Питър Уот
Папуа (6)

4

Вайкането на жените и неспирният лай на кучетата изнервяха брадатия гигант. Той стоеше в края на кръга от покрити със сламени покриви колиби, истински великан сред дребните хора от местното племе, чието село беше току на границата на Централна Папуа. Тим О’Лиъри беше около два метра висок и имаше широките рамене на ирландските си прадеди.

— Изглежда, са ни очаквали — разнесе се мощният му глас и стресна по-дребния му приятел. — Май ще се наложи да бъдем малко по-настоятелни.

Европеецът с преметната през рамо пушка, който стоеше до него, беше корсиканец и имаше тъмна кожа, наследство от тъмнокожите нашественици от Северна Африка, които бяха завладявали неведнъж острова през изминалите столетия. Казваше се Пиер и също като ирландеца беше роден за тази работа — да набира местни работници за плантациите по крайбрежието. Беше мъж на около трийсет години, с не особено добра репутация по тези места. И двамата бяха виртуози в работата си, осигуряваха не само работници, но и миньори за Папуа и Нова Гвинея.

О’Лиъри напусна голямото си семейство в Ирландия в началото на века. Качи се на един търговски кораб за Австралия, но след скандал с друг член от екипажа го оставиха на брега на германска Нова Гвинея. Бяха го хванали да краде на борда. Пострадалият се нахвърли срещу него и О’Лиъри го осакати за цял живот. Само застъпничеството на капитана го спаси от линч. Капитанът взе предвид младостта му и вместо да го съди, го захвърли в едно германско село в Нова Гвинея. Тук се сприятели със симпатичен държавен чиновник, който го препоръча на един китаец на име Куонг Ю Сен, осигуряващ работници за плантациите. Тим О’Лиъри бързо доказа, че е брутален и полезен помощник. Местните не се оплакваха, не можеха да го захвърлят на някой бряг, нито можеха да го застрелят, така че нямаше от какво да се страхува.

Славата му на безскрупулен насилник се носеше из всички села в германска Нова Гвинея. Но след войната под натиска на мисионерите администрацията на губернатор сър Хюбърт Мъри престана да толерира насилието към местните. Обаче О’Лиъри умееше да намира изолирани места, където мисионерите още не бяха достигнали, и въпреки новите закони продължаваше да наема хора по стария начин.

Сега двамата мъже водеха малката си армия от въоръжени до зъби местни наемници към селото. През годините, прекарани на острова, О’Лиъри бе научил едно нещо — папуасите бяха преди всичко воини. Ако имаха възможност, предпочитаха да се бият до смърт, вместо да работят под инвентарен номер за белите на хиляди километри от домовете си. Двамата с Пиер бяха открили село, което почти нямаше контакти с европейци, но съгледвачите бяха засекли О’Лиъри и седемте папуаси с него и ги очакваха.

— Дръж под око онази групичка — прошепна към Пиер О’Лиъри. — Изглеждат ми малко нервни.

Французинът погледна към голямата група от почти голи воини, стиснали здраво дървените си лъкове и каменни брадви, и облиза устни. Той също беше нервен. Мисълта, че може да стане вечеря за местните диваци, го плашеше.

Един от техните хора говореше местния диалект. Той излезе напред и попита високо:

— Кой е вождът на селото?

От групата се отдели широкоплещест трийсетинагодишен мъж.

— Аз — отвърна спокойно той. — Защо сте дошли?

Местният преведе въпроса на О’Лиъри.

— Кажи му, че искаме да наемем двайсетина от най-здравите му мъже за работа при белите.

Не беше нужно да знаеш езика, за да разбереш, че предложението бе категорично отхвърлено. О’Лиъри го очакваше.

— Кажи му, че ще му дадем достоен откуп за всеки нает мъж — каза и направи знак на един от хората си да покаже даровете от стоманени брадви, морски раковини, торбички с тютюн и огледала.

Мъжът разви одеялото, където бяха увити дрънкулките. В първия момент селяните се отдръпнаха назад. Страхуваха се от зла магия, която можеше да се крие в тези интересни неща, но скоро любопитството надви страха им, те отново се приближиха и започнаха да ги разглеждат с огромен интерес.

— Давам всичко това на вожда им срещу двайсет здрави мъже — каза високо О’Лиъри и посочи към изложените стоки.

