Питър Уот
Папуа (3)

1

Майор Паул Ман от полка на кайзер Александър усети, че земята най-после престана да се тресе като ранен звяр под краката му. Градушката от британските куршуми, която се сипеше върху безпомощните и изплашени мъже от пет и половина сутринта, спря някак изведнъж и над окопите се възцари зловеща тишина.

Залегнал на дъното на прясно изкопания окоп, майор Ман облиза устни и усети вкуса на кръв. Оръдията на британците бяха открили целта си, разкъсаните тела на жертвите им се пръснаха из окопите и всичко потъна в кръв. Въпреки че беше почти оглушал от грохота на снарядите, цялото му тяло трепереше от възторг — все още беше жив, недокоснат от нажежения до бяло метал, който покриваше земята след всяка експлозия.

— Майор Ман, идват.

Гласът го изтръгна от друг свят. Свят, където искаше да се върне, където имаше радост и сладък аромат на хляб. Гласът принадлежеше на неговия заместник, капитан Волфганг Бец, бъдещия му зет.

— Сър, те настъпват! — извика панически Волфганг, успял да се приближи достатъчно до началника си, за да му помогне да стане.

Паул хвана протегнатата му ръка и с усилие се изправи. Нямаше време да проверява състоянието на защитата, въпреки че след последния жесток артилерийски обстрел числото на ранените и убитите сигурно бе нараснало застрашително. На хоризонта се появи малко тъмно петно и той разбра, че врагът скоро ще достигне до позициите им. Беше опитен офицер, бил се четири години на Западния фронт и знаеше, че по-голямата част от новото попълнение има нужда от време, за да се възстанови от ужасната артилерийска атака.

— Върни хората на постовете им! — изкрещя той към Волфганг, който вече беше с гръб към него, готов да поеме към предните позиции. Той също можеше да се нарече ветеран, имаше повече от година сред окопите, което по време на война си е сериозен стаж.

Майор Паул Ман огледа внимателно напредващите войници. Те се придвижваха ловко на групички през зелените ниви, сред които се виждаха малки спретнати френски стопанства.

След тежки боеве войските на Алианса бяха успели да разкъсат обръча на Западния фронт и изтикваха германците все по-назад към първоначалните им позиции. При създалите се обстоятелства единствената цел на майора беше да запази хората си, докато достигнат относително безопасните склонове на Сан Куентин. Отрядът на Паул беше много пред главната защитна линия при Хинденбург, отбраната бе организирана набързо и нямаше нищо общо със старите дълбоки укрепления, които познаваше от Сома. Окопите не бяха покрити и той бе убеден, че някои снаряди са успели да вдигнат във въздуха меката есенна пръст и да заровят момчетата живи.

Знаеше и друго — войниците, които напредваха бавно, но неотстъпно срещу тях, не бяха британци или французи, а мъже от бившите британски колонии в Австралия. Той лично предпочиташе да са британци. Те поне уважаваха правилата на войната. Тези отпред не се спираха пред нищо и не знаеха какво е отстъпление. Обикновено бяха доброволци, убедени, че дори врагът да ги изненада, трябва да се бият докрай и да не се предават при никакви обстоятелства. Техните учители, британците, бяха съвсем други и не даваха напразни жертви, когато виждаха, че изходът от битката е предрешен.

Изведнъж пушките и картечниците затракаха отново. Момчетата му се бяха съвзели и смъртоносните метални парчета надупчиха телата на мъжете от първите вражески редици. Те падаха като покосени. Паул не изпитваше жал към войниците от другата страна на фронтовата линия. Знаеше, че и те няма да проявят милост към него. Страхуваше се само от едно. В отряда му имаше много новобранци, нервите им можеше да не издържат пред австралийците, които признаваха само една команда: „Напред!“ Сега Германия не се бореше за победа, а за своето оцеляване. Европа отново беше в прегръдките на студената зима; в Мюнхен вилнееше снежна виелица. След студа щеше да дойде и гладът, ако не успееха да разкъсат британската блокада.

