Питър Уот
Папуа (14)

12

Дадемо разтърси рамото на Джак. Нещо в главата на австралиеца изщрака и той с мъка отвори очи. Едва успя да фокусира погледа си. Не беше много сигурен, но все пак реши, че е сутрин и че този над него е Дадемо. Чу съпругата на Сен да гълчи прислугата в кухнята, но китайските думи приличаха по-скоро на песен, отколкото на гълчава. Джак се усмихна въпреки адската болка в главата. Местното слугинче не разбираше и дума от брътвежа на господарката си.

— Взех стрела — продължи да го разтърсва момчето. Притежанието на предмет с такава магическа сила го плашеше и изнервяше. — Стрела отвън, господин Джак.

Джак успя да седне.

— Дай ми няколко минути и ще се срещнем в началото на гората — почти изплака и се хвана с две ръце за главата.

Имаше неприятно усещане, че снощи се е случило нещо, но колкото и да се напрягаше, не си спомни нищо.

— Помислих си, че ще имаш нужда от чаша горещ чай — чу той смътно познат глас и след миг Паул се появи пред него с чаша чай.

— Благодаря — отвърна Джак и пое чашата с димящата течност. — Дано да ми проясни главата.

— Имам новини за теб — започна Паул с широка усмивка, за да скрие лъжата, която се готвеше да изрече. — Твоят приятел господин Сен ми даде работа в групата за наемане на работници.

— Това е добре — отвърна не толкова ентусиазирано Джак и отпи от чая. — Значи ще останеш в Папуа по-дълго време.

— Надявам се с парите да наема квартира за жена си, сина и Ерика.

При произнасяне на името на Ерика Джак изля почти цялото съдържание на чашата върху себе си. Снощи двамата с Паул надълго и нашироко разказваха за преживяванията си по време на войната, но никой от тях не спомена за семейството си.

— Ама и сестра ти ли е с вас? — попита Джак, опитвайки се да остане равнодушен. — Аз пък мислех, че е останала в Германия. Тук животът не предлага кой знае какви развлечения.

— С мен е — въздъхна Паул. — Ще остане тук, докато навърши пълнолетие. Не е добре за нея да остава сама в тези размирни времена. В Германия попадна на лоша компания. Сега е в Таунсвил с жена ми. Наех за тях малка къща, докато изкарам нещо, за да ги доведа тук.

Образът на красивата девойка, чиято снимка носеше със себе си още от Хинденбургската линия, изплува бавно от алкохолната мъгла в мозъка му. Разбра, че тя е съвсем близо до Морсби, и сърцето му заби лудо. Таунсвил беше една от спирките по пътя на кораба „Бърнс Филип“ към Сидни.

— Знаеш ли, ако искаш, мога да се отбия до Таунсвил и да поздравя близките ти — изведнъж се сети той. — Да им кажа, че си добре, че си намерил работа…

— Чудесна идея! — плесна се по бедрата Паул. — Карин знае за теб и съм убеден, че ще й е приятно да се запознаете. Новините сигурно ще ги ободрят, а и ти самият ще им подействаш добре. За тях е важно да видят, че има австралийци, които са готови да подадат ръка на бившите си врагове.

— Добре. Сега да видим дали съм в състояние да стана.

Джак остави празната чаша и се надигна.

— Днес имам много работа.

— Благодаря ти, приятелю — каза Паул и импулсивно му стисна ръката.

— За какво? — погледна го объркано той, докато се опитваше да се задържи на крака.

— Че ми стана кобер.

Джак се засмя и отбеляза:

— Бързо учиш. Преди да си се усетил, ще станеш истински австралиец. Динкъм аси.

— Какво е динкъм аси?

— Същото — истински австралиец. Ще ти изнамеря австралийски речник — ухили се Джак. — Ние говорим английския по малко по-различен начин.

Паул разбра какво имаше предвид новият му приятел. Австралийците имаха специфичен диалект, както хората от различните райони в собствената му страна.

 

 

Джак пропусна закуската. Стомахът му се бунтуваше само при мисълта за храна. Тръгна към горичката и скоро зърна Дадемо, който обикаляше нервно из шубраците.

— Дай да я видя — бяха първите му думи, щом се видяха.

Момчето измъкна стрелата от една дупка в скалата и му я подаде. Върхът й беше кървав.

— Прилича на стрелите на племето каку. Не съм срещал такива наоколо.

— Така е, господин Джак — съгласи се Дадемо. — Тя е на диви хора в планината.

— Да са се мяркали наоколо по времето, когато стана оная работа?

— Не виждал диви хора — поклати глава момчето. — Щях да знам, ако било така.

— Значи всичко е станало, както си го мислех — измърмори Джак. — Благодаря ти, момче. Свърши едно добро дело.