Преводачът обясни на вожда и воините зашушукаха помежду си. След дълго съвещание вождът каза нещо и преводачът поклати глава.

— Няма сделка.

— Какво пък — въздъхна О’Лиъри, — свидетели сте, че се опитах с добро. Кажи му, че ще им дадем време да обмислят предложението. Ще направим лагер зад селото и ще чакаме до утре.

Без да сваля очи от въоръжената групичка, Пиер събра одеялото с даровете и последва ирландеца към мястото на лагера, избрано на разумна дистанция от лъковете и брадвите на диваците. Веднага схвана плана на шефа си и оцени хитрината и съобразителността му. В момента бяха опасно близо до воините, които очевидно бяха готови да защитят селото от натрапниците.

Разположиха се удобно, запалиха огън и зачакаха. След известно време най-смелите авантюристи приближиха към лагера им и бяха посрещнати с приятелски усмивки и дребни подаръци. Те грабнаха, каквото можаха, и побягнаха обратно към селото. Слухът за щедростта на белите мъже бързо се разпространи и гостите бяха буквално обсадени от любопитни мъже, жени и деца.

— Дотук добре — измърмори О’Лиъри, докато подаваше на една млада срамежлива девойка лъскаво огледало. Тя грабна подаръка и хукна към селото, последвана от още млади девойки, нетърпеливи да разберат каква магия се крие в това твърдо, но прозрачно като вода нещо.

Той нареди да оградят лагера с въже, за да очертае периметър, където селяните не бива да навлизат. Хората му отблъскваха всеки, който се опитваше да премине бариерата.

С настъпването на нощта селяните се прибраха в колибите си и те оставиха стражи по границата, очертана с въжето. Нито една от страните не вярваше на другата и имаха основателна причина за това. Нощта мина спокойно и на сутринта селяните се върнаха. Завариха гостите да закусват, насядали в кръг. О’Лиъри си тананикаше стара ирландска балада и приветливо кимаше към струпалите се около бариерата папуаси. Вече бе забелязал тези, които го интересуваха. Сред тях беше и момичето, на което вчера бе подарил огледало. Формите й току-що напъпваха и роклята й от трева едва прикриваше това, което О’Лиъри желаеше не по-малко от парите за наетите работници.

— Мисля, че утре ще можем да поемем обратен курс — обърна се към Пиер, който се промъкна близо до шефа си, без да сваля поглед от напиращата към тях тълпа от канаки, защото това беше името на местното племе.

Канаките се бутаха във въжетата, като не забравяха да припяват молитви за защита от зли духове. Носеха сладки картофи и свинско месо като отплата за чудните подаръци. Преводачът повтори предложението и дори им обеща още повече, ако дадат двайсет от мъжете си за наемници. Но вождът отново отказа.

Той изглеждаше разтревожен, оглеждаше подозрително гостите, но воините му не издържаха на изкушението и един по един започнаха да протягат ръка за даровете им. Ирландецът забеляза угрижената му физиономия и му се усмихна ехидно. За миг двамата мъже кръстосаха погледи, но вождът не издържа и отмести своя.

През целия ден бандата на О’Лиъри следваше обичайния план. Към края на деня подаръците им привършиха, но селяните не спираха да идват и да молят за скъпоценните стоки. Тази практика бе добре отработена. О’Лиъри наблюдаваше непрекъснатата върволица от селяни, но едното му око беше в хората му, чиито ръце вече стискаха пушките, а лицата им издаваха напрежението от предстоящата битка.

— Сега! — изрева той и останалите засипаха воините на селото с дъжд от куршуми. Атаката беше толкова внезапна и опустошителна, че останалите живи се проснаха по очи на земята. О’Лиъри изпсува. Куршумът му пропусна вожда. Той бе реагирал мигновено и се бе прикрил зад воините си. Атакуващите с военна точност се метнаха пред останалите незасегнати от огъня младежи, за да ги предпазят. На кого му трябва ранен работник? Изумените селяни и не помислиха да се съпротивляват. Само един от бандитите се разсея за миг и забрави за вожда. Остави пушката си на земята до него, докато сложи вериги на един млад мъж. Пиер обаче беше нащрек, видя вождът да замахва с брадвата, и стреля. Воинът отскочи назад, но веднага се юрна отново и стовари брадвата си върху бандита. Вторият куршум го свали в тревата. Улучи го в ключицата и проби дупка в гърба му. Той се сви и зави от болка. О’Лиъри се приближи и погледна към мъртвия си служител. Наведе се мълчаливо, взе пушката му и с един удар размаза черепа на вожда на канака. И продължи да го налага.