 

 

Сърцето на капитан Джак Кели от австралийския батальон също се свиваше от страх. Той беше умел и сърцат войник, хората му го обичаха и му вярваха. Той влезе във взвода след голямата загуба на австралийците и новозеландците от турската армия през петнайсета година при Галиполи в Дарданелите. Когато войната избухна, Джак живееше в Папуа. Качи се на първия кораб за Нов Южен Уелс и се записа като доброволец в пехотния полк. Смелостта и воинските му умения му осигуриха бързо повишение от редник до капитан. Беше раняван два пъти и преди една година бе награден с орден за храброст.

Сега напредваше с момчетата си бавно и предпазливо към германските окопи. Ръцете му трепереха, но той стискаше здраво пушката и крачеше неотстъпно напред. Не се страхуваше за себе си, а за живота на хората си. Повишението бе дошло съвсем наскоро и днес за пръв път Джак заставаше начело на хората, с които довчера се бе бил рамо до рамо. Преди няколко дни техният командир бе застигнат от куршум и щабът определи Джак да поеме командването. Колоритното му минало на златотърсач из Британска Папуа и Германска Нова Гвинея бе развило в него качества, които сега бяха от изключителна важност за собственото му оцеляване, както и за това на хората, които го следваха в този ад. Благодарение на дългия престой в джунглата инстинктите му се бяха изострили като на диво животно и той се бе научил да се осланя на тях.

Джак беше висок около метър и осемдесет, имаше здрави мускули и фигура на атлет. Пясъчнорусата му коса бе започнала да се прошарва. За един двайсет и пет годишен мъж това бе доста обезпокояващ факт. Но буйната и гъста коса бе все пак някаква утеха, въпреки че той я бръснеше и никой не можеше да я оцени. Джак не беше красив, но имаше силно мъжко излъчване и лице, което будеше доверие, така че доста жени копнееха за компанията му. Те долавяха инстинктивно неговия интелект и мъжката му сила и знаеха, че могат да разчитат на него. Немалка роля за славата му сред нежния пол играеше и тайнственият ореол, който бе свързан с работата му на златотърсач из най-дивата част на света. Но в същото време лешниковите му очи издаваха една неспокойна натура и криеха в себе си заплаха. Обикновено весел и добродушен, той бе способен на опасни гневни изблици. Освен това приключенският му дух не даваше никакви гаранции, че ще бъде до дамата си, когато слънцето отбележи края на нощта и раждането на новия ден.

Германските оръдия бяха добре разположени, но пехотата им бе притисната до бодливата тел и нямаше голяма възможност за активни действия, прецени той, докато разглеждаше картата на околността. На много места пътят им бе отрязан от артилерията, въпреки че ако частите й се придвижеха още малко напред, щяха да освободят пехотинците. Трябваше да побързат, за да не им дадат възможност да се укрепят при линията Хинденбург.

Джак уважаваше военните умения на германците. Те бяха смели и добре обучени бойци. Интересно, дали в този момент някой от роднините на майка му не стреляше по него от другата страна на окопите. По баща беше Кели, но моминското име на майка му бе Шуленбург. Тя бе срещнала баща му в Южна Австралия, където семейството й се бе установило след пристигането си на древния континент. Немските емигранти произвеждаха най-добрите винени сортове грозде в Австралия и благодарение на честността, трудолюбието и гостоприемството си успяваха сравнително бързо да заемат достойно място в австралийското общество. Затова смесените бракове бяха често срещано явление и във вените на Джак Кели течеше келтска кръв, примесена с тевтонска.

Взводът на Джак Кели трябваше да атакува по десния фланг. Батальонът щеше да заложи всичко на тази атака. Разпореждането гласеше да остане само една рота в резерв. Капитанът наблюдаваше как войниците от предния ешелон покриха земята с кръвта си и въпреки чувството на вина се зарадва, че неговите момчета не са на тяхно място. Но задачата им приключваше и той знаеше, че сега е техен ред.

Вдигна свирката до устните си и даде сигнал за стрелба. Войниците изпълниха моментално заповедта. Лейтенантите му се справяха отлично и той се почувства горд с тях. Беше време да избере няколко души и да си пробие път към центъра, както изискваше предварителният план. До противниковите окопи имаше не повече от триста метра и той вече различаваше лицата на враговете.

