази шхуна?

Фуджи слезе от лодката и папуасът изгледа подозрително непознатия с него. От външността му заключи, че вероятно е от холандската част на Нова Гвинея. Беше мрачен тип със зъл поглед, а от колана му се подаваше извит нож. Двамата си размениха преценяващи погледи, но не се поздравиха. Непознатият беше наполовина европеец и явно се смяташе за нещо повече от папуасите. Фуджи не си направи труда да го представи.

— Тук ли е господин Ман? — попита грубо, без да отговори на зададения от Дадемо въпрос. — Бензинът ни свърши и си помислих, че той може да ми помогне да се придвижим до Морсби.

— Господарят Паул не е у дома. Тук е само госпожата.

Фуджи изгледа изпитателно помощника на Ман:

— Къде е отишъл?

— Двамата с господар Джак имат курс по Флай Ривър с някакви от Холивуд. Ще снимат филм за нас. Не знам кога точно ще се върне, но го чакам всеки момент.

— И сега ти и госпожа Ман се грижите за всичко? — попита Фуджи и огледа работниците из палмовата плантация. Не биваше да задава прекалено много въпроси, за да не събуди подозрение у Дадемо. Беше далеч от мисълта да подценява интелекта и лоялността му към неговите господари. Затова не можеше да попита направо, дали случайно на господин Ман не са му дошли гости от Германия. Това щеше да накара Дадемо да застане нащрек. Наоколо имаше прекалено много работници и той знаеше, че те носят със себе си лъкове, а някои дори и брадви. Така че по-добре да не се заяжда с папуаса. Все пак получи достатъчно информация за О’Лиъри.

Дадемо нареди да му дадат малка туба с бензин и Фуджи си плати. Пожела приятен ден, качи тубата в лодката и я избута в морето. Папуасът остана на брега, докато лодката се прибра на шхуната. После поклати замислено глава. Може би беше предубеден, но нещо в поведението на японеца го накара да настръхне. Никога не бе харесвал надутия син на Исокиши. И не само той, а всички в града не обичаха Фуджи.

— Дадемо не спомена за никакви гости — предаде японецът на О’Лиъри. — В имението са само той и съпругата на Ман.

Ирландецът сви вежди, но не отговори.

— Какво ще правим? — попита Фуджи.

— Ще се върнем през нощта, когато канаките се приберат по домовете си — изръмжа шефът му. — Няма да си тръгна само защото бившият прислужник на Сен може да е пропуснал да спомене за гостите на семейство Ман. Не мърдам оттук, докато не разбера какво става.

Фуджи сви рамене. Щом разбра, че Карл не е тук, той загуби интерес към предстоящата задача. Искаше му се да се разправи с малкия фукльо, преди да замине за Япония, но нещата се развиха по друг начин и сега за него най-важното беше да върне клиентите си в Нова Гвинея и да си вземе парите.

 

 

Докато чакаше Паул, Джак разбра, че приятелят му Сен вече не е в Папуа. Местните му казаха, че продал всичко и заминал със семейството си за Сингапур. Всъщност той знаеше за намерението му да се пресели там, но се изненада, че не бе направил никакъв опит да се свърже с него и да се сбогува.

Лукас взе багажа си от яхтата и нареди на Малип да се грижи за нея, докато са на сушата. Папуасът оголи почернелите си от бетела зъби и закима усърдно, за да покаже, че съзнава отговорността на задачата. Господин Джак беше щедър човек и Малип се стараеше да си върши отлично работата си.

Паул, Джак и момчетата заминаха малко след залез-слънце. Облачински им плати и те минаха през банката, за да оставят парите на сигурно място. Всички бяха доволни и възбудени от предстоящото завръщане в плантацията, смееха се и бъбреха. Само Джак остана мълчалив. Паул бе купил плат за рокли на Карин и Анжелика и сега бързаше към плантацията, за да ги прегърне. Искаше да стигне преди полунощ, затова решиха да не спират по пътя. Топлината и уютът, които само Карин можеше да му осигури, му липсваха толкова много, че се зарече повече да не я оставя сама.

 

 

Въоръжени с пушки, О’Лиъри и хората му се върнаха малко преди полунощ и слязоха на малкия плаж. Само Фуджи остана на шхуната. Щом Карл не беше там, той нямаше нищо против да си спести това, което подозираше, че ще стане в плантацията.

Карин се зачете в една книга и остана будна до късно. Обикновено си лягаше към десет, но романът я грабна и тя не можа да го остави. Изведнъж кучетата се разлаяха и тя се разтревожи. Кой ли можеше да се навърта наоколо толкова късно? „Добре, че Дадемо е наблизо“ — си помисли, докато се чудеше дали да излезе и да погледне какво става навън.

Дадемо наистина се събуди от лая на кучетата. Скочи от леглото и грабна подпряната на стената пушка. Веднага му мина през ума, че нарушаването на нощния покой има нещо общо с пристигането на Фуджи. Шхуната му все още беше в залива. Взе газената лампа и запали фитила. После подаде глава и огледа нощта.

