Питър Уот
Папуа (8)

6

Първата нощ на Джак в Папуа мина неспокойно. В съня си отново се пренесе в населения с писък на куршуми, трясък на бомби и задушаваща миризма на барут свят. Беше в разгара на битката, когато усети, че някой го бута по рамото и един призрачен глас го успокоява:

— Всичко е наред, приятелю, ти си в безопасност. Всичко свърши.

Писъците и бомбите заглъхнаха. Той отвори очи и видя навелия се над него сержант.

— Извинявай, Джордж. Дано не съм събудил и домакините.

Джордж се изправи и се протегна.

— И аз не мога да заспя — изпъшка. — Виж, ако имаше нещо за пиене, да ударим по едно…

— И аз няма да откажа.

Джак стана и навлече къси панталони. Двамата излязоха на терасата, твърдо решени да не обръщат внимание на комарите. Седнаха един до друг и Джордж измъкна като магьосник бутилка черен ром. Отпи солидна глътка и подаде бутилката на приятеля си.

— Най-страшни са нощите — обърса Джак устата си с опакото на ръкава. — Всичко се връща отново и отново.

— Знам — поклати глава Спенсър. — Ще свърши ли някога? Или цял живот ще плашим младите с кошмарите си?

— Добре, че поне нямаме жени. Иначе щяхме да подлудим и тях.

— Никога не съм мислил за семейство — каза Джордж. — Поне до този момент.

Джак го погледна.

— Тя е китайка, англичанино. Много добре знаеш, че нямате бъдеще.

— Айрис е само наполовина китайка — замечтано отвърна приятелят му, после го погледна учудено. — И откъде реши, че мисля точно за нея?

— Очевидно е. Припкаш като ученик около нея — подсмихна се Джак. — Не откривам в теб нищо от онзи твърд мъжага, когото познавах от фронта.

— Когато срещнеш такова божествено създание, не може да не се замислиш за семейство. През целия си живот не съм срещал такова ефирно създание.

— Не че си ми казвал нещо за този твой живот — подчерта Кели. — За теб знам единствено, че си англичанин и говориш като образован човек. Че си бил офицер в британската армия и си един от най-свестните мъже, които съм имал честта да познавам.

Джордж тайничко се зарадва на комплимента. Загледа се в нощта, сякаш гледаше в миналото си.

— Един ден ще ти разкажа кой съм бил — каза тихо.

Но Джак не се обезсърчи:

— Ясно е, че си имал много пари. И все още имаш, като гледам какво накупи за експедицията.

— И то много пари — усмихна се леко приятелят му. — Но парите не могат да ти купят щастие. Повярвай ми, знам го със сигурност. Колкото и странно да ти звучи, бях щастлив по свой начин там, в окопите, рамо до рамо с момчетата… Другото, което ме радва, е познанството ми с теб.

Джак се закашля. През цялото време докато крачеха из пътищата на Европа, никой от тях дори не бе разкрил приятелските си чувства към другия. Тази тема не беше за мъже и двамата инстинктивно усетиха, че трябва веднага да прекъснат разговора и да се помъчат да поспят. Но за Джак бе повече от ясно, че черупката, с която бяха бронирали сърцата си, се пропука заради присъствието на една жена. На Айрис.

Тази нощ той се загледа в избелялата вече снимка на другата жена, която бе влязла в неговото сърце. Знаеше, че сигурно никога няма да я срещне, и въпреки това имаше странното чувство, че е някъде наблизо. И това го успокои.

Когато сънят най-сетне дойде, в него видя едно малко момче, което беше едновременно самият той и неговият син Лукас.

 

 

На другия ден решиха да наминат към хотела на Порт Морсби. Сен им отстъпи двуколката и двамата приятели, облечени в бели костюми и широкополи шапки, тръгнаха да пийнат по нещо и „да видят свят“. Беше чудесна възможност Джак да срещне приятели от славните дни и да научи последните новини за златните мини.

Пътят им минаваше покрай малки, запуснати селца. Жените носеха извехтели европейски дрехи, а мъжете бяха с традиционни полички до коленете. Всички им махаха приветливо и Джордж се почувства като у дома си.