 

 

Майор Паул Ман приведе ниско глава. Първата редица на врага бе покосена. Всеки, който се подадеше над окопа, падаше мъртъв. Проклетото ново британско оръжие остави немските картечници без стрелци. Но на мястото на убитите дойдоха нови бойци и битката се превърна в дуел между двете оръжия.

Паул изруга наум новото попълнение. То отстъпваше пред врага, който неотклонно напредваше, въпреки непрекъснатия насрещен огън. Ако оръдията не успееха да спрат новата атака, австралийците щяха да преминат линията на обстрел и гранатите им щяха да взривят окопите. Той се озърна трескаво за някого, който би могъл да се добере до левия фланг и да предупреди хората му там, но всички бяха заети, стреляха отчаяно по врага. Паул осъзна, че единствената му възможност бе да предаде лично заповедта, и пое през умрелите и умиращите в окопа. Така и не успя да стигне до стрелците.

Немците тичаха като обезумели между напомнящите яйца британски лимонки, проклинаха и мятаха ръчните си гранати към атакуващите. Джак крещеше наравно с войниците и ловко се придвижваше към близкия окоп. Не усети, когато шрапнелът разкъса ръката му. Сякаш бе откъснал съзнанието от тялото си и не изпитваше нищо друго освен сляпа ярост. С цената на големи жертви хората му успяха да отвоюват триста метра и почти достигнаха вражеския окоп. Сега вероятността да умрат от шрапнел намаля, но битката премина в индивидуални ръкопашни схватки между германците и австралийците и изходът й зависеше от психическата издръжливост на войниците.

Лицата на враговете пред него се превърнаха в петна. От прикритието не можеше да види дали очите им изразяват страх или омраза, но не беше ли все едно? Продължаваше да стреля. Войниците около него правеха същото. Двете ревящи и скърцащи със зъби войски се изправиха лице в лице. Дългите байонети се забиваха един след друг в сивите униформи, но немците не се отказваха, хвърляха се с безумна смелост в касапницата, за да удържат позициите си.

Майор Паул Ман не видя летящата към него граната, изстреляна от пушка със специално устройство за удължаване на обсега на обстрел. Усети само, че нещо със силата на магарешки ритник го хвърли на земята. Той загуби съзнание. Прииска му се да заспи и да се събуди в огромното двойно легло до Карин, да усети аромата на млечнобялата й кожа и дъха, останал между завивките след тяхната любов. Доплака му се от безсмислието на всичко, което ставаше около него, но сълзите не идваха. Беше успял да оцелее толкова дълго, но ето, светът пред него притъмня и той осъзна, че в крайна сметка войната го победи. Години наред изпълняваше честно дълга пред родината, но семейството не се интересуваше от това. За тях беше по-важно да се завърне жив и здрав. И той се провали.

Джак Кели забеляза, че симпатичният млад германец с насочен към него лугер е с офицерски чин. Двамата се изправиха един срещу друг.

— Хвърли това, приятелю! — каза Джак на немски.

За секунда младежът като че ли се стресна, но очите му говореха ясно, че горделивото копеле е готово да убива и да бъде убито. Немецът се поколеба само за миг, но това се оказа достатъчно за байонета му. Ударът беше точен и острието премина без усилие през ребрата под гръдната кост. Джак завъртя свирепо ножа и успя да разкъса вътрешностите му. Младият офицер се опита да извика, но успя единствено да изпъшка и се свлече на земята. Лугерът падна от ръцете му и той издъхна. Джак стъпи на гърдите на врага си, напъна и без никакво съжаление издърпа байонета от плътта. Или аз, или той, това бе неговата философия от деня, когато при една атака на вражески окоп за пръв път уби човек.

— Капитан Кели! Джак! — достигна до него глас. — Швабите се изтеглят.

Той погледна към мъртвия.

— Съжалявам, приятелю — промълви. — Ще трябва да останеш тук.

