Карън Робърдс
Райско гнездо (53)

Глава 53

Алекс не можеше да откъсне очи от чорапа в ръката си. Беше розов чорап, мръсен и напоен с нещо, което, изглежда, бе кръв, а при пръстите бе пъхнат диамант.

Нийли! Сърцето й заби по-бързо. Усети как цялата й глава пулсира. Сигурно Нийли бе завързала чорапа на врата на котката.

Джо! Трябваше да каже на Джо! Забърза към вратата на спалнята. Значи Нийли бе някъде наблизо; Ели също бе наблизо.

От състоянието, в което бе чорапът, ставаше ясно, че Нийли и Ели са в беда. Чорапът очевидно бе сигнал за помощ.

Завъртя се и се спусна към телефона. Вече знаеше, че тук има 911. В момента имаше нужда от спешна помощ.

Грабна слушалката и с разтреперани пръсти набра първите две цифри…

В същия момент някой се втурна към нея. Тя изпищя, завъртя се рязко, но бе късно. Нечия ръка се заплете в косата й, изтегли грубо главата й назад. Огромна длан притисна устата й, за да не може да извика отново.

Тя изпусна чорапа.

— Млъквай! Стой мирна! — косата й се разстла по раменете. Нещо тежко и студено се опря в слепоочието й. Пистолет? Макар никога досега да не бе изпитвала подобно нещо, Алекс инстинктивно разбра какво е. Незабавно спря да се съпротивлява и остана мирна. Сърцето й блъскаше, но кръвта й сякаш изстина.

— Така е по-добре — той не отпусна хватката. Говореше до ухото й. Гласът й се стори познат. Не виждаше кой е човекът, но усещаше, че е едър и по-нисък от Джо. — Ако изпищиш, ще те убия на място. Разбра ли?

Алекс потръпна от ужас. По цялото й тяло изби студена пот. Той щеше да я убие, каквото и да направеше. Знаеше го със сигурност.

Само че не искаше да се случи по-рано, отколкото се налагаше.

— Разбра ли ме? — гласът му прозвуча напрегнат. Пръстите му се впиха в меките й бузи. Дулото на пистолета бе все още притиснато в слепоочието й и започваше да я боли. Алекс усети как коленете й омекват от страх.

Кимна.

Той се наведе, вдигна чорапа и го натъпка в джоба на панталоните си. Беше с черни панталони, много добре изгладени. Обувките му бяха лъснати, черни, без петънце прах. Ризата бе с дълъг ръкав, чисто бяла. Миришеше на нещо, което тя не успяваше да си спомни откъде й е познато.

Не можеше да види и лицето му.

Точно така. В този момент разбра. Този мъж бе заловил Ели и Нийли.

— Добро момиче. Сега върви.

Алекс пристъпи към гардероба.

— Отвори го — настоя гласът до ухото й.

Алекс послушно отвори вратата и той я блъсна навътре толкова силно, че тя едва не падна. Пистолетът не се отделяше от слепоочието й.

По времето, когато е бил монтиран, гардеробът е бил огромен. Нещо като сегашните дрешници. Той я завъртя на една страна и й нареди да затвори вратата. Алекс се подчини. Беше тъмно, дрехите се падаха от дясната й страна, когато той я блъсна напред. Лъхна я познатата миризма на ароматизатора, който тя винаги закачваше между дрехите.

Това бе невъзможно. Сигурно сънуваше кошмар.

— Ако изпищиш, ще те убия — предупреди гласът. След това отпусна ръка от устата й и посегна към стената. Алекс си пое дълбоко въздух, но не изпищя. Бе сигурна, че ще изпълни заканата си, ако не му се подчинява. Ако Джо не се върнеше в къщата — а той сигурно още не бе приключил с обиколката в конюшнята — нямаше кой да я чуе.

Той отново я блъсна към дъното на гардероба, където стената се отвори като врата. Алекс пристъпи в толкова тесен проход, че стените опираха в раменете й и от двете страни. Тухлата бе груба и студена. Похитителят пусна устата й и вплете пръсти в косата й, извивайки главата назад. Премести дулото на пистолета във врата й. Цялата настръхна от ужас; беше толкова уплашена, че дори нямаше сили да диша. Той я тласна напред. Зад нея вратата се затвори с тихо прищракване. Запали фенерче. Дългият му лъч освети тесния проход, подобен на комин, който, изглежда, минаваше по продължение на целия втори етаж.