Най-сетне се отбиха в тясна и мръсна уличка и спряха пред дървена постройка, покрита с нагъната ламарина. Наближаваше обяд и слънцето беше нетърпимо. Надписът над вратата твърдеше, че това е хотел, макар обстановката вътре да не го доказваше с нищо. В средата на помещението имаше билярдна маса, над която бе сложен надпис: „Моля, не заспивайте на билярдната маса, без да сте свалили шпорите!“ Джордж забеляза огромно петно на пода, което изглеждаше като от кръв, и се стресна. Джак срещна тревожния му поглед и обясни:

— Веднъж седмично тук колят овца, закачват я на онази кука и я оставят да кърви.

— Аз пък реших, че са се поразгорещили от билярда — изсумтя англичанинът.

— И това се случва понякога — ухили се приятелят му. — Да го знаеш от мен, не залагай пари тук.

Влязоха в голямото, снабдено с климатик помещение и впечатлението, което Джордж вече имаше за австралийските барове, се потвърди напълно. Няколко мъже се подпираха на бара и те тръгнаха натам. Единият се обърна и ги измери с поглед. Косата и брадата му бяха започнали да сивеят, а загарът на лицето му издаваше дълги години живот на открито. Можеше да бъде както на трийсет, така и на шейсет години. Той се втренчи в Джак и се усмихна.

— Малкият Джак се завърна от войната — изрева той и протегна огромната си мръсна ръка. — А пък аз си мислех, че швабите са свършили това, което чернилките на север не успяха да сторят. Явно ирландският ти късмет все още работи.

— Хари, стара кримка такава! — зарадва се Джак и разтърси енергично ръката му. — Аз пък бях сигурен, че някой ревнив съпруг ти е видял сметката.

Всички се обърнаха към тях. Някои станаха, за да стиснат ръката на Джак. Джордж видя, че очите на приятеля му светят от удоволствие. Сигурно бяха стари приятели, може би заедно са обикаляли из джунглата да търсят злато. Един поглед към облеклото им му бе достатъчен, за да разбере, че си има работа с работници, за разлика от малкото запознанства, които бе осъществил на кораба до Порт Морсби. Онези имаха чисти костюми и добре поддържани ръце.

— Хей, слушайте — извика Джак и всички притихнаха. — Запознайте се с този англичанин, мой добър приятел. Казва се господин Джордж Спенсър. И макар че е скапан британец, беше един от най-добрите сержанти в нашата армия.

— Добре дошъл, братле — се чу от всички страни и няколко чаши с бренди като по чудо се оказаха пред тях.

През следващите няколко часа Джордж едва успя да вметне по някоя дума в наситения с неразгадаеми за него термини емоционален разговор, но затова пък се почерпи добре и хареса момчетата. По някое време стана дума и за войната, тъй като двама от местните също бяха служили в армията. Но колкото и да беше пиян, успя да забележи, че Джак не пропуска възможността да насочи разговора към нещата, които го интересуват. Това не беше само разговор между стари приятели, но и разузнавателна мисия.

Когато след няколко часа решиха да се прибират, Джак вече имаше списък с местата, където би могло да се намери злато, и чиновниците, които дават разрешително за преминаването през тези земи.

На връщане поводите хвана Джордж. Докато минаваха из тесните улички на изпълнения с паянтови дървени къщи град, той откри, че е почти толкова пиян, колкото и бившия му командир. След изпитите чашки Джак дремеше до него и бълнуваше нещо, което привлече вниманието му. Изглежда, беше ядосан и обезпокоен от нещо. Произнасяше едно име, май О’Лиъри. Който и да беше този О’Лиъри, със сигурност не му беше приятел.

 

 

На сутринта Джак се събуди с ужасно главоболие. Едва успя да повдигне мрежата против комари и да излезе в градината, както си беше по къси панталони. Джордж и Айрис бяха там, любуваха се на разноцветния килим от уханни екзотични цветя. Приличаха на влюбени птичета, които си говорят с езика на жестовете. Докато ги гледаше, осъзна, че Айрис е съвсем млада, можеше да се каже, че е още дете. Джордж беше поне с петнайсет години по-възрастен от нея, но се държеше като влюбен ученик. Реши да не нарушава идилията им и тръгна към къщата, но приятелят му извика след него:

— Джак! Слава богу, ти си жив! Онази бутилка се оказа по-тежка от която и да е атака на фрицовете.

— Както виждаш съм цял и невредим. И съм готов да се върна в Порт Морсби.

— В кръчмата ли?

— Не, ще посетим един стар приятел, който мисля, че ще задоволи чувството ти за аристократизъм.