Човекът, който съобщи новината за изтеглянето на врага, беше старши сержантът от щаба на дивизията, стар приятел, с когото се запознаха през петнайсета година в Сидни, докато се редяха да се запишат като доброволци. Беше англичанин, служил някога в елитния британски полк, но по причини, които не пожела да сподели, бил принуден да си подаде оставката. Когато войната в Европа избухнала, той се намирал в Сидни и на опашката се оказа след Джак. Предвид предишните му назначения веднага му предложиха място в командния състав, но той отказа и продължаваше да отказва всякакви повишения. Но когато Джак му предложи да дойде при него като старши сержант, без да повдига въпроса за неизяснените обстоятелства около напускането на елитния полк, той се съгласи. Постепенно взаимната симпатия премина в приятелство, основано на уважението към военния опит на другия. Джордж беше интелигентен мъж, с него човек можеше да разговаря на всякакви теми — от старогръцките трагедии до геологията на златните алувиални мини — а последният въпрос вълнуваше много Джак.

Той назначи без никакво колебание бившия британски офицер за сержант. Джордж Спенсър веднага си спечели славата на смел и опитен войник. Гърдите му се окичиха не само с ордена за храброст, но и с различни други медали.

Джордж беше висок, леко прегърбен мъж, около четирийсетгодишен. Имаше фини черти, присъщи на английските аристократи, и винаги изглеждаше леко озадачен, сякаш това, което ставаше около него, не беше нищо друго освен лоша шега. Но сега обичайното му изражение бе изчезнало и лицето му носеше белезите на ужаса от последните минути, които за оцелелите бяха като години.

Той допълзя до командира си и се изправи.

— Изпратих човек до главния щаб да докладва обстановката — каза и избърса челото си с опакото на ръката. — Спокойно, сър, пленниците са повече от жертвите.

Приятелят му го изгледа объркано, сякаш все още не можеше да проумее реалността. Джордж знаеше колко е важно за командира да запази баланса между живите и мъртвите. И точно в този момент не би искал да е на негово мястото.

— Я да видя? Май че са те улучили — добави той. — Ще потърся лекар да се погрижи за раната.

— Благодаря ти, Джордж — произнесе отпаднало Джак, — но мога да се превържа и сам. Въобще не забелязах как стана. Но не е болка за умиране.

Той умело прикриваше умората. Издаваше го единствено треперенето на ръцете и той бързо ги скри. Реши да превърже раната, когато сержантът се оттегли. Да го направи сега означаваше да покаже натрупаното нервното напрежение, а това само щеше да обезкуражи момчетата.

— Предполагам, че ще изчакаме следващия им ход и тогава ще се погрижим за военнопленниците? — попита Джордж. — Да предупредя ли хората да останат по местата си?

Джак кимна.

— Предай да подсилят окопите, в случай че фрицовете променят намеренията си. Но, честно казано, не мисля, че ще го направят. Доколкото виждам, те се изтеглят към първоначалната си позиция. Предполагам, че ще се опитат да спрат настъплението ни там.

— Трябва да си наясно, стари приятелю — обади се Джордж, чието изражение на лека изненада малко по малко отстъпваше място на умората, — че войниците, с които се бихме днес, са сред най-опитните в пруската армия. И въпреки това ние ги изтласкахме. Това трябва да ти подскаже, че в момента в немската армия цари разложение. Дали не означава, че войната е към края си?

Джак се усмихна.

— Твоите английски генерали говорят за това, откогато се помня. Чуй ме добре, тази война няма да свърши, докато си имаме работа с некомпетентни началници.

Сержантът не отговори. Въпреки че избра да служи в австралийската дивизия, генералите, които Джак ругаеше, бяха негови сънародници, а той все още поставяше родината си пред младата, едва седемнайсетгодишна нация. Духът на колониализма все още витаеше в главите на хората, независимо че австралийски колонии вече бяха учредили обща федерация и се бяха обявили за отделна нация под властта на британската корона.

Мъжете наоколо пъшкаха и стенеха, ожесточението към врага бе отстъпило място на неотложната нужда от лекарска намеса.

— Ще отида да нагледам момчетата — каза Джак. — Кажи на ротните командири, че ги чакам тук след двайсет минути.

— Сър!