Дадемо засия от радост. Стрелата наистина беше вълшебна, щом господин Джак го гледаше с такова уважение.

Джак реши да свърши още нещо, преди да отпътува. Потърси Сен и го намери в разгара на подготовката за експедицията, която щеше да води германецът. Той видя стрелата в ръцете на приятеля си.

— Не мисля, че Айрис е била убита от местни бандити — започна направо Джак. — Дори си мисля, че е жива.

— Аз също го подозирах — въздъхна тежко китаецът. — Иначе щяхме да намерим тялото й.

— Това е стрелата, открита в трупа на коня, и както виждаш, не прилича на тези, които използват наоколо. Да не говорим, че една стрела не би могла да убие кон. Бас ловя, че ако огледаме животното, ще открием куршум с ето такъв калибър.

Джак извади от джоба си празната гилза и Сен веднага позна оръжието, което би могло да я изстреля.

— О’Лиъри — едва не се задави и австралиецът кимна. — Но нямаме доказателства — поклати глава Сен. — Заяви на всички, че заминава из делтата на Флай Ривър да набира работници.

— Това не означава, че не го е направил, преди да замине.

Китаецът замълча и се загледа в провизиите, складирани направо на пода в магазина. Джак вече загуби надежда, че ще проговори, когато го чу да казва:

— Предпочитам да е мъртва, отколкото в ръцете на тези мръсници.

Австралиецът знаеше какво има предвид. О’Лиъри и партньорът му бяха много жестоки.

— Ще научим истината, Сен — зарече се той. — Те все някога ще се върнат. Аз също ще бъда тук и помни ми думата, ще изтръгна признание от него.

Сен вдигна очи и в погледа му имаше колебание.

— Може би — промърмори накрая и смени темата. — Да изпием по чаша чай. Мисля, че трябва да обсъдим още нещо, преди да тръгнеш.

Джак се подсмихна. Изключително прозорлив мъж беше този китаец.

— Да, наистина, има още нещо — отвърна той поуспокоен.

Сен си отдъхна. Не му се искаше Джак да се вторачва в О’Лиъри. Не случайно миналата вечер накара Паул да се закълне, че няма да споделя с Джак естеството на работата си. Причините да държи приятеля си настрани бяха много. Натрапчивата мисъл за О’Лиъри беше една от тях.

Двамата седнаха на верандата и поеха чашите си в ръце. Джак пиеше черен чай, но Сен си оставаше верен на зеления. Въпреки че мътната зеленикава течност имаше неприятен вид, той го предпочиташе пред индийския.

— Мислиш ли, че жилата, която откри, си заслужава разработването на мина? — попита той.

— Да. Сигурен съм, че открих майката — отвърна Джак. — Но за да успея, ми трябват много пари.

Сен отпи от чая и се загледа в красивите градински цветя.

— Познавам един човек в Сидни, който би могъл да ти помогне. Но само ако не откриеш друг начин.

— Това звучи обнадеждаващо.

— Запомни, само ако няма друг начин — подчерта Сен. — Мъжът, за когото ти говоря, е безскрупулен. Хората говорят, че има желязна хватка и успява да заграби всичко за себе си.

— И той ли е китаец?

Сен се засмя, но очите му останаха сериозни.

— Не, австралиец като теб — отвърна и Джак се почувства неудобно заради обидния въпрос.

— Извинявай — смънка засрамено.

Сен не се обиди. Прие го като лека закачка между приятели. Трябваше да предупреди Джак.

 

 

Преди да замине, Джак се отби да си вземе довиждане с Паул. Той му даде адреса на семейството си в Таунсвил и му връчи писмо за Карин. Двамата си стиснаха ръцете и Джак едва сега осъзна колко много дължи на дребничкия китаец, който бе приютил и него, и Джордж, а сега помагаше и на Паул. Германецът беше добър човек, но той не можеше да забрави Джордж. Не можеше да си прости, че го заведе на онова диво място и стана причина за смъртта му. Ето защо се чувстваше длъжен да открие Айрис и да й предаде писмата му.

След няколко часа вече беше на пристанището с все същата войнишка торба на рамо. Сидни не беше за него жадувания град. Да се върне там означаваше да се изправи отново пред сина си, когото на практика бе изоставил. Досега се утешаваше с мисълта, че сестра му се грижи много добре за него. Но в последното си писмо Хари му съобщи, че тя вече си е отишла. Тя бе най-близкият му човек. За Джак това беше поредният удар на съдбата. Но за сина му беше непоносимо. Той губеше за втори път майка.

Въжената стълба изтрака по дъсчения кей. Джак се смеси с пасажерите, които напираха да се качат по-бързо на борда, докато бъбреха весело с изпращачите си. Той им завидя. Въздъхна тежко и се качи на кораба. Както винаги за него домът беше мястото, което напускаше.