Ръката на Джордж уж случайно докосна пръстите на Айрис и тя се усмихна. Джак видя щастливия до глупост поглед на англичанина. Никога преди не го бе виждал така спокоен и вдъхновен. Тримата влязоха в къщата, където съпругата на Сен ги посрещна с плато от пресни плодове. Свежият плодов сок отми остатъка от алкохола от главата му.

 

 

Както предвиждаше Джак, Джордж наистина бе силно впечатлен. Двамата влязоха в Държавния департамент и бяха поканени в кабинета на сър Хюбърт Мъри от служител с изряден костюм и колосана якичка.

Посрещна ги недодялан великан на около петдесет години с все още красиви черти и весели очи:

— Младият Джак Кели! Чух, че на фронта си се покрил с бойна слава от главата до петите.

— Сър Хюбърт — поздрави Джак, леко смутен от присъствието на мъжа, който беше легенда по тукашните места.

Сър Хюбърт насочи погледа си към Джордж.

— Не съм имал удоволствието да се запозная с вас — протегна ръка и се усмихна приятелски.

— Джордж Спенсър, сър — по войнишки отвърна англичанинът. — Уверявам ви, че удоволствието и честта са изцяло мои.

— Спенсър ли казвате? — изгледа го озадачено Хюбърт. — Познавам един Спенсър от времето, когато бях в Оксфорд. И той много приличаше на вас. Лорд Спенсър?

Джак забеляза изненадата в очите на приятеля си. Обикновено спокоен, той сякаш за момент излезе от релсите.

— Вероятно е далечен роднина — отвърна.

— Добре, стига празни приказки — заключи Хюбърт, сключи ръце зад гърба си и застана пред двамата посетители. — Длъжен съм да ви уведомя още преди да сте попитали — защото съм сигурен, че не те дошли без причина — отговорът ми е не. Няма да ви дам разрешение да търсите злато из неконтролираните райони. Военните служби в бившите германски територии все още не са разрешили този въпрос.

— Сър Хюбърт — вдигна ръце в знак на протест Джак, — не става въпрос за злато, а за едно племе. Наричат се орангоки.

Сър Хюбърт примига няколко пъти.

— Боже мили! — възкликна след миг. — Наистина ли вярваш в онези глупости, написани от побъркания жабар?

— Аз вярвам, сър Хюбърт — тихо каза Джордж. — Вярвам, че на този остров има неизследвани кътчета, където живеят много хора. Мисля, че кои са те и какво представляват, е един от големите въпроси на нашето съвремие. Сър, ние знаем много повече за Африка, отколкото за вътрешността на този остров.

Сър Хюбърт се обърна към Джордж и внимателно се взря в него. Колко много приличаше на младия ирландец, дето спечели британската купа по бокс за Оксфорд в тежка категория! Сравни аристократичните черти на онзи с младия мъж пред себе си, който дрънкаше за някакви орангоки.

— Какво ви кара да мислите, че там живеят хора?

— Сър, знаем, че хората са струпани по крайбрежието и по земите близо до него. Мисля, че е в природата на човека да мигрира към незаселени области. Прави го от хиляди години. Вярвам, че наследниците на хората от крайбрежието са навлезли навътре в търсене на нови територии. За мен е просто и ясно.

— Аз също съм си го мислил — отвърна бавно Хюбърт. — Говори се, че лютераните от немската мисия знаят за такива племена, но си мълчат. — После се обърна към Джак и го изгледа подозрително: — И ти наистина не търсиш злато?

— Само орангоки — отвърна той. — Джордж ме помоли като специалист по Папуа да му помогна в търсенето.

— Проклет да съм, ако вярвам и дума от това, което ми казахте и двамата — избухна в смях едрият мъж. — Но ще видя какво мога да направя. При едно условие — никакво търсене на злато. Имам и още няколко изисквания.

Ентусиазмът на Джак се изпари:

— Условия? Какви условия, сър?

— Ще вземете няколко полицайчета с вас. Засега това, но докато подпиша, мога да измисля и още нещо.

— Разумно решение — въздъхна Джак и подаде ръка, за да потвърди сделката. — Нямам думи да ви благодаря за това, което правите за човешкия прогрес, господине.

— Джак Кели, ти си истински разбойник, но служи вярно на краля и Австралия и това ми дава основание да забравя неприятностите, които ми създаде навремето с германските власти. Желая успех и на двама ви и се надявам пътищата ви да не се кръстосат отново с тези на О’Лиъри.

Джордж веднага си спомни името. Кой беше този О’Лиъри и защо трябваше да го избягват?