Сержантът козирува и се върна към задълженията си. Трябваше да осигури вода, храна и амуниции и да организира изтеглянето на ранените и военнопленниците. Видя, че някои от войниците са излезли от окопа за по една цигара, нареди им да укрепят окопите и ги предупреди, че заповедта за пълна бойна готовност остава. Състоянието на момчетата не беше много по-добро от това на командира им, но какво можеше да направи той? Неговата работа беше да се погрижи за продоволствието, да изиска списък с нуждите на отделните роти от командирите им и да попълни липсите.

Джак тръгна из задръстения с трупове и ранени войници окоп. Хората му действаха като истинска професионална армия и това го изпълни със задоволство. Случайно зърна войник, който се разправяше с тежко ранен немски офицер, и това привлече вниманието му. Офицерът говореше лошо английски и за да предаде по-ясно мисълта си, често използваше немски изрази. Войникът забеляза приближаващия се към тях капитан и попита нервно:

— Сър, можете ли да разберете какво иска тая гад?

— Изглежда се тревожи за някого, редник Каси — отвърна той. — Чакайте, аз ще говоря с него.

Офицерът беше с чин майор, имаше фино изсечено лице и интелигентни очи. Джак изпита симпатия към младия мъж. Беше горе-долу на неговата възраст и осанката и маниерите му издаваха, че е аристократ. В погледа му се четеше нещо повече от обикновена физическа болка — тревога, която често обземаше и Джак — че може да загуби битката и хората си.

— Аз съм капитан Джак Кели, сър — представи се на немски той. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Германецът го погледна изненадано.

— Аз съм майор Паул Ман. Немският ви е отличен, капитане.

— Майка ми беше германка — отвърна Джак и приклекна до ранения — и не говореше много добре английски, така че първите ми думи бяха на немски. После научих бащиния си език.

Редник Каси обърна майор Ман на една страна и Джак видя огромна рана от шрапнел на гърба му. Можеше да бъде фатална, ако дебелият шинел не бе омекотил удара. Майорът не се оплакваше, само очите му издаваха, че търпи непоносима болка.

— Вие също сте ранен — промълви германецът.

Джак сви рамене.

— Нищо сериозно.

— Бих искал да ви помоля за една услуга, капитан Кели. С мен има още един офицер. Капитан. Може ли да проверите дали е още жив?

— Разбира се, майоре? Как се казва?

— Волфганг Бец. Когато войната свърши, ще се ожени за сестра ми.

Джак се огледа за ефрейтора, който съблюдаваше работата на войниците по подсилване на окопа. Откри го и извика:

— Ефрейтор!

— Сър?

— Огледай наоколо и виж дали ще откриеш сред пленниците капитан Волфганг Бец. Ако го намериш, го изпрати при мен.

— Ясно, сър — отвърна ефрейторът.

— Благодаря ви, капитан Кели — обади се Паул. — Разбрах какво наредихте на този войник.

— След малко ще сме наясно по въпроса. Сега трябва да очистим мястото и да ви закараме зад фронтовата линия.

Майорът кимна и попита:

— Вие ли ръководехте атаката срещу нас?

Джак се поколеба. Въпросът беше от тактическо значение, но той осъзна, че немецът се интересува лично от неговото представяне, сякаш двамата бяха противници на ринга, и наруши правилата:

— Командвах атаката в това крило.

— Поздравявам ви за професионализма, капитане. На фронта съм от четиринайсета година и до този момент успях да оцелея. Надявах се да се опазя до края.

— Защо не? — отвърна Джак с лека усмивка. — Предполагам, че ще ви изпратят във военнопленнически лагер за офицери в Англия. Вече не съществува опасност за живота ви.

— Вие не сте ли англичанин?

— Не. Австралиец съм, но през последните няколко години живях в Папуа.

При тези думи майорът сграбчи ръката му.

— Преди войната аз също се бях установил там. Имам кокосова плантация, въпреки че някога живеех в Мюнхен.

— Дявол да го вземе! — промълви Джак на английски и веднага премина на немски: — Колко е малък светът, майоре!

Паул пусна ръката му и лицето му се изкриви в нещо като усмивка. Болката беше ужасна.