О’Лиъри забеляза светлината от лампата.

— Мамка му! — изруга, когато различи пушката в ръцете на човека, застанал на входа на бараката в двора на имението.

— Кой е там? — извика почти истерично папуасът.

В отговор от тъмното се разнесе изстрел. Куршумът се заби в гърдите на Дадемо, но не засегна сърцето. Лампата падна от ръцете му и дворът отново потъна в мрак. Слабата светлина от къщата стигаше само до верандата.

Карин подскочи от изстрела, но бързо се овладя. Изтича до стаята, където Паул държеше сандъка с оръжието за работниците, и трескаво затърси из бюрото му ключа. Най-после го намери, но преди да успее да отключи, из къщата се разнесе звън от счупено стъкло. Тя светкавично се обърна по посока на звука и видя пред себе си огромен космат мъж с насочен към нея пистолет. Въпреки че до този момент не го бе виждала, споменът нахлу в съзнанието й, когато той й се представи.

— Казвам се Тим О’Лиъри, госпожо — каза той, — и не съм дошъл с момчетата си да пия чай. Къде е Герхард Щал?

Карин мислеше напрегнато. Сандъкът с оръжието все още беше заключен и нямаше как да се добере до оръжието сега. Освен това Анжелика спеше в съседната стая и трябваше да внимава да не я стресне в съня й.

— Господин Щал не е тук — отвърна с треперещ от страх глас. — Напуснете веднага дома ми, господин О’Лиъри!

Мъжът се усмихна и тръгна към нея. Прибра пистолета в кобура на кръста си. Само щеше да му пречи за това, което бе намислил да прави. Отдавна не бе държал в ръцете си европейка, а тази си я биваше. С жест отпрати един от хората си, който бе дошъл да разбере какво следва, след като влязоха в къщата. В същия миг Карин чу писъка на дъщеря си. Сигурно някой от мъжете се бе вмъкнал в спалнята й. Тя се спусна към ирландеца и се вкопчи в ръката му.

— Моля ви! Умолявам ви в името на бога, не закачайте дъщеря ми! Ще направя, каквото поискате, само я оставете на мира! Тя е само на дванайсет години.

— Не знаех, че имаш дъщеря — изсумтя той. — Но ако беше канака, на дванайсет години тя щеше да е точно за женене. Така че нямам нищо против, ако момчетата решат да се позабавляват малко.

Карин се хвърли върху него и заби нокти в лицето му, но О’Лиъри сви ръката си в юмрук и й нанесе светкавичен удар по лицето. Тя се свлече безпомощно на земята.

Той се ядоса, че жената загуби съзнание. Обичаше жените да са будни и да усещат всяко негово движение. Все пак се утеши с мисълта, че не си бяха изгубили времето напразно. Тук имаше доста красиви неща. Трябваше да оберат златото и среброто от къщата и да потеглят за Нова Гвинея, преди слънцето да се покаже на хоризонта. Естествено, нямаше да остави жив свидетел, пък било то и дете.

Дадемо лежеше на земята и усещаше странен покой в тялото си. Нищо не го болеше, но трудно си поемаше въздух. Но когато се надигна, болката го преряза като с нож. Писъците на жените достигнаха до него, той се огледа за пушката си, но не я откри. Имаше смътно усещане, че нападателите бяха четирима. Трябваше да открие оръжието си и да ги застреля. Господарката и дъщеря й бяха оставени на неговите грижи и той не биваше да предава доверието на господин Паул. Но беше твърде слаб, за да стане и да отиде до къщата. Разбра, че скоро ще умре и трябва да предприеме нещо, преди това да се случи. Превъзмогна болката и се надигна леко на лакти. Придвижи се няколко сантиметра и опипа земята около себе си. Успя да напипа металната цев на пушката. Придърпа я върху гърдите си и спря, за да си поеме дъх. Неспособен да се изправи на крака, той реши да застреля мъжете, когато излязат от къщата. Каквото и да правеха с госпожата и Анжелика, беше твърде късно да ги спре. Можеше само да се опита да отмъсти за тях. Някъде отдалеч се чу ръмжене на камион. Звукът постепенно се усилваше, което му подсказа, че камионът приближава към плантацията. В този миг го осени спасителна мисъл. С огромни усилия вдигна пушката и стреля във въздуха. После презареди и стреля още веднъж.

 

 

Джак дремеше на предната седалка, но далечният изстрел го накара да подскочи и светкавично се разбуди.

— Чу ли това? — погледна към Паул, който се бе съсредоточил в пътя и си мислеше за нещо свое.

— Какво да чуя? — попита разсеяно той.

— Мисля, че чухме два изстрела — извика от каросерията Карл.

В същия миг се чу трети изстрел. После настъпи тишина.