Дойде на себе си и огледа наоколо. Поне десетина местни бяха мъртви или умираха. Другите, гонени от страха, бягаха към селото. Дори и незасегнатите от куршумите воини не издържаха и хукнаха след мирните жители. О’Лиъри знаеше, че там те щяха да се прегрупират и да тръгнат по следите им из обраслите с висока зелена трева склонове. Но щеше да мине време, защото вождът им бе мъртъв.

Той нямаше никакво намерение да им дава време. Заповяда на половината от хората си да тръгнат към селото, като стрелят по всичко, което мърда. Изплашените папуаси хукнаха презглава към близките гори, откъдето станаха безпомощни свидетели на грозна сцена. Бандитите запалиха къщите им и селото им пламна като факла. О’Лиъри знаеше, че този ход ще забави преследвачите им. Селяните щяха да се опитат първо да спасят покъщнината си от горящите си домове и едва след това щяха да помислят за отмъщение.

След като осигури безопасност на обратния път, той нареди да подкарат първо колоната с окованите младежи и момичето, което си бе избрал, и пое назад. Докато стигнат плантациите, младите мъже щяха да са загубили всякакво желание за съпротива и послушно щяха да подпишат договорите за работа, а момичето щеше да бъде приятна компания за през нощта. Жалко, че нямаше да живее толкова дълго, за да види ярките светлини на Порт Морсби, помисли си, докато гледаше как хората му изправят колоната, като блъскат с пушките окованите папуаси. Щеше да й пререже гърлото някъде из пътя и да я остави за храна на дивите прасета.

 

 

Джак Кели стоеше на палубата на парахода „Бърнс Филип“ и се взираше в града. Порт Морсби си беше същият, какъвто го бе оставил през деветстотин и петнайсета — малък, със стандартни сглобяеми къщи и ламаринени покриви, сгушен сред голи кафеникави планини и население около четиринайсет хиляди европейци. Параходът вече беше в залива и той виждаше прашните улици и дългия кей. Градът започваше от дългата пясъчна ивица на Ела Бийч, очертана с високи дървета. Дори и от такова разстояние кулата на „Бърнс Филип“, която маркираше стария, вече позабравен търговски център на австралийската територия на столицата, се набиваше в очи. Той огледа внимателно кея с надеждата да зърне приятеля си. Надяваше се, че е получил телеграмата, която му бе изпратил преди седмица от Сидни, и че го чака.

Но беше трудно да се види нещо, целият град тънеше в гъст пушек. Навсякъде горяха огньове — така местните измолваха дъжд от боговете през сухия сезон. Също като в някой от затънтените райони на Австралия.

— Не съм си го представял така — каза Джордж Спенсър. — Очаквах да видя зелени джунгли и кокосови палми.

Джак му се ухили и запали цигара, с което ознаменува завръщането си на тайнствения северен остров.

— Всички си мислят така. Но малко по-навътре ще видиш точно каквото си очаквал.

Джордж се облегна на перилата и се загледа към града.

— Не изглеждат толкова внушителни — посочи към планините. — Защо съм останал с впечатлението, че блокират пътя към вътрешността?

Джак дръпна от цигарата и се загледа в изпуснатата струйка дим, която се накъдри и се разсея.

— Окото лъже. Тръгни на север и ще видиш какви стръмнини ни чакат. Без да споменавам джунглата и дивите племена, които няма да се поколебаят да напълнят търбусите си с нас. Не прилича на никое друго място по света. Както и да е, скоро ще хвърлим котва и ще имаш възможност да опиташ вкуса на Папуа.

— Някоя опечена на шиш глава ли, приятелю? — засмя се Джордж.

— Студена бира и възможност да се натъкнеш на истински папуас.

След минути двамата вече стояха на кея и Джордж стискаше ръката на мъж, който се представи за стар приятел на Джак. Беше човек на средна възраст, с една глава по-нисък от спътника му, носеше чиста бяла риза, вратовръзка и шапка, характерна за тропиците. Този човек накара Джордж да ахне от изненада.