— Ще ми се сега да бяхме там, приятелю — въздъхна той. — Обичам тропиците повече от Мюнхен. Жена ми също. Но се върнахме в Германия за раждането на първото ни дете и… останахме. Поверих плантацията в ръцете на управителя си и той се справяше добре, докато вие, австралийците, не стъпихте в Нова Гвинея и не разграбихте имотите ни.

— Аз отидох в Папуа да търся злато, но моята съпруга предпочете да си остане в Аделаида — тактически смени темата Джак.

При тези думи лицето на майора изведнъж светна.

— Да не си оня Джак Кели, когото нашата полиция залови в Кайзер Уилямсланд през дванайсета година?

Джак се усмихна.

— Същият. Доколкото си спомням, вашият губернатор Хал беше доста неразбран човек. Опитах се да му обясня, че границите му не са точни и че ние сме на наша земя, а не на немска, но…

— Чух за това от момчетата, които работеха в плантацията ми. Казаха, че губернаторът бил милостив към теб заради немската ти кръв.

— Наистина, можеше да ни арестува всичките, но се оказа свестен човек. Е, това беше отдавна, тогава бях млад.

— Мислиш ли да се връщаш в Папуа след войната?

Всъщност Джак от доста време не бе мислил за Папуа.

— Ще ми се — поколеба се той. — Само че не знам как ще убедя жена си да дойде с мен. Ще е доста трудно, защото вече имаме и син. Роди се, когато бях вече на фронта.

Паул долови горчивината в гласа му и му стана мъчно за него.

— Значи никога не си го виждал — заключи. — Не ти е лесно. Аз имах повече късмет. Успях да се върна в Мюнхен и да видя семейството си. Но това беше преди година. Тревожа се за тях. Сега положението в Германия не е много добро.

— Бъди спокоен, ще ги видиш отново. Моят сержант казва, че войната скоро ще свърши.

Паул отмести поглед от събеседника си, за да скрие сълзите. Мъжът не беше много по-различен от него самия, въпреки че преди часове бе готов да го убие. В това нямаше никаква логика. Както и да е, сега най-важното беше да оцелее и да се прибере у дома.

— Надявам се да си прав, капитан Кели — прошепна той. — И се надявам един ден да се срещнем отново.

Появиха се двама войници с носилка и по заповед на Джак сложиха майора в нея.

— Щом открием капитан Бец, лично ще го осведомя, че с вас всичко е наред, майоре — каза той, преди да се разделят.

Но тъгата в очите на немеца му подсказа, че той се съмнява, че ще срещне бъдещия си зет жив. Направи път на носилката и изпрати с поглед войниците, които понесоха пленника към лазарета, откъдето щяха да го препратят в английския военнопленнически лагер.

През това време ефрейторът се върна и разказа какво е открил.

— Намерихме Волфганг Бец нататък в окопа, сър. Мъртъв е. Тези писма бяха у него — докладва той и връчи на командира си купчина писма. — Изглежда, някой от нашите момчета е нацапал байонета си.

— Имаше ли лугер в себе си? — попита Джак, внезапно осъзнал, че Бец може да е убитият от него немски офицер.

— Не беше лугер, сър — изрече с равен тон ефрейторът. — Стискаше маузер.

Джак изпита облекчение. През цялата война немецът с лугера беше единственият, когото не бе искал да убива.

— Благодаря, ефрейтор! — кимна той.

Войникът отдаде чест и се отдалечи. Имаше сериозно основание да изчезне колкото може по-бързо от погледа на капитана. Лугерът, скрит под униформата му, беше ценен сувенир и той нямаше никакво намерение да го преотстъпва на когото и да било.

Джак разгледа купчината прашни и захабени пощенски пликове. Всички бяха написани с един и същ красив, подреден и четлив почерк. Мина му през ума, че сигурно са от годеницата на мъртвия, сестрата на майор Ман. Но в момента го чакаше много по-важна работа, включително и срещата с ротните командири, така че пъхна писмата в джоба и продължи пътя си. Войната все още не бе свършила и на плещите му тегнеше важната задача да върне себе си и момчетата у дома живи.