— Нещо става — каза Паул и потърси пушката си под седалката. Джак също стисна своята, но Лукас и Карл останаха с голи ръце. Тяхното оръжие бе останало в яхтата.

— Въпросът е какво е то — зачуди се Джак.

— Нямам представа — вдигна рамене Паул и се наведе втори път, за да извади кутията с патроните. — Но три изстрела по това време на нощта не предвещават нищо добро.

Джак взе шепа патрони от кутията, която извади приятелят му, и ги пъхна в джоба си. И двете пушки бяха заредени, но трябваше да има резерви, ако се наложеше да стрелят по някого.

Паул спря камиона и Джак нареди на момчетата:

— Вие оставате в камиона. — Тонът му бе категоричен и те разбраха, че е безсмислено да спорят. — Ние ще отидем пеша, за да разузнаем положението. Ако всичко е наред, ще ви дадем сигнал да дойдете и вие.

Младежите кимнаха неохотно и Паул и Джак тръгнаха към плантацията. Още отдалеч видяха, че всички прозорци в къщата светят.

 

 

О’Лиъри също чу изстрелите. Тъкмо бе успял да разкъса нощницата на Карин. Плесна я няколко пъти по бузите и тя бавно започна да идва в съзнание.

— Хей, идете да видите кой, по дяволите, стреля! — изрева към съседната стая той. Оттам се разнесоха недоволни възгласи. Тъкмо бяха събудили момичето.

— И тримата, ясно ли е? Или искате да ви надупча дървените глави?

Мъжете грабнаха пушките си и оставиха вцепененото от ужас момиченце голо в леглото.

 

 

Джак и Паул заеха позиция в сянката на храстите, които ограждаха двора на къщата. В същия момент първият от индонезийците се измъкна предпазливо през главния вход и се огледа. Пушката беше в ръцете му. Паул свали предпазителя и се прицели.

— Не още — прошепна Джак. — Първо да се уверим, че е сам.

Паул остана с пръст на спусъка и притихна. Приятелят му беше прав, разбира се, но всяка клетка на тялото му копнееше да застреля бандита. Мъжът прекоси верандата и тръгна бавно през двора. Движеше се на прибежки и се взираше в тъмнината, сякаш дебнеше някого. Беше тъмно като в рог, но светлината от къщата осветяваше една част от двора и така Паул можеше да го държи на мушка.

— Още двама — сръга го в ребрата Джак и той за миг премести поглед от жертвата си, за да види двамата въоръжени мъже да излизат от къщата. Джак вдигна своята пушка и се прицели в тях.

Първият бандит подвикна към партньорите си нещо на непознат за тях език и те избухнаха в нервен смях. Паул се опита да разбере какво ги забавляваше, без да изпуска от поглед своята мишена. Очите му бяха тренирани да виждат в тъмното и той изруга наум светлините в къщата, които му пречеха да огледа целия двор. И въпреки това му се стори, че близо до бараката с инструментите вижда проснат на земята човек. Човекът помръдна и той изведнъж го позна — Дадемо. Разбира се, че трите изстрела бяха дадени от папуаса, само той знаеше уговорения при тревога сигнал. Бандитът вдигна пушката на рамо и се прицели, което означаваше, че Дадемо все още е жив. Затова Паул изпревари и стреля. Както винаги не пропусна. Въоръженият мъж изкрещя и се свлече на земята. Неговата пушка също гръмна, но куршумът излетя към небето.

Секунда по-късно Джак простреля единия от мъжете на верандата. Тежкокалибреният куршум го запрати в стената. Третият от групата се разтрепери и остана загледан в нощта, която донесе така неочаквано смърт на приятелите му. Колебанието му коства живота. Паул се прицели, стреля и изруга. Куршумът пръсна главата на бандита, а той се целеше в гърдите му. Главата беше работа повече за снайперист, отколкото за бивш офицер от армията.

 

 

О’Лиъри чу изстрелите и замръзна. Предсмъртните писъци на хората му показваха ясно кой е жертвата. Имаше още нещо, което го стресна. Той знаеше, че местните не ползват огнестрелно оръжие. Нямаше съмнение, че този, който ги бе разкрил и изби хората му, беше европеец. Бързо загаси светлините и извади револвера. Къщата потъна в мрак. Повдигна завесата на един от прозорците към предния двор и огледа внимателно двора. Една тъмна сянка притича от тъмното към бараката. Човекът не беше от неговите хора. За пръв път от много години насам О’Лиъри се уплаши. Погледът му се натъкна на трупа на индонезиеца, застрелян на верандата. Под главата му имаше голяма локва кръв. Дали японецът не го бе насадил в тази каша? Но не, Фуджи нямаше да пропусне да оповести гръмко победата си. Вероятно беше собственикът, господин Ман. И вероятно онези три изстрела бяха уговорен сигнал, затова домакинът знаеше какво да очаква при завръщането си. И все пак имаше шанс да се измъкне жив. Беше жестоко, но нямаше да му е за пръв път.