— Запознайте се: Куонг Ю Сен — господин Джордж Спенсър — представи ги Джак, който се забавляваше от изненадата на приятеля си.

— Радвам се да се запознаем, господин Сен — измърмори англичанинът и пусна малката ръка на китаеца. Тя се бе оказала твърда като камък. — Джак не намери време да ми разкаже за вас, докато бяхме на кораба.

— Той има добро чувство за хумор — усмихна се Сен. — Не ви е казал за мен само за да се наслади на изненаданата ви физиономия.

— Толкова ли ми личи, господин Сен?

— Аз съм от методистката църква, господин Спенсър, и християнското ми име е Сен. Ние, китайците слагаме на първо място фамилното си име, а накрая личното. За мен ще е чест, ако ме наричате просто Сен, както ме нарича моят приятел Джак.

— Не мога да не отбележа, че говорите английски като местен — похвали го Джордж. — Имам предвид като англичанин.

— Завърших образованието си в мисията на методистите в Китай.

— Е, сега, когато вече срещна своя пръв папуас, предлагам да потърсим студена бира. Момчетата на Сен ще се погрижат за багажа ни.

— С най-голямо удоволствие — каза китаецът. — Наел съм двуколка. Тя ще ни отведе до моя дом, а докато стигнем, ще има време да разбера какви си ги вършил, откакто те видях за последен път през петнайсета. Чух, че си спечелил няколко медала.

 

 

След едночасово пътешествие из улиците на града Джордж се изуми отново, този път от къщата на Сен. Беше голяма стабилна дървена постройка с ламаринен покрив, заобиколена отвсякъде с просторна веранда. Добре гледани дръвчета, храсти и тръстикова растителност скриваха от погледа на обитателите й унилата, жадна за вода тропическа растителност наоколо. Прозорците бяха без стъкла, но пък имаха красиви дървени капаци. На верандата ги посрещна сладък аромат на жасмин и едно местно момче, облечено с чиста риза, препасана отпред по китайски маниер.

— Хей, Дадемо — извика радостно Джак. — Ти ли си?

На лицето на младежа се появи широка усмивка.

— Когато заминах, беше още дете — плесна се по челото австралиецът.

— Аз съм, господин Джак — отвърна доволно младежът. — Господин Сен ми каза, че се връщате.

— Това е господин Джордж — посочи Джак високия англичанин, който го следваше по стълбите към верандата. — Един от онези проклети англичани, които се заселиха в Австралия.

Дадемо кимна срамежливо.

— След твоето заминаване тук нещата малко се промениха — обади се Сен. — Имам жена и балдъза, която живее с нас.

Джак не можа да скрие изненадата си.

— Ето я моята Май Ли — обърна се домакинът към красива млада китайка, която излезе на верандата и направи лек поклон.

Май Ли имаше гарвановочерна коса, прибрана на кок, и беше наистина прекрасна в дългата бяла европейска рокля. Изглеждаше крехка като порцеланова кукла и двамата мъже веднага оцениха красотата й.

— Май Ли, да ти представя моя приятел Джак Кели и господин Джордж Спенсър.

Двамата мъже измънкаха смутено поздравленията си и Сен със задоволство забеляза, че са впечатлени от жена му.

— А това е сестрата на съпругата ми, Айрис — добави той, когато на вратата се появи друга девойка.

И гостите отново се изненадаха. Джордж се молеше другите да не забележат вълнението му. Девойката беше около двайсетгодишна и притежаваше необикновена евро-азиатска красота. Беше малко по-висока от Сен. Очите й бяха загадъчни и дълбоки, с особен цвят, който не можеше да се нарече нито тъмен, нито светъл. Черната й коса бе подстригана по последна европейска мода. Тя не удостои гостите на зет си с поклон, бързо се обърна и влезе в къщата.

„Ледена кралица — помисли си Джордж. — Ледена кралица, заради която всеки мъж би убил.“

Сен забеляза смущението на гостите си.

— Ще ви разкажа по-късно — рече. — Но нека първо се заемем с бирата.

 

 

След богатата вечеря от чудесно приготвено месо и зеленчуци по китайска рецепта Джак се оттегли на верандата. Запали пура и се облегна на парапета.