След обичайните любезности те се извиниха и оставиха големия политик да си гледа работата. По напечения от слънцето обратен път към двуколката Джордж не се сдържа:

— Кой е този О’Лиъри?

— А кой е лорд Спенсър? — попита Джак.

Нито един от въпросите не получи отговор и те продължиха пътя си до дома на Сен в мълчание. Джордж не беше толкова наивен, та да повярва, че бойният му другар тръгва с него само за да му помогне да осъществи детската си мечта — да направи последното велико откритие на двайсети век — откриването на орангоките. Очевидно Джак щеше да търси злато. Но какво от това, нали си имаше партньор, способен и смел мъж? Джак бе единственият човек, когото обичаше и на когото вярваше. Тяхното приятелство беше изпитано от самия дявол. И сега бе готов да му се довери напълно в това райско кътче, където откри най-нежното създание на света — Айрис. Той беше безнадеждно влюбен в нея и единственото лекарство срещу сърдечните му терзания бе да я помоли да му стане съпруга, въпреки че я познаваше само от няколко дни. Но какво от това? На фронта ти трябваха само няколко минути, за да разбереш човека пред себе си, и той знаеше, че я е преценил правилно.

 

 

— Ще тръгнем с лодка от Морсби и по тази река тук — проследи Джак една синя ивица на картата, — ще стигнем ето тук, между Мороб и Лий.

Джордж проследи пръста на Джак от опашката на Папуа до северния бряг на бившата германска територия Мороб в залива Хуон. Районът бе оцветен в червеникавокафяво, което предупреждаваше, че районът е под контрола на държавата, но вътрешността зад очертаното било на дългата планина с гръмкото име Бисмарк Рейндж беше в сиво, което означаваше, че районът е неизследван. Джордж беше сигурен, че там някъде ще открие орангоките.

— Изокиши още ли превозва пътници? — попита Джак.

Сен се въртеше около коленичилите пред разтворената върху плетения килим карта мъже и надничаше между раменете им. Той кимна, без да вдига поглед към приятеля си, който веднага се съсредоточи в картата.

— Няма да е лесно да изкачим планината откъм брега — измърмори той. — Трябват ни носачи. Нямаме друг избор, освен да вземем няколко затворници от „Коки“.

Джордж се намръщи. Джак забеляза физиономията му и побърза да каже:

— Бъди спокоен. По тези места това е общоприета практика. Затворниците хем намаляват присъдите си, хем изкарват някакви пари.

— Защо не заобиколим през равнината Маркам? — попита Джордж.

Сега се намръщи Джак:

— Защото всички минават оттам. Ако искаш да намериш своите диваци, ще трябва да навлезеш в по-трудно достъпните области.

— Ще ми се да проверим тук — Джордж посочи оцветената в сиво местност. Тя се намираше в центъра на острова между две планински вериги, наречени Виктор Емануил и Мюлер Рейндж. — А дотам ще стигнем по-бързо, ако минем през Маркам.

Джак като че ли се ядоса:

— Защо да не огледаме първо тук? Оттук е по-близо. Пътят, който предлагаш, предполага дълъг път по вода. Това ще намали запасите ни.

Англичанинът трябваше да се съгласи. Джак имаше опит със запасите, нали отговаряше за тях през войната?

— Добре — въздъхна леко. — Дано пък да открием нещо там.

Джак се ухили и го потупа доволно по гърба.

— Спокойно, приятел. Няма да те разочаровам.

Джордж беше наясно, че той настоява да минат оттам не заради орангоките, но доколкото това съвпадаше с неговото намерение да навлезе в неизследваните територии, той нямаше нищо против. Може би така им бе писано — Джак да намери своето злато, а той своите диваци. Тогава и двамата щяха да имат това, което търсеха. За него златото не беше от значение. То можеше единствено да направи човека богат — нещо, което отдавна не го вълнуваше.

— Е, ако приемаме, че сме уточнили маршрута, ще се оттегля със Сен, за да обсъдим детайлите, ако нямаш нищо против — потри ръце Джак. — През това време можеш да се усъвършенстваш в маджонг с Айрис.

Джордж стана и раздвижи схванатите си крака. Не се обиди, че го изключват от разговора. И без това нямаше търпение да види Айрис. Особено сега, когато до заминаването им оставаха само няколко дни.

Намери я в градината сред огромните тропически дървета. С деликатните папратови листа, прилични на рибена кост, и разноцветните лилии мястото излъчваше красота и покой. Място, където да седнеш и да разговаряш спокойно. Да признаеш любовта си.