— Върви — изсъска в ухото й той.

Алекс разбра, че трябва да се извие на една страна, за да могат да минат. Той бе доста едър мъж. Пистолетът не се отделяше от врата й.

Алекс вървеше. Коленете й трепереха от страх.

В края на прохода имаше стълби, тесни като коридора. Заслиза надолу и предположи, че това е стената на гърба на кухнята. Осъзна, че през всичкото време, докато е била в къщата, похитителят е имал свободен достъп до стаята й, а също и до останалата част от къщата.

Спомни си дишането през първата вечер и се ококори.

Сега вече всичко бе ясно.

Стигнаха края на стълбите и се озоваха на тясна площадка. Продължиха надолу. Алекс разбра със свито сърце, че се отправят към мазето.

Това бе просто помещение за въглища и тук личеше колко е стара къщата. Въздухът бе студен и миришеше на мухъл. Подът бе неравен и на няколко пъти тя се спъна. Освен петното светлина от фенерчето, наоколо бе тъмно като в рог.

Едва сега той започна да се отпуска.

— Александра! Да знаеш само как ще се забавляваме! — прошепна до ухото й. Гласът й беше познат, но така и не успяваше да си спомни откъде. А в тъмното нямаше как да го види.

— Къде е сестра ми? — с ужас установи, че гласът й трепери.

Бяха в средата на мазето. Алекс имаше чувството, че вървят напред право към пещта. Тя бе стара, пригодена за въглища, почерняла цялата и отдавна вече не се използваше. Горе бяха монтирани съвременна отоплителна система и климатици.

— Корнелия ли? А, тя е много лошо момиче. Допреди малко й бях ядосан, но сега вече ми мина. Онова, което тя направи, бе съдба. Така реших. Отдавна те желая. Сега вече си моя.

Очевидното значение на думите му накара Алекс да потръпне.

— Ти си я отвлякъл, нали? И Ели? Къде са? Наранил ли си ги?

— След малко ще ги видиш.

При тези спокойни думи, Алекс усети, че сърцето й се отпуска. В първия момент усети облекчение, но след това си каза, че с нищо няма да успее да им помогне, защото и тя щеше да изчезне.

Стомахът й отново се сви.

Джо всеки момент щеше да забележи, че я няма. Щеше да се върне от конюшнята.

— Знаеш ли, спиш много дълбоко. Почти всяка вечер идвах в стаята ти, а ти така и не разбра — гласът му звучеше весел. — Може и да си разбрала. Сънуваше ли ме, Александра?

Мисълта за Джо й даваше сили. Той щеше да я търси. Знаеше, че я е оставил в къщата. Ако се налагаше, щеше да събори „Уисълдаун“ тухла по тухла.

— Два пъти те видях на терасата.

— На терасата ли? — той, изглежда, се намръщи. — А, не, грешиш. Аз съм много внимателен. Да излизам навън, е прекалено опасно. Някой може да ме види. Знаеш ли, вие двете с твоята така наречена сестра ми създадохте много проблеми. И баща ви. Много неприятно племе се оказахте всички от семейство Хейуд.

— Баща ми… — разбира се. Ето го отговора, който търсеше. Баща й не се бе самоубил. Знаеше го още от самото начало.

— Ти си го убил, нали?

Той се изсмя и я блъсна към пещта, без да отговори. На каменната стена имаше малка метална врата. Той се протегна, отвори я и тя изскърца шумно.

Лъчът на фенерчето разкриваше пода, стените, купчина забравени въглища. Той я накара да влезе.

Лъхна я отвратителна миризма на гнило. Тук блестеше екранът на телевизор. Помещението приличаше на пещера, въпреки че имаше огромен фотьойл, маса, а стената бе цялата покрита със снимки.

Той я пусна, блъсна я грубо напред и Алекс падна на колене. Тази вечер бе с дънки и гуменки — Джо й ги бе донесъл преди няколко дни — но когато се строполи на пода, усети как коленете й се разкървавяват. Това бе нищо в сравнение с ужаса, който пълзеше по гърба й. Бяха пристигнали. Какво щеше да й направи?

— Корнелия? — подвикна той. — Ето я и сестра ти.