Сен се присъедини към него и зарея поглед в тропическата нощ, изпълнена с познати и мили на сърцето му звуци.

— Твоят приятел си изгуби ума по сестрата на Май Ли. В момента тя го учи на маджонг.

— Наистина е прелестна — отвърна Джак. — И на мен ми е трудно да остана равнодушен. Каква е нейната история?

— Истинска загадка — въздъхна китаецът. — Знам само, че баща й е европеец, живял в Китай. Подозирам, че е мисионер. Но жена ми не казва нищо повече.

— Значи е подходяща компания за Джордж. Той също е загадъчна личност. Бихме се рамо до рамо толкова години, но аз не знам нищо за него. Само знам, че има неограничен запас от пари, нямам представа откъде.

— Досетих се, че не е възможно ти да си финансирал всичко това, което натовариха моите момчета — изкиска се Сен, — и че сигурно приятелят ти спонсорира, каквото там кроите.

— Кроим? — възкликна Джак. — Тази дума навежда на тайна и нечестна мисия, приятелю. Уверявам те, че не е така.

Сен се загледа в меките сенки на нощта.

— Спомням си един мъж, твой познат отпреди войната — подхвърли сякаш между другото. — Беше златотърсач, Артур Дарлинг. През 1913 задигна една китоловна лодка с целия екипаж от Оракайва и се промъкна в немската територия през устието на река Маркам да търси злато. Изглежда, всичко вървяло добре, докато кукукуките не забили в него пет стрели и трябвало да бяга презглава, за да спаси живота си. Беше истински късмет, че оцеля. Надявам се, че не планираш да минаваш през територията на кукукуките, Джак?

Джак изгледа китаеца.

— Случайно да си чувал някой друг да се опитва да стигне до Маркам?

Приятелят му въздъхна дълбоко.

— Чувал съм, че Шарки Парк се мотае натам. Из пътя за Морсби.

— Парк! — плю Джак. — Сигурно Дарлинг му е подшушнал нещо, преди да умре. Чух, че двамата са били близки след завръщането на Дарлинг.

— Откъде знаеш за случилото се с Дарлинг? — попита тихо Сен. — Много малко хора са посветени.

— Нали знаеш как става. Едно момче от Оракайва е роднина на едно от онези момчета, които са работили с Дарлинг. То ми разказа за златото. Защото веднъж направих услуга на семейството му.

Сен кимна. Знаеше много добре, че на такива места като Папуа и Нова Гвинея, с малко европейско население, е трудно да се опази тайна. Като човек, чийто скромен капитал беше внимателно инвестиран в различни предприятия на острова, той си имаше собствена разузнавателна мрежа. Началният му капитал бе от набиране на наемници за немските плантации преди войната. Но той осигуряваше местни работници и за австралийските собственици. Знаеше, че Уилям — Парк Акулата, или Шарки беше ветеран златотърсач, участник в златната треска в Аляска в началото на века, и имаше богат опит в откриването и разработването на златни мини из тропиците. Така че, ако са го видели из Морсби, в бившата немска част на острова, то значи, че е надушил нещо там. Сен си спомни, че навремето Джак му бе доверил, че се е присъединил към тайна експедиция, водена от опитни златотърсачи, които вече са пресичали границата в немската част, за да огледат геологичните предпоставки на местността. Но работата им бе осуетена от местната немска полиция. Хванали ги близо до Саламануа, веднага щом достигнали брега. Инцидентът бе довел до напрежение между германските власти в Нова Гвинея и австралийците в Папуа. И само личната намеса на уважавания губернатор сър Хюбърт Мъри бе избавила австралийските златотърсачи от затвора. Немският произход на Джак, за който Сен знаеше, също помогна. И, разбира се, неговият вроден чар и сърдечност бяха успокоили Хал — шефа на немската администрация.

Сега интуицията му подсказваше, че Джак смята да се върне и да довърши започнатото преди войната. Но за да отиде там, трябваше да премине през стръмните, почти вертикални планински склонове. Освен това съществуваше риск от малария и възможността да се натъкнат на свирепите местни племена, които се появяваха изневиделица от мъглата на джунглата и засипваха със стрели натрапниците, като ги довършваха с каменни пръти. Това беше територията на страшните кукукуку.