 

 

Подготовката им отне три седмици. Джордж остави всичко в ръцете на Джак и прекара времето в компанията на Айрис. Тя се оказа не само красива, но и интелигентна, и той трябваше да си признае с известна вина, че експедицията премина на второ място в живота му. От време на време се опитваше да се присъедини към ентусиазма на Джак, но всъщност единственото, което изпитваше, бе болката от предстоящата раздяла с любимата. Дойде в Папуа да търси изгубени племена, а вместо това намери любовта.

Айрис отвърна на чувствата му по един деликатен начин, който го накара да бъде по-въздържан. Въпреки че копнееше да я вкара в леглото си, разбра, че това не е начинът да покаже любовта си към мистериозната красавица. Но ясно забелязваше същия копнеж в очите й, усещаше го при допира на пръстите й.

И ето че дойде денят, когато Джак му съобщи, че са готови да наемат една от японските лодки на Исокиши и да се отправят за залива Хуон.

— Предлагам да посетим кръчмата и да полеем събитието? — каза Джак. — Да посетим Хари и да си вземем довиждане с момчетата?

Сен поклати глава:

— Не е добра идея да идвам с вас, Джак. Знаеш как са настроени към китайците.

— Ще бъдеш с мен, Сен. Никой няма да посмее да те закачи.

— Не, не е добра идея — повтори китаецът. — Вървете без мен.

Джак се обърна към Джордж, който бе застанал малко встрани от тях.

— Е, стара лисицо, какво ще кажеш да ударим по едно?

Той се усмихна насила, но се съгласи. Не му се ходеше никъде, но смяташе за свой дълг да защитава приятеля си, както го бе правил на фронта. Знаеше много добре на какво е способна тази луда глава, когато обърне няколко чашки. Ако искаха наистина да заминат на сутринта, трябваше да се погрижи Джак да се прибере цял и невредим.

Австралиецът нахлупи голямата си опърпана шапка и тръгна към вратата, когато усети ръката на Сен върху своята.

— Внимавай, Джак — погледна го загрижено той. — Носят се слухове, че О’Лиъри се е върнал в Морсби.

Джордж забеляза лекото свиване на мускулите по лицето му, след което на устните му грейна широка усмивка.

— Това беше преди цяла вечност, друже. Не се безпокой.

Отвори вратата и бързо излезе навън.

Джордж го настигна пред двуколката.

— Време е да ми разкажеш за този О’Лиъри, Джак — каза тихо. — Виждам, че това име ти е неприятно и искам да знам защо.

— Просто един човек, когото разстроих преди няколко години.

— Колко точно го разстрои?

— Стрелях по него веднъж — отвърна тихо той, — но не бях достатъчно точен. Щеше ми се да бях свършил работата докрай тогава, защото имам усещането, че тази вечер ще ми развали настроението.

— Стрелял си по него и мислиш, че тази вечер ще се завърти наоколо?

— В Папуа е трудно да опазиш тайна — каза Джак и се усмихна на момчето, което държеше юздата на коня. — Здравей, Дадемо. Я кажи, какво мислиш за О’Лиъри?

— Лош кучи син, господин Джак — отвърна с мрачна усмивка Дадемо. — Но вие ще убиете кучи син, господин Джак.

— Видя ли, Джордж — рече австралиецът, докато се качваше в двуколката. — Казах ти, че този О’Лиъри е гадно копеле.

Джордж зае мястото до Джак, който вече дърпаше поводите.

— Можеш поне да ми го опишеш, за да се оглеждам, в случай че се появи.

— Огромен грозник с белези и на двете бузи. Белегът на лявата буза е малко по-голям от този на дясната. Куршумът премина през двете и отнесе ченето му. Други въпроси?

— Само да ми обясниш защо, за бога, стреля по него.

— Изнасилваше местно момиче, което беше само на осем години, ако не и по-малко. Реших, че ще е най-добрият начин да отвлека вниманието му от това, което се канеше да направи. Други въпроси?

Джордж поклати глава и се загледа в прашния път пред тях. Слънцето скоро щеше да се скрие зад хълмовете и прахолякът щеше да се превърне в бледоморава мъгла. Постепенно англичанинът бе разбрал, че тук не е по-различно от пограничните райони на Дивия запад в Америка. Тук туземците все още убиваха белите с лъкове и стрели и само най-коравите и смелите мъже можеха да оцелеят. За Джак пушката беше неотменна част от живота в Папуа.