Сен обичаше Джак Кели. Той никога не се бе държал грубо с него заради ориенталския му произход. Може би защото самият Джак се бореше цял живот срещу предразсъдъците, свързани с наполовина немския му произход. Но той се чувстваше австралиец, и то австралиец от Южна Австралия.

Двамата мъже се сприятелиха, когато Джак го потърси, за да наеме екип за малка експедиция за търсене на злато в района на Керема. Сен бе силно впечатлен от самоуверения младеж, който прояви интерес към играта на маджонг и докато сваляха една по една плочките от слонова кост и бамбук, двамата мъже се сближиха дотолкова, че австралиецът използва връзките си със сър Хюбърт Мъри, за да издейства концесия за Сен. Той никога нямаше да забрави това. Но по-важното беше, че това приятелство надхвърляше расовите предразсъдъци.

Китаецът въздъхна.

— Може би трябва да обмислиш още веднъж това, което подозирам, че планираш.

— Не планирам нищо друго, освен да потърся малко злато — отвърна Джак, загледан в нощните сенки. — Никой закон не го забранява. Както и да е, хайде да видим как се справя Джордж с маджонга. Може би с теб ще си намерим нов кандидат, готов да похарчи малко пари в тази игра.

 

 

Джордж се вълнуваше повече от изящните ръце на своята учителка, отколкото от правилата на играта. След вечерята тя се появи в традиционна прилепнала по тялото й китайска рокля. Коприната беше кремава с изрисувани славеи и върбови клонки в ярки цветове. Дрехата очертаваше ясно бедрата, талията и гърдите й и обикновено резервираният англичанин откри, че гледа нахално жената, коленичила на изплетения от кокосови влакна килим. Тя обясняваше търпеливо правилата на играта и всеки път, когато вдигнеше поглед към него, за да се убеди, че той разбира какво му говори, лицето му пламваше като на ученик. Но ако зле прикритият и малко безочлив интерес към нея я бе раздразнил, то тя с нищо не го показа. Не обърна внимание на погледа му и се съсредоточи върху играта.

— Госпожице Айрис, държа да ви уверя, че сте най-красивата жена, която някога съм виждал — импулсивно изрече той, като се опитваше да не мисли за болките в коленете си, докато седеше пред ниската масичка от тиково дърво. — И се извинявам, ако моят настойчив поглед ви се е сторил невъзпитан.

Айрис наведе свенливо поглед.

— Аз не съм нещо изключително, господин Спенсър. Предполагам, че дълго време сте живели далеч от красиви дами и преценката ви е преценка на мъж, който в момента би намерил всяка жена за красива.

— Нищо подобно — възмути се Джордж. — Напуснах Австралия съвсем наскоро, а там има много красиви жени, уверявам ви, но вие… вие сте изключителна. Най-нежното цвете в градината.

Тя се престраши да го погледне и изрече със закачлива усмивка:

— Приемам с удоволствие комплимента ви, господин Спенсър, но мисля, че в момента се намирате в градина с много малко жени.

— Джордж, моля ви, наричайте ме Джордж, госпожице! За мен ще е чест.

Двамата играчи бяха толкова увлечени в разговора, че не забелязаха Сен и Джак, които бяха влезли, чуха част от разговора и се спогледаха загрижено. Джордж бе увлечен по момичето, виждаше се ясно. Дали нямаше да забрави, че е тук, за да търси неговите измислени орангоки, разтревожи се Джак. Това означаваше, че може да загуби финансовия източник, който щеше да му позволи да намери злато.

За Сен безочливото ухажване на балдъзата му от страна на англичанина беше въпрос на чест. Макар и да не беше с чиста кръв, тя все пак беше китайка. За него беше недопустимо член на семейството му да има романтична връзка с европеец. Европейците не бяха цивилизовани хора. Бяха второкачествена раса. Тази мисъл го накара да изпита вина към Джак. Той беше стопроцентов европеец, но въпреки това му беше приятел. А и той самият си беше християнин. Защо тогава го спохождаха такива мисли? Не можа да си отговори, но внезапно осъзна, че приятелството между расите не му беше по вкуса. То носеше нещастие за хората. Отлъчването на балдъзата му от китайското й семейство не беше ли нагледен пример за това? Без съмнение увлечението на англичанина по Айрис нямаше да доведе до нищо добро.