 

 

Бе минало по-малко от час, когато в бара, който в момента приличаше на кошер, където пчеличките усърдно изливаха в коремите си чаша след чаша, настъпи суматоха. Джордж се огледа, за да разбере какво става, и в същия миг един грамаден мъж застана на вратата.

— Кели, копеле гадно — гръмна гласът му и Джак се обърна рязко към него.

— Няма да видиш белезите от куршума ми, защото си е пуснал брада — изкикоти се той в ухото на Джордж.

Англичанинът пребледня. Очите на новодошлия блеснаха като на змия и в тях заигра опасно пламъче.

— Млъквай, Джак — изсъска Джордж, за да се концентрира. Беше доволен, че отказа рома, с който се наливаше приятелят му, и остана на бира. — Имаме достатъчно поводи за тревога, така че не усложнявай ситуацията.

О’Лиъри влезе тежко в кръчмата. Беше огромен мъж с буйна брада, която стигаше до гърдите му. Джордж прецени, че е някъде около четирийсетте. О’Лиъри разчисти пътя пред себе си и се запъти направо към Джак, който се бе облегнал на бара и го чакаше с усмивка на лицето.

— Молех се да се прибереш жив от войната — избоботи великанът, — за да мога да си разчистя сметките с теб.

— Не искам неприятности тук, О’Лиъри — извика барманът, за да привлече вниманието им.

— Ние с Кели ще отидем отзад — отвърна О’Лиъри и човекът зад бара кимна успокоен.

— Господин Кели няма да ходи никъде — тихо изрече Джордж.

Големият австралиец го изгледа накриво.

— Говориш като проклет англичанин — изстреля право в лицето му той и Джордж усети вкисналия дъх от алкохола. — Не обичам английските копелета, както не обичам и Кели.

Джордж си отбеляза, че ирландецът не е по-висок от него, но е много по-тежък и животът на открито бе превърнал всеки грам тлъстина в мускули. Наистина, имаше впечатляваща фигура. Когато се надвеси над него, се уплаши. Но страхът доскоро бе неизменна част от живота му и това не му пречеше все още да е жив.

— Остави ни, Джордж — нареди Джак, стана от мястото си и се опита да се задържи на краката си. — Ще отида с него отзад и ще довърша това, което започнах преди години.

Но Джордж видя, че в състоянието, в което се намираше приятелят му, бе по-добре да не се разправя със здравеняка.

О’Лиъри вдигна ръка, за да бутне англичанина назад като досадно псе. Но той вече бе готов. Удари го с такава скорост, че великанът се хвана за носа и отстъпи назад сред фонтан от кръв.

Джордж се хвана за челото, с което разби носа на натрапника. Страшно го заболя. За втори път в живота си използваше тактика от уличните боеве, наречена „Ливърпулска целувка“. Първият път беше във Франция, когато армията напускаше Париж. Тогава му бе помогнала, помогна му и сега.

О’Лиъри отстъпи назад, спъна се в стола зад него и падна тежко на пода. Джордж не му даде време да се съвземе. Вдигна крак и с всички сили стовари ботуша си върху главата му. О’Лиъри изпъшка, извъртя очи и се отпусна на дъсчения под сред парчетата от счупените чаши. Гърдите му обаче се повдигаха и спадаха с бясна скорост, което показваше, че все още е жив.

— Хайде, Джак — сграбчи го за рамото приятелят му, — да се махаме, преди господин О’Лиъри да се е събудил.

Шокиран от бързината, с която англичанинът се бе справил с масата от мускули, Джак не можа да помръдне, вперил поглед в отпуснатия на пода О’Лиъри.

— Тръгвай, Джак — чу се приятелски глас от публиката. — Най-добре е всички да се омитаме, преди кучият му син да отвори очи.

Джордж повлече Джак навън и бързо го поведе към двуколката.

— Исусе, Марийо и Свети Йозеф — дойде най-после на себе си Джак. — Мислех си, че ще съм мъртъв, преди да си отвориш устата.

— Нямах голям избор, нали? — усмихна се приятелят му. — Въпросът беше — или аз, или той.

Джак само поклати смаяно глава.

— „Камбаните бият за тееееб, а не за меееен. Бим-бам-бум…“ — запя той може би от радост, че още е жив.

И докато двуколката тракаше по пътя към дома на Сен, Джордж започна да